Отшелникът Т. Лобсанг Рампа

Младият монах се събуди от мученето на яковете и от раз­дразнените викове на хората от кервана. Все още сънен, стана, подреди расото си и решен нищо да не пропусне от това мес­тене и бъркотията, се насочи към входа на пещерата. На брега на езерото мъжете се мъчеха да изкарат яковете от водата. Из­губил търпение, един млад търговец влезе направо във водата, но се спъна в потънал корен. Размахвайки ръце, падна с главата напред и плясъкът се чу надалече. Вдигнаха се пръски и якове­те, уплашени, започнаха да се връщат към брега. Покрит с маз­на кал, младият търговец побърза да излезе, съпроводен от сме­ха на другарите си.

На бърза ръка бяха свили палатките, бяха измили добре ця­лата кухненска посуда и всичко грижовно подредили. Дългият керван се заклати бавно, съпроводен от монотонните скърцания на конските амуниции и ругатните на мъжете, които напразно се мъчеха да накарат тежките впрегатни животни да вървят по-бързо. Застанал прав, младият монах, обзет от тъга, се мъчеше да предпази очите си от силната слънчева светлина. Гледа още дълго след тях, докато не се изгубиха в далечината. Защо ли не беше търговец, който пътува в далечни страни?

Защо той трябваше да учи винаги куп неща, които, изглежда, другите нямаше нужда да научават? Да, той искаше да бъде търговец или лодкар на Щастливата Река. Той искаше да види нови неща. Това, което не знаеше, е, че толкова ще пътува и ще види толкова новости, че тялото му ще желае само спокойствие, а душата му ще мечтае за почивка. И през ум не му минаваше, че един ден ще се скита по четирите краища на света и че ще трябва да понесе невероятни мъчения. А сега искаше да бъде търговец, лодкар, каквото и да е, но не и това, което беше. Бав­но, с наведена глава взе клона, който му служеше за метла, влезе в пещерата и се залови да мете пода, за да го постеле после с чист пясък.

Старият отшелник се появи. Въпреки малкия си опит мла­дият ученик разбра, че здравето на стареца е сериозно разкла­тено. Отшелникът се настани трудно, въздъхна и с отпаднал глас каза:

- Часът ми наближава, но няма да напусна този свят, преди да съм ти предал цялото си знание. Тук имам едно лекарство от билки с невероятна сила. Ако падна и се изплашиш за живота ми, дай ми шест капки от този еликсир, който ще ме съживи. Забраниха ми да напусна телесната си обвивка, докато не съм си свършил добре работата.Той порови в гънките на расото и извади шишенце от камък. Младият монах го взе с голяма предпазливост.

- Сега ще продължим - каза старецът - и ти ще можеш да се подкрепиш, когато се уморя и полегна да си почина. Слушай сега и се постарай да запомниш всичко, което ще чуеш. Не оставяй вниманието ти да блуждае, защото това е по-важно от моя живот, а даже и от твоя. Става дума за едно знание, което трябва да бъде запазено и после, когато му дойде времето, пре­дадено.

След като си почина малко, той като че ли се посъвзе и бу­зите му леко се зачервиха. Настани се по-удобно и заяви:

- Ще трябва да си спомниш всичко, което ти казах вече... Сега можем да продължим. Спорът продължаваше и беше мно­го оживен, после спряха. Чуваше се влачене на крака, а след това много леки стъпки, толкова леки, че напомняха по звука птиче, което рови с нокти земята, за да намери някое червейче. Чуваха се и толкова тежки стъпки, така тромави, като че ли вървяха тежко натоварени якове. Други шумове дълбоко ме смущаваха, защото нямаха нищо общо с това, което познавах като човешки стъпки. Моите размишления бяха прекъснати внезапно, когато някой ме хвана за ръката и каза: „Ела с нас". Поведоха ме по някаква повърхност, която усетих като метална с босите си крака. Слепите успяват да развият шесто чувство - разбрах, че вървим по метална тръба, въпреки че ми беше много трудно да си представя подобно нещо.

Старият човек спря разказа си, сякаш искаше да проектира незабравимия спомен върху стените на паметта си, и продъл­жи:

Не след дълго чух да се чука дискретно и после долових металическо хлъзгане. Последва разговор и стана ясно, че двама души бяха влезли в стаята. Почувствах седалката ми да мърда и се опитах да се изправя. С ужас разбрах, че не мога да се движа. Даже пръста си не можех да мръдна. Така както бях в пълно съзнание, ме разходиха в тази странна седалка, която явно можеше да се хлъзга с лекота в различни посоки. Пътувахме по дълги коридори, където се чуваха необикновени шумове. Накрая, след един остър завой, в разширените ми ноздри нахлуха особени миризми. Една кратка заповед спря целия екип и ръце ме подхванаха за краката и под мишниците. Първо ме сложиха внимателно прав, после - легнал. Безпокоях се, въпреки че ужас беше по-точната дума за моето душевно състояние. Страхът ми се засили, когато бинтоваха дясната ми ръка над лакътя. Ужасът нарасна - почувствах как ръката ми се наду. Нещо ме убоде в левия глезен и изпитах необикновено усещане, като че ли бяха вкарали нещо в тялото ми. Чу се заповед и почувствах върху слепоочията си допира на два ледени диска. Първо чух едно далечно бръмчене, като че ли идеше от рой пчели, после разбрах, че постепенно губя съзнание.

Огнени светкавици минаваха пред очите ми: зелени, черве­ни, виолетови. После започнах да викам. И понеже бях сляп, си­гурно се намирах в Страната на Демоните, които се готвеха да ме измъчват. Почувствах остра болка като убождане с топлийка и страхът ми изчезна. Сега направо не ми пукаше! Обърнаха се към мен на моя език: „Не се страхувай, нищо лошо няма да ти направим, опитваме се само да регулираме апаратите, за да можеш да виждаш. Какъв цвят виждаш сега?". Малко забравих страховете си и се опитах да опиша цветовете, които виждах. След това извиках от почуда, защото това, което виждах, беше толкова необикновено, че трудно разбирах какво става.

Как да опиша това, което е неописуемо? Как можех да рискувам да разкажа на някого нещо, когато в речника на съ­беседника няма съответните термини, няма понятия, които мо­гат да характеризират видяното? Тук, в Тибет, имаме достатъч­но думи, които описват Боговете и Демоните. Когато обаче трябва да се погодиш с делата на Боговете или Демоните, незави­симо какви са те, какво можеш да направиш? Какво можеш да кажеш? Всичко, което мога да кажа, е, че виждах, но зрението ми не беше в мен, защото виждах самия себе си. Става дума за такова дразнещо положение, каквото не бих искал да изживея повече. Но ще започна от началото.

Един от гласовете ме беше попитал в кой момент виждам червено, зелено или някой друг цвят. Малко след това видях не­що, което бе необикновено. Видях бяла светкавица и открих, че наблюдавам неподвижно - това е единствената дума, която ми изглежда подходяща - една картина, напълно различна от всичко, което вече бях виждал. Бях полулегнал, полуседнал на нещо, което приличаше на метална платформа. Като че ли се държеше само на една подпора и за секунда си представих как целият апарат се обръща, пада и... аз с него. Всичко изглеждаше така чисто, никога не бях виждал подобно нещо. Стените бя­ха направени от някакъв лъскав материал със зеленикав отте­нък, извънредно приятен и успокояващ едновременно. На мно­го места в тази необикновена стая, чиито размери не можех да обхвана, имаше големи и тежки апарати, които не бих могъл да опиша, защото ми липсват думи, за да изтъкна тяхната необичайност. Имаше, разбира се, и хора в стаята. Ах! Това ме разтърси по един невероятен начин! Шокът изтръгна от мен объркани викове и аз си казах, че това е следствие от из­куственото зрение, което ми бяха заели, но не и дали. Един мъж стоеше прав до някаква машина. Беше два пъти по-висок от нашите най-големи прокурори. Бих казал, че беше висок три метра и половина, но най-необикновеното беше, че главата му имаше формата на яйце. Беше напълно плешив. Изглеждаше покрит със зеленикаво расо. Подчертавам, че всички бяха в зелено от врата до глезените. Стори ми се странно, че дрехите покриваха ръцете и стигаха до китките. Уплаших се, когато ви­дях, че дланите им бяха покрити със специална кожа. Огледах всички един след друг и забелязах, че имаха странно мазило по ръцете си. Помислих си, че тези същества се предпазват по този начин от евентуална зараза, която бих могъл да им предам.

Ако съдех по силуетите, двама принадлежаха към женския пол. Едната от тях имаше много тъмни коси, а другата - съв­сем светли. Косите на едната бяха бухнали, а на другата - пра­ви. Моите познания за жените бяха твърде ограничени и пред­почитам да не говоря, а и това няма да те заинтересува. Двете жени ме гледаха и едната от тях протегна ръка към място, което още не бях огледал. Там имаше нещо необикновено - джудже, едно съвсем малко тяло, същество с тялото на петгодишно дете. Но главата... Ах! Тази глава беше огромна! Какъв череп - плешив, без нито един косъм. Брадата беше много малка, а устата не приличаше на уста, а по-скоро на триъгълен отвор. Носът едва се виждаше. Не изпъкваше и приличаше на птичи гребен. По всичко личеше, че е най-високопоставеният, защото другите го гледаха с голямо уважение.

Жената отново помръдна ръка и гласът на някого, когото още не бях забелязал, ми каза на моя език: „Гледай пред себе си, можеш ли да се видиш?". След тези думи този, който ми говореше, влезе в моето зрително поле. Изглеждаше съвсем нормален човек, облечен като индийски търговец. Можеш да си представиш до каква степен външният му вид беше нормален. Той направи няколко крачки и ми показа един блестящ предмет. Гледах това нещо или поне мислех, че го гледам, защото зрението ми се намираше вън от тялото. Нямах очи. Къде ли беше сложил нещото? Тогава видях върху една малка масичка, която беше свързана със странната метална маса, на която лежах, нещо като кутия. Тъкмо щях да попитам как е възможно да виждам този предмет, след като виждах благодарение на него, когато разбрах, че стаята е метална и блестящото нещо е рефлектор.

Човекът, който изглеждаше най-нормален, премести леко ъгъла на рефлектора и аз започнах да викам, защото с ужас се видях легнал на тази платформа. Преди да ми извадят очите, имах представа за себе си - когато отивах да пия вода, виждах образа си във водата. Но тук, в отразяващата повърхност, видях едно изпито тяло, готово да предаде Богу дух. Носех по една гривна на едната китка и на единия глезен. От тях излизаха странни тръби и свършваха кой знае къде. Тръба беше втъкната в едната ми ноздра, краят й свършваше в една прозрачна бутилка, която се намираше на метално стъбло близо до мен.

А главата ми! Каква глава! Трудно ми е да остана спокоен при този спомен. От главата ми точно над челото се подаваха голям брой метални накрайници. От тях излизаха жици, като по-голямата им част беше свързана с кутията, която вече бях забелязал на металната масичка близо до мен. Наблюдавах с нарастващ страх всичко това и бях готов да отскубна всичко, но разбрах, че съм напълно обездвижен. Изобщо не можех да мръдна, даже и пръста си. Можех само да лежа и да бъда свидетел на любопитното приключение, което се случваше на самия мен.

Съществото, което приличаше на нормален човек, протегна ръка към черната кутия. Ако не бях обездвижен, щях да потре­перя. Все едно слагаше пръсти в очите ми, толкова силно беше усещането. А той само леко премести кутията и моето зрително поле се промени. Така можах да видя зад платформата, на която бях легнал, други двама човека. Те изглеждаха сравнително нормални, единият от тях беше бял, а другият - жълт като монголец. Те стояха прави зад мен и ме гледаха, без да мигнат. Изглеждаха по-скоро отегчени от цялата тази история и си спом­ням, че тогава си помислих: ако са на мое място, сигурно няма да изглеждат толкова равнодушни.

Гласът започна да говори: „За кратко време това ще бъде твоето зрение. Ще бъдеш хранен с тези тръби, други тръби ще отнасят отпадъците и ще изпълняват определени функции. Ня­ма да можеш да се движиш, защото се страхуваме да не се нара­ниш в момент на силна възбуда. С оглед на твоята собствена безопасност си напълно обездвижен, но не се страхувай, нищо лошо няма да ти бъде сторено. Когато свършим, ще те изпратим в някоя друга част на Тибет. Здравето ти ще се подобри, ще бъдеш нормален, само че няма да имаш очи. Ти добре разби­раш, че няма да ти бъде лесно да се движиш, носейки постоян­но черната кутия...". Той леко се усмихна и излезе от моето зрително поле.

Хората сновяха около мен и се занимаваха с уредите си. Имаше известен брой кръгли и малки прозорци, покрити с висококачествено стъкло. Зад стъклото нямаше нищо друго освен малка стрелка, която се движеше и сочеше странни зна­ци. Всичко това нищо не значеше за мен. Обиколих с поглед помещението, но се чувствах така зашеметен от събитията, че реших да оставя всичко и да се помъча да подредя видяното.

Времето минаваше. Все така лежах, не чувствах нито умора, нито досада, а бях по-скоро в състояние на транс, което ще рече - почти безчувствен. Сигурно беше, че повече не страдах. Стори ми се, че почувствах промяна в химическата обмяна на тялото ми. Изведнъж в края на моето зрително поле видях, че един човек върти различните издатини, които излизаха от сноп стъклени тръби, наредени на една метална стойка. Докато човекът въртеше издатините, малките стрелки, които се намираха зад стъклените прозорци, се задвижваха по различен начин. Най-малкият човек, джуджето, който, вероятно беше шефът им, каза нещо. След това говорещият на моя език влезе в зрителното ми поле. Той заяви, че сега ще ме приспят за известно време, за да мога да си почина. Добави още, че след като си отпочина и се нахраня, щели да ми покажат това, което трябвало да видя.

Едва беше привършил да говори, когато загубих съзнание. По-късно открих, че те притежават един апарат, благодарение на който можеха моментално и без болка да накарат човек да загуби съзнание само с едно движение на пръста. Колко ли време бях спал? Откога бях в безсъзнание? Не зная. Може би един час, а може би един ден. Събудих се така неусетно, както и бях заспал. Бях в безсъзнание и секунда след това се пробудих. Новите ми „очи" за мое голямо съжаление не действаха. Бях сляп като преди. Необикновени шумове достигаха до ушите ми - дрънкане на метални предмети, почукване на стъкло, стъп­ки, които бързо се отдалечаваха. Чух едно металическо хлъзгане и за известно време всичко беше спокойно. Все така лежах, покорен от странните събития, които разтърсваха живота ми. Бях изтръгнат от моите мисли.

Чух стъпки на двама души, отчетливи и резки стъпки, при­дружени от далечен шепот. Шумът се усили и проникна в стаята. Още веднъж се чу металическото хлъзгане и две осо­би от женски пол - така заключих - се насочиха към мен, като продължаваха да разговарят високо с нервна интонация. Според мен те говореха едновременно и двете. Спряха се, ед­ната отляво, другата отдясно, и като връх на всичко махнаха одеялото, което ме прикриваше. Не можех абсолютно нищо да направя. Неподвижен и беззащитен, стоях така на произвола на двете женски същества. Бях гол, гол като в деня на раждането ми, и това, което е най-лошо, под погледа на тези непознати жени. Аз, един монах, който не знаеше нищо за жените и който (признавам смирено) изпитваше ужас от тези създания.

Старият отшелник спря да говори. Младият монах го поглед­на ужасен от непоносимото неудобство на подобно положение. Докато отшелникът преживяваше отново ужасната страница от своя живот, върху опънатата кожа на челото му блещукаха кап­ки студена пот. С треперещи ръце той взе гаванката със студена вода. След като изпи няколко глътки от течността, сложи внима­телно съда зад себе си.

- Но най-лошото предстоеше - добави той с колеблив и треперещ глас. - Младите жени ме обърнаха на една страна и пъхнаха някаква тръбичка в една част на тялото ми, която при­личието не ми позволява да назова. Почувствах, че течност се влива в мен, и имах усещането, че ще се пръсна. След това без много церемонии ме повдигнаха и сложиха един много студен съд под долните ми части. С голямо смирение ще премълча и няма да опиша какво се случи пред двете жени. Но всичко това беше само началото... Те измиха цялото ми тяло и показаха пре­калена близост с оная част от него, която характеризира мъжкия пол. Бях обхванат от топла вълна и от чувство на обърканост, и то много силно. Извадиха и смениха различните металически тръби, които влизаха в тялото ми, а стъклените епруветки за ноздрите ми бяха грубо заменени с други. Накрая ме покриха с някаква тъкан изцяло, от главата до краката. Въпреки всичко жените не бяха свършили още. Почувствах силна болка, сякаш скубеха косите ми, след това слагаха разни непознати неща по главата ми и накрая поставиха някакво дразнещо и лепкаво вещество. През всичкото време двете жени дърдореха и се кикотеха, като че ли всички дяволи им бяха изпили мозъка! След известно време се чу металическото хлъзгане и тежки стъпки се приближиха. Кудкудякането на жените спря. Гласът, който обикновено се обръщаше към мен, проговори на моя език: „Как се чувстваш сега?" - „Много зле - отговорих аз убедително. - Вашите жени ме съблякоха гол и се отнесоха с тялото ми по един толкова обиден начин, че не мога да говоря за това." Вероятно той се забавляваше, защото се запревива от смях, което не ми помагаше да се успокоя. „Трябваше да те измием и да те освободим от отпадъците. По подобен начин ще те храним. След това сменихме различните тръби и електроди със стерилни. Трябваше също да прегледаме и различните раз­рези на черепа ти и да сменим превръзките. Ще имаш едва забележими белези, когато ни напуснеш." Старият се наведе към младия монах.

- Виж, тук на главата ми има пет белега.

Младият монах стана и огледа с голямо внимание черепа на стареца. Да, следите бяха наистина там. Всеки белег бе­ше с оттенък на слюда, около половин сантиметър дълъг и имаше леко хлътнала форма. Момчето си представи ужаса, предизвикан от подобно поведение на жените. Без да иска, потрепера и седна веднага, като че ли се страхуваше някой да не го нападне в гръб.

Отшелникът продължи:

- Не се почувствах по-добре след тези хубави думи и по­питах моя събеседник защо жените бяха злоупотребили с моята невинност и защо, след като тези операции са били необходими, не са ги направили мъже. Моят похитител - а той беше такъв - започна отново да се смее и отговори: „Скъ­пи приятелю, голотата на тялото ти сама по себе си нищо не означава за жените. Не бъди глупаво и лицемерно добро­детелен. Тук, когато не сме на работа, повечето време се разхождаме съвсем голи. Тялото е Храм и е чисто. Тези, които са лицемерно добродетелни, имат сладострастни мисли. Що се отнася до жените, които се занимаваха с теб, те си изпълняваха задълженията. Те са медицински сестри, които са били обучени за подобен род задачи." - „Но защо не мога да се движа? И защо нямам правото да виждам? Това е истинско мъчение" - „Ти не бива да се движиш, защото си способен да скъсаш електродите, да се нараниш или да повредиш нашите апарати. Не желаем да свикваш с новото си зрение, защото, когато напуснеш това място, ще бъдеш отново сляп. Освен това колкото повече си служиш с това зрение, толкова по-слабо ще развиеш осезателните си способности, които са характерни за всички слепи и които те успяват така добре да развият. Ако имаше зрение до момента на твоето заминаване оттук, то би се оказало истинско мъчение за теб, защото след това щеше да бъдеш доведен до пълна безпомощност. Ти не си тук за твое удоволствие, а за да слушаш, да гледаш, да станеш носител на едно знание, което някой ден, след като друг човек пресече пътя ти, тоест ще трябва да поеме на свой ред. По принцип това знание трябва да бъде записано, но ние се страхуваме от неистовото желание на хората да обсебят всичко, което е свързано с Книгите и Светите Писания. Един ден знанието, което носиш и което ще предадеш, ще бъде записано. Засега не забравяй, че си тук, за да успееш да осъществиш нашите проекти, не и твоите."

В пещерата беше тихо. Старият отшелник помълча, преди да каже:

- Разреши ми да спра, ще трябва да си почина малко. Трябва да идеш да вземеш вода и да почистиш пещерата. Ще трябва да смелиш и ечемик.

- Да почистя ли и стаята ви, о, Преподобни? - попита мла­дият монах.

- Не, сам ще го направя, след като си отпочина, но първо иди да донесеш пясък и го остави тук - старецът напразно ровеше в малката вдлъбнатина в стената на пещерата. - След като съм ял цампа и само цампа повече от осемдесет години - каза той с малко тъжен и замислен глас, - изпитвам необикновена нужда да вкуся някаква друга храна поне веднъж, преди да съм отишъл там, където няма да има нужда да ям - той поклати побелялата си глава и добави: - Възможно е шокът, който ще предизвика една друга храна, с която не съм свикнал, да ме убие - след това се затътри към оная част на пещерата, където седеше обик­новено и където младият монах не беше стъпвал.

Младият намери на входа един голям и хубав клон, с който започна енергично да разравя утъпканата пръст, която служеше за под на пещерата. След като отдели сбитата пръст, която покриваше земята, той я избута навън колкото се може по-надалеч, за да не пречи на входа. Изморен от работата, той тежко, с неохота отиде до езерото и донесе в расото си толкова пясък, колкото можеше да носи. Разпръсна чистия пясък по земята и го изравни грижливо. След още шест ходения до езерото имаше вече достатъчно пясък за стария отшелник.

В дъното на пещерата имаше една вдлъбнатина в скалата, вероятно издълбана от водата от незапомнени времена. Сложи вътре две шепи ечемик.

Големият кръгъл камък, който се намираше наблизо, несъм­нено изглеждаше подходящ. Повдигайки го с усилие, младият монах се запита как може един старец като отшелника, сляп и немощен, да си служи с него. Ечемикът трябваше да се смели. Камъкът падна с глух шум, монахът го завъртя, вдигна го и пак го пусна. Продължи монотонната си работа, като въртеше камъка, за да може по-добре да смачка зърната. След това съби­раше брашното и добавяше нов ечемик. Флок! Флок! Флок! Най-после, с болки в ръцете и превил гръб, той остана доволен от количеството, което беше смлял. Почисти с пясък камъка за стриване, отдели зърната, които се бяха полепили, събра браш­ното в една стара кутия и тръгна с измъчен вид към входа на пещерата.

Слънцето все още грееше. Младият монах, седнал на една скала, разсеяно движеше пръсти в цампата, за да я разбърка. Кацнало на клонче, едно птиче наблюдаваше равнодушно сце­ната. На повърхността на спокойното езеро голяма риба скочи и лапна насекомото, което летеше точно над водата. Недалеч под едно дърво тършуваше гризач, без да обръща внимание на младия монах. Облак скри слънцето и топлината намаля. Мла­дият монах потръпна от бързата смяна на температурата. Скочи бързо на крака, изплакна гаванката си и я изтърка с пясък. Пти­чето с чуруликане отлетя уплашено, а гризачът се скри зад дър­вото, следейки събитията със зорък поглед. След като прибра гаванката в джоба на расото си, младият монах побърза да влезе в пещерата.

Вътре старият отшелник седеше не с изправен гръб, а опрян на стената.

- Бих желал да почувствам топлината на огъня. След шейсет­те си години не съм способен сам да си стъкна огън. Ще го за­палиш ли? Ще седнем на входа на пещерата.

- Разбира се - отговори младият монах. - Имате ли кремък за огъня и прахан?

- Не, имам само гаванката, кутията за ечемик и двете раса. Даже и одеяло нямам.

След тези думи младият монах сложи своето парцаливо одеяло на раменете на стареца и излезе. Недалеч от пещерата някакво срутване беше покрило земята с камъни. Младият мо­нах бързо избра два кръгли камъка, които лесно можеше да дър­жи в ръка. Опита се да ги удари един в друг, като в същото време ги търкаше, и беше удовлетворен от няколкото искри, които излязоха още при първия опит. Сложи двата камъка в джоба си и се насочи към старото кухо дърво, което явно беше ударено преди години от гръм. Започна да рови вътре в стъблото и успя да събере няколко шепи изгнило и много сухо дърво. Беше ста­нало на прах, но го сложи в джобовете си и след това събра наоколо няколко добре изсъхнали клончета. След като добре се натовари, с въздишка на удовлетворение успя да довлече всич­ко и да го пръсне пред входа на пещерата, като се съобрази с посоката на вятъра, за да не влиза димът вътре. Издълба с две ръце дупка в песъчливата почва и сложи двата камъка до себе си. Начупи сухите шумки и клончета, подреди ги за огъня, по­кри ги с изгнилото дърво, което предварително беше стрил на прах. Наведе се и с мрачен вид взе по един камък във всяка ръка и започна да ги удря един в друг, докато няколко искри паднат в праханта. След продължителни опити се появи малко пламъче. Просвайки се на земята, той започна да раздухва внимателно ценното пламъче. Лека-полека то стана по-бляскаво, пламъкът порасна, а момчето умело подреди около него и натъкми мал­ките шумки. Той духа и духа, и накрая има щастието да види един истински пламък между клончетата.

Нито една майка не е обграждала с толкова грижи своето новородено, както момчето - зачатъка на огъня си. Малко по малко огънят порасна и стана по-бляскав. Накрая то сложи триумфално големи парчета от дървата и те започнаха радостно да пукат. Влезе в пещерата при стария отшелник.

- О, Преподобни, огънят ви е готов. Мога ли с нещо да ви помогна? - момъкът сложи една тояга в ръцете му и му помогна бавно да се надигне. Обгърна слабите рамене на стареца и с много голямо внимание му помогна да седне до огъня, далеч от дима. - Ще ида да търся дърва за нощта, но най-напред ще оставя на сухо в пещерата камъните и праханта.

След това нагласи още веднъж одеялото на раменете на по-стария, сложи до него гаванката с вода и отиде в пещерата да подреди камъните и това, което му служеше за прахан, близо до кутията за ечемика.

След като излезе от пещерата, младият монах хвърли дърва в огъня, огледа се да види дали старият му учител не рискува да се опари от някой заблуден пламък и се насочи решително към мястото, където бяха лагерували търговците. Мислеше, че там ще намери дърва, но се излъга. Във всеки случай имаше нещо по-добро. Наистина керванджиите бяха забравили един метален съд, който без съмнение беше изпаднал от товара им, без някой да го забележи, докато оседлаваха яковете или при потеглянето на кервана. Може би някое от животните бе­ше ударило с копитото си съда и той се беше търкулнал зад камъните. Този предмет представляваше истинско съкровище за момчето. Сега можеше да стопли вода! Едно дебело колче се криеше зад котлето. Момчето не знаеше за какво служи, нямаше никаква представа, но беше убедено, че може да бъде полезно.

В околностите на малката горичка набързо успя да събере голяма купчина дърва. Няколко пъти се връща в пещерата, влачейки клоните и шумките. Не разказа веднага на стария отшелник какво беше намерил, чакаше да се настани до него, за да вкуси радостта на стареца от топлата вода. Имаше чай, който търговецът му беше дал, а сега имаше и топла вода. Последният товар дърва беше толкова малък, че не си струваше ходенето. Младият монах се опита да намери достатъчно голям за целта клон. Близо до един храст, недалеч от брега на езерото, видя купчина дрипи. Как са могли тези стари парцали да се окажат тук? Изненадата отстъпи място на желанието. Наведе се да събеpe дрипите, но подскочи, когато чу от купчината ръмжене. Наведе се и разбра, че това, което беше взел за дрипи, е един страшно мършав човек. Около врата си имаше канга¹, като от всяка страна дървото беше дълго по две стъпки и половина. Двете части под затворническата халка бяха свързани със ско­ба, от едната страна, а от другата - със закопчалка и катинар. В средата на това парче дърво имаше дупка за врата на онзи, кой­то носеше този уред за мъчение. Човекът беше истински жив скелет.

Младият монах коленичи и отстрани клоните на храстите. После стана и бързо отиде до езерото, за да напълни гаванката с вода. Върна се и изля малко от нея в полуотворената уста на ранения. Човекът се размърда и отвори очи. Въздъхна с облек­чение, когато видя младия монах, наведен над него.

- Опитах се да пия - прошепна той - и паднах във водата. Заради дървото първо останах на повърхността, но после щях да се удавя. Дни останах във водата и едва наскоро успях да изляза - останал без сили, той замълча. Младият монах му да­де още вода и после малко ечемичено брашно, смесено с теч­ността. - Можете ли да махнете това нещо? - попита човекът. -Ако ударите ключалката с два камъка от двете страни, сама ще се отвори.

Младият монах се изправи, отиде до брега на езерото и на­мери два камъка с необходимите размери. Върна се и сложи по-големия под катинара, а с другия силно удари желязото.

- Опитайте от другата страна - каза човекът - и ударете там, където минава желязната ос. След това дръпнете силно надолу.

Младият монах обърна внимателно катинара и удари сил­но мястото, което му беше посочил човекът. Като дърпаше енергично надолу, беше възнаграден за усилията си с едно изщракване на ръждясалото желязо. Ключалката се отвори. Мо­нахът бавно отмести тежкото парче дърво и освободи врата на мъченика, който беше разранен и кървеше.

- Ще изгорим това дърво - каза младият спасител. - Би било наистина жалко, ако го прахосаме.