Отрицанието на волята за живот и мястото на състраданието във философията на Артур Шопенхауер



страница6/6
Дата01.02.2018
Размер0.54 Mb.
#52666
1   2   3   4   5   6

Заключение


В моето изследване аз се въздържах от излишни игри на въображението, от въпроси в стил "защо волята създава собственото си отрицание - човекът?", или "какво е имало преди Сътворението, каква е волята извън битието?" Може би сега му е мястото да разгледаме нещата по-общо. Ясно е, че волята за живот има като свое проявление егоизма. След заличаването на всяка индивидуация тя отново ще си бъде самата тя, нещото в себе си. Аз съм противник на идеята, че тя търси квиетива, а да се освободи от света - значи Сътворението е било чисто случайно и окончателната присъда над битието вече е произнесена; освен това човекът пак се оказва в служба на волята. А ако целият дълъг процес на създаване на материята и съзнанието е бил целенасочен, то значи тя е искала сама да се превърне в съзнание, или в самосъзнание, както е при Хегел. Ако е бил случаен, то това е била една щастлива случайност (вече виждам недоволното изражение на лицето на Шопенхауер), защото тя е родила нас, въвлякла ни е в битието. Но всички тези въпроси нямат значение, докато животът не престане да бъде страдание. Нека се справим първо с волята. Ако и след това е останало някакво битие, то то ще ни се открие. А ако не е останало нищо... няма и да разберем.

Ако трябва да направя извод от казаното дотук, той е следният: класическата метафизика присъства само формално при Шопенхауер. Той поставя в центъра й човека и така се противопоставя на стремежа на метафизиците да се "захласват" по недостъпни на човека абсолюти - Идея, Форма, Бог, Материя. Антропоцентризмът, характерен за елинистическата философия, се появява отново през Ренесанса, но има само етически характер. Шопенхауер заимства това откритие на Ренесанса с цел да създаде нов тип метафизика - тя е не само с антропологическа същност, но е и тясно свързана с етиката. В някакъв смисъл тя е етицизирана. Но в действителност такава е всяка велика метафизична система - етическите категории неизбежно биват прилагани към Първоначалото. При Шопенхауер етицизацията е на по-висока степен, тя има определена цел, за която ще спомена след малко. Самата етика също има метафизическа същност. Н. Михайлов пише в статията си "Етиката като метафизика": "Като метафизика на доброто и злото етиката не само трябва да разграничи ценностния смисъл на доброто и злото, но и да ги разгледа в тяхната конкретизация като поведение, като своеобразни знаци, като съществувание, изразени с думи" (9; 51). В този смисъл, не може да има етика, която да не анализира понятия на метафизиката, но тя ги конкретизира, показва значението им в реалния човешки живот. За да може етиката да се противопостави на традиционната метафизика, тя самата трябва да придобие метафизическа форма. Самата етика вече е една метафизика, както и метафизиката е етика. Това всъщност са двете етики и двете метафизики при Шопенхауер. Какво се получава, ако разгледаме хода на мислите му? Получава се точна логически последователна схема: първо при Шопенхауер имаме етика (волята е дефинирана от етическа позиция, дори тя самата е била само етическо понятие преди Шопенхауер), след това тя се трансформира в метафизика (волята като нещото в себе си), тази метафизика се разширява на основата на всеобщото единство на всичко съществуващо, и накрая тя се превръща пак в етика, но вече с по-различен характер. Първият тип етика е песимистичен, а вторият е оптимистичен, ако си послужим с профанни термини. Метафизиката също се разделя на две части - песимистична и оптимистична. Целта на цялото това усилие на мисълта е да бъде открит пътя към въздигането на човека до абсолюта - една антихегелианска по същността си задача. "Първата" етика ни изглежда като неопределим фундамент на човешкото поведение - тя поставя егоизма над разума, над свободата; затова и Датската академия упреква Шопенхауер в това, че той установява не състраданието като основа на човешкото поведение, а егоизма (вж. края на "Етика). Критиката е напълно основателна, но от гледна точка на класическата метафизика, приемаща света за завинаги даден, без да му се дава възможност за изменение. Новото при Шопенхауер - това е антропоцентризмът. Човекът е не само обективация на волята, той я съдържа в себе си, няма нужда да я търси другаде. Така метафизиката на Шопенхауер постепенно се разширява и достига до положение (специално за вътрешната връзка на всички индивиди), в което предпоставя една нова етика - тази на самопреодоляването. С едно изречение: Шопенхауер открива абсолюта в човека и установява, че в човека се крие силата за снемане на този абсолют, създал живота заедно със страданието. Този абсолют не е Бог, но не е и Сатаната, както погрешно счита Б. Ръсел (вж. главата за Шопенхауер в "История на западната философия). Неговата метафизика е с етически характер, тя тръгва от човека и завършва с неговата практическа дейност, с действането. Ето я главната заслуга на немския философ, повлияла на цялата философия след него. Класическата метафизика вече е само в учебниците по история на философията. По същия начин и Ницше снема Бога. Светът вече не е същият, и философията вече не е същата. Остава тайната надежда новата философия да промени света. Само че тук Шопенхауер казва следното: животът винаги ще си бъде такъв; това, което ние можем да направим е да променим отношението си към него. Това е пътят към намаляването на страданието, към отъждествяването на всяко същество с останалите същества, дори и с неживите неща. Истинското зло е не волята, а индивидуацията. Какво е волята сама в себе си - това не е въпрос с рационален отговор. Опитите на Шопенхауер да я дефинира по-точно го водят само до противоречия. Всеки философ се стреми да ги избягва, но когато има и колебание между две различни решения, учението му става противоречиво. Шопенхауер се колебае, макар и да не го признава открито. Положителното на такова колебание е, че всеки последовател може да изработи някое от решенията по-подробно, а за изследователите остават много нерешени проблеми. Ако Шопенхауер беше роден сто и петдесет години по-късно, то той щеше да говори за съвместимост и толерантност между парадигмите. Роден в края на 18 век, той не си и помисля за такъв изход от своето колебание. В крайна сметка, това го прави оригинален. Шопенхауер е вместен между модерна и

постмодерна по свой собствен уникален начин.



По въпроса за противоречията в неговото учение Т. Ман пише, опитвайки се да ни представи немския мислител в добра светлина: "Шопенхауер въпреки цялата мизантропия, въпреки всичко, което казва за покварата на живота изобщо, както и за карикатурния вид на човешкия род (...), е все пак почитател на човека поради идеята, скрита в него, той е изпълнен с горда, хуманна почит към "венеца на творението" (7; 445). Шопенхауер никога не може да избяга от хуманистичното си образование, от широтата на кръгозора си. Хуманизмът, за който атмосферата във Ваймар в началото на 19 век ни казва достатъчно много, има място в неговата философия. Отрицанието на волята за живот не го изключва; ако Шопенхауер не беше в някаква степен (защото не е такъв изцяло) хуманист, то той щеше просто да опише тежката участ на човека в света. Той обаче не го прави. Затова Артур Шопенхауер не е само песимист, освен ако не наречем песимизъм опита да бъде намерен изход от вечния кръговрат болка-наслада в човешкия живот. Този цикъл е породен от една висша (като първоизточник) същност, която не е извън нас, а е възможно най-навътре в нас самите. Наша е задачата да спасим себе си от нея. Нека обаче ни е ясно, че без да се спасят всички, никой не може да се спаси. Зрелият Шопенхауер твърди точно това, което е казано преди много векове и от Августин, и от Майстер Екхарт, и от Буда. А на зрелия Шопенхауер трябва да се вярва повече, отколкото на песимизма, който детински (по думите на К. Фишер) желае наслада, и понеже не може да я достигне, създава една безсмислено песимистична философия на аскетизма и отшелничеството. Изследователите винаги трябва да имат пред себе си тези два образа, съществуващи не отделно един от друг, а в душата на един философ и в духа на неговата философия. Само така, те ще могат да го оценят обективно, което въобще рядко им се удава.

Използвана литература:


  1. Ив. Арнаудов, "Свръхчовекът на Фридрих Ницше", в: сп. "Философия", 5/1992.

  2. О. Вайнингер, "Пол и характер". Изд. "Ренесанс", С., 1991 г.

  3. М. Вебер, "Теория за степените и посоките в религиозното отхвърляне на света", в: "Идеи в културологията", т. 2. УИ. С., 1993 г.

  4. Фр. Капра, "Дао на физиката". Изд. "Гуторанов", С., 1997 г.

  5. В. Кънева, "Страданието при Ницше. Към интерпретацията на Дионисиевото", в: "Ницше и Изтокът". Изд. "Дилок". С., 2002 г.

  6. Лама Говинда, "Основи на тибетската мистика". Изд. "Гуторанов". С., 1995 г.

  7. Т. Ман, "Шопенхауер", в: есеистика, т. 2, Изд. "Наука и изкуство". С., 1978 г.

  8. Т. Ман, "Йосиф и неговите братя - Йосиф в Египет". Изд. "Наука и култура". С., 1985 г.

  9. Н. Михайлов, "Етиката като метафизика", в: сп. "Философия", 6/1993 г.

  10. К. Нешев, "Система на етиката". Изд. "Парадигма". С., 1999 г.

  11. Фр. Ницше, "Веселата наука". УИ. С., 1994 г.

  12. Фр. Ницше, "Несвоевременни размишления". УИ. С., 1992 г.

  13. К. Попър, "Отвореното общество и неговите врагове", т. 2. Изд. "Златорог". С., 1993 г.

  14. Дж. Сайър, "Вселената до нас". Изд. "Нов човек". С., 1993 г.

  15. Сухотра Свами, "Същност и сянка". Изд. ЛИК. С. 1998 г.

  16. К. Фишер, "Артур Шопенхауер". Изд. ЛАНС. С. Петербург, 1999 г.

  17. Е. Фраувалнер, "Антология на будистката философия". Изд. "Евразия". С., 1995 г.

  18. З. Фройд, "Анатомия на чувствата". Изд. "Евразия". С., 1995 г.

  19. Чатерджи и Датта, "Увод в индийската философия". Изд. "Евразия". С., 1995 г.

  20. Л. Шестов, "Ключовете на Рая". Изд. "Евразия", С., 1993 г.

  21. Л. Шестов, "На везните на Йов". УИ. С., 1996 г.

  22. А. Шопенхауер, "Афоризми за житейската мъдрост". Изд. "Кибеа". С., 1998 г.

  23. А. Шопенхауер, "Етика". Изд. "Евразия". С., 1994 г.

  24. А. Шопенхауер, "Изкуството да бъдем щастливи". Изд. "Кибеа". С., 2000 г.

  25. А. Шопенхауер, "Светът като воля и представа", т. 1. УИ. С., 1997 г.

  26. А. Шопенхауер, "Светът като воля и представа", т. 2., кн. 1 и 2. Изд. "Евразия". С., 1997 г.

  27. А. Шопенхауер, "Светът като воля и представа", т. 2, кн. 3 и 4. Изд. "Евразия". С., 1997 г.

  28. А. Шопенхауер, "Човекът - какво представлява той", репринт, без год.

  29. О. Шпенглер, "Залезът на Запада", т. 1. Изд. ЛИК. С., 1995 г.

  30. К. Г. Юнг, избрано, кн. 3. Изд. ЕА. Плевен, 1994 г.

1 Такова гледище защитава М. Вебер.

1 "Афоризмите" са част от "Парерга" само формално, не и смислово.

1 "Светът като воля и представа", II том, гл. 1 и 2.




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница