Отшелникът Т. Лобсанг Рампа

Вървейки на пресекулки под тежестта, монахът успя да из­лезе от малката горичка и се повлече по камъните към пеще­рата. След това, както му се стори, безкрайно ходене стигна до огъня и свлече бавно товара си на земята.

- О, Преподобни! - каза той. - Намерих този човек в един храст близо до езерото. Вратът му беше окован в канга и е много болен. Махнах кангата и го доведох тук.

Младият монах разрови огъня. Издигнаха се снопове искри и въздухът се изпълни с приятния мирис на лагерен огън. Спря се само за да добави още дърва. Старият монах проговори:

- Канга? Това значи, че е каторжник. Какво ли може да прави един каторжник по тези места? Няма значение какво е било престъплението, което е извършил; ако е болен, трябва да му помогнем. Вероятно човекът може да говори.

- Да, о, Преподобни! - изхлипа с немощен глас човекът. - Аз съм много близо до края на моето съществуване, за да можете да ми помогнете физически. Бих желал просто някой да ми помогне духовно, за да умра в мир. Мога ли да ви говоря?

- Разбира се - отговори старият отшелник. - Говори, ние те слушаме.

Болният накваси устните си с водата, която му даде младият монах, изкашля се и каза:

- Бях известен златар в град Ласа. Търговията вървеше добре, даже манастирите ми даваха работа. После, ад и разложение! Дойдоха индийските търговци и донесоха евтина стока от техните пазари в Индия, железария, която те наричаха „серийно производство". Лошокачествена стока, зле изработена, която не бих пипнал даже с пинцети. Търговията ми западна. Парите изчезнаха от вкъщи. Жена ми не можа да устои на ударите на Съдбата и отиде да стопли постелята на друг. Леглото на един богат търговец, който я искаше още преди да се оженим. Той не страдаше от конкуренцията на индийците. Нямаше кой да ми помогне, кой да се погрижи за мен, сам останах на света.

Сломен от горчивите мисли, той спря. Старият отшелник и младият монах стояха тихо, чакаха да се съвземе. Най-после продължи:

- Конкуренцията се засили, след това от Китай дойде един човек и донесе още по-евтина стока от тази на индийците, и то голямо количество. Моята търговия съвсем замря. Притежавах малки запаси, от които никой нямаше нужда. Накрая един ин­дийски търговец дойде и ми предложи смешно ниска цена за моето жилище и за всичко, което притежавах. Отказах. Той ми се подигра и каза, че скоро ще има всичко безплатно. Унизен, прегладнял, загубих самообладание и го изхвърлих със сила от дома си. Той падна с главата напред на улицата и разби сле­поочието си на един остър камък.

Още веднъж, потънал в мислите си, болният прекъсна раз­каза си. Още веднъж тези, които го слушаха, запазиха мълчание и чакаха да продължи изповедта си.

- Цяла тълпа ме беше обкръжила. Някои ме обвиняваха, а други ме защитаваха. Отведоха ме бързо при съдията, на когото разказаха цялата история. Някои свидетелстваха в моя защита, други - против мен. Съдията не разисква дълго моя случай и ме осъди да нося канга цяла година. Донесоха затворническата халка и я заключиха около врата ми. С този инструмент за мъче­ние не можех нито да ям, нито да пия, трябваше да разчитам на милосърдието на обществото. Не можех и да работя и трябваше да живея като просяк не само за да получа храна, а и за да намеря някой да ме нахрани. Не можех да легна и трябваше да стоя винаги седнал или прав.

Той пребледня и изглеждаше, че всеки момент ще падне в несвяст. Младият монах каза:

- О, Преподобни! Намерих един съд на мястото, където лагеруваха керванджиите. Ще ида да го взема и ще направя чай.

Скочи бързо на крака и тръгна към мястото, където беше оставил съда, подостреното колче и кангата. Хвърли поглед наоколо, претършува близката горичка и недалеч от лагера на търговците намери кука, която явно пасваше на съда. Изтърка менчето с пясък, напълни го с вода и тръгна пак към пещерата, носейки водата, куката, подостреното колче и кангата. Върна се и с нескривана радост хвърли кангата в огъня. Първо излетяха сноп искри, спирали от дим и големи пламъци, които излизаха от отвора на инструмента за мъчение, жестоко измъчвал врата на нещастния златар.

Младият монах влезе бързо в пещерата и извади пакетите, които му беше дал търговецът: чай и голямо парче масло от як, малко гранясало, малко прашно, но все пак масло. Имаше и едно рядко лакомство - малка торбичка с кафява захар. Чае­ният калъп на места беше ферментирал. Монахът избра някол­ко парчета и ги пусна във водата, която вече вреше. С плосък камък отряза четвъртинка от маслото и го пусна вътре. То се стопи, изплува на повърхността и образува дебел слой мазнина. Добави едно малко парченце боракс, което намери в пакета с чай и - о, чудо! - една хубава шепа захар. С прясно обелена пръчка разбърка всичко това, пъхна я под дръжката на съда и го повдигна. Старият отшелник наблюдаваше всички тези приготовления с жив интерес. Протегна гаванката си. Младият монах я взе и след като обра съмнителната пяна отгоре, напъл­ни наполовина гаванката на стареца и му я подаде много вни­мателно. Каторжникът каза, че има гаванка в дрипите си. Когато намериха съда, го напълниха догоре. Младият монах напълни и своята гаванка и се облегна назад, за да пие с въздишка на задоволство като човек, който дълго се е трудил, за да получи отплата. Всеки беше погълнат от мислите си, цареше тишина. От време на време младият монах ставаше да напълни гаванките на другарите си или своята. Тъмнина се спускаше. Леден вятър плачеше в дърветата. Водата на езерото се набръчка, надигна се, а малките вълни потреперваха, преди да идат да отдъхнат върху облите камъчета на брега. Младият монах хвана полека отшелника за ръката, отведе го в пещерата, която беше вече съвсем тъмна, и се върна да вземе болния. Той се събуди, когато младият монах го повдигна от земята.

- Трябва да говоря - каза той. - Чувствам, че животът скоро ще ме напусне.

Младият монах го пренесе в пещерата, издълба плитко гнез­до за хълбока му и събра купчинка пръст за главата. Излезе пак и обкръжи с песъчлива почва огъня - влагата щеше да съхрани жарта през нощта. Утре в пепелта щеше да има още червени въглени и лесно можеше да се разпали огън.

Тримата мъже - старият, зрелият и юношата - седяха един до друг. Каторжникът пак заговори:

- Чувствам, че времето ми е към края си и че моите прадеди са готови да ме поздравят и да ми пожелаят добре дошъл. Цяла година страдах и едва не умрях от глад. Цяла година скитах между Ласа и Фари, между Фари и Ласа с надеждата да намеря храна и помощ. Видях прочути лами да се отнасят към мен с презрение и други да ми предлагат съчувствието си. Видях как невероятно скромни хора се лишават от необходимото, за да преживея аз. Цяла година бродех като последен между скит­ниците. Трябваше да се бия с кучетата, за да им отнема оста­тъците и после да не мога даже да ги поднеса към устата си.

Той млъкна и отпи една глътка от студения вече чай, който се беше сгъстил заради маслото.

- Как успя да дойдеш при нас? - попита старият отшелник с тих глас.

- Намирах се на другия край на езерото, когато поисках да пия вода. Наведох се, от тежестта на кангата загубих равновесие и паднах във водата. Силен вятър ме понесе по езерото. Дойде нощта, после денят, после пак нощта, отново денят. Птиците кацаха на кангата и се опитваха да изкълват очите ми, но аз успявах да ги прогоня с виковете си. Накрая загубих съзнание. По едно време краката ми опряха дъното на езерото и това ме накара да се опомня. Един лешояд летеше над мен, ето защо се помъчих да изляза от водата. Покатерих се на брега и там паднах върху един храст с главата напред, където ме намери младият монах. Изтощен съм, на края на силите си съм и скоро ще бъда в Небесните Полета.

- Почини си тази нощ - каза старият отшелник. - Нощните духове са неспокойни. Трябва да осъществим нашето астрално пътуване, преди да е станало много късно.

С помощта на една дебела сопа той бавно стана и отиде в задната част на пещерата. Младият монах даде още малко цампа на болния, настани го удобно и легна, като, преди да заспи, направи равносметка на извършеното през деня. Луната достигна своя апогей и гордо прекоси небосвода. Насекомите бръмчаха, жужаха или свиреха, а по-надалеч се чуваше пронизителният вик на някаква нощна птичка. Планинският масив простена и скалите се свиха под въздействието на студения нощен въздух. Наблизо се чу трясък от свличане на камъни. Те влачеха всичко подир себе си и на земята щеше да остане отпечатък като гигантска татуировка. Нощните шумове се меняха с тече­ние на времето. Гризач заповеднически повика женската си. Су­ма непознати създания шумоляха в пясъците. Постепенно звез­дите избледняха и първите лъчи на зората разкъсаха воала на нощта.

Внезапно младият монах се изправи, все едно че го беше ударил ток. Седнал, съвсем буден, напразно се мъчеше да види нещо в тъмнината на пещерата. Задържа дишането си и опита да се съсредоточи върху шумовете, които беше чул. „Няма да е крадец - мислеше си той, - защото всички знаят, че старият отшелник не притежава нищо. Старият отшелник? Да не би да с болен?" Младият монах се изправи и тръгна пипнешком към дъното на пещерата.

- О, Преподобни! Всичко наред ли е? - чу старецът да мърда.

- Да... Може би е нашият гост?

Момчето се почувства неловко - съвсем беше забравило за затворника. Обърна се и тръгна към входа на пещерата, която изглеждаше като тъмносива безформена маса. Добре беше затулил огъня и той още гореше. Младият монах взе едно клонче и го сложи там, където въглените бяха най-червени, и силно задуха. Появиха се пламъци и той добави други съчки в огъня, който се разгоря. През това време първата пръчка, която беше сложил в огъня, вече гореше достатъчно силно, той я взе и се върна с нея като с факел в пещерата.

Запаленият клон караше сенките злокобно да танцуват по стените на пещерата. Младият монах подскочи, когато някаква фигура се появи в слабата светлина. Беше старият отшелник. Сгушен, той седеше с крака, свити до гърдите, а каторжникът лежеше прострян в краката на младия монах. Светлините от факлата се отразяваха в широко отворените му очи и от това те като че ли примигваха. Устата на човека беше отворена и в края на устните се виждаше тънка струя кръв, вече изсъхнала - тя слизаше по бузите и свършваше с издути корички до ушите. Изведнъж се чу силно хъркане, тялото на бившия златар се сви в спазма, изви се като лък, готов за стрелба, и след това падна ряз­ко с последна въздишка. Тялото изпука и се чу къркорене. Крайниците се отпуснаха и чертите на лицето му приеха мек израз.

Старият отшелник и младият монах пяха псалми като при Службата за Освобождаване на Душите и упътване на покойния, за да улеснят пътя му към Небесните Полета. Навън светлината стана по-ярка. Птиците започнаха да пеят за славата на идващия ден, а тук беше смъртта.

- Трябва да вдигнем тялото - каза старият отшелник. - Ще му отрежеш крайниците, ще извадиш вътрешностите, за да мо­гат лешоядите да направят въздушното погребение, достойно за този човек.

- Но ние нямаме нож, о, Преподобни! - възрази младият монах.

- Аз имам нож - отговори старият отшелник. - Нож, който пазя, за да може моето собствено погребение да стане според правилата. Ето го. Изпълни дълга си и ми върни ножа.

Не без колебание младият монах вдигна трупа и го изнесе навън. Недалеч от свлачището имаше голяма каменна плоча. С цената на много усилия той успя да повдигне тялото и да го сложи на плоската повърхност. Махна мръсните парцали, които го покриваха. Високо в небето се чу шум от тежките криле на птиците, привлечени от миризмата на смъртта. Първите ле­шояди се появиха. Потрепервайки, младият монах разпори слабия корем отгоре надолу. Червата излязоха от голямата ра­на. Издърпа бързо лепкавите вътрешности от коремната ку­хина. Сложи върху плочата сърцето, черния дроб, бъбреците и стомаха. Режейки, късайки, той успя да отдели ръцете и кра­ката. Целият покрит с кръв, бягайки от тази ужасна картина, мо­мъкът стигна до езерото и скочи във водата. Дълго се търка с пясък. Изми и внимателно изтърка с пясък и ножа на стария от­шелник.

Треперещ от студ и от вълнение, застана гол срещу ледения вятър. Течащата вода го накара да мисли за пръстите на смъртта, които сякаш оставяха следи по кожата му. Изскочи бързо от водата, разтърси се като куче и започна да тича, за да събере малко топлина в тялото си. Близо до пещерата нахлузи расото си. Беше го махнал, за да не го изцапа при допира с мъртвия, когото беше нарязал. Преди да влезе в пещерата, си спомни, че не си е свършил още работата, и бавно тръгна към каменната плоча, където лешоядите се биеха за най-хубавите парчета. Момчето беше изненадано, като видя колко малко е останало от тялото. Няколко лешояда, кацнали на близките камъни, гладеха перата си сити и доволни. А други, обнадеждени, кълвяха с чов­ки между ребрата на трупа. Бяха вече оголили черепа.

Вземайки един голям камък, младият монах счупи черепа, който се пукна като черупка на яйце. След това събра дрипите и гаванката на мъртвия и ги хвърли в огъня. От другата му страна се виждаше окървавената метална част на кангата - единстве­ните, последни останки от това, което някога е било богат тър­говец с жена, с къщи, с талант. Младият монах медитира над всички тези неща известно време, обърна се и влезе в пеще­рата.

Старият отшелник беше седнал да медитира, но се надигна, когато ученикът му се приближи.

- Човекът е преходен, човекът е крехък - каза той. - Животът на Земята е само една илюзия и Голямата Истина се намира от­въд. Ще продължим, за да ти предам Знанието, защото, докато не съм ти казал всичко, няма да мога да напусна телесната си обвивка. След това ще искам да направиш и за мен това, което направи за нашия приятел каторжника. Ще се подкрепим, за­щото трябва да пазим силите си. Иди да донесеш вода и я стоп­ли. Сега, когато чувствам, че краят ми е близък, мога да направя на тялото си тази отстъпка.

Младият монах взе котлето, излезе от пещерата и отиде до езерото, като избягваше с отвратен израз мястото, където се беше измил от кръвта на мъртвия. Изтърка грижливо съда отвътре и отвън, изми с не по-малко внимание гаванката на стария отшелник и после своята. Напълни съда с вода и го хва­на с лявата си ръка, а с дясната се залови да влачи един много тежък клон. Самотен лешояд слизаше надолу, като правеше го­леми кръгове, за да види какво се е случило. Стигна до земята, кацна тежко, повлачи се малко непохватно, след това се издигна отново - чу се пълен с яд и досада писък. По-далеч наляво един заситен лешояд напразно се мъчеше да отлети. Той се затича, скокна и енергично започна да маха с криле. Но беше ял много. Накрая се отказа, засрамено скри глава под крилото и се опита да заспи, чакайки Природата да намали теглото му. На младия монах му се стори забавно, че даже лешоядите могат да преяж­дат, и се попита тъжно какво ли означава това да преядеш. Как­то и повечето монаси, той никога не можеше да се наяде до наси­та и в известен смисъл винаги беше гладен.

Но трябваше да направи чай, защото Времето не беше не­подвижно. Послушникът сложи съда върху огъня и влезе в пе­щерата, за да вземе чая, маслото, боракса и захарта. Старият отшелник, седнал, следеше приготовленията. Не можеха да си позволят дълго да пият чая, след като жизненият огън на стареца едва мъждукаше и силите му бавно го напускаха. Не след дълго старият отшелник се настани удобно, а младият монах се зае с огъня, този ценен Приятел на Старците, който отшелникът за пръв път вкусваше след повече от шейсет години, години на студ, на пълно себеотрицание, години на глад и на лишения, чий­то край можеше да сложи само смъртта. Години, през които то­ва, което изглеждаше като безсмислено съществуване, щяха да добият върховен смисъл, когато отшелникът изпълни своя Дълг. Младият монах влезе в пещерата, внесе със себе си мириса на прясно изгоряло дърво и побърза да седне пред учителя си.

- Толкова дълго вече, в това отдалечено Място, лежах на тази странна металическа платформа. Човекът, моят похитител, се беше изразил ясно, когато ми каза, че не съм там за мое удоволствие, а за да бъда Пазител на Знанието. Аз отговорих: „Как да се интересувам от всичко това по един разумен начин, когато съм пленник, пленник, който не иска да сътрудничи, който има само смътна представа за мястото, където се нами­ра, и за причината, поради която се намира там? Как да се инте­ресувам от каквото и да било, когато вие ме имате за нещо по-малко от прашинка? Отношението ви към мен е по-лошо, отколкото нашето към труповете, предназначени за лешоядите. Изпитваме уважение както към мъртвите, така и към живите. Вие се отнесохте към мен с вежливост, с която може да се хвърли някое изпражнение на полето. Въпреки всичко претендирате, че сте цивилизован, ако изобщо това означава нещо за вас!“

По всичко личеше, че мъжът е разтърсен и силно впечатлен от моите протести. Чух го да върви напред-назад в стаята. На­пред, едно дращене с краката, докато се обръщаше, после назад и пак напред. Внезапно спря до мен и каза: „Ще поговоря с моя висшестоящ". Той се отдалечи бързо и взе със себе си някакъв тежък предмет. Чух нещо като бррр... бррр... бррр, после едно рр... рррр..., едно остро металическо изщракване и един нервен с прекъсвания звук. Помислих си, че това са думи. Човекът, към когото се беше обърнал, издаваше същите звуци. Ясно беше, че спореха за нещо, и разговорът продължи няколко минути.

„Най-напред ще ти покажа стаята - ми каза моят събесед­ник. - Ще ти кажа кои сме ние, какво правим и ще се опитам да спечеля твоето доверие, като се отнасям с разбиране към теб. Първо, ето зрението ти."

Забелязах светлина - можех да виждам. Това, което видях, беше върхът на брадата му и горната устна. Не зная по каква причина, като видях космите в носа му, започнах да се смея. Той се наведе и едното му око зае цялото ми зрително поле. „О! - възкликна той. - Някой е съборил кутията." Светът се завъртя около мен, стомахът ми се сви, повдигна ми се. „О! Съжалявам - ми каза мъжът, - трябваше да затворя кутията, пре­ди да я обърна. Не прави нищо, ще се почувстваш след малко по-добре. Случват се тези неща!"

Сега можех да виждам. Страшно беше това безжизнено тяло, от което излизаха толкова тръби и сонди. С изненада видях, че клепачите ми са затворени. Лежах върху тънка металическа плоча, която стоеше на един метален крак. В долната част на този крак имаше няколко педала, а до мен на една металическа тръба бяха закачени стъклени бутилки с различни течности.

Човекът ми каза: „Намираш се на операционна маса. С тези пе­дали - той ги докосна - можем да те поставим в положението, което желаем." Той натисна един от тях и масата се завъртя. До­косна друг и масата се наклони, едва не паднах. Като натисна друг, масата се вдигна така високо, че можех да виждам отгоре. С една дума, всичко това беше така смущаващо, че ми причини необикновени усещания в стомаха.

Стените бяха направени от метал с много приятен зелен цвят. Никога не бях виждал подобна материя, толкова гладка и съвършена. Ясно беше, че имаха някаква специална система за сглобяване, защото никъде не се виждаше къде започват и къде свършват стените, подът и таванът. Можеше да се каже в буквалния смисъл на думата, че стените бяха „излети" заедно с тавана или с пода. Нямаше никакъв ъгъл. Внезапно една част от стената се задвижи с шума на металическото хлъзгане, което бях вече свикнал да различавам. Някаква странна глава се показа в отвора и огледа помещението, изчезна бързо и помещението се затвори.

Върху стената пред мен бяха вградени различни малки про­зорчета, като някои от тях бяха големи колкото човешка длан. Зад тези прозорчета имаше стрелки, спрени върху знаци, чер­ни или червени. Някои от прозорците имаха четвъртита форма и привличаха силно вниманието ми с мистичното си синкаво сияние. Необикновени светлини подскачаха в неизвестен и неразбираем за мен порядък. А в един друг прозорец кафяво-червена линия се движеше вълнообразно нагоре-надолу в необичайни ритмични форми като танца на змията. Мъжът, когото наричах „моя похитител", се усмихна. „Всички тези при­бори ни дават сведения, свързани с теб. Тук се намират данните от деветте мозъчни вълни. Девет вълни със синусоидна форма, разделени една от друга. Отделно се вижда какво електричество произвежда мозъкът ти. Те показват, че притежаваш високи умствени способности, забележителна памет, а това доказва, че можеш да изпълниш дълга си."

Продължаваше да ме гледа с ръце на кръста. „Да - каза той най-после, - от твоя гледна точка ние не сме направили нищо добро за теб, нали? Може би ще успея наистина да те убедя и може би ще бъдеш полезен..." Той се обърна и се насочи към стената. Този път видях какво направи. Застана пред квадрат, изпълнен с малки дупчици, и натисна едно черно копче. Над този квадрат се появи светлина, която се преобрази в светла мъгла. За моя най-голяма изненада едно лице и после една глава се появиха в ярки цветове. Моят похитител говори дълго на своя странен език и накрая спря. Направо се вкамених, ко­гато видях, че главата се обърна към мен и повдигна вежди. После лека усмивка се изписа в края на устните на видението. Последва лаконична фраза като лаене и светлината изчезна. Мъглата се завъртя и като че ли стената я пое. Моят похитител се обърна към мен, на лицето му се четеше удовлетворение. „Добре, приятелю мой, ти доказа, че имаш калена душа и си твърд човек. Сега имам разрешение да ти покажа това, което никой човек на земята още не е виждал."

Обърна се отново към стената и натисна с пръст черното копче. Мъглата се образува отново и този път можеше се появи главата на млада жена. Моят похитител й заговори и по всичко личеше, че й нарежда нещо. Тя се съгласи с шефа си и погледна с любопитство в посока към мене, после лицето изчезна. „Сега ще трябва да почакаме малко - каза моят похитител. - Помолих да донесат един специален апарат и ще ти покажа някои места от твоя свят. Някои градове. Желаеш ли да видиш нещо по-специално?" - „Нищо не познавам от този свят - отговорих аз, -никога не съм пътувал." - „Добре, но ти сигурно си чувал за някои градове!" - каза с упрек. „Да - отговорих аз, - чувал съм да се говори за Калимпонг." - „Калимпонг, едно малко градче от граничната част на Индия? Не искаш ли нещо по-интересно, по-привлекателно? Берлин, Лондон, Париж, Кайро? Сигурно желаеш да видиш нещо по-добро от Калимпонг?" - „Но, госпо­дине - отговорих аз, - градовете, за които ми говорите, не ме ин­тересуват. Тези имена нищо не ми говорят, впрочем само съм ги чувал от търговците. Даже и да видя някои картини от тези градове, не мога да кажа дали те са истински, или не. Ако вашата машина може да направи това. за което претендирате, тогава покажете ми Ласа. Покажете ми Западната порта, Катедралата, Потала. Тези места познавам и ще мога да ви кажа дали вашата машина работи, или става дума за номера на фокусник."

Той ме погледна заинтригуван. Изглеждаше изненадан. Възкликна: „Един неграмотен дивак иска да ме научи как да работя, а? Но той има право... Разбира се, той има нужда от знаци, които ще могат да го ориентират, иначе нищо не може да го впечатли... Добре! Добре!"

Плъзгащата се врата се отвори бързо и се показаха четирима мъже. Те се суетяха около една голяма кутия, която като че ли плаваше във въздуха, въпреки че полагаха големи усилия да я преместят, да сменят посоката й или да я спрат. Лека-полека кутията достигна до стаята, в която се намирах. По едно време, докато дърпаха и бутаха, се изплаших, че ще съборят масата ми. Един от мъжете бутна кутията за зрение. От кръговете, които последваха, ми прилоша и известно време ми се повдигаше. Накрая, след много разправии, сложиха кутията до една стена точно в моето зрително поле. Трима от мъжете излязоха и за­твориха плъзгащата се врата.

Четвъртият и моят похитител започнаха да разговарят ожи­вено, с много жестове. Моят похитител се обърна към мен и заяви: „Той ми казва, че не можем да видим Ласа, защото градът е много близо. Би трябвало да сме по-далеч, ако искаме да го нагласим на фокус." Не обърнах никакво внимание на тези думи. След кратко мълчание моят похитител каза: „Би ли желал да видиш Берлин, Бомбай, Калкута?" Отговорих: „Не, не искам, те са твърде далеч от мен!"

Той се обърна към другия мъж и разговорът продължи със същата острота. Другият беше готов да се разплаче, показа огорчението си, продължи да жестикулира и после падна отчаян пред кутията на колене. Предната част на кутията се хлъзна и аз видях нещо, което ми приличаше просто на голям прозорец - и нищо друго. Човекът махна някои от металическите части по дрехите си и се скри зад необикновената кутия. Интересни светлини се запалиха в прозореца, появиха се вихрушки и безформени цветове, разлети, въртящи се. За секунда сенките заприличаха на картина, която би могла да бъде изглед на Потала. Можеше да става дума и за дим.

Човекът се отдели от кутията, промърмори нещо и побърза да излезе. Моят похитител, който изглеждаше твърде разстроен, ми каза: „Ние сме много близо до Ласа и е невъзможно да нагласим фокуса. Все едно че се опитваме да гледаме в телескоп нещо, което се намира вън от границата на фокусирането. Отдалеч действа добре, но нито един телескоп не може да хване ясно картината на предмет, който се намира много близо до него. Тук имаме същия случай. Разбираш ли ме?" - „Господине, вие ми говорите неща, от които нищо не разбирам. Какъв е този телескоп, за който ми говорите? Никога не съм виждал подобен инструмент. Казвате, че Ласа е много близо, а аз зная, че трябва дълго да вървя, за да стигна дотам. Как може да се каже, че гра­дът е наблизо?"

Изражение на мъчително безпокойство можеше да се про­чете по лицето на моя похитител. Той хвана с ръце косите си и за момент помислих, че ще започне да танцува на пода. С цената на голямо усилие успя да се успокои и каза: „Когато можеше да виждаш, не ти ли се е случвало да поставиш така близо един предмет до очите си, че да не можеш да го видиш ясно? Така близо, че очите ти да не могат да го видят точно? Ето това искам да кажа: не можем да нагласим на фокус при такова късо разстояние!!