Отшелникът Т. Лобсанг Рампа

Минаваха безкрайно дълги часове. Намирах се в състояние на вцепенение, в което миналото, сегашното и бъдещето образуваха едно, а действителността не съществуваше. Пред мен, през очите ми минаваше миналото. Сегашното беше белязано от страха, че мога да изляза оттук жив - ако изобщо излезех. От време на време жените идваха да ме видят и ме третираха по необичаен начин. Въртяха и сгъваха крайниците ми, главата ми, всички части на тялото ми бяха стискани, щипани, месени и удряни с юмруци. От време на време група мъже влизаха и обсъждаха моята личност. Не можех да ги разбирам, но стигнах до такъв извод. После ме бодяха с разни неща по тялото, но не им доставях удоволствието да сбърча вежди, когато ми биеха някоя инжекция. Отпусках се... отпусках се.

По едно време се окопитих. Бях спал кой знае колко часа. Съзнавах, че вратата се отваряше, но това никак не ми пречеше Бях се оттеглил в самия себе си, все едно потопен в топла вода, и малко ме интересуваше какво ще се случи на когото и да било, включително и на мен самия. Изведнъж почувствах силни болки по главата. Опипваха ме, тършуваха и някой каза на моя език: „А! Добре! Да го съживим". Чух приглушено бръмчене и го осъзнах едва когато спря с металическо изщракване. Но ментално се почувствах прекрасно, пълен с живот, и се опитах даже да седна. Но още веднъж бях разочарован. Въпреки че правех всичко възможно, крайниците ми не можеха даже да мръднат. „Той се върна" - каза някои. „Ей! Чуваш ли ни?" попита друг. „Да, чувам ви, но как така говорите на тибетски език? Мислех, че само господин Докторът може да разговор с мен". Чух дискретен смях и после отговора: „Ти си служи с нашия език... Сега ще разбираш всичко, което ти казваме. Един друг глас се намеси в разговора: „Как го нарекохте?“

Гласът, който разпознах, беше на Доктора. Отговори: „Как го кръстихме? Никакво име не сме му дали, казвам му просто „ти". - „Адмиралът изисква да му дадем някакво име, трябва да решите как да го наречем." Последва оживен разговор, в който предложиха различни имена. Някои от тях бяха твърде обидни и показваха, че в очите на тези хора стоях по-ниско от яковете и лешоядите. Накрая, когато коментарите станаха твър­де неприлични, Докторът заяви: „Стига толкова, този човек е монах, следователно можем спокойно да го наречем Монах, което говори и за неговите качества." Отначало цареше тишина, после чух спонтанен шум от пляскане с ръце и разбрах, че ръко­пляскаха. „Много добре" - заяви един глас, който не бях чувал още. „Прието единодушно! Занапред ще носи името Монах, да бъде така записано."

Последва труден и объркан разговор, който нямаше никакво значение за мен. Открих, че тези мъже разговарят за истинските или съмнителните достойнства на жените и за лекотата, с която те могат да бъдат прелъстени. Някои от намеците бяха свързани с анатомическата им характеристика, които трудно разбирах, и аз не положих никакво усилие да следя разговора. За сметка на това се мъчех да си представя външния вид на тези мъже. Някои от тях бяха ниски на ръст, а други - дебели. Имаше нещо необикновено, което ме смущаваше особено силно - доколкото знаех, на Земята не съществуваха хора, чийто ръст да отговаря на височината на мъжете в стаята.

Внезапно бях върнат към действителността от шума при местенето на онези странни седалки. Мъжете се бяха изправили и един по един напуснаха стаята. Остана само Докторът. „По-късно ще те отведем пред Камарата на Съвета, която се намира в планината. Не бъди нервен, Монаше, няма от какво да се страхуваш. Всичко може да ти се стори невероятно, но нищо лошо няма да ти направим." След тези думи той също излезе от стаята и ме остави още веднъж сам с мислите ми. По някаква тайнствена причина една мъчителна сцена изникваше упорито в съзнанието ми. Бях с вързани ръце и крака, гърбът ми опираше о стената. Един от китайските мъчители се приближи до мен с дяволска усмивка и ми каза: „Даваме ти последна възможност да ни кажеш това, което искаме да знаем. В противен случай ще ти извадя очите". Отвърнах: „Аз съм един беден монах и нямам какво да кажа."

След тези думи китайският мъчител натисна дълбоко еди­ния си показалец и един от другите си пръсти в левия ъгъл на лявото ми око, което изскочи от орбитата си като костилка от слива и увисна на бузата ми, като се полюшваше. Болката беше непоносима. Дясното ми око, още непипнато, гледаше право напред, а лявото, което висеше на бузата ми, гледаше надолу. Спомените ми от тази сцена са направо ужасяващи. Най-после китаецът откъсна окото ми и го хвърли в лицето ми, след което същата съдба постигна и дясното ми око.

Спомних си как, пияни от кръвта, те ме хвърлиха върху една купчина смет. Но аз не бях мъртъв, както те мислеха. Хладината на нощта ме съживи. Изправих се на крака и поех, спъвайки се, слепешката, като се стараех да се отдалеча колкото се може повече от китайците и от Ласа.

Жертва на подобни мисли, аз загубих напълно представа за времето и може да се каже, че посрещнах с облекчение хората, когато влязоха отново в стаята ми. Сега обаче разбирах какво казват. Едно специално повдигащо устройство, което носеше странното име „антигравитация", беше поставено върху масата ми, след което завъртяха това, което наричаха „електрически ключ". Масата се вдигна във въздуха и хората я поведоха към вратата и после през дългия коридор. Струваше ми се, че неза­висимо от липсата на тегло масата беше все пак податлива на инерцията и движението. Ще отбележа, че всички тези термини нищо не ми говореха. Най-важното беше да се внимава с масата и с всичко, което се намираше върху нея!

Масата и цялата апаратура към нея бяха пренесени, по-скоро избутани по дългия метален коридор, където ехото се промени. Най-после излязохме от космическия кораб и влязохме пак голямата зала, издълбана в пещерата. Шумът на тълпата ми напомняше най-хубавите дни пред голямата Катедрала на Ласа. Преместиха масата ми, завъртяха я леко и я свалиха на нивото на пода. Един мъж се приближи до мен и пошушна: „Главният Хирург ще дойде да ви види след малко." Отговорих: „Няма ли да ми върнете зрението?“. Но човекът вече се беше отдалечил и никой не ми отговори. Опитвах се да възпроизведа умствено всичко, което ми се беше случило. Имах само слаби спомени за онова, което преди бях забелязал, и желаех силно да ми върнат изкуственото зрение. Шумът от познати стъпки се понесе по каменния под. „А! Доведоха те дотук жив и здрав. Добре ли се чувстваш?" - ме попита Докторът, когото наричаха Главен Хирург. „Господин Докторе - отговорих аз, - ще се почувствам далеч по-добре, ако ми разрешите да виждам." - „Но ти си сляп и трябва да свикнеш да живееш така. Чака те дълъг живот с този недъг." - „Но, господин Докторе - отвърнах с отчаяние, - как ще мога да уча и да си спомням за всички тези чудеса, които обещахте да ми покажете, ако не ми върнете поне за малко изкуственото зрение?" - „А, това е наша работа - отговори той. - Ние задаваме въпросите и даваме заповедите. Ти трябва само да изпълняваш точно каквото ти се казва."

Усетих, че тълпата, която ме обкръжаваше, утихна. Не може­ше да се говори за тишина, няма истинска тишина там, където са събрани много хора. Докато се бяха умълчали, успях да раз­лича ясно шума от много твърди стъпки, които внезапно спряха. „Останете седнали!" - заповяда глас на военен. Последва леко жужене и шумолене на плат, скриптене на кожа и влачене на множество крака, накрая някой като че ли бутна една от онези странни седалки и се чу шум от изправянето на някакъв човек на крака. Всички притихнаха и атмосферата остана напрегната, може да се каже, около секунда. Гласът проговори: „Дами и господа - каза той с дълбок и уверен глас с ясна и отчетлива дикция. - Нашият Главен Хирург счита, че този местен жител се е възстановил и е достатъчно подготвен да възприеме Поз­нанието на Миналото, без да поемаме излишни рискове. Съ­ществува, разбира се, риск, но ще трябва да го поемем. Ако създанието умре, ще трябва пак да предприемем дълги и отег­чителни търсения, за да намерим някое друго. Това същество се намира в окаяно физическо състояние и не ни остава нищо друго, освен да се надяваме, че има достатъчно силна воля и сериозни причини да живее". Цялото ми тяло се напрегна от възмущение заради начина, по който се отнасяха към мен, но Гласът продължи: „Някои между нас смятат, че трябва да из­ползваме само писания, които ще бъдат разкрити единствено на някой Месия или Светец, когото сме внедрили в този свят. Ще трябва все пак да ви предупредя, че в миналото тези кни­ги ставаха предмет на обожание и на такова суеверие, че се унищожаваха всичките им преимущества, защото биваха раз­бирани зле или направо изопачавани. Местните жители не се опитаха да вникнат в смисъла им, а се задоволиха да прие­мат буквалния смисъл на текста и разбира се, погрешно да го тълкуват. Често пъти всичко това спъва развитието им и като следствие създаде изкуствената система на кастите. Ето при­чината някои от местните жители да смятат, че те са били избра­ни от Висшите Сили да учат и проповядват това, което никога не е било написано.

Те никога не са имали истинска представа за това, което сме ние, от междузвездното пространство. Нашите патрулни кораби - когато ги забелязват - се приемат като различни предмети с различен произход или направо за халюцинации от стра­на на тези, които са ги видели. Често пъти тези хора стават при­цел на подигравки и се изказват съмнения относно тяхното душевно равновесие. Вярват, че Човекът е направен по подобие на Бога, и са убедени, че не е възможно да съществува по-висша форма на живот. Изповядват дълбокото убеждение, че този мъ­ничък свят представлява единствения начин на живот, без да знаят, че населените светове са повече от всички песъчинки, взети заедно, по цялата Земя и че в крайна сметка техният свят е един от най-малките и най-незначителните.

Вярват, че те са Владетели на Природата и че могат да жертват всички животни по земния глобус. В действителност техният живот е само времето за едно мигане. В сравнение с нас те са като насекоми, които живеят един ден и в течение на няколко часа трябва да се родят, да пораснат, да се размножат и пак да се размножат и накрая да изчезнат. Нашата средна продължителност на живот достига до пет хиляди години. Тяхната е само от няколко десетилетия. И всичко това, дами и господа, роди у тях странни вярвания и породи трагични недоразумения. По тази причина не се занимавахме с тях в миналото. Все пак нашите мъдреци казват, че след около половин век местните жи­тели ще открият някои от тайните на атома. Следователно те могат лесно да хвърлят във въздуха своя малък свят. Опасни из­лъчвания могат да се разпространят в пространството и с това да го замърсят.

Както знаете, Мъдреците решиха, че трябва да хванем един свестен местен жител - ние избрахме този - и да обработим така мозъка му, че да може да запомни всичко, на което ще го научим. Ще трябва така да го програмираме, че да разкрие наученото само на една личност в удобен момент. Тази личност ще има за задача да разкрие фактите, истинските, а не фантазиите, които се отнасят до формите на живот, съществуващи отвъд тази атомна вселена. Този местен жител от мъжки пол беше грижливо под­готвен и ще бъде приемник и пазител на посланието, а по-късно ще го предаде на една друга личност. Ще бъде подложен на мно­го голямо изпитание и е твърде възможно да не издържи. Мо­жем само да си пожелаем успех, защото, ако животът му при­ключи на тази маса, ще трябва да започнем да търсим друг индивид. Както вече сами разбрахте, става дума за едно твърде досадно задължение.

Един от членовете на Съвета протестира, като ни препоръча да вземем местен жител от някоя по-развита страна, някоя високопоставена и дълбоко уважавана от своите сънародници личност. Ние обаче смятаме, че това би било погрешна стъпка. Ако например обучим и приобщим към нашите познания един такъв местен жител и после го оставим да се движи свободно сред своите, те ще побързат да го дискредитират и това ще заба­ви сериозно нашата програма. Всички вие, които сте тук, ще получите правото да присъствате на това завръщане в Мина­лото. Става дума за едно рядко събитие. Ще имате също така възможността да се радвате на едно рядко благоволение."

Изтъкнатата личност беше престанала да говори, когато се чу грачене и едно странно леко шумолене. А после се чу глас, но какъв глас! Не изглеждаше да е човешки и беше трудно да се каже дали беше мъжки или женски. Веднага щом го чух, почув­ствах, че косите ми се изправят на главата, и целият настръхнах. „В качеството си на Главен Биолог аз няма да давам отчет за моите действия пред Морската флота, нито пред Войската. Бих искал да се вземе под внимание и да се запише моето несъгла­сие, що се отнася до цялата тази работа - заяви рязко този наистина неприятен Глас. - Впрочем един обстоен доклад ще бъде внесен в Щаба, когато му дойде времето."

Можах да усетя всред останалите нещо като тъжна въздишка. „Държа да бъда изслушан". Долових голямо раздвижване, след което този, който говори първи, заяви сухо: „В качеството си на Адмирал на тази флота аз съм отговорен за този експеримент въпреки забележките на нашия мрачен Главен Биолог. Все пак да изслушаме аргументите на противната страна. Можете да продължите!"

Без ни най-малка благодарност или дума на учтивост пре­гракналият провлачен Глас продължи: „Аз не одобрявам това губене на време. Не одобрявам и грижите, които полагаме за тези дефектни създания. Когато в миналото някоя раса не ни удовлетворяваше, ние просто я унищожавахме, след което отно­во залесявахме. Да си спестим време и труд! Най-добре е да ги унищожим веднага, преди да са замърсили пространството."

Адмиралът го прекъсна: „Кажете ни, Биоложе, разполагате ли със сериозни аргументи, за да докажете несъвършенствата на тези създания?" - „Да, притежавам - отговори заядливо Биоло­гът. - Женските от различните видове са дефектни. Механизмът им за оплождане е повреден, техните аури не отговарят на това, което бяхме предвидили в началото. Неотдавна хванахме една жена, а женствеността е една от най-добрите страни на този свят. Тя викаше силно, когато й махнахме дрехите. Вкарахме сонда в тялото, за да анализираме секрециите. Отначало беше обхваната от истерична криза, после изпадна в безсъзнание. Дойде на себе си и след като видя моите асистенти, тя загуби ума си или това, което приличаше на ум. Трябваше да я унищо­жим и така пропиляхме ценно време.

Старият отшелник прекъсна разказа си и отпи глътка вода. Младият монах изглеждаше направо ужасен, докато слушаше какво му се беше случило. Любопитното беше, че някои от описанията му се струваха познати. Не можеше да каже как, но някои от забележките на отшелника събуждаха у него смътни спомени, които го смущаваха, защото като че ли бяха дълбоко потънали в миналото. Думите на отшелника бяха за него нещо като катализатор. Много внимателно, без да позволи да падне навън нито една капка, Старият остави гаванката с вода до себе си, сключи ръце и продължи разказа:

- Лежах на масата и разбирах всичко, което се говореше. Всичкият ми страх и колебанията ме напуснаха. Щях да покажа на тези хора как един тибетски свещеник знае да живее и да умре, ако трябва. Безстрашието ми ме накара да заявя високо: „Виждате ли, господин Адмирал, вашият Биолог е по-малко цивилизован от мен, защото ние не унищожаваме ония, които можем да наречем низши животни. Ние сме цивилизованите!". После времето като че ли спря. За моя най-голяма изненада последваха аплодисменти и редки смехове. Хората ръкопляскаха и това за мен беше знак на одобрение. Някои даже крещяха от радост и техникът, който се намираше до мен, се наведе и каза тихо: „Добре, Монаше... Добре... Но не се увличай... не насил­вай късмета си!"

Адмиралът взе думата и продължи: „Местният жител с име­то Монах говори. Той доказа, за мое задоволство, че е едно чувст­вително създание и че е напълно способен да изпълни поверената му задача. И... хм... подкрепям изцяло неговите забележки, като смятам да ги впиша в доклада, който ще предам лично на Мъдреците". Биологът отговори с рязък тон сякаш се чу удар на камшик. „Аз се оттеглям от този опит". След тези думи създанието - тя или той, или двете - излезе шумно от каменната зала. Чу се всеобща въздишка на облекчение. Ясно беше, че шефът на биолозите не беше особено обичан. В отговор на ня­каква заповед, дадена със знаци, шумотевицата бавно утихна. Последва влачене на крака и шум от смачкана хартия.

„Дами и господа - продължи Адмиралът, - след като изслу­шахме забележките и прекъсванията, предлагам да кажа няколко думи в помощ на новодошлите в тази Станция за наблюдение. Може би някои от вас са чули разни слухове, но както знаете, никога не бива да им се доверявате. Ще ви обясня какво се случи, за какво служи всичко това, за да можете по-добре да оцените събитията, на които ще присъствате.

Хората от този свят са на път да усъвършенстват една тех­нология, която, ако не се намесим, ще ги унищожи. Те ще зара­зят до такава степен пространството, че ще засегнат всеки друг свят от тази група в процес на формиране... Само ние можем да попречим на това. Прекрасно знаете, че този свят, както и ня­кои други от тази група, представляват за нас опитни полета, където изпитваме различни създания. Така както в растителния свят всичко, което не е култивирано, става плевел, така и в живо­тинския свят то се превръща в изрод. В този свят хората са на път да влязат в последната категория. Ние, които заселихме то­зи свят с човекоподобни същества, трябва да сме сигурни, че другите същества в другите светове могат да продължат да съ­ществуват, без нищо да рискуват. Пред нас е един местен жител. Той идва от една страна, която се нарича Тибет. Тази страна е една теокрация, което ще рече, че там се отрежда по-важно място на религията, отколкото на политиката. В тази страна агресия не съществува. Никой не се бие, за да обсеби земята на другия. Не се убиват животните. Правят го само хората от нисшите слоеве и те всички без изключение са чужденци. Въпреки че тяхната религия може да ни изглежда фантастична, те живеят напълно според своите схващания, като не причиняват зло на ближния си, нито го карат да вярва в това, в което те вярват. Те са изключително мирни хора, които, преди да извършат някое насилие, трябва много пъти да бъдат провокирани. Ето защо решихме да намерим в този край един местен жител, който да притежава изключителна памет. Ние ще я подобрим така, че да внесем допълнителни познания, за да ги предаде той на друг човек, когото ще видим по-късно в този свят.

Някои ще попитат защо не разкажем тези неща направо на нашия представител. Не можем да го направим по задоволителен начин, защото се допускат заблуждения и понякога пропуски. Този начин беше изпитан вече много пъти, но никога не се осъ­ществи така, както го искахме. Както ще разберете по-късно, ние направихме опит с човек, когото земните жители наричат Мойсей. Но точно при този опит се породиха погрешни пред­стави и недоразумения и той се оказа несполучлив. Сега ще опи­таме отново чрез системата, разработена от нашите Мъдреци.

Преди милиони земни години благодарение на чудните науч­ни познания на нашите Мъдреци със скорост, по-голяма от тази на светлината, беше усъвършенствана системата, благодарение на която са могли да бъдат записани и Записките на Акаша. Спо­ред този метод човекът във вътрешността на апарата може да види всичко, което е ставало в миналото. Ако сетивата му не го предадат, той ще изживее наистина всичко. Ще чуе и ще види точно това, което е било в тези отминали времена. Ще мисли и ще чувства така, сякаш е наистина там! С помощта на пряко включване към неговия мозък имаме възможност да присъстваме на опита. Този човек и вие - би трябвало да кажа: всички ние - ще трябва да престанем да съществуваме в се­гашната действителност. Ще отнесем чувствата си, зрението, слуха, вълненията в онези далечни времена, когато животът и събитията трябва да бъдат така истински, както са реални за нас животът на борда на тези кораби, които контролират работата дълбоко под земята в подземните лаборатории.

Нямам претенции да разбирам напълно принципа. Някои между вас познават много по-добре проблема и затова са тук. За сметка на това ония, които имат други задължения, знаят по-малко и от мен и забележките ми са отправени към тях. Спом­нете си, че ние уважаваме свещения характер на живота. Някои от вас могат да видят в този земен жител само едно опитно жи­вотно. Но все пак той ни доказа, че притежава чувства. При­тежава и интелигентност и не забравяйте - за нас той е най-цен­ното създание на този свят. Някои изказаха съмнения, като ни зададоха въпроса как е възможно, след като е погълнал макси­мум познания, този човек да помогне за спасението на този свят... Отговорът е лесен: нищо не е гарантирано."

Адмиралът направи драматична пауза. Не можех да го ви­дя, разбира се, но усетих, че и другите бяха обзети от напре­жението, което ме обхвана. Той продължи: „Този свят е много болен. Ние знаем, че е болен, но не знаем защо и се опитваме да разберем причините за това състояние на нещата. На първо място, трябва да признаем наличието на това болестно състоя­ние. Второ, трябва да убедим хората, че са болни. Трето, да събу­дим у тях желанието да се излекуват. Четвърто, трябва точно да видим каква е природата на тяхното заболяване. Пето, трябва да измислим лечебни методи и шесто, трябва да убедим хората, че тези методи са добри и сигурни. Болестта е свързана с аурата, но още не сме открили защо е така. Ще дойде друг, но той не бива да бъде от този свят. Наистина, как един слепец би могъл да види недъзите на своите събратя, след като самият той е недъгав?"

Тази забележка ме разтърси силно, стори ми се твърде проти­воречива. Бях сляп наистина, но ме бяха избрали да изпълня тази задача. Не, сигурно нямаше да стане така. Трябваше да бъда само резервоар на знание, което щеше да позволи на другиго да действа по някакъв предопределен план. Но Адмиралът продължаваше: „След като го обучим, ще отведем нашия абори­ген на едно място, където ще живее до дълбока старост. Няма да умре, докато не предаде знанията си. За да компенсира тези години на слепота и на самота, ще притежава вътрешното спо­койствие и дълбокото убеждение, че прави много за хората от този свят. Сега ще направим една последна проверка на общото състояние на аборигена и след това ще започнем."

Последва раздвижване, но без суматоха. Усещах, че хората вървят отляво и отдясно. Хванаха масата ми, повдигнаха я и я преместиха напред. Усетих и подрънкването на стъкло и метал, което ми беше така познато. Главният Хирург се приближи до мен и прошепна: „Как се чувстваш сега?"

Трудно можех да кажа как се чувствам, нито знаех къде се намирам. Отговорих просто: „Това, което чух, не може никак да повдигне духа ми. Не трябва ли да виждам? Как ще бъда свидетел на тези чудеса, ако не ми върнете още веднъж зрение­то?" - „Постарай се да се успокоиш - пошушна той тихо. - Ще можеш да виждаш прекрасно, когато му дойде времето."

Той направи пауза. „Ще ти обясня точно какво ще се случи. Ще ти сложим на главата нещо, което ще прилича на шапка от метални жици. Първо ще ти се стори студено, после ще свикнеш. След това ще сложим на краката ти неща, които приличат на сандали, направени по същия начин. Вече има такива жици, които стигат до ръцете ти. Отначало ще почувстваш странен гъдел, който ще ти създаде неудобство, но това бързо ще мине. Можеш да бъдеш сигурен, че сме взели всички необходими предпазни мерки по отношение на тебе. Този експеримент означава много за нас и държим да е успешен." - „Да - казах, мърморейки. - Все пак аз съм този, който рискува най-много в тази работа. Рискувам направо живота си!"

Главният Хирург се изправи и се отдалечи от мен. „Господи­не! - каза той с най-официалния си тон. - Човекът е прегледан. Той е готов. Искаме разрешението ви да започнем." - „Имате разрешение" - отвърна авторитетния глас на Адмирала. - Започ­вайте!"

Чу се леко тракване и сподавено възклицание. Нечии ръце се плъзнаха около врата ми и повдигнаха главата. Други сложиха на главата ми някаква метална, сякаш изплетена от тънки жи­ци торба. Беше много гъвкава. С нея покриха и лицето ми. По­търсиха нещо под брадата. Чух три странни щраквания и ме­талната торбичка се нагласи точно на главата ми, след което я завързаха на врата. Ръцете се отдръпнаха, но други започнаха да се занимават с краката ми. Намазаха ме с мазен лосион, кой­то миришеше остро, после нахлузиха малки металически торбички. Нямах навика да нося подобни неща на краката си и те наистина ми пречеха. Но нищо не можех да направя. Напре­жението растеше.

В пещерата старият монах изведнъж падна по гръб. Известно време младият монах седеше, без да мръдне, вкаменен от страх. След това скочи на крака и се втурна зад скалата, за да вземе лекарството. Като отвори шишенцето с леко трепереща ръка, той коленичи и пусна няколко капки от скъпоценната течност в полуотворената уста на стареца. Много внимателно, за да не загуби нито капчица от течността, затвори шишенцето и го прибра на мястото му. Сложи главата на отшелника на коленете си и започна леко да потупва слепоочията му. Постепенно той си възвърна цвета, виждаше се, че идва на себе си. Старият отшелник бавно вдигна ръка и каза със слаб глас:

- Ах! Много добре се справи, моето момче, много добре се справи. Сега ще трябва малко да си почина.

- О, Преподобни - каза младият монах. - Починете си тук, ще ви приготвя топъл чай, имаме още малко масло и захар - той постави предпазливо одеялото под главата на стареца и се изправи. - Ще сложа вода да заври - каза той и грабна съда, който беше наполовина пълен с вода.

Навън на чист въздух всички тези чудни неща му се струваха така... познати. Да, познати, но забравени. Все едно че се съ­буждаш след сън, помисли си той. Само че този път, вместо да се разсейват, спомените го обземаха по-силно. Огънят тлееше. Хвърли бързо наръч съчки. Синкави облаци дим се издигнаха вълнообразно във въздуха. Един случаен полъх, който сякаш изскочи от планината, изпрати в очите на младия монах облаче дим. Той се отдръпна, като кашляше силно, очите му се напъл­ниха със сълзи. След като се посъвзе, сложи съда на огъня, който гореше весело. Обърна се и влезе в пещерата, за да види дали отшелникът е дошъл на себе си. Старецът беше полегнал на една страна и личеше, че е по-добре.

- Ще хапнем малко ечемик с чай и ще си починем до утре, защото трябва да си пазя силите. Иначе рискувам да оставя рабо­тата си недовършена.

Младият монах падна на колене пред отшелника, гледайки изтощеното му и изнурено тяло.

- Ще бъде както искате, о, Преподобни - каза той. - Аз вля­зох само да проверя дали сте добре. Сега ще ида да приготвя чая и ечемика.

Той стана бързо и отиде в дъното на пещерата, за да вземе оскъдните провизии. Гледаше тъжен малкото захар, която беше останала. Що се отнася до чая, имаше достатъчно, трябваше само да разтроши кубчето и да отдели по-големите листа. Имаше и малко ечемик. Младият монах реши да се лиши от захарта и маслото и да ги остави за Стария. Навън водата весе­ло вреше. Младият монах сложи малко чай, разбърка добре съ­държанието на котлето и добави малко боракс, за да подобри вкуса. Светлината постепенно чезнеше и слънцето се скриваше зад хоризонта. Имаше още много работа. Трябваше да иде да вземе вода и дърва, не беше излизал през деня и не беше на­правил никакво упражнение. Върна се бързо към пещерата, коя­то бавно се изпълваше с тъмнина. Старият отшелник беше сед­нал и чакаше чая си. С безкрайно внимание той поръси с малко ечемик дъното на гаванката си, пусна парченце масло и я подаде на младия монах да я напълни с чай.

- Това е повече от всичко, което съм имал за шейсет години - възкликна той. - Мисля, че ми е простено след толкова години да пия нещо топло. Не бях способен сам да си запаля огъня. Само веднъж се опитах и запалих расото си. Още нося белезите, които огънят остави по тялото ми. Ето какво се получава, когато човек се опитва да си угажда!

Той въздъхна дълбоко и отпи глътка чай.

- Вие имате едно преимущество, о, Преподобни - каза мла­дият монах със смях. - Тъмнината и светлината нищо не значат за вас. В тъмното разсипах чая си, защото не мога да го видя.

- Ох! - възкликна старецът. - Вземи моя, дръж!

- Не, не, о, Преподобни - отговори, младият монах: гласът му преливаше от обич. - Имаме много чай.

Те останаха така седнали безмълвни, в пълно съгласие, дока­то чаят свърши. След това младият монах стана и каза:

- Сега ще ида да донеса дърва и вода. Мога ли да взема ваша­та гаванка, за да я измия?

Момчето сложи в празния съд двете гаванки и излезе от пе­щерата. Старият отшелник седна с изправен гръб, чакайки, как­то беше чакал много десетилетия.

Слънцето беше залязло. Само краищата на върховете се къпе­ха в златна светлина, която преминаваше във виолетово. Далеч по склоновете на планината се забелязваха запалваните една след друга светлини. Това бяха маслените лампи на далечните ламазри, които блещукаха в студения прозрачен въздух на долината на Ласа. Тъмният силует на ламазри Дрепунг в дъното на долината приличаше на крепостен град. Тук от този склон на планината младият монах можеше да види централната част на града, ламазрите и блясъка на Щастливата Река. По-надалеч от другата страна се извисяваха и открояваха Потала и Желязната Планина, въпреки че се намираха на толкова голямо разстоя­ние.

Но нямаше време за губене! Изненадан и ядосан заради муд­ността си, младият монах забърза по пътеката към езерото. Изми бързо гаванките и съда, след което го напълни с вода. После пое отново по пътеката, като влачеше след себе си един голям и тежък клон. Спирайки за момент да поеме въздух, за­щото клонът беше наистина много тежък, той се обърна и погледна към каменистия път, който водеше към Индия. Може­ше да се забележи малка светлинка и това означаваше, че търгов­ски керван се готвеше да пренощува. Нито един търговец не пътуваше нощем. Сърцето на младия монах подскочи. Утре си­гурно щяха да напреднат достатъчно по пътя си и щяха да стиг­нат до езерото, за да пренощуват, преди вдругиден да влязат в Ласа. Чай! Масло! Младият монах започна да се смее високо и помъкна товара си с подновен кураж.

- О, Преподобни! - каза той, когато влезе в пещерата. - Има търговци в прохода. Утре сигурно ще имаме чай и захар. Утре ще ги следя внимателно.

Старецът се засмя сподавено.

- Добре, но сега трябва да спиш.

Младият монах му помогна да се изправи и сложи едната му ръка върху стената. Сакатият запристъпва бавно към стаята си.

Младият монах си легна, като издълба предварително една вдлъбнатина в пясъка за хълбока си. Известно време размиш­ляваше за всичко, което беше чул. Вярно ли беше, че хората са само растения? Че са само вид опитни животни? „Не - помисли си той, - някои между нас правят и дават най-доброто от себе си при много тежки обстоятелства. Мизерията и трудностите, кои­то понасяме, имат за цел да ни накарат да направим нещо по-добро и да надминем себе си, защото винаги има още място в горния край на стълбата!" След тази хубава мисъл той потъна в дълбок сън.