Отшелникът Т. Лобсанг Рампа

Младият монах, потрепервайки, се обърна в съня си. Още сънлив, той разтърка очи и се изправи. Отворът на пещерата се открояваше като сиво петно в тъмнината. Въздухът сякаш режеше. Младият монах надяна расото си и побърза да излезе навън. Беше наистина студено. Вятърът стенеше в дърветата и листата им шумоляха. Птичките бяха свили гнездата си близо до стъблата на дърветата, на завет. Повърхността на езерото беше цялата набраздена от вълните, които се разбиваха в брега, тласкани от вятъра.

Раждащият се ден все още сивееше, но вече носеше със се­бе си нещо тревожно. Големи тъмни облаци се търкаляха по върховете на планината и после слизаха по склоновете като овци, подгонени от кучетата на небесните овчари. Планинските проходи бяха наводнени с черни като скалата облаци. Те слиза­ха по склоновете, изтривайки пейзажа, поглъщайки долината на Ласа в едно море от мъгла. Неочаквано кратък дъжд се изси­па върху младия монах. Все едно че беше обгърнат от тъмен облак, защото не можеше да види нито ръката си, нито входа на пещерата, който беше пред него. От мястото, където се нами­раше, се чуваше как огънят пука и свисти от капещата въглените влага. Младият монах побърза да начупи клони, преди да ги хвърли в огъня. Духа дълго, за да подпали дървата, защото бяха съвсем овлажнели. Стенанията на вятъра преминаваха в дълги ридания. Облаците натежаха и падналата градушка го принуди да се скрие. Огънят изсъска и изгасна съвсем. Все пак, преди той да угасне, момчето излезе бързешком и грабна горящ клон, като го скри на сушина в пещерата. Излезе още няколко пъти, тичайки без ентусиазъм, внесе малко от дървата в пещерата, въпреки че водата вече течеше по тях. Младият монах побърза да начупи клони и пак започна да духа, докато накрая излязат пламъци. От влагата дървата пушеха и пукаха силно, преди да се разгорят.

След всички тези усилия той спря да си поеме въздух, след това свали расото си и го изцеди от водата. Сега мъглата влизаше в пещерата и младият монах трябваше да опипва с ръка, за да намери стената. Въпреки че много внимаваше, все пак се блъсна в онази част на стената, до която спеше.

- Какво става? - се чу гласът на стария отшелник.

- Не се плашете, о, Преподобни - отвърна младият монах. Облаците слязоха ниско и огънят почти изгасна.

- Няма значение - отговори философски старецът. - Водата съществувала, преди да има чай, ще се задоволим да пием само вода. Ще пием чай с цампа, когато огънят се разгори.

- Да, о, Преподобни! - каза момчето. - Ще запаля отъня под скалата, която е издадена напред. Успях да запазя един горящ клон.

Тръгна към входа. Градушката беше наистина много, а земята направо не се виждаше от белите зърна и тъмнина ставаше още по-непрогледна. Чу се звук като удар на камшик, последван от ужасна гръмотевица, която ехото разнесе в дълбоката долина. Наблизо се чу свличане на камъни и земята потрепери. Младият монах се зачуди дали още един скит не е пометен като сламка от бурята. Стоя известно време нащрек, питайки се дали няма да чуе викове за помощ.

Накрая се обърна, клекна до горящия клон и се зае да направи подпалки, за да подхрани пламъчето. Облаци от гъст пушек се издигнаха и слязоха към долината. Въпреки това пламъците ставаха все по-големи и по-големи.

В пещерата старият отшелник потреперваше във влажния въздух, влагата проникваше през парцаливото му расо. Младият монах видя, че и неговото одеяло беше съвсем влажно. Взе ръката на стареца, поведе го към входа на пещерата и го покани да седне. Момчето подреди така грижливо огъня, че да може Учителят му да се радва на топлината.

- Сега ще направя чай - каза то. - Имаме достатъчно огън за това - след тези думи се върна бързо в пещерата, взе съда, водата и ечемика. - Ще изсипя половината от водата. Така няма да чакаме много дълго - каза той. - Освен това огънят не е достатъчен, за да стопли цялото котле.

Седнаха един до друг на завет под надвисналата скала, пред­пазени от евентуално свличане на почвата. Облаците бяха все така тежки и нито едно птиче не пееше, нито даваше признаци на живот.

- Зимата ще бъде много тежка - възкликна старият отшел­ник. - За щастие няма да я преживея. Когато ти предам цялото си знание, животът ще ме напусне и ще бъда свободен да замина към Небесните Полета. Там ще мога отново да виждам - той ме­дитира известно време, докато младият монах наблюдаваше парата, образуваща се на повърхността на водата, и продължи: - Наистина е трудно да се чака през всичките тези години в пълна тъмнина. Без да има поне един човек, когото можеш да наречеш приятел, в пълна нищета, такава че и топлата вода изглежда лукс. Годините се изнизаха бавно и целият ми дълъг живот премина тук, в тази пещера. Никога не съм ставал по-далече от тук сега, до огъня. Толкова дълго живях в тишина, че когато говоря, гласът ми прилича на грачене. До твоето идване нямах огън, нямах топлина, нямаше никого и аз зъзнех по време на бурите, когато гръмотевици разтърсваха планината и скалите се свличаха отвисоко, заплашвайки да ме зазидат жив.

Момчето стана и покри раменете на стареца със своето одея­ло, което беше изсушил до огъня. После се зае с котлето, което весело вреше. Пусна хубаво парче от кубчето чай и спря варенето в момента, когато течността стигна температурата завиране. Парата започна да се изкачва, тогава добави боракс и това, което остана от захарта. С прясно откъснато клонче разбърка всичко и с плоския му край отдели по-големите клони и тревата по повърхността на питието. Тибетският чай, а той е китайски, е най-евтиният, който може да се намери. Това са събраните при измитането на пода отпадъци, когато се приготвя висококачествен чай. Става дума за онова, което пада на пода когато жените изберат хубавите листа и отделят прахта. Събират го на малки кубчета и го прехвърлят през планината в Тибет. Тибетците, след като не могат да си купят нищо по-добро, набавят тези кубчета чрез размяна. Този чай е една от основните им храни. Необходимо е да се добави и боракс, защото суровият чай е пълен с нечистотии, които често причиняват болки в стомаха.

- О, Преподобни! - каза младият монах. - Никога ли не сте ходили до езерото? Не сте ли отишли поне веднъж до голяма каменна плоча, която се намира до пещерата?

- Не - отговори отшелникът. - Откакто хората на Пространството ме доведоха тук, никога не съм отивал по-далече от мястото, където се намирам сега. И защо ли трябва да се отдалечавам? Не мога нищо да видя от това, което ме обкръжава, не мога да ида до езерото, без да рискувам да падна във водата. След дългите години, прекарани в тъмнината на пещерата, откривам, че слънчевите лъчи изгарят кожата ми. След като пристигнах тук, имах навика да идвам до мястото, където се намираме сега - пипнешком, за да се сгрея малко на слънцето, но не съм излизал от много години вече. Какво е времето сега?

- Времето е лошо, о, Преподобни - отговори младият монах. - Мога да видя само огъня и една скала, която се откроява недалеч. Всичко останало е покрито с гъста мъгла. Бурята почна с планинските облаци, тази буря идва от Индия.

Той разсеяно погледна ноктите си. Бяха много дълги и това никак не му харесваше. Огледа се наоколо и намери едно парче стопена скала, изгоряло и изхвърлено в планината по време на някое вулканично изригване от незапомнени времена. Затърка енергично ноктите на всеки пръст с камъка, докато накрая те придобиха приличен вид. Ноктите на краката бяха обработени по същия начин, въпреки че бяха дебели, твърди и наистина много дълги. С примирен вид монахът придърпа единия крак към себе си, после и другия, докато накрая всички нокти при­добиха същата приемлива дължина.

- Не можеш ли да видиш проходите? - попита старецът. - Търговците сигурно са спрели някъде заради мъглата.

- Как няма да са - възкликна момчето. - Сигурно са заети да си четат молитви с надеждата, че те ще ги предпазят от Де­моните. Няма да ги видим нито днес, нито тази вечер, във всеки случай не преди да се е вдигнала мъглата, защото сигурно земя­та е покрита с градушката... Даже тук е натрупан хубав пласт...

- В такъв случай - отговори старият - ще трябва да продъл­жим нашия разказ. Има ли още чай?

- Да, има още - отговори младият монах. - Ще напълня гаванката ви, но ще трябва бързо да го изпиете, защото изстива. Ето го. Ще сложа малко дърва в огъня - той сложи гаванката в протегнатите ръце на стареца и стана да хвърли малко дърва в огъня, който весело гореше. - Ще ида да донеса дърва, за да могат да изсъхнат - каза той.

След това потъна в гъстата мъгла. Върна се бързо, влачейки след себе си клоните. Разположи ги около огъня. От топлината му първо щеше да се издигне пара и накрая дървата щяха да изсъхнат.

- О, Преподобни - каза той, като седна до стареца. - Аз свър­ших моите задължения и съм готов да ви слушам веднага щом решите да говорите.

Няколко минути старият човек стоя, без да продума. Несъм­нено се мъчеше да преживее в мисълта си тези отминали съби­тия.

- Наистина е странно - каза той неочаквано. - Седя тук, ли­шен от всичко, изглеждам по-беден от най-бедните, а бях сви­детел на такива чудеса. Минах през много неща, направих мно­го и ми обещаха много. Пазачът на Небесните Полета е готов да ме посрещне. Все пак научих нещо - и ще трябва и ти да си го спомняш през всичките идващи години - и то е, че този живот тук е само една сянка на живота. Ако изпълним дълга си през този живот тук, после ще идем в истинския. Зная това, защото видях. Но да продължим с учението, което трябва да ти предам. Докъде бях стигнал?

Той се поколеба и спря за момент. Младият монах се възполз­ва от паузата и хвърли съчки в огъня, после отшелникът продъл­жи:

- Да, в тази зала, издълбана в скалата, се чувстваше как вълнението расте, а аз бях сигурно най-напрегнатият от всич­ки. И имаше защо - аз трябваше да поема всички рискове. На­края, когато напрежението достигна непоносима вече точка, Адмиралът даде кратка заповед. Някакъв техник направи не­що около главата ми и аз чух металическо изщракване. В един момент почувствах всички мъки на ада да минават през тя­лото ми и имах усещането, че съм толкова надут, сякаш ще експлодирам. Светкавици разкъсваха мозъка ми и празните оч­ни кухини горяха, все едно че бяха сложили въглени в тях. По­следва непоносимо усукване, остро и болезнено разкъсване и аз започнах да се въртя в това, което смятах, че е вечността, съпроводен от усещането за смазаност, шума на експлозии и други ужасни трясъци.

Падах все по-ниско и по-ниско, въртейки и премятайки се презглава. След това имах чувството, че се намирам в една дълга черна тръба. Беше тапицирана с мъхесто и лепкаво вещество, а в края й се виждаше ярка кървавочервена светлина. Въртенето беше приключило и сега бавно се изкачвах към тази светлина. Понякога се хлъзгах и слизах, понякога спирах, но едно страшно и неумолимо налягане ме караше да се изкачвам.. Накрая, след като стигнах до извора на ярката кървавочервена светлина, аз не можех да ида по-нататък. Там имаше нещо като кожа, като мембрана, нещо, което ми пречеше да мина. Много пъти се чувствах тласкан към тази преграда, а тя все препреч­ваше пътя на моето изкачване. Болката и ужасът растяха. Бол­ката идваше на вълни, една нечовешка сила ме запрати върху бариерата, последва вой, звук от скъсване и бях тласнат с голя­ма скорост напред през препятствието, което се раздра при моето преминаване.

Продължих изкачването с голяма скорост, като почти загубих съзнание от ужасния шок, който преживях. Имах чувството, че падам и падам. Това впечатление постепенно избледня. В мозъка ми един глас отекваше непрекъснато: „Стани! Стани!" Накрая, стигайки до дъното на отчаянието, аз се помъчих да отворя очи и се изправих. Но... Не... Не... аз нямах тяло! Бях само един безплътен дух, свободен да скита, където иска по света. Този свят? Какво ли можеше да бъде този свят? Огледах се наоколо и бях поразен. Цветовете бяха объркани: тревата беше червена, скалите - жълти, небето - зеленикаво; и имаше две слънца! Ед­ното беше бяло, а другото - оранжево. А какви сенки само! Ня­мам думи да опиша сенките от слънцата! Следваше обаче най-странното, защото в небето видях звезди. Посред бял ден! Те бяха разноцветни: червени, сини, зелени, кехлибарени, даже и бели. Тези звезди обаче не бяха разпръснати както обикновено - небето беше така пълно със звезди, както земята с камъчета.

Много отдалеч чух шум и звуци. Въпреки всички усилия на въображението ми не можах да ги възприема като музика и все пак ... и все пак нямаше съмнение, че това беше музика. Гласът се обади още веднъж, студен, неумолим: „Мърдай, движи се и върви, накъдето искаш." Започнах да си мисля, че бих искал да отлетя до мястото, откъдето идваха звуците - и бях там. На една хубава поляна с червена трева, заобиколена от виолетови и оранжеви дървета, се виждаше група млади хора, които тан­цуваха. Някои от тях бяха облечени в необикновени цветни дре­хи, а други не носеха нищо. Отстрани други млади хора, наста­нени на седалки с крака, свиреха на различни инструменти, които много трудно бих могъл да опиша. Шумът, който вдигаха, също надхвърля възможностите ми за сравнение. Струваше ми се, че свирят фалшиво. „Иди при тях!" - ми заповяда Гласът.

Внезапно си дадох сметка, че плувам точно над тях. Концент­рирах волята си върху едно малко кътче от поляната, което бе­ше свободно, и си представих, че се отпускам на него. Тревата беше направо огнена и аз бях започнал да се плаша за краката си, когато си спомних, че съм безплътен, и бързо го осъзнах. Млада жена, съвсем гола, започна да тича подир едно момче, облечено в дрехи с крещящи цветове, мина направо през мен, през „тялото ми", без някой изобщо да забележи нещо. Мла­дата жена настигна накрая избраника на своето сърце и под ръка го отведе недалеч в храсталака от виолетови дървета, а после се чуха радостни викове. Музикантите продължаваха да редят нехармонични тонове и всички изглеждаха безкрайно щастливи. Въпреки желанието ми бях издигнат нагоре и воден като хвърчило, което дете държи за връвчицата. Издигах се все по-високо и по-високо и по едно време различих блясъка на водна повърхност - но беше ли вода наистина? Имаше цвят на лавандула и гребените на вълните бяха със златисти оттенъци. От това заключих, че експериментът, на който бях подложен, не беше успял и че сега се намирах в Лимбите, Страната на Забра­вените Хора.

Никой свят не може да има такива цветове или да притежава подобни неща. „Не - продължаваше неумолимият Глас, който отекваше в главата ми, - опитът напълно успя. Сега ще комен­тираме всичко, което става, за да можеш по-добре да разбереш. За теб е жизненоважно да разбереш всичко, което ти покажем. Внимавай много!". Да внимавам! Тъжно си помислих, че нямам никакъв избор.

Издигах се по-високо и по-високо. Надалече в небето се виждаха блясъците на огнени цветове. Необикновени и страш­ни форми се изправяха като демони пред вратите на ада. Смът­но, но все пак можех да различа блестящи петна, които падаха, после се издигаха и се отразяваха от една форма в друга. Около тях имаше широки пътища, които приличаха на венчелистчета на цвете. Всичко това беше мистерия за мен. Не бях способен да разбера природата на това, което виждах, и очарован, продъл­жавах да витая.

Последва потрепване и бях отново в движение, но с по-голяма скорост. Височината намаля и аз започнах да слизам, без да го желая. Стигнах до ниво, от което можех да виждам къщите край пътищата, които ми приличаха на венчелистчета. Всички къщи ми изглеждаха достатъчно големи, намираха се по средата на също така обширна земя като тези на богатите и знатни хора в Ласа. Странни метални апарати имаше в полята и те вършеха неща, които нито един фермер не би могъл да опише. Когато все пак слязох по-ниско, видях голямо имение, цялото почти покрито с вода. Тя не беше дълбока и се виждаха поставките, на които растяха прекрасни цветя, като корените им плуваха във водата. Хубостта и големината на растенията превъзхождаха многократно земните. Слисан, аз се наслаждавах на тези чудеса. Още веднъж се издигнах нагоре, за да виждам далече пред себе си. Формите, които се озоваха пред мен, сега се намираха много по-близо, но смаяният ми мозък не можеше да разбере видяното. Беше безкрайно изумително, отвъд грани­ците на всичко, което е невероятно. Бях само един жалък тибет­ски жител, скромен свещеник, който веднъж е пътувал до Калимпонг. Тук обаче пред моите невярващи очи - но имах ли очи? - се простираше един голям град, един невероятен град. Огромни стрели, високи около шестстотин метра, се издигаха към небето. Всяка стрела - всъщност кула, беше обрамчена с балкони, които се спускаха на спирали. Тесни пътища като че висяха от само себе си във въздуха, свързваха балконите на различните кули и мрежата изглеждаше по-сложна от паяжина. Виждаше се, че по тези пътища движението е много бързо. Във въздуха нагоре и надолу хвърчаха металически птици, пълни с хора. Тези машини се разминаваха с такова майсторство, че ме изпълваха с безкрайно възхищение. Една от тях се насочи към мен. Забелязах, че отпред седеше човек, който като че ли ме гледаше, без да ме вижда. Цялото ми същество се сви при мисълта за неизбежната катастрофа, но необикновеният апарат продължи пътя си и мина през мен, без изобщо да усетя нещо. А! Да... Спомних си... Сега бях безплътен и сякаш желаех някой да ми припомни, че изпитвам всичко - и най-вече страха, което едно нормално тяло би усетило при подобни обстоятелства.

Мотаех се между тези кули и летях над въздушните пътища, като откривах нови чудеса. На някои от високите етажи имаше невероятни висящи градини и спортни игрища, които сигурно бяха за знатните. Обаче цветовете бяха наопаки. Хората бях наопаки. Някои от тях бяха наистина великани, други - джуджета. Някои между тях безспорно бяха хора, други - не. Имаше любопитна смесица между човек и птица. Въпреки че тялото изглеждаше човешко, главата несъмнено имаше характеристиките на птичия род. Някои бяха бели, други - черни-червени или зелени. Цветовете бяха непроменливи, без нюанс и, може да се каже, обикновени. Някои имаха четири пръста и един палец, други - девет пръста и два палеца за всяка ръка. В една друга група забелязах, че някои създания имат по три пръста, от слепоочията им излизат рога и имат... опашка!

Гледките, на които си свидетел, протичат непосредствено, пряко, светът е такъв, какъвто изглежда. Ние желаем да пътуваш, за да видиш една могъща цивилизация, толкова напреднала и велика, че сигурно ти е трудно да я разбереш. Цветовете, кои­то виждаш тук, са различни от тези на Земята, но не бива да забравяш, че Земята не е център на вселената. Цветовете са различни във всеки свят, като това зависи от обстоятелствата и нуждите на всяка вселена. Ти ще разглеждаш този свят и моят глас ще те придружава. След като си го съзерцавал достатъчно дълго и мащабите му са станали очевидни за теб, ще пътуваш в миналото. Ще видиш как се откриват световете, как се раж­дат и как ние се опитваме да помагаме на тези, които сами же­лаят да си помогнат. Не забравяй никога това: ние, хората от Пространството, не сме идеални, защото съвършенство не мо­же да съществува, след като се намираш в материална форма, в която и да е част на която и да е вселена. Все пак стремим се да работим за доброто. Ще се съгласиш, че в миналото е имало множество добри същества, а от друга страна, ние констатираме с тъга, че други са били много лоши. Нямаме никакво желание да притежаваме вашия свят - Земята. Желаем по-скоро да оцените достойнствата на вашата планета, за да живеете на нея. Наш дълг е обаче да сме сигурни, че делата на Човека няма да замърсят Пространството и да заплашат другите светове. Сега ще ти покажем още нещо от този свят."

- Започнах да медитирам над тези идеи - каза старият монах, - защото ми се струваше, че зад хубавите думи за всеобща любов се крие преструвка. Моят случай доказваше неистината в тези разсъждения. Какво да кажа аз, след като ме считаха за невеж абориген, идващ от една мизерна страна, безводна и изостанала, когото бяха хванали против волята му, бяха го оперирали и ако не грешах, го бяха изстреляли от земното му тяло. Да, какво да кажа аз? Но къде се намирам? Всички тези думи за доброто на човечеството ми изглеждаха по-скоро лицемерни... Гласът прекъсна моите противоречиви мисли и ми каза: „Монаше, нашите апарати ни дават мислите ти - те съвсем не са правилни. Заблуждаваш се. Ние сме Градинарите на Земята, градинарят трябва да отстрани умрялото дърво, да оплеви тревата. Когато забележи хубава пъпка, понякога градинарят трябва да я вземе от растението майка и да я присади другаде. Там тя ще се развие по-добре, под друга форма, ще израсне още по-хубава. Според твоите разбирания ние се отнесохме по-скоро зле с теб. Според нашите вярвания на теб ти е отредена изключително висока чест, чест, на която се радват и която е запазена само за малка част от личностите, принадлежащи на световните родове. Гла­сът се поколеба, но продължи: „Нашата история обхваща до билиони земни години, билиони и билиони години, но да пред­положим само за момент, че целият живот на планетата, която наричате Земя, може да бъде сравнен с височината на Потала. В такъв случай съществуването на човешкия род би представ­лявало само един слой боя на тавана на една от стаите в дво­реца. Така е. Както разбираш, Човекът е толкова нов на Земя­та, че нито едно човешко същество не е в състояние да разбере нашите действия.

По-късно вашите учени ще открият, че техните математически закони за вероятностите показват ясно съществуването на из­вънземен живот. Тяхната наука ще им докаже също, че ако искат да имат доказателства за съществуването на извънземни същества, трябва да погледнат отвъд границите на този остров, който е тяхната вселена, към вселените извън тази, в която се намира вашият свят. Но сега не е нито моментът, нито времето, нито мястото да започнем подобен разговор. Задоволи се да запомниш: работата, която вършиш, има за цел доброто и ние най-добре можем да преценим това. Ти се питаш къде се намираш и аз ще ти отговоря, че духът ти е временно отделен от тялото, пътува до края на вашата вселена и се насочва към центъра на друга вселена, към главния град на планетата. Имаме много неща да ти покажем, пътуването ти едва сега започва. И така, можеш да бъдеш сигурен, че виждаш, че наистина си в този свят, такъв, какъвто е в действителност, защото за духа времето и разстоянията нямат никакво значение.

Искаме да свикнеш с този свят, защото така ще можеш по-лесно да разбереш нещата, които са много по-важни за въз­приемане. В действителност благодарение на Записите на Акаша скоро ще те изпратим в миналото, за да видиш раждането на твоята планета Земя."

- Гласът спря да говори - каза старият отшелник, направи малка пауза и отпи глътка от вече изстиналия чай. Замислен, постави до себе си гаванката, подреди расото си и скръсти ръце. Младият монах стана да сложи дърва в огъня и нагласи завивката върху раменете на стария. - Докъде бях стигнал? - поде старецът. - Ах, да, казвах, че се намирах в състояние на паника, на истинска паника. И така както се люшках над тази безкрайност, изведнъж открих, че бях започнал да падам. Виж­дах как слизам между различните нива на тези мостове, които свързваха кулите, и паднах точно върху една платформа, която очевидно беше много удобна, защото представляваше хубав парк. Тревата беше червена, но за моя голяма изненада видях, че има и зелена. Всред червената трева имаше езеро със синя вода, водата на езерото всред зелената растителност беше с цвят на хелиотроп. Около тези две езера видях различни видове хора. Бях започнал да различавам местните жители от гостите на планетата. Имаше нещо много изискано в поведението на родените на тази планета. Личеше си, че принадлежат към един по-висш род и че напълно го осъзнават. Край езерата имаше мъжки създания, а други несъмнено бяха жени. Трета група явно принадлежеше към хермафродитите. Беше ми много интересно да забележа, че всички бяха съвсем голи с изключение на же­ните, които носеха нещо в косите си. Трудно ми беше да раз­лича какво точно, но сигурно бе метално украшение. Махнах се от това място с усилие на мисълта си, защото някои от раз­влеченията на тези хора никак не ми харесваха. Бях расъл в манастира само между мъже. Разбирах смътно какво означават някои от жестовете на жените. Издигнах се благодарение на волята ми и се отдалечих.

Издигах се все по-високо и докато търсех обект, към който да се насоча, видях прекрасен океан с минзухареножълт цвят. На брега забелязах големи скали, жълти, виолетови, с различни оттенъци и нюанси, но морето - то беше шафраново. Не можех да схвана как стана промяната, защото малко преди това водата беше с друг цвят. Разбрах промяната, като погледнах простора. Едното слънце беше залязло, но едно друго изгряваше, а това правеше три слънца! С изгряването на третото и залеза на ед­ното от другите две звездни тела цветовете се променяха, даже оттенъкът на въздуха ставаше друг. За моя изненада погледът ми откри, че и цветът на тревата не е същият. От червено пре­минаваше във виолетово и после - в жълто. Морето също из­меняше постепенно цвета си. Това ми напомняше залеза, ко­гато слънцето се скриваше зад върховете на Хималаите. В долината дневната светлина се сменяше с цвета на здрача и понякога вечно белите снегове загубваха девствената си белота и изглеждаха сини или пурпурни. Но, когато наблюдавах тукашните явления, на мене ми се струваше, че на тази планета цветовете непрекъснато се менят.

Но нямах никакво желание да пътувам над ширналото се под мен море. Инстинктивно се страхувах от вълните и си мислех, че ако падна, може да ми се случи нещастие. Насочих се към твърдата повърхност. След това моят безплътен дух се обърна, направи завой и продължи няколко мили над брега. По скалистия бряг видях малки земеделски стопанства. Изведнъж с неописуемо вълнение забелязах, че се намирам над място, което прилича на нашите пустини. Започнах да слизам право към повърхността и видях, че тя е покрита с нискостеблени растения, които се подаваха от земята на малки букетчета. В променящата се светлина цветята изглеждаха виолетови, а дръжките им бяха кафяви, напомняха ми изтравниче. Малко по-далеч забелязах група от храсти с жълти цветчета - растенията на тази планета не бяха бодливи.

Издигнах се на няколкостотин метра над тази област, която ми се стори най-хубавата в този свят. За онези хора обаче без съмнение тя изглеждаше безрадостна. Нямаше следи от жили­ща и пътища. В малка гориста местност открих езерце, в кое­то се вливаше поточе. Постоях малко, за да се порадвам на дви­жещите се сенки и на многоцветните тънки снопчета светлина, промъкващи се през клоните на дърветата над главата ми.

Но аз усещах един постоянен подтик, който ме караше да продължа пътешествието си. Имах чувството, че не се намирам там, за да се забавлявам, а за да могат други хора да гледат чрез мен. Пак се почувствах изстрелян във въздуха и се понесох с голяма скорост. Пейзажът се сменяше под мен, без да мога да различа нищо. Забелязах парче земя, вода, после отново земя и пак морето. Бях тласкан против волята си, докато накрая стигнах място, което явно беше друга страна. Градовете бяха по-малки, но все така обширни. Изглеждаха ми по-скромни, но по големина далеч надминаваха всички градове, които бях виждал или можех да видя изобщо на Земята, която неотдавна бях напуснал. Движението, което ме тласкаше, спря внезапно и аз се озовах в центъра на една вихрушка, в спирала. Гледах надолу. Под мен се простираше най-прекрасното имение, което изобщо може да си представи човек. В средата на гората се виждаше постройка, която приличаше на стар замък. Беше отлично запазена и аз гледах очарован кулите и укрепленията й, които сигурно за нищо не служеха в една такава цивилизация. Докато размишлявах, Гласът се обади: „Това е резиденцията на Владетеля, едно древно място, една от най-почитаните сгради в този стар свят. Светилище, където идват да медитират всички, които обичат мира. Те стоят навън и изричат благословии, като медитират над мира - мира, който обгръща всичко живо в тази империя, над светлината, която никога не е сподиряна от тъмнината, защото тук има пет слънца и мракът е нещо непознато. Нашата обмяна на веществата е различна от тази във вашия свят. Ние нямаме нужда от тъмните часове, за да можем да спим. Ние сме различни от вас."