II глава: Шопенхауер и индийската философия

II глава: Шопенхауер и индийската философия

Страданието не е само болка, не е само преживяване. То е и осъзнаване на сансара-цикъл от прераждания. В най-древните произведения от религиозен характер на Индия - Ведите, се говори за безкрайната сансара. Всички живи същества се прераждат; от деянията (кармата) зависи в какво тяло ще се прероди едно същество - в човешко или животинско, в силно или слабо и болнаво. При правене на добро човек може да бъде сигурен, че следващият му живот ще бъде сигурен, че следващият му живот ще бъде по-добър. Кармата обяснява и нещастията по света - те са справедливо възмездие за лоши деяния в минал живот. Трябва да признаем логичността на един такъв възглед. Факт е, че при наличието на подобна "система на правораздаване" няма нужда от върховно същество. Изглежда и че не е необходимо състрадание - нали всеки сам е виновен за настоящото си положение? Дж. Сайър критикува ведическата религия точно в този й пункт: "Кармата изисква всяка душа да страда за миналите си "грехове", затова няма значение облекчаването на страданието. Душата ще трябва да страда по-късно. Така че няма отдаваща се любов - агапе, нито пък подобна любов ще помогне някак на този, към когото е насочена" (14; 164). В християнството също душата заплаща скъпо греховете си, при това - в ада. С една дума, в Индия не би трябвало да се проповядва състрадание. Както ще видим, това въобще не е така. Дори и кармата да е справедливо въздаяние, това не означава, че ние трябва да взимаме волята на обвинители. Никой няма право да съди другия, защото никой не е безгрешен. Освен това ние сме творци на собствената си съдба. Ако не сме състрадателни по характер, то цикълът от лоши и лоши реинкарнации ще ни научи да бъдем добродетелни. Ако човек желае да живее изключително в страдание, то нека той върши зли дела.

Това е първата причина, за да бъдем състрадателни - собствената ни карма. Другата е, че всички живи създания имат всъщност една сдуша - Брахман. Упанишадите - по-късни индийски произведения - утвърждават положението, че Атман е тъждествен на Брахман, индивидуалната душа е единосъщна с универсалната. Да страда друго същество - това е същото, като да страдаш и ти. Очевидно е, че Шопенхауер използва точно този възглед. Длъжни сме още тук да уточним, че във Ведите и Упанишадите се говори за душа, за съзнание, а не за воля. И така, състраданието съществува именно благодарение на това, че истински индивид няма. Във всяко същество обаче прозира егоистичната индивидуална воля да се живее самостоятелно, отделно от Брахман. Не волята, а душата е универсална същност. Чрез познанието индивидът разбира, че е едно и също с цялото битие, и се връща към него. Ведите не ни казват със сигурност дали има състояние, в което липсва прераждане. Вероятно обаче индивидуалната душа се усъвършенства, след което се слива с Абсолюта - една теза, разгледана по-късно от философа-теолог Шанкара.

Вече попаднахме във философско-религиозната атмосфера на Индия. Нека да добавя, че философията в Индия се поражда като коментар към религиозните текстове и често се придържа към тях. За разлика от християнската теология, в Индия е налице не само плурализъм, но и толерантност между интерпретациите. Въпреки това остават някои общи положения, като това за илюзията на индивидуалността (плод на недостатъчно знание), или това за кармата и сансарата. Те присъстват и във ведическата религия, и в будизма. Не можем да разглеждаме учението на Буда отделно от учението за прераждането. Затова сега ще утвърдя следното положение: в Индия за страдание се счита самото прераждане, повтарящо се до безкрайност. Не става дума само за физическа болка, за отчаяние или за смърт - прераждането е по-страшно и от самата смърт! В този смисъл трябва да приемем Първата благородна истина - че животът е страдание. Шопенхауер също я приема, без да признава прераждането, обяснявайки го като илюзия, предизвикана от влизането в битието на нещото в себе си - волята, което по начало е извън времето и пространството. Това не е от значение за моето изследване. Въпросът е следният: песимистична ли е философията на Буда? И ако е такава, то с какво се различава тя от доктрината на Шопенхауер?

Разлики със сигурност има. Шопенхауер е рожба на западния рационализъм и никога не би могъл да възприеме изцяло индийската философия, която съществува в един съвсем различен не само ментален, но и културен контекст. И ако за Запада Шопенхауер е песимист, то за Индия би бил просто един от многото жреци и мъдреци, прозрели същността на битието. В какъв смисъл е песимистична индийската философия? Чатерджи и Датта пишат: "Индийската философия е песимистична в този смисъл, че нейните произведения са пронизани от чувството на неудовлетвореност и безпокойство за съществуващото положение на нещата (...). Индийската философия не се ограничава само с посочване, и то безжалостно, на нещастието, от което страдаме вследствие на нашето късогледство; тя вселява също така надежда за избавление от страданията" (19; 15). Нека само добавим, че във философията двамата индийски изследователи са почитатели на Шанкара, който ни предлага една по-оптимистична доктрина от тази на ранния будизъм. Песимизъм в Индия има и сега ние ще установим къде се крие той.

Доброто и злото възникват от липсата на познание - така говорят мъдреците в Индия. В Библията се казва обратното. Според мен това противоречие може да се реши, ако приемем, че познанието, придобито от Адам и Ева, е илюзорно - то е познание за тяхната собствена индивидуалност. Страданията възникват поради отделянето от Първоначалото - в Индия това е Брахман, а в християнството - Бог. В будизма представата за Бог-творец първоначално е отречена. Знае се, че в самото си начало будизмът е бил етически по характер, без религиозни елементи. Липсва вяра в каквито и да е богове и свръхсили. Счита се, че човек трябва сам да достигне просветлението, а след това - и до нирвана. Това направление е наречено Хинаяна - "Малката колесница". За него е характерен аскетизмът (в смисъл на монашески живот). Истински аскетизъм в будизма няма, тъй като Средният път, препоръчан от самия Буда, отхвърля и разкоша, и самоунищожителния начин на живот. И още нещо - според легендата, Буда е постигнал своето просветление точно след като се е отказал от суровия изтощителен живот и се е нахранил добре. Напразно другите аскети са стояли край него преди това, очаквайки го да достигне просветлението. В четвърта книга на първи том на "Светът като воля и представа" Шопенхауер говори с положителна оценка за аскетизма, който според него бил традиционен за Индия. Само че за Средния път ние не чуваме нищо. Защо? Но основният му етически принцип е използван и от Шопенхауер. Чудесен пример за това как немският философ взема един възглед и го откъсва от контекста му.

В действителност той сам прави същия преход, извършен в будизма - преходът от Хинаяна към Махаяна ("Голямата колесница"). Това е преход от монашеството към светския живот, от волята за самоунищожение чрез изолация към самопреодоляването чрез любов към всички живи същества, братя на човека по страдание. К. Нешев пише: "Будизмът предлага като висша добродетел състраданието. Състраданието е спасението на сърцето" (10; 76). Не всеки човек чрез ума си може да постигне спасение. Повечето хора не могат да се надяват на това. Махаяна предлага спасение за всички, но за да се противопостави на догматичната и склонна към монашество Хинаяна, тя трябва да промени нещо и в метафизиката й.

Метафизика в будизма има. Факт е, че Буда не е отговарял на "метафизически" въпроси - дали светът е вечен, какво е точно душата. Той е предложил една етическа система, интуитивно аргументирана с представата за един безкраен кръговрат от прераждания, при които дори не се преражда някакъв Аз, както е във Ведите, защото Азът е просто едно понятие, ментално образувание. Той извършва деянията поради които се преражда. По същността си този въпрос е също метафизически и Буда принципно не отговаря на него, но дава да се разбере, че Аз има само в практически аспект, и че изобщо цялото му учение е с практическа насоченост - постигане на спасение, което в будизма е наречено нирвана - "угасване". Учениците на Буда е трябвало да анализират това нововъзникнало в Индия понятие. Буда твърди, че е постигнал нирвана и повече няма да се преражда. За Хинаяна Буда е простосмъртен човек, усъвършенствал се с всеки следващ живот. За Махаяна той е бог, появил се на света, за да го просвети. Метафизическият въпрос, който строго разграничава Хинаяна от Махаяна, е следният: какво представлява състоянието на нирвана?

Спасеният (или просветеният) е достигнал цялостно познание на битието и вече не се чувства различен от другите. Нещастието не подбужда волята му - това е смисълът на тези думи. Шопенхауер признава чуждата мъка като мотив за поведението ни. Това не е действителен мотив, защото той не подбужда волята. Тъй като състраданието не е утвърждаване на волята за живот, то лесно е да заключим, че и при квиетизма на волята ние пак действаме. Нещо повече - именно тогава действието ни е морално. Волята и нейното отрицание се разкриват на съзнанието чрез човешкото поведение. Т. Ман забелязва: "Човекът е тайната надежда на света и на всяко творение" (7; 447). За да преодолее страданието на света, Шопенхауер достига до неговата причина и я снема - снема я, защото човекът я съдържа в себе си. Как точно става това - чрез квиетив или чрез състрадание, или и чрез двете - ето това е нашият проблем оттук нататък.