Отрицанието на волята за живот и мястото на състраданието във философията на Артур Шопенхауер
III глава: Необходимостта от състраданието и неговата природа
Изтегляне 0.54 Mb.
|
III глава: Необходимостта от състраданието и неговата природа"Ах, приятели мои! Аз бих имал още нещо да ви кажа, още нещо да ви дам! Защо не го давам? Нима съм скъперник?" (Фр. Ницше, "Тъй рече Заратустра") Волята за живот е индивидуалистична по характера си. Чрез принципа на индивидуацията тя омагьосва живите същества, всяко от които си мисли, че е центърът на света. В човешкото поведение тя се изявява като егоизъм. Човек мисли само за собственото си удоволствие (Шопенхауер го приравнява с щастието - белези на утилитаризъм), то възниква конфликт. Живите създания са най-често в състояние на борба помежду си. Тук Шопенхауер открива една важна истина: колкото и да са благата на този свят, индивидите все ще се борят за тяхното разпределение. Следователно проблемът не е в ресурсите, благата; той се съдържа в индивидуализацията, която при хората се проявява като съзнателен егоизъм. В "Етика" немският мислител пише в красноречивия си стил: "Егоизмът е колосален - той се извисява над света" (23; 267). Да се победи егоизма означава да се победи страданието. Тук е много важно да не възприемаме самите себе си като отделни индивиди, чрез което и представата ни за страданието ще се измени. Ние страдаме силно, защото вярваме в реалността на Аза. Друг момент е този, че страданието е просто неудовлетворяване на някакво желание. Ние не обръщаме внимание на собственото си щастие, но на нещастието посвещаваме голяма част от времето си, от мислите си. Колко велики шедьоври на изкуството изобразяват човешкото нещастие, и колко нищожна е ролята на щастието в тях! Това подтиква Шопенхауер да заяви, че щастието по характера си е негативно, а страданието - позитивно. То събужда съзнанието ни, нашият интелект усилено започва да търси неговата причина. Повечето хора не успяват да я открият и обвиняват Бог, съдбата или другите хора. Животът е така устроен, че ние винаги желаем твърде много от другите; за Шопенхауер това желание е неукротимо, само болката може да го спре. Първо ние трябва да схванем истината за битието, а тя е, че като индивиди ние сме нищожни, нашето страдание е без значение. Няма никакъв Бог, никаква висша сила, която да оценява страданията ни. В Библията се казва, че човекът сам е виновен за настоящите си мъки - Шопенхауер използва в своя полза и този аргумент. Разбира се, представата за Първородния грях е символична - тя означава всъщност, че всеки индивид е изначално виновен, доколкото е индивид. Ако вината можеше да се изкупи, то това вече трябваше да е станало. Животът обаче е и ще си остане страдание. Главата "За нищожността и страданията на живота" във втория том на "Светът като воля и представа" е най-добрия пример за песимизма на Шопенхауер. Вече споменах, че един философ не може само да направи описание на живота. Той трябва да покаже практическите резултати от познанието на битието. Оттук Шопенхауер преодолява началната си позиция. Тъй като мъката има позитивен характер, то значи ние трябва да тръгнем от нея. Немският философ пише: "Разберем ли обаче, че страданието като такова е съществено за живота и неизбежно в него е че единствено образът, формата, която е приело, зависи от случайността, т.е. че настоящето ни страдание запълва едно място, което, ако не беше то, щеше да се заеме от други страдания, изключени в момента поради първото, т.е. че в съществената си част съдбата няма власт над нас, тогава такива размишления, превърнали се в живо убеждение, биха довели до някакво стоическо равнодушие и биха намалили страха за собственото ни благополучие" (25; 449). Стоическото равнодушие обаче не е крайната цел на етиката на Шопенхауер. Чрез него се намалява егоизма на индивида, вече разбрал и тази истина, това е целта на песимизма, изразен в "най-черните" страници на Шопенхауер - всеки оптимист да изостави и последната си надежда, че щастието може да бъде постигнато. Както още Епикур е казал, човек трябва най-вече да избягва нещастието. Етиката на немския мислител се опитва да реши тази задача. За да я решим и ние заедно с него, за да следваме правилно мисълта му, трябва предварително да оставим всяка надежда, също както пред Дантевия Ад. Егоизмът е най-страшната напаст в нашия живот. Шопенхауер твърди в "Етика": "Да противопоставим на този егоизъм и злоба равносилен и дори по-силен противник - ето в какво е проблемът на всяка етика" (23; 224). Противникът е намерен в лицето на любовта като чувство, свързващо хората. Коя любов обаче да изберем? Безсмислено е да избираме страстната любов - към отечеството, към Бога. Половата любов е инструмент в служба на волята - индивидът си въобразява, че едно друго същество е спечелило сърцето му, а всъщност той е само средство, за да може волята да се обективира в нови и нови индивиди. Шопенхауер открива вярното решение не при Платон, а при християнските мислители. Отдаващата се любов - агапе - е равностойният на егоизма противник. Тя не е мотивирана от волята за живот, а единствено от страданието на друг индивид: "Всичко, което може да подтикне човека към добри дела и постъпки, продиктувани от любов, е винаги познанието на чуждото страдание" (25; 516). Състраданието е "етически прафеномен", то е първоизточникът на добродетелта - справедливостта и човеколюбието. За съжаление Шопенхауер не уточнява разликата между агапе и човеколюбие, но очевидно в човеколюбието можем да включим освен емоционални, също и интелектуални елементи - уважение към другата личност, осъзнаване на близостта й с нас самите. Състраданието е напълно алогично. Между другото, същото може да се каже и за егоизма - като две крайности те са алогични и необясними, но на тях се крепи човешкото битие. Чрез егоизма човека се научава да оцелява, а чрез състраданието той помага и на другите са оцелеят. Един състрадателен човек трудно би обяснил постъпките си, също както и един егоистичен човек. Под "състрадателен" се има предвид човек, в чийто характер най-силно е изразено състраданието; същото се отнася за егоиста по отношение на егоизма. Човек не е нито само състрадателен, нито само егоист. Шопенхауер признава, че дори и преодолелият волята си за живот продължава да бъде подлаган на нейния натиск. Разбира се, състрадателният човек не дава възможност на егоизма си да се изрази. Чрез свободно решение той избира да надскочи индивидуалността си - един своеобразен изход от конфликта, концентрирал около себе си философи от Средновековието и Новото време - свободната воля срещу предопределението, необходимостта. Това може да бъде предмет на друго изследване, а тук аз ще утвърдя положението, че състраданието е същинската човешка свобода. Както в будизма, така и при Шопенхауер състраданието е основен етически принцип. Немският философ изяснява метафизическите основания на един такъв принцип, но склонността му да довежда различаващи се принципи до състоянието на противоборстващи му пречи да анализира внимателно отрицателните страни на агапе (пиета). Аз ще изследвам сега същността на състраданието и мястото му в нашия живот. Мои помощници ще бъдат К. Г. Юнг, О. Вайнингер, Т. Ман, Фр. Ницше. Ръководителят си остава същият - А. Шопенхауер. Шопенхауер счита, че егоизмът трябва да бъде преодолян. Всяко щастие, което виждаме само отстрани, събужда нашия егоизъм (23; 315). Затова пък всяко страдание обединява хората. За да бъде човек последователно състрадателен, той трябва вече да е разбрал (интуитивно или рефлективно), че между Аз и не-Аз няма разлика. Страда ли друг, значи и аз страдам. Аз обаче няма да лекувам своята мъка, а неговата. Ние не си представяме себе си на мястото на другия човек, а изпитваме неговата мъка като своя, страдаме толкова, колкото и той. Това чувство е необяснимо от гледна точка на ежедневното познание, омагьосано от "булото на Майя", принципът на индивидуацията. Тъй като животът е страдание, дори и ние да преодолеем волята си за живот, то другите пак ще страдат. Пълното преодоляване на волята е невъзможно, докато човек е жив. Затова Шопенхауер счита, че смъртта е истинската цел на живота. Да бъдеш извисен, да се бориш с волята си за живот - това не прекратява мъката. Отшелникът бяга не от страданието, а от светската суета, от заслепението на неговите братя по душа. Състраданието е спасение от тази тежка ситуация, в която човек преследва една недостижима в живота цел. Смъртта е печатът, тя е легитимирането на осъществения от човека квиетив. Преди да умре, той трябва да живее, и той най-пълноценно. Квиетивът сам по себе си също наподобява смъртта, но само от начина, по който умиращият я приема, зависи доколко той е отрекъл волята си за живот. Състраданието също е процес на заличаване на Аза. Споменах вече, че при индийския философ Шанкара първо се постига квиетивът, а след това се реализира основният етически принцип - ахимса (любов към живота). Според мен при Шопенхауер тези два феномена не са ясно разграничени. Те са два процеса, преплитащи се един в друг. В основата им лежи познанието за илюзията на Аза - Страданията обаче не са илюзия, доколкото има същества, които да се самовъзприемат като страдащи. Шопенхауер пише в "Светът като воля и представа", втори том, следното за сърдечната доброта: "Там, където присъства във висока степен, тя до такава степен прави сърцето велико, че то обхваща целия свят и тогава всичко се намира в него, нищо не е извън него, тъй като то отъждествява всички същества със себе си" (26; 253). Състраданието не е важно от гледна точка на резултата - тук се вижда влиянието на Кантовата етика, която все пак акцентира на намерението. Затова и Шопенхауер дава следното определение на "етическия прафеномен": "(състраданието е) Абсолютно непосредственото, независимо от всякакви други съображения участие преди всичко в страданието на другия, а чрез това в предотвратяването или прекъсването на това страдание" (23; 280). В самото намерение вече се крие и резултатът, защото за осъществяването на състраданието няма пречки. Освен индийската концепция за вътрешната свързаност на всички живи същества, тук можем да използваме и аналитичната психология, за да обясним процеса на състрадаване. К. Г. Юнг казва: "Следователно пренасянето променя психологическото състояние на лекаря, макар че той отначало не забелязва това. Той също е повлиян и за него е почти толкова трудно да разграничи болния от това, което го обсебва, колкото и за самия болен" (30; 64). Юнг изхожда от позицията за едно общо несъзнавано, чрез което се осъществява непосредствената връзка лекар-пациент. В някакъв смисъл душевният смут на пациента се пренася в съзнанието на лекуващия го. Освен че описва тази непосредствена свързаност, чрез която на практика се реализира състраданието, швейцарският психолог добавя нещо и за ролята на състраданието, оказвано върху нас самите - чрез него и чрез търпимостта конфликтът между доброто и злото в индивида достига нормални измерения, защото не всеки е в състояние да го издържи" (30; 112). За такъв конфликт Шопенхауер не говори много, но очевидно го допуска при борещия се с волята си за живот. В този смисъл, състраданието е важно и за самия човек, търсещ квиетив - той не може да разчита само на собствените си сили. Дори светците често изпитват необходимост от Божията помощ. Състраданието е двупосочно - то е насочено не само навън, но и към нас самите. Ние обаче не го приемаме много често, дори и сами да го практикуваме. Томас Ман отбелязва в началото на романа си "Йосиф и неговите братя": "Но състраданието към мъката, като собствената ни съдба възбужда у близките ни, е от особен род, то е несравнено по-студено, по-кораво от състраданието, което чувстваме към мъката на някое чуждо на нас същество" (8; 11). Очевидно е, че ние често възприемаме състраданието, насочено към нас, като проява на подценяване или дори на неуважение. Нравствеността се опира на ценности - такава е позицията на О. Вайнингер, критикуващ Шопенхауер от кантиански позиции: "Състраданието се явява като най-вечер белег за определяне характера на човека, но не като цел на някакво действие. само осъзнаването на ценността създава нравствеността (...) По своята същност състраданието не може да претендира за уважение, защото то е алогично чувство; в най-добрия случай то възбужда в нас симпатията" (2; 59). Ето една критика, използваща не Ницше, а Кант! Според Вайнингер само Сократ, Платон и Кант са разбирали, че състраданието в етически план трябва да се замени с уважение към личността. Интересното е, че точно последните двама Шопенхауер смята за свои предшественици, докато останалите философи, които според израза на Вайнингер не са разбрали значимостта на уважението, не получават особено признание от философа, роден в Данциг. При Ницше състраданието е ценено много повече, отколкото при убедения в идеалите на Просвещението Кант. Ако оставим настрана критиките срещу състраданието като християнски етически принцип в "Антихрист", то отношението към него при Ницше е повече позитивно, отколкото отрицателно. Повлиян сериозно от Шопенхауер, Ницше никога не успява да се пребори с възгледа му за състраданието. Това, което той смята да направи, е да се отнесе по-критично към възможността то да бъде праволинейно осъществявано. Ницше отхвърля метафизичната му основа, тази за единството на всички същества. Според мен целта на неговата етика е изграждането на силен и здрав индивид, без който не могат да съществуват и т.нар. Шопенхауеров човек, и бодхисатвата. Проява на любов може да бъде и уважението към другия, оценяването му като силна личност, способна за преодолее страданието. Ив. Арнаудов пише в статията си "Свръхчовекът на Фридрих Ницше": Той обаче схваща човещината твърде различно от господстващото в обществото разбиране. За нето тя не е милосърдие и състрадание, освобождаващи другия човек от товара му, или което е същото, обсебващи жизнените му функции" (1; 24). Разбира се, Ницше критикува състраданието и в друг план - като етически принцип на християнската доктрина. То е основа на един остарял морал, който вече няма място на света. Силният индивид не може да си позволи да понася освен собствените си страдания също и тези на другите. Аз бих попитал Ницше: силен ли е наистина такъв индивид? Защото силата се крие в способността да бъдеш едно с другите, а не да ги пренебрегваш или да ги оставяш сами на себе си. Гледището на Ницше напомня на ранния будизъм (Хинаяна), който изповядва (силно казано) "аристократичен морал", според който само малко на брой хора могат да се спасят; да спасиш другия е невъзможна мисия. Хинаяна обаче препоръчва добродетелта и състраданието като неизбежни пътища към просветлението и нирвана - чрез тях волята за живот бива елиминирана. Както вече казахме, в процеса на състрадание човек забравя за себе си. В този смисъл, човеколюбието може да е основата за достигане на лично спасение. В Махаяна състраданието се опира на много по-здрава основа - никой не може да се спаси, без всички същества да бъдат спасени. Затова убеждението, че всеобщото спасение (елиминиране на волята и на кръговрата от прераждания) е постижимо, е тясно свързаното с проповядването на състрадание. Аскетизмът е само лично спасение; състраданието е и лично, и всеобщо спасение. Ницше не вярва само в първия тип спасение (при него спасението е освобождаване от страданието чрез неговото преодоляване), тъй като за него между индивидите няма вътрешна връзка. Постигането на единение става само в Дионисовите оргии с цената на лишаване от живот, което ще разгледам в следващата глава. Свръхчовекът е аскет, осъзнал огромната бездна, стояща между всеки индивид и останалия свят. Затова и Заратустра тайно в душата си търси онова, което би могъл да даде на другите. Може би той се надява, че те ще го открият дами. Ницше вярва ако не в щастието, то поне в здравия и ведър дух. Състраданието ни пречи да бъдем щастливи; проповядвайки състрадание, ние пречим на другите да бъдат щастливи. Сериозен въпрос, незасегнат от Шопенхауер, е този за отношението на състрадаващия към човека, убеден в щастието си, както и на него самия към изпитващия състрадание. Древна истина е тази, че щастливите хора са най-големите егоцентрици. Щастието и насладата са наши препятствия в усилията ни да помогнем на другия, колкото и състрадателни да сме по характер. В това се крие и другият основен замисъл на ***, освен този за унищожаването на волята за живот отстраняване на нейния най-себеутвърждаващ процес - половият акт. Насладата ни довежда до забрава на света, до забрава болката на другите. Според мен това е латентно изказано в Шопенхауеровата етика. Отрицателното отношение към сексуалността на повечето религии се обяснява с факта, че изживяването на насладата е аналогично на сливането с божественото. Хората, разбира се, предпочитат това, което им е по-лесно. Но този, който търси Бога, не бива да го замества с други идоли, включително и идолът на секса. М. Вебер прави тези важни наблюдения в статията си "Теория за степените и посоките в религиозното отхвърляне на света" (вж. 3; 459-466). Състрадателният човек не може да приеме щастливия за действително щастлив - щастието обикновено предизвиква злоба или завист, в най-добрия случай - спокойствие, ако твой приятел е щастлив. Състрадателният човек не бива да изпитва злоба; от друга страна, всяко отдаване на радостта може да го отклони от пътя му и да усили волята за живот в него, която, виждайки чуждото щастие, го поисква и за себе си. В такъв стил би разсъждавал Шопенхауер, ако беше се занимавал малко повече с този проблем. Изходът от тази ситуация е един - състрадаващият трябва да възприема всеки друг човек като потенциално нещастен. Щастието е само временно, а страданието слага печата си върху лицето на всеки индивид за цял живот. Изпитание за всяка личност е да приема с безразличие щастието на другия човек, без съучастие в него самото, но и без злоба; защото колкото повече убеждаваш един човек в собственото му щастие, толкова повече ще си виновен за неговото разочарование тогава, когато той изгуби щастието си. Състрадателният човек не цели да прави другия щастлив, а иска само да намали страданието му - настоящо или бъдещо. Също така той се опитва да го вкара в правилния път, в познанието за илюзорността на Аза и за неудовлетворимостта на волята. Когато другият човек осмисли тази грижа за него самия, интелектът му трябва да се пробуди и да го поведе към истината, така че вече да избягва страданията и техния причинител - неутолимото желание. Ако това не е възможно, то тогава състраданието би било напълно безсмислено, защото то само би помагало на волята му за живот у другия индивид. Въпреки това то се насочва и към неразумните животни, което показва, че то съществува само за себе си, а не се прави с точно определена цел. Аз оставям настрана чисто метафизическия в отрицателния смисъл въпрос за това, дали и състраданието не е продукт на волята - чрез него по-силните помагат на индивидите от своя ви0д да оцеляват. Какво лошо има в добродетелта, дори и (ако приемем) тя да е продукт на волята за живот? Ако е така, то значи волята е "помъдряла" и се е превърнала в една воля-съзнание - или Брахман на Ведите и Шанкара! Но аз се съмнявам в това. Състраданието е близко до квиетива на волята, само че, казано по хегилиански, отрицава чрез утвърждаване. Близостта между съществата се утвърждава, и така волята за живот, егоистична по същността си, бива отречена. Тя обаче желае да се утвърди, и щом не става с друго, опитва да си самопричини страдание. Каталог: nikolay-ivanov nikolay-ivanov -> Философски факултет, катедра "История на философията" nikolay-ivanov -> Доклад от Николай Иванов Иванов на тема "Вярване и истина в прагматическите концепции на Ч. Пърс и У. Джеймс" nikolay-ivanov -> Отрицанието на волята за живот и мястото на състраданието във философията на Артур Шопенхауер Изтегляне 0.54 Mb. Сподели с приятели:
|