Отшелникът Т. Лобсанг Рампа

Започнах да го гледам или поне имах това усещане. Невероят­но преживяване е, когато зрението на човек се намира на ня­колко крачки от мястото, където се намира главата му. Гледах го и си мислех: какво ли ще е това чудо? Човекът ми казва, че е способен да ми покаже градовете на другия край на света, и не е в състояние да ми покаже моята страна. Аз му казах: „Гос­подине, можете ли да поставите нещо пред кутията за виждане, за да мога да преценя какво означава нагласяне на фокус?"

Той веднага се съгласи с едно кимване и се огледа наоколо, като се чудеше какво да направи. Накрая взе от масата един полупрозрачен лист, който беше покрит с необикновени знаци, каквито никога преди това не бях виждал. Очевидно беше някаква писменост. Той се обърна с листовете хартия и после се върна с нещо, което сигурно отговаряше на желанието му, защото ми се усмихна радостно. Скри предмета зад гърба си и се приближи до моята кутия за виждане.

„И така, приятелю мой - възкликна той, - да видим какво можем да направим, за да те убедим." Сложи нещо пред моята кутия за виждане, нещо - съвсем близо. За моя голяма изненада всичко, което виждах, беше неясно, объркано. Имаше все пак малка разлика. Една част от картината ми изглеждаше като бяло петно, а другата - като черно, но това нищо не значеше за мен. Нищо. Той се усмихна, когато видя моето учудване. Не можех да го видя, че се усмихва, но го „чувах". Слепите имат шесто чувство и аз можех да чуя как мускулите на лицето му пукаха. И понеже се беше усмихвал често до този момент, знаех каква означаваха тези пукания.

- А - каза той, - най-после ме разбираш, нали? Сега гледай добре. Кажи ми, когато си способен да различиш това, което ти показвам." Много бавно той отдалечи листа, който затъмняваше взора ми, и постепенно разбрах с неописуема изненада, че виждам един мой портрет. Не знаех как бяха направили този портрет, но се виждах легнал на масата, гледайки как мъжете внасят черната кутия. Така се изненадах, че ченето ми едва не се откачи. Сигурно съм имал вид на кръгъл земен глупак, поне така се чувствах, защото усетих да ме залива силна топлина и скулите ми да горят от срам. Да, това бях аз с всичките неща, които излизаха от тялото ми, и гледах как четиримата мъже работят около кутията. Изненаданият вид, който имах на портрета, беше достатъчно красноречив. „Много добре - каза моят Похитител, - изглежда разбра. За да се убедиш напълно, да повторим отново". Бавно ми показа портрета, за да го видя добpe, после го приближи до кутията за виждане. Картината се собърка, докато накрая виждах само едно петно, полубяло-получерно, нищо повече. Той го махна бързо от моето зрително поле и сега отново виждах стаята. Мъжът отстъпи няколко крачки назад и каза: „Разбира се, ти не можеш да прочетеш това, но гледай. Това са отпечатани думи, виждаш ли ги ясно?" - „Мога да ги видя ясно, господине, виждам ги съвсем ясно." После той приближи листа до моята кутия за виждане и още веднъж зрителното ми поле се обърка. „Сега можеш да разбереш какъв проблем се изправя пред нас. Ние имаме една машина или апа­рат - наречи го както искаш, - който е с по-големи размери, но е нещо като твоята машина за виждане, която е включена към теб. Във всеки случай принципът на действие напълно ще те изненада. Този апарат е направен така, че да можем да ниждаме целия свят, но да не сме способни да видим какво става на осемдесет километра оттук. Осемдесет километра е много малко разстояние. Затова, когато приближих образа до твоята кутия за виждане, ти не можеше нищо да различиш. Ще ти покажа Калимпонг". След тези думи той се обърна и натисна някои от копчетата, които се намираха на стената.

Светлината в стаята намаля. Не изгасна, а намаля. Такава слаба светлина се появяваше в мига, когато слънцето се е скрило зад Хималаите, оная слаба, студена светлина преди да е изгряла луната и преди още слънцето да е изчезнало с последните си лъчи. Мъжът отиде зад голямата кутия и направи нещо с ръце, което не можех да видя. Веднага след това се появиха светлини в кутията и много бавно изникна един пейзаж. Високите хълмо­ве на Хималаите и по една пътека - керван от търговци. Те пре­сичаха по малко дървено мостче буен планински поток, готов да ги погълне само при една грешна стъпка.

Керванджиите минаха на другата страна и започнаха да се изкачват по пътека сред ливади от твърда трева. Наблюдавахме ги няколко минути. Виждахме ги от птичи полет. Все едно че Боговете от Небето държат моята кутия за виждане и плават леко и плавно във въздуха. Моят похитител направи още нещо с ръце и се появи някаква неописуема мъгла, в която всичко мърдаше. Видя се нещо, после изчезна. Моят похитител задви­жи ръце в друга посока и картината се стабилизира. Но това не беше картина, можеше да се каже, че гледахме през една дупка, направена в небето.

Долу видяхме къщите в Калимпонг, улиците, пълни с хора и търговци, видях ламазрите и ламите в жълти, а монасите в червени раса да вървят по пътя. Всичко това ми се стори много странно. Трудно ми беше да се ориентирам в онова, което виждах, защото бях ходил само веднъж в Калимпонг, а тогава бях малко момченце. Още повече че бях видял града от височината на момче, което върви по улицата. Сега го виждах, поне така ми се струваше, отвисоко, от въздуха, с птиче око.

Моят похитител ме наблюдаваше много внимателно. Той пипна нещо и картината на пейзажа - без значение как бих нарекъл това чудно нещо се обърка, добих усещане за скорост, след това тя отново се стабилизира. „Тук - ми каза мъжът - виждаш Ганг, както знаеш, това е свещената река в Индия."

Знаех много неща, свързани с Ганг. Понякога търговците дона­сяха списания от Индия. Ние не можехме да прочетем думите, но картините бяха голяма работа. Тук пред мен се виждаше наистина Ганг. Изведнъж за моя най-голяма изненада не само виждах, но и чувах. Чувах индийците да пеят и разбрах защо. Бяха положили едно тяло върху каменна плоча и го поръсваха с вода от Свещения Ганг, преди да го откарат на кладата.

В реката имаше цяла тълпа. Беше напълно невероятно, че толкова много хора можеха да се намират на едно място, и то в река. На единия бряг жените си сваляха роклите, без да се смущават, а на другия мъжете правеха същото. Пред подобна картина почувствах, че топла вълна ме залива целия, но започнах да мисля за техните Храмове, Храмовете със статуи, пещерите, колоните и колкото повече гледах, толкова по-силно се опияня­вах. Да, действително ставаше дума за истината, но всичко това започваше да ме обърква.

Моят похитител - ще трябва да кажа, че го считах все още за такъв, - моят похитител помръдна нещо и картината се обърка. Той се взря във въпросния прозорец и картината изведнъж се появи с едно потрепване. „Берлин" - каза той. Разбира се, знаех, че Берлин е град, който се намира някъде на Запад, но всичко изглеждаше толкова странно, че никаква асоциация не будеше у мен. Наведох очи и си помислих, че може би новостта на този уред деформира всичко. Тук се издигаха необикновени сгради, чиято структура и архитектура си приличаха. Никога през живота си не бях виждал толкова стъкло. Навсякъде има­ше стъклени прозорци. Видях път, който ми изглеждаше много твърд, като че ли бяха вмъкнати две метални греди. Те бяха лъскави и разстоянието, което ги разделяше, беше винаги едно и също, без да мога да разбера защо. На ъгъла на една улица направо пред мен видях два коня да вървят един до друг и ти може би няма да повярваш, но те теглеха нещо, което приличаше на метална кутия, сложена на колела.

Конете вървяха между две метални пръчки и колелата на ме­талната кутия се въртяха на тези две пръчки. Кутията имаше прозорци и аз видях, че има хора, които се намираха вътре в нея, и други, които ги теглеха. Направо пред очите ми (така бях свикнал с моята кутия за виждане) кутията спря. Хора излязоха от нея, а други влязоха. Един мъж застана пред първия кон и заби метална пръчка в земята.

После влезе обратно в кутията и тя започна да се движи. Кутията зави наляво, като напусна главните метални греди, за да се придвижва по други.

Бях така очарован, че не можех да откъсна очи от тази странна кутия на колела, която пренасяше хора. Но после започнах да гледам улицата и видях хората. Виждаха се мъже, облечени по един рядко удобен начин. На краката си носеха много интересна дреха, която описваше точните контури на крайниците им. На главата на всеки мъж имаше нещо напълно необикновено във формата на купа, но обърната обратно и украсена с тясна ивица. Намирах всичко това за много забавно, защото беше необичайно за мен. Тогава започнах да гледам жените.

Никога не бях виждал подобно нещо. Някои от тези личности бяха с напълно или почти открита горна част на тялото, а дол­ната беше завита в нещо, което ми приличаше на черна палатка. Като че ли нямаха крака, краката им не се виждаха. С едната ръка държаха здраво това любопитно черно нещо, по всичко личеше - за да предпазят необикновената дреха да не се влачи в прахта.

Продължавах да наблюдавам и погледът ми се пренесе върху сградите. Някои от тях бяха направо прекрасни. По една улица, която беше много широка, прииждаше тълпа. Хората от първата редица свиреха. Питах се дали инструментите са от злато или сребро, толкова силно блестяха. Когато все пак приближиха, забелязах, че някои бяха от бронз, а други - от обикновен метал. Всички мъже бяха едри, със зачервени лица и носеха военни униформи. Избухнах в смях, когато видях как вървяха. Вдигаха коленете си право нагоре, почти до хоризонтално положение.

Моят похитител се усмихна и каза: „Наистина необичайно из­глежда военната маршова стъпка, когато немската войска мани­фестира." Той пипна нещо отново с ръце и картината се загуби. Още веднъж нещата в кутията се объркаха и образуваха мъгла, но след това се фокусираха. „Русия - каза моят похитител, - земята на царете, Москва."

Видях, че земята беше покрита със сняг. Там също използ­ваха необикновени превозни средства, които никога не бих мо­гъл да си представя. Конят беше впрегнат в една голяма платформа, върху която имаше седалки. Тя беше повдигната на много пръсти над земята върху нещо, което приличаше на дълги плоски метални ивици. Конят влачеше необикновеното устройство, а машината се движеше и оставяше следи в снега. Хората носеха кожи и дъхът им излизаше като студена пара през устата и носа. Като че ли бяха посинели от студ. После гледах някои от сградите и си мислех колко различни бяха от тия, които бях видял преди това. Високи стени се издигаха в небето, а на върха на стените имаше кръгли покриви почти като луковици, все едно че ги бяха сложили обратно с корените нагоре. „Царският палат" - ми каза моят похитител.

Блясъкът на водата привлече моето внимание и аз започнах да мисля за нашата скъпа Щастлива Река, която отдавна не бях виждал. „Това е река Москва, много важна река". По нея плаваха кораби с големи платна, закачени на дървени греди. Ня­маше вятър, платната висяха и хората с дълги дървени прътове достигаха дъното на реката, като по този начин лодката с платна се придвижваше.

Но всичко това... Да, не разбирах за какво беше необходимо и защо е полезно и казах на човека: „Господине, без никакво съмнение аз съм свидетел на чудеса, от които много хора биха се интересували. Но каква е ползата от всичко това и какво се опитвате да ми докажете?"

Внезапно се сетих за нещо. Часове наред една неясна мисъл ме безпокоеше и сега тя се появи в съзнанието ми с кристална яснота. „Господине, мой похитителю! - възкликнах аз, - кой сте вие? Бог ли сте?"

Той ме погледна с озадачено изражение на лицето, като че ли беше объркан от неочаквания въпрос. Попипа с ръка брадата си, прекара ръка по косите си и вдигна леко рамене. „Ти не би могъл да разбереш - ми отговори той. - Има неща, които ти не би могъл да разбереш, освен ако не си достигнал до определено ниво на познание. Ще ти отговоря с един въпрос. Ако се намираше в един ламазри² и една от твоите задачи се състоеше в това да се занимаваш със стадо от якове, какво би отговорил на животните, ако те попитат кой си ти?" Аз медитирах малко и отговорих: „Добре! Господине, в интерес на истината не бих очаквал да ми зададе подобен въпрос един як. Все пак, ако се случи така, че як ми постави такъв въпрос, отговарям ви, че ще се опитам да му отговоря колкото мога по-добре. При усло­вията, за които говорите, ще му кажа, че съм монахът, който е натоварен да гледа яковете, че правя всичко, за да се грижа добре за животните, и че ги считам за братя и сестри, въпреки че имаме различна форма. Ще обясня на яковете, че ние, монасите, вярваме в прераждането. Ще им обясня, че всеки от нас е бил изпратен на Земята, за да изпълни определена задача, така че, като се върнем в Небесните Полета, да можем да се приготвим за пътуване към по-високи сфери." - „Добре говориш, монахо, добре говориш... - каза моят похитител. - Все пак безкрайно съжалявам, че човек от нисшите слоеве трябваше да ми открие подобна перспектива. Да, ти си прав. Ти силно ме изненада със своята интелигентност и непреклонност. Ще трябва да призная също, че ако се намирах в подобна ситуация, нямаше да бъда толкова решителен." И понеже събрах кураж, аз му казах: „Вие ме считате за принадлежащ към нисшите слоеве. Преди това ме окачествихте като дивак, като варварин, недоразвит ум. Смяхте ми се, когато признах, че не познавам големите градове на този свят. Но, господине, аз ви казах истината, казах ви истината. След като осъзнах своето невежество, проявих желание да се уча, а вие не ми помагате. Пак ви питам, господине, вие ме дър­жите пленник против моята воля, разрешихте си много неща с тялото ми, храма на моята Душа. Разрешихте ми да позная забележителни неща вероятно само за да ме впечатлите. Господине, ще бъда много по-силно впечатлен, ако ми отговорите на въпроса, защото зная вече какво искам да узная. Питам ви още веднъж: кой сте вие?"

Няколко секунди той стоя неподвижен и изглеждаше при­теснен, а после каза: „Според вашата терминология не същест­вуват думи, няма понятия, които биха ми помогнали да ти обясня моята роля. Преди да се разговаря по който и да е въпрос, първото условие е и двете страни поотделно да са способни да разбират термините, да разбират известни понятия. Засега всичко, което мога да ти кажа, е, че съм човек, чиито задължения приличат на тези, които имат вашите лами лекари в твоя Шакпори. Повериха ми отговорността да се занимавам с твоето физическо тяло, за да те подготвя да възприемеш определени знания. Едва след като в буквалния смисъл на думата си пълен с тези познания, ще можем да разговаряме за неща, които са неуместни сега. Знай все пак, че това, което правим, е за доброто на другите. Без съмнение ти си силно разгневен от факта, че си разрешаваме според теб някои волности по отношение на тялото ти. Но когато узнаеш кои сме, какви са нашите цели - а ти знаеш кой си ти и кой е твоят народ, - ще промениш мнението си." След тези думи той прекъсна зрението ми и го чух, че напуска стаята. Още веднъж останах в черната нощ на слепотата, още веднъж - сам с мислите си.

Дълбоката нощ на слепеца е една от най-черните. Когато ме ослепиха, когато с мръсните си пръсти китайците ми извадиха очите, станах мъченик. С липсващите очи виждах - или мислех, че виждам - светли петна с неясна форма, бляскави светкавици. Такива усещания имах и през следващите дни. Казаха ми, че са включили апарат към очния нерв - можех да им вярвам и всичко ме караше да вярвам, че е така. Моят похитител беше прекъснал зрението ми, но спомените от това намерено отно­во сетиво продължаваха да съществуват в паметта ми. Още веднъж почувствах в главата си това странно и в същото вре­ме противоречиво усещане за гъдел и за изтръпналост едно­временно. Може да изглежда абсурдно да се говори за едно усе­щане за гъдел и изтръпналост, но така го определих. Отново ме бяха изоставили на това чувство и на всички тия въртящи се светлини.

Известно време се опитвах да направя равносметка на всич­ко, което ми се беше случило. Мина ми през ума, че съм може би мъртъв или полудял и че всички тези неща са просто плод на един дух, който е потънат в безсъзнание. Тогава ми дойдоха на помощ моите знания на свещеник. Използвах една стара като земята техника, за да ориентирам другаде мислите си. Сложих спирачка на моя разум, а това позволи на моето „аз" да го замести. Това не беше въпрос на въображение, а самата истина. Висши Сили си служеха с мен за постигането на Върховни Цели. Страхът и паниката ми се разсеяха. Възвърнах отново хладнокръвието си и по едно време умът ми работеше в същия ритъм като сърцето. Питах се: мога ли да направя нещо друго? Бях ли взел всички необходими предпазни мерки по отношение на тези нови схващания? Великият Тринадесети би ли реагирал по друг начин, ако се намираше на мое място? Съзнанието ми се проясни. Дългът ми ясно се открои. Всичко ще се уреди, ако продължавам да се държа като истински Свещеник от Тибет. Обзе ме спокойствие и благост ме обгърна, все едно че бях завит с одеяло от вълната на як. Не след дълго потънах в дълбок сън без сънища.

Всичко се въртеше. Всичко се издигаше и падаше. Имах определено усещане за движение и после един метален звук ме извади от моята летаргия. Аз се движех, масата се движеше. Чух след това подрънкването на стъклениците, които също местеха. Спомних си, че всички тези неща бяха свързани с масата. Сега всичко се местеше. Чувах гласове около мен. Високи и ниски гласове, които, както се досещах, говореха за мен. Какви странни гласове, толкова бяха различни от онези, които познавах. Масата се преместваше, но съвсем тихо. Няма­ше хлъзгане, нито търкане, само усещане за летене. Предста­вях си какво чувства едно перо, носено от вятъра. След това масата смени посоката си. Ясно беше, че се движи по кори­дор. Бързо влязохме в голяма зала. Ехото отекваше на значи­телно разстояние. Накрая почувствах последно странично полюшване, стомахът ми се обърна и масата се стабилизира върху нещо, което от опит знаех, че е каменист под. Как стана възможно това? Как беше възможно да се окажа изведнъж, сетивата ми казваха, в една пещера? Любопитството ми беше бързо задоволено или по-скоро още повече изострено. Никога не съм бил по-сигурен - беше пещера. Чуваше се непрекъснато бърборене. Приказваха на съвършено непознат за мен език. В същото време, когато масата слезе на каменистия под, една ръка легна на рамото ми и аз чух гласа на моя похитител: „Сега ще ти върнем зрението, ти сигурно добре си си отпочинал." Последва драскане и металическо потракване. Цветовете се завъртяха около мен, приеха формата на светкавици, намаля силата им и те се фокусираха в една рисунка. Въпросната рисунка нямаше никакво значение, защото нищо не ми говореше. Все така ле­жах и се питах какво ли може да означава това. Последва тежка тишина. Чувствах, че хората ме гледат. Чух един къс, лаконичен въпрос, който ми приличате на кучешки лай. После чух стъпките на моя похитител да се приближават бързо мен. „Можеш ли да виждаш?", ме попита той. - „Виждам странна рисунка - отговорих аз - и тя не означава нищо за мен. Става дума за мотив с ивици, които имат много ярки цветове като светкавици. Само това виждам". Той промърмори нещо и се отдалечи. Чуваха се приглушени разговори и шумът от потракването на метални предмети. Светлините примигнаха и се смесиха. Всичко се завъртя и се стабилизира. Можех виждам.

Намирах се в широка пещера, висока около седемдесет метpa. Не можех да определя размерите, защото пространството се стопяваше отвъд моето зрително поле в тъмнината. Мястото беше огромно и можех да го сравня с амфитеатър, чиито места за сядане бяха заети от същества, приличащи на богове и дяволи. Колкото и да бяха невероятни те, най-странното беше един необикновен предмет, който се люлееше в центъра на арената - глобус, и в него разпознах света. Висеше пред мен и се въртеше бавно, а отдалеч светлина го заливаше така, както Слънцето осветява нашата платена.

Настъпи тишина. Странните същества ме гледаха, а и аз ги гледах на свой ред, въпреки че се чувствах малък и нищожен. Имаше дребни мъже и жени, които по хубостта си приличаха на богове, толкова бяха изящни. Излъчваха аура на чистота и ведрост. Между тях виждах и такива, които имаха човешко тяло, но с невъобразима глава на птица, покрита с пера и люспи (за мене беше невъзможно да направя разлика). Бяха с човешка форма, но по ръцете им имаше люспи и птичи нокти. Имаше и гиганти - огромни същества, които изглеждаха като статуи и като че ли смазваха с размерите си по-ниските си другари. Великаните несъмнено бяха хора, но ръстът им надминаваше всяка представа за височина. Имаше мъже и жени, или индивиди от мъжки и женски пол. Имаше и такива, които биха могли да принадлежат на единия или на другия пол, а може би на нито един от тях. Те бяха седнали и ме гледаха втренчено, докато започнах да се притеснявам - така се бяха вторачили в мен.

Видях същество, приличащо на бог, седнало величествено, със строго лице. Обвитият в преливащи цветове и олимпийско спокойствие бог, седящ на трона на своя Рай, започна да говори на този неразбираем за мен език. Моят похитител се приближи до мен и като се наведе, ми каза: „Ще сложа тези неща в ушите ти и тогава ще можеш да разбираш и най-малката дума, която чуеш. Не се страхувай". Хвана дясното ми ухо и го изтегли на­горе с едната си ръка, а с другата вмъкна един малък апарат в ушния ми канал. След това направи същото и с лявото ухо. Той завъртя някакво копче, което се намираше на една кутия бли­зо до врата ми, и аз чух звуци. Имах чувството, че ще мога да разбирам странния език, който малко преди това ми беше съв­сем непонятен. Нямах време да медитирам над това чудо, за­щото около себе си чувах гласове - гласове, които сега можех да разбирам.

Един език, който разбирах. Да, всичко това беше много хуба­во! Но изразените понятия надминаваха тавана на моето въоб­ражение. Чувствах се нещастен свещеник от „страната на диваци", защото не можех да проникна и да стигна до смисъла на това, което чувах. Моят похитител забеляза, че имам труд­ности, и се приближи още веднъж до мен. „Какво има?" - прошушна той. Отговорих му, шепнейки: „Моето образование съ­държа твърде много празноти, за да мога да разбера какво се говори - с изключение на най-обикновените думи. Нещата, които чух, нямат никакъв смисъл за мен, не мога да разбера толкова възвишени мисли!". Със загрижено изражение той се отправи колебливо към някакъв високопоставен човек, облечен в разкошни дрехи. Седеше до трона на Най-големия. Първо раз­говаряха тихо двамата, после се насочиха към мен.

Моят похитител се наведе и ми подшушна: „Обясни на Майо­ра какви трудности срещаш." - „На Майора? - казах аз. - Даже не зная какво значи тази дума!". Никога не бях се чувствал толкова некадърен, толкова невеж, така дълбоко неспособен. Никога не са ми били толкова чужди моите разбирания. Лич­ността Майор се усмихна и каза: „Разбираш ли какво ти каз­вам?" - „Разбирам добре, господине - отговорих му аз, - но съм напълно невеж, нищо не разбирам от това, което говори Най­-големият. Не мога да разбера за какво се говори, чужди са ми понятията, които се използват." Той каза: „Необходимо е да поправим нашия автоматичен преводач, който не е пригоден нито за твоята обмяна на веществата, нито за твоите мозъчни вълни. Няма значение, Главният Хирург - този, когото ти нари­чаш твой похитител - ще уреди всичко и ще те подготви за след­ващия сеанс. Става дума за незначително закъснение, което ще обясня на Адмирала."

Той ми кимна приятелски с глава и отиде отново при Най-големия. Адмирал? Започнах да се питам какво ли означават думите „Адмирал" и „Майор"? Тези термини нямаха никакъв смисъл за мен. Сдържано зачаках следващите събития. Този, който беше Майор, се приближи до Най-големия и бавно му за­говори. Всичко ставаше много спокойно. Най-големият се съгласи с кимване на глава и Майорът даде знак на този, който нарече Главният Хирург - моят похитител. Той се приближи и последва оживен разговор. Накрая моят похитител направи стра­нен жест, който вече бях забелязал - доближи дясната си ръка до главата, обърна се и се насочи бързо към мен, като правеше едновременно знаци с ръце на някого, който, по всичко личеше, се намираше вън от моето зрително поле.

Разговорът продължаваше без прекъсване. Един едър мъж се изправи и аз имах чувството, че говори за нещо като снабдя­ване с хранителни продукти. Някаква жена внезапно стана и репликата й, изглежда, изразяваше дълбоко възмущение по отношение на това, което беше казал мъжът. Лицето й стана червено от яд и тя седна бързо. Мъжът продължи невъзмутимо. Моят похитител дойде при мен и промърмори: „Ти ме опозори и аз казах, че си един невеж дивак." Ядосан, той дръпна рязко тръбите от ушите ми и с едно бързо движение моментално прекъсна зрението ми. Почувствах, че се издигам и отдалечавам от пещерата. Без да ме щадят, бутнаха масата по един дълъг коридор заедно с цялото ми снаряжение. Чуваха се металически тракания и скърцания и по едно време посоката бързо се смени. Изпитвах неприятното усещане за падане. Масата се удари сил­но в пода и разбрах, че сме се върнали в стаята, в която бях пре­ди това. Чувах силни гласове, шумолене на дрехи и влачене на крака. Металната врата се плъзна и ме оставиха още веднъж на произвола на мислите ми. Какво ли можеше да означава всичко това? Кой беше Адмиралът? Какво и кой беше Майорът и защо наричаха моя похитител Главен Хирург? Още повече, какво беше това място? Всичко това не се побираше в главата ми и ми се струваше ужасно. Лежах така с пламтящи бузи, цялото ми тяло гореше. Чувствах се до крайност унизен. Без никакво съмнение бях реагирал като невеж дивак.

Сигурно са си помислили точно това, което аз бих помислил ако по случайност един тибетски бик би се държал като разумна твар и ако, след като го заговоря, забележа, че не може да ми отговори. Потънах целият в пот само при мисълта, че покрих със срам своята каста, кастата на свещениците. Просто не бях способен да разбера каквото и да било. Почувствах се много зле в кожата си, чувствах се ужасно! Лежах така, жертва на най-черни мисли — подозирах, че за тези непознати хора ние всички сме диваци. Лежах и се потях.

Вратата се отвори със скърцане. Приглушени смехове и бърборене изпълниха стаята. Пак бяха онези отвратителни женски! Пълни с ентусиазъм за работа, махнаха единствения чаршаф, който ме покриваше, и аз останах пак гол като новородено! Обърнаха ме на една страна. Сложиха под тялото ми парче плат, много студено, намазано с някакво лепкаво вещество, и с едно рязко движение ме обърнаха на другата страна. Чух сух шум като плющене на църковно знаме и в същия миг издърпаха силно плата под мен. По едно време се изплаших, че ще ме хвърлят долу от масата. Женските ръце ме хванаха здраво и ме разтриха силно със смъдещи мазила. Изтриха ме с нещо, което ми напомни стар чувал от юта. Най-интимните части от тялото ми бяха прегледани внимателно и после вкараха вътре странни прибори.

Времето минаваше, търпението ми беше доведено до край­ност, отвъд човешката издръжливост, но нямаше какво да напра­вя. Грижливо ме бяха вързали, за да избегнат точно такива мо­менти. Едва тогава започна истинският акт на насилие, който ме накара да мисля, че ме измъчват. Жените хванаха ръцете и краката ми и започнаха да ги усукват и въртят във всички въз­можни посоки и ъгли. Твърди ръце сграбчиха мускулите ми и започнаха да ги месят, все едно че бяха от тесто. Ставите на ми цялото ми тяло, както и ставите на пръстите, се набиха в плътта мм, изкарвайки ми направо въздуха. Отвориха широко краката ми и жените надянаха до бедрата ми вълнени ръкави, без да спират да кудкудякат. Изправиха ме до седнало положение, по-скоро бях превит в кръста, и ми навлякоха някаква дреха на гърба, като я закопчаха отпред на гърдите.

Със странна воняща пяна намазаха косите ми и почти веднага след това чух адско бръмчене. Бученето така ме пронизваше, че започнаха да ми тракат зъбите, малкото зъби, които бяха останали, след като бях минал през ръцете на китайците. Имах чувството, че ме стрижат така, както ние стрижем тибетските якове. Опряха в беззащитната ми глава една тръба с много грапава повърхност - помислих, че кожата ми ще се обели. Всичко това възприемах през тънка мъгла. Вратата се отвори още веднъж и този път различих мъжки гласове. Разпознах и гласа на моя похитител, който ми каза: „Ще прегледаме мозъка ти, няма от какво да се страхуваш. Ще сложим електроди." Думите му нищо не означаваха за мен, освен че щях да позная още мъки, без да мога да направя нещо.

Странни миризми витаеха във въздуха. Жените престанаха с тяхното кудкудякане. Всички разговори спряха. Чуваше се потракването на металическите уреди и бълбукането на теч­ности. Почувствах силно убождане в мускула на лявата ръка. Хванаха ми носа и през едната от ноздрите вкараха кръгъл при­бор, който слезе до гърлото ми. Последваха множество инжек­ции в главата и черепът ми стана безчувствен. Чух ужасяващо свистене, една страшна машина се доближи до черепа ми и започна да се върти около него. Тя режеше върха на главата ми. Добих усещане за чупене и ужас проникваше във всеки атом на тялото ми. Чувствах как цялото ми тяло, всички кости вибрират и протестират едновременно. Накрая цялата горна част на главата ми беше отрязана, като се държеше само на парче кожа.

Сега се намирах в състояние на ужас, една особена форма н ужас, защото даже и в тази ситуация бях решил да не трепна пред смъртта.

Изпитвах неописуеми чувства. Без никаква причина изведнъж започнах да крещя силно, с вик, който идваше направо от вътрешностите ми, нещо като „ааххх-ааахххааа". После пръстите ми започнаха да треперят от силни нервни тикове. По едно време поисках да кихна, защото нещо силно ме гъделичкаше носа, но не можех да го направя. Но най-лошото дойде по-късно Изведнъж пред очите си видях дядо ми по майчина линия. Беше облечен в държавна униформа. Той ми говореше бавно и една мила усмивка осветяваше лицето му. Аз го гледах, но след това изпитах шок - та аз нямах очи! Каква беше тази магия? Извиках пак от изненада и когато видението на дядо ми изчезна, моя похитител дойде при мен. „Какво стана? - ме попита той и трябваше да му обясня. - О, това е нищо! - възкликна той. Заети сме със стимулирането на някои от мозъчните ти центрове, за да можеш по-добре да разбираш. Виждаме, че имаш способности, но си потънал в глупави суеверия, които са те при­низили и разбира се, не са развили духа ти. Правим го за тебе."

Една жена направо завинти малки апарати в ушните ми кана­ли и за да разбереш колко грубо го направи, ще кажа, че по съ­щия начин би могла да забие колчетата за палатка в суха земя. Чух изщракване и вече можех всичко да разбирам от този чужд език, но всичко в пълния смисъл на думата. Думи като кортекс, костен мозък, психосоматичен - с една дума, много медицински термини ми бяха напълно понятни, що се отнася до тяхното значение и приложение. Увеличаваха моя коефициент на интели­гентност и разбирах какво означава това, но изпитанието беше много тежко и изтощително. Времето като че ли беше спряло. Хората се въртяха непрекъснато около мен и все приказваха. Ця­лата тази история започна страшно да ми дотяга. Желаех просто да се махна от тази стая със силни миризми, от това място, където бяха отрязали върха на главата ми, както се маха върха на твърдо сварено яйце. Не че бях виждал твърдо сварено яйце - то е за богатите търговци, а бедните монаси се задоволяват с цампа.

От време на време хората правеха забележки или ми задаваха въпроси: как се чувствам, боли ли ме нещо, мисля ли, че съм видял нещо, какъв цвят виждам. Моят похитител стоеше до мен и ми разказваше, че стимулират много от моите центрове и че по време на това лечение сигурно ще изпитвам известен страх. „Непрекъснато ме е страх" - му обясних аз. Той избухна в смях и ми обясни съвсем ясно, че след лечението ще бъда принуден да живея през целия си дълъг живот в отшелничество, защото възприятията ми ще бъдат силно изострени. Това ще бъде моята печалба. Никой никога няма да живее с мен, ми обясни той, до момента, когато едно момче ще дойде, за да му предам моите познания, които то ще съхрани и евентуално ще разкрие на един невярващ свят. Накрая, след цяла вечност, отрязаната част от черепа беше поставена на мястото й. Закачиха я с някакви металически закопчалки. Бинтоваха главата ми с тъкан и всички излязоха от стаята с изключение на една жена, която остана до главата ми. Според шума от хартията, който чувах, ясно беше, че тя четеше, вместо да се концентрира върху работата си. Чух мекото падане на книгата на земята и похъркването на жената. Тогава реших, че и аз ще трябва да поспя.