В моето изследване аз се въздържах от излишни игри на въображението, от въпроси в стил "защо волята създава собственото си отрицание - човекът?", или "какво е имало преди Сътворението, каква е волята извън битието?" Може би сега му е мястото да разгледаме нещата по-общо. Ясно е, че волята за живот има като свое проявление егоизма. След заличаването на всяка индивидуация тя отново ще си бъде самата тя, нещото в себе си. Аз съм противник на идеята, че тя търси квиетива, а да се освободи от света - значи Сътворението е било чисто случайно и окончателната присъда над битието вече е произнесена; освен това човекът пак се оказва в служба на волята. А ако целият дълъг процес на създаване на материята и съзнанието е бил целенасочен, то значи тя е искала сама да се превърне в съзнание, или в самосъзнание, както е при Хегел. Ако е бил случаен, то това е била една щастлива случайност (вече виждам недоволното изражение на лицето на Шопенхауер), защото тя е родила нас, въвлякла ни е в битието. Но всички тези въпроси нямат значение, докато животът не престане да бъде страдание. Нека се справим първо с волята. Ако и след това е останало някакво битие, то то ще ни се открие. А ако не е останало нищо... няма и да разберем.
Ако трябва да направя извод от казаното дотук, той е следният: класическата метафизика присъства само формално при Шопенхауер. Той поставя в центъра й човека и така се противопоставя на стремежа на метафизиците да се "захласват" по недостъпни на човека абсолюти - Идея, Форма, Бог, Материя. Антропоцентризмът, характерен за елинистическата философия, се появява отново през Ренесанса, но има само етически характер. Шопенхауер заимства това откритие на Ренесанса с цел да създаде нов тип метафизика - тя е не само с антропологическа същност, но е и тясно свързана с етиката. В някакъв смисъл тя е етицизирана. Но в действителност такава е всяка велика метафизична система - етическите категории неизбежно биват прилагани към Първоначалото. При Шопенхауер етицизацията е на по-висока степен, тя има определена цел, за която ще спомена след малко. Самата етика също има метафизическа същност. Н. Михайлов пише в статията си "Етиката като метафизика": "Като метафизика на доброто и злото етиката не само трябва да разграничи ценностния смисъл на доброто и злото, но и да ги разгледа в тяхната конкретизация като поведение, като своеобразни знаци, като съществувание, изразени с думи" (9; 51). В този смисъл, не може да има етика, която да не анализира понятия на метафизиката, но тя ги конкретизира, показва значението им в реалния човешки живот. За да може етиката да се противопостави на традиционната метафизика, тя самата трябва да придобие метафизическа форма. Самата етика вече е една метафизика, както и метафизиката е етика. Това всъщност са двете етики и двете метафизики при Шопенхауер. Какво се получава, ако разгледаме хода на мислите му? Получава се точна логически последователна схема: първо при Шопенхауер имаме етика (волята е дефинирана от етическа позиция, дори тя самата е била само етическо понятие преди Шопенхауер), след това тя се трансформира в метафизика (волята като нещото в себе си), тази метафизика се разширява на основата на всеобщото единство на всичко съществуващо, и накрая тя се превръща пак в етика, но вече с по-различен характер. Първият тип етика е песимистичен, а вторият е оптимистичен, ако си послужим с профанни термини. Метафизиката също се разделя на две части - песимистична и оптимистична. Целта на цялото това усилие на мисълта е да бъде открит пътя към въздигането на човека до абсолюта - една антихегелианска по същността си задача. "Първата" етика ни изглежда като неопределим фундамент на човешкото поведение - тя поставя егоизма над разума, над свободата; затова и Датската академия упреква Шопенхауер в това, че той установява не състраданието като основа на човешкото поведение, а егоизма (вж. края на "Етика). Критиката е напълно основателна, но от гледна точка на класическата метафизика, приемаща света за завинаги даден, без да му се дава възможност за изменение. Новото при Шопенхауер - това е антропоцентризмът. Човекът е не само обективация на волята, той я съдържа в себе си, няма нужда да я търси другаде. Така метафизиката на Шопенхауер постепенно се разширява и достига до положение (специално за вътрешната връзка на всички индивиди), в което предпоставя една нова етика - тази на самопреодоляването. С едно изречение: Шопенхауер открива абсолюта в човека и установява, че в човека се крие силата за снемане на този абсолют, създал живота заедно със страданието. Този абсолют не е Бог, но не е и Сатаната, както погрешно счита Б. Ръсел (вж. главата за Шопенхауер в "История на западната философия). Неговата метафизика е с етически характер, тя тръгва от човека и завършва с неговата практическа дейност, с действането. Ето я главната заслуга на немския философ, повлияла на цялата философия след него. Класическата метафизика вече е само в учебниците по история на философията. По същия начин и Ницше снема Бога. Светът вече не е същият, и философията вече не е същата. Остава тайната надежда новата философия да промени света. Само че тук Шопенхауер казва следното: животът винаги ще си бъде такъв; това, което ние можем да направим е да променим отношението си към него. Това е пътят към намаляването на страданието, към отъждествяването на всяко същество с останалите същества, дори и с неживите неща. Истинското зло е не волята, а индивидуацията. Какво е волята сама в себе си - това не е въпрос с рационален отговор. Опитите на Шопенхауер да я дефинира по-точно го водят само до противоречия. Всеки философ се стреми да ги избягва, но когато има и колебание между две различни решения, учението му става противоречиво. Шопенхауер се колебае, макар и да не го признава открито. Положителното на такова колебание е, че всеки последовател може да изработи някое от решенията по-подробно, а за изследователите остават много нерешени проблеми. Ако Шопенхауер беше роден сто и петдесет години по-късно, то той щеше да говори за съвместимост и толерантност между парадигмите. Роден в края на 18 век, той не си и помисля за такъв изход от своето колебание. В крайна сметка, това го прави оригинален. Шопенхауер е вместен между модерна и
постмодерна по свой собствен уникален начин.
По въпроса за противоречията в неговото учение Т. Ман пише, опитвайки се да ни представи немския мислител в добра светлина: "Шопенхауер въпреки цялата мизантропия, въпреки всичко, което казва за покварата на живота изобщо, както и за карикатурния вид на човешкия род (...), е все пак почитател на човека поради идеята, скрита в него, той е изпълнен с горда, хуманна почит към "венеца на творението" (7; 445). Шопенхауер никога не може да избяга от хуманистичното си образование, от широтата на кръгозора си. Хуманизмът, за който атмосферата във Ваймар в началото на 19 век ни казва достатъчно много, има място в неговата философия. Отрицанието на волята за живот не го изключва; ако Шопенхауер не беше в някаква степен (защото не е такъв изцяло) хуманист, то той щеше просто да опише тежката участ на човека в света. Той обаче не го прави. Затова Артур Шопенхауер не е само песимист, освен ако не наречем песимизъм опита да бъде намерен изход от вечния кръговрат болка-наслада в човешкия живот. Този цикъл е породен от една висша (като първоизточник) същност, която не е извън нас, а е възможно най-навътре в нас самите. Наша е задачата да спасим себе си от нея. Нека обаче ни е ясно, че без да се спасят всички, никой не може да се спаси. Зрелият Шопенхауер твърди точно това, което е казано преди много векове и от Августин, и от Майстер Екхарт, и от Буда. А на зрелия Шопенхауер трябва да се вярва повече, отколкото на песимизма, който детински (по думите на К. Фишер) желае наслада, и понеже не може да я достигне, създава една безсмислено песимистична философия на аскетизма и отшелничеството. Изследователите винаги трябва да имат пред себе си тези два образа, съществуващи не отделно един от друг, а в душата на един философ и в духа на неговата философия. Само така, те ще могат да го оценят обективно, което въобще рядко им се удава.
Използвана литература: -
Ив. Арнаудов, "Свръхчовекът на Фридрих Ницше", в: сп. "Философия", 5/1992.
-
О. Вайнингер, "Пол и характер". Изд. "Ренесанс", С., 1991 г.
-
М. Вебер, "Теория за степените и посоките в религиозното отхвърляне на света", в: "Идеи в културологията", т. 2. УИ. С., 1993 г.
-
Фр. Капра, "Дао на физиката". Изд. "Гуторанов", С., 1997 г.
-
В. Кънева, "Страданието при Ницше. Към интерпретацията на Дионисиевото", в: "Ницше и Изтокът". Изд. "Дилок". С., 2002 г.
-
Лама Говинда, "Основи на тибетската мистика". Изд. "Гуторанов". С., 1995 г.
-
Т. Ман, "Шопенхауер", в: есеистика, т. 2, Изд. "Наука и изкуство". С., 1978 г.
-
Т. Ман, "Йосиф и неговите братя - Йосиф в Египет". Изд. "Наука и култура". С., 1985 г.
-
Н. Михайлов, "Етиката като метафизика", в: сп. "Философия", 6/1993 г.
-
К. Нешев, "Система на етиката". Изд. "Парадигма". С., 1999 г.
-
Фр. Ницше, "Веселата наука". УИ. С., 1994 г.
-
Фр. Ницше, "Несвоевременни размишления". УИ. С., 1992 г.
-
К. Попър, "Отвореното общество и неговите врагове", т. 2. Изд. "Златорог". С., 1993 г.
-
Дж. Сайър, "Вселената до нас". Изд. "Нов човек". С., 1993 г.
-
Сухотра Свами, "Същност и сянка". Изд. ЛИК. С. 1998 г.
-
К. Фишер, "Артур Шопенхауер". Изд. ЛАНС. С. Петербург, 1999 г.
-
Е. Фраувалнер, "Антология на будистката философия". Изд. "Евразия". С., 1995 г.
-
З. Фройд, "Анатомия на чувствата". Изд. "Евразия". С., 1995 г.
-
Чатерджи и Датта, "Увод в индийската философия". Изд. "Евразия". С., 1995 г.
-
Л. Шестов, "Ключовете на Рая". Изд. "Евразия", С., 1993 г.
-
Л. Шестов, "На везните на Йов". УИ. С., 1996 г.
-
А. Шопенхауер, "Афоризми за житейската мъдрост". Изд. "Кибеа". С., 1998 г.
-
А. Шопенхауер, "Етика". Изд. "Евразия". С., 1994 г.
-
А. Шопенхауер, "Изкуството да бъдем щастливи". Изд. "Кибеа". С., 2000 г.
-
А. Шопенхауер, "Светът като воля и представа", т. 1. УИ. С., 1997 г.
-
А. Шопенхауер, "Светът като воля и представа", т. 2., кн. 1 и 2. Изд. "Евразия". С., 1997 г.
-
А. Шопенхауер, "Светът като воля и представа", т. 2, кн. 3 и 4. Изд. "Евразия". С., 1997 г.
-
А. Шопенхауер, "Човекът - какво представлява той", репринт, без год.
-
О. Шпенглер, "Залезът на Запада", т. 1. Изд. ЛИК. С., 1995 г.
-
К. Г. Юнг, избрано, кн. 3. Изд. ЕА. Плевен, 1994 г.
Сподели с приятели: |