Отшелникът Т. Лобсанг Рампа

Старият отшелник се размърда нервно и потрепери под тън­ката завивка.

- Ще вляза в пещерата - каза той. - Нямам навик да стоя тол­кова дълго навън.

Младият монах, който медитираше над чудесата на това при­ключение, случило се преди толкова години, изведнъж се озова като изстрелян в реалността.

- Ох! - възкликна той - Облаците се вдигат. Скоро ще мо­жем да виждаме - той хвана внимателно ръката на стареца, зао­биколи с Учителя си огъня и го въведе в пещерата, където мъглата се беше стопила. - Ще трябва да ида да донеса прясна вода и дърва - каза момчето. - Като се върна, ще направя чай, но сигурно ще се забавя. Ще трябва да ида по-далече за дърва, защото изгорихме всичко, което можах да намеря наоколо.

Навъсен, монахът излезе от пещерата, пъхна останалите дър­ва в огъня, взе съда за вода и слезе по пътеката.

Облаците бързо се вдигаха. Духаше студен вятър. Поради мъглите момчето не можеше да види черните точки, които би трябвало да бъдат търговците, нито да различи дима, издигащ се от лагера им. „Сигурно се възползват от лошото време, за да съберат сили" - помисли си момчето. Никой не можеше да прекоси проходите в планината, когато е облачно. Опасностите бяха много големи. Само една грешна стъпка можеше да изпрати човек или животно на хиляди стъпки надолу върху острите върхове. Сети се за нещастието, на което беше свидетел в един ламазри, намиращ се в подножието на стръмна скала. Облаците бяха надвиснали над манастира, когато изведнъж се чу тропот от свличането на камъни и един прегракнал вик. Последва вой, чу тъп удар, все едно че някой беше хвърлил на земята чувал, пълен с влажен ечемик. Момчето видя червата на човек, навити на скалиста издатина, и вътрешните му органи, които още бяха свързани с умиращия на земята. „Още един нещастен търговец, който е решил да продължи пътя си, след като не е бивало да го прави" - си беше помислил тогава.

Слизайки постепенно към езерото, младия монах забеляза, че то още беше покрито с мъгла и че върховете на дърветата бяха оцветени призрачно в сребърно. И тогава видя един клон откъснат със сила от стъблото на дърво. Гледайки през мъглата, която бавно се разсейваше, той разбра, че дървото беше ударено от гръм. Клоните бяха разпръснати около дънера, разцепен на две. „И е близо до пещерата!" - помисли той. Зарадван, хвана най-дебелия клон, който можеше да влачи, и го затътри към^: пещерата. Работи дълго, до изнемога. С последни усилия напълни съда с вода, върна се до пещерата, постави го на огъня и влезе вътре да говори с отшелника.

- Цяло едно дърво, о, Преподобни! Сложих водата да ври. След като се подкрепим с чай и цампа, ще ида да търся други дърва, преди търговците да са дошли и да са изгорили всички запаси.

Старият отшелник отговори тъжно: - Няма да има цампа. Ис­ках да ти помогна, подхлъзнах се и разсипах всичкия ечемик, сега е смесен с пръстта на пода.

Младият монах се изправи с въздишка на отчаяние и се завтече към мястото, където беше оставил ечемика. Нямаше го там. Лазейки на четири крака, той събра всичко от каменистия под. Пръстта, ечемикът и пясъкът се бяха смесили безвъзвратно. Храната не можеше да бъде спасена. Беше истинско нещастие. Момчето се изправи и тръгна към отшелника. Една внезапна мисъл го накара да се върне към мястото на трагедията. Кубчето чай! Беше ли поне то спасено? Имаше разпръснати няколко парчета по пода. С изключение на малките парченца, старецът беше съборил чая на земята и го беше стъпкал в пръстта.

Натъжено, момчето се приближи до отшелника.

- Нямаме повече храна, о, Преподобни. Остана малко чай. Можем само да се надяваме, че търговците ще дойдат днес. Иначе ще познаем мъките на глада.

- Гладът? - отговори Старият. - Често съм оставал без храна по цяла седмица, даже и повече. Винаги можем да пием топла вода. За някого, който е пил само студена вода повече от шейсет години, топлата вода изглежда разточителство. - Той постоя тихо известно време и после добави: - Сега ще трябва да се научиш да понасяш глада. Сега ще трябва да проявиш смелост. Сега ще трябва да се научиш да мислиш позитивно, защото през целия си живот ще гладуваш и мъките ще те съпътстват. Само благодарение на едно позитивно мислене - винаги позитивно - ще успееш да преживееш и ще преодолееш всички изпитания и терзания, което ще бъде печалбата ти. В бъдеще ще използваш на практика това, което сега ще научиш. Щом имаш вяра, щом поведението ти е позитивно, ще можеш да се противопоставиш на каквото и да било, ще избегнеш успешно и най-коварните клопки на врага.

На младия монах му призля от страх. Какви бедствия го очакваха?... Какви са тези предсказания за идващи нещастия... Какви предупреждения и увещания... Нямаше ли да има нещо весело и светло в живота, който щеше да живее? После си спомни за Обучението, което беше получил. Ние сме в Света на Илюзията. Целият живот на този свят е само една илюзия. Нашето Висше Аз ни изпраща тук - своите марионетки, за да може да проникне в тайните на Познанието, за да се научим да преодоляваме въображаемите трудности. Колкото по-ценен е човешкия материал, толкова по-тежки са изпитанията, защото дефектният материал не може сам да победи противника. Ние сме в Света на Илюзията, в който Човекът е сянка, продължение на висшето Аз, което е някъде другаде. „И все пак - си каза той - всичко това сигурно би могло да бъде малко по-весело. Все пак... писано е, че на човек не може да бъде отредено повече от това, което е способен да понесе. Трябва да съм бил луд, ако сам съм си приготвил тази серия от превратности" - си призна той. Старият отшелник попита:

- Има ли прясно обелена кора по клоните, които си донесъл?

- Да, о, Преподобни, защото дървото е ударено от мълния, до вчера си е било цяло - отговори младият монах.

- Тогава обели ги, като отделяш черната повърхност от бялата тъкан, хвърли мъртвата кора, а бялото сложи във врялата вода. Ще се получи хранителна отвара, въпреки че вкусът никак няма да ти хареса. Имаме ли още сол, боракс или захар?

- Не, господине, остана ни само чай.

- В такъв случай сложи останалия чай в тенджерата и с успокой, защото няма да умрем от глад. Три-четири дена без храна само ще избистрят умствените ти способности. Ако положението се влоши наистина, ще идеш за храна до най-близки скит.

Без особено желание младият монах се залови да отделя различните слоеве на кората. Външният черен пласт послужи да захрани огъня. Бледозеленикавата кора накъса на малки парченца и хвърли във врящата вода. Тъжно пусна последното парченце чай, което му оставаше, и внезапно подскочи, когато водата плисна и опари китката му. С откъснато клонче разбърка тази странна отвара. Със страх извади пръчката, по която бях останали няколко капки от нея. Не се беше излъгал. Сместа миришеше на топла вода, ароматизирана от слабия чай ...

Старият отшелник протягаше гаванката си.

- Аз лесно мога да свикна с това, защото, когато пристигна тук, нямах нищо друго за ядене. По онова време растяха млади дръвчета до входа на пещерата. Изядох ги всичките. Накрая забелязаха, че съществувам, и взеха да ми носят храна. Така че никога не се измъчвам, ако нямам храна десетина дни или сед­мица. Вода винаги има. Какво ли повече може да желае човек?

Седнал в краката на Стария в здрача на падащата вечер всред оскъдната светлина на пещерата, младият монах си помисли, че цяла вечност вече учи, винаги учи. Мислите му се отправиха към трепкащите светлини на Ласа, които в съзнанието му вече принадлежаха на миналото. Трудно му бе да си представи колко време ще остане тук. Може би до момента, когато старецът няма да има какво повече да разказва. Може би до момента, когато Старият ще предаде Богу дух и той ще трябва да изпълни последния си дълг към него. Тази мисъл го накара да потрепери. Помисли си, че наистина е страшно да седиш с един човек и час по-късно да му сложиш червата върху скалите за лешоядите и така да смачкаш костите му, че нито едно парче да не остане на земята. Но старецът беше готов. Той се изкашля, отпи глътка вода и се настани удобно.

- Бях само безплътен дух, който слизаше по спирала към големия замък, където живееше Владетелят на този Върховен Свят. Бързах да видя що за човек е този, който е заслужил уважението и любовта на един от най-грандиозните светове, които съществуват. Горях от желание да видя какъв тип мъж и жена можеха да живеят векове. Владетелят и неговата съпруга. Но това не се сбъдна. Почувствах се раздрусан така, сякаш дете тегли с въженце хвърчилото си. Издърпаха ме назад. „Този терен е свещен - ми каза Гласът със студена сдържаност. - Не е за невежите местни жители. Има други неща за гледане." Почувствах, че ме поведоха към други места. Обърнаха ме и аз полетях по друг път. Светът долу не беше вече така богат, гра­довете си приличаха като песъчинките на брега на реката. Из­дигах се все по-високо, извън атмосферата на планетата, там, където въобще нямаше въздух. Накрая пред очите ми се появи огромно съоръжение, каквото никога не бях виждал и чието предназначение изобщо не проумявах. Там, в междузвездното пространство, където не бих могъл да преживея даже и като безплътен дух, плаваше метален град висящ благодарение на тайнствен принцип, което надхвърляше границите на въобра­жението ми. С приближаването детайлите ставаха все по-ясни. Забелязах, че градът лежи на една метална основа, а горната му част, без да е стъклена, беше по-прозираща и от стъкло. Под този прозрачен похлупак се виждаше как хората се разхождат по улиците на град, по-голям от Ласа.

Някои от постройките имаха странни форми. Почувствах се тласнат към една от най-представителните сгради. „Ето една голяма обсерватория - ми каза Гласът, отеквайки в главата ми. - Обсерватория, в която можем да видим раждането на твоя свят не чрез оптически средства, а благодарение на тълкуването на специални лъчи, чийто принцип трудно ще разбереш. След няколко години хората от твоя свят ще открият науката за ра­диото. Даже след като човекът стигне върха на своето разви­тие, умствените му способности, сравнени с равнището на нау­ката за радиото, ще са равни на възможностите на едно малко червейче. Оттук сондираме тайните на Вселената, наблюда­ваме повърхността на отдалечените планети, така както ти наблюдаваш повърхността на този спътник. И нито едно раз­стояние, колкото и голямо да е то, не представлява за нас пре­пятствие. Гледаме в храмовете, в залите за игри, в къщите."

Докато се приближавах, започнах да се страхувам за моята сигурност при вида на препятствията, които се изпречваха пред мен. Страхувах се да не разкъсам или счупя нещо. Все пак, преди да ме беше обхванала паника, си спомних, че принадлежах към духовете, а за тях не представлява никаква трудност да пресекат стените, защото са като сенки. Бавно започнах да слизам през това, което приличаше на стъкло, и достигнах повърхността на един свят, който Гласът беше нарекъл „спътник". Известно време се ста­раех да изясня противоречивите мисли, които ме бяха обзели.

За мен, когото бяха квалифицирали като „невеж абориген, който идва от изостанала страна, принадлежаща на един вар­варски свят", това беше тежко изпитание, особено след като искаха да запазя непокътнат разума си.

Бавно, постепенно, като облак по склоновете на планината, като лунен лъч, който милва вълните на езерото, започнах да се плъзгам на една страна и така избегнах ненужните движения. По време на това преминаване почувствах, че се филтрирам през стените, направени от материя, която изобщо не познавах. Въпреки че бях дух, почувствах все пак известна съпротива при преминаването, нещо като гъдел в цялото ми същество, усещане, че се намирам в тинесто тресавище. Успях да се изтръгна от това сковаващо ме вещество благодарение на някакво особено усукване, което като че ли разкъса всяка жилка на тялото ми. По едно време имах ясното впечатление, че Гласът казва: „Той мина! Помислих си, че никога няма да успее."

След като преминах стената, аз се оказах в зала. Вътре имаше фантастични машини, апарати, инсталации. Най-странното не­що все пак бяха жителите на тази крепост. Невероятно дребни човекоподобни същества боравеха с неща, което смътно напом­няха инструменти, а великани вършеха физическа работа, мес­тейки тежките предмети, което другите не можеха да правят. „Тук - заяви Гласът - прилагаме една извънредно сложна сис­тема. Ниските същества изпълняват всички сложни и деликатни операции, а тези с високия ръст вършат неща, които отговарят на размерите и конструкцията им. Сега върви напред!" Една неумолима сила ме тласкаше напред, докато отново не спряха и после преминах с успех през друга бариера на пътя ми. Тази преграда беше още по-трудна за проникване и преминаване от предходната.

„Тази стена - ми каза Гласът - е стената на Смъртта. Никое същество от плът не може да влезе вътре и да излезе. Оттук наблюдаваме всички светове и веднага откриваме къде се подготвя война. Гледай!" Озърнах се. Известно време не разби­рах какво е това, което се разкриваше пред очите ми. След това успях да се съвзема. Стените, които ме обкръжаваха, бяха раз­делени на четириъгълници с дължина около два метра и метър и половина широки. Всеки от тях представляваше картина с над­пис отдолу. Изображенията бяха необикновени: на едно от тях се виждаше планета - такава, каквато можеше да се наблюдава от пространството. Този свят беше синьо-зеленикав, изпъстрен със странни бели петна. За моя голяма изненада осъзнах, че това е моят свят, светът, където се бях родил. Имаше някаква промяна в една съседна картина й това задържа вниманието ми. Наблюдавайки тази гледка, ме обзе неприятно усещане за падане и разбрах, че се устремявам към собствения ми свят, и то така, като че ли ще се сблъскам с повърхността му. Облаците се разсеяха, видях континентите и контурите на Индия и на Тибет. Никой не ми беше казал каквото и да било. Картината се уголеми и аз видях Ласа. Видях Високите Земи и кратера на Вулкана... „Но ти не си дошъл тук, за да гледаш това! - възкликна Гласът. - Гледай другаде!" Погледнах настрани и бях очарован от новата гледка. На тази картина се наблюдаваше някакво събрание. Индивиди с представителен вид оживено разговаряха. Гласовете се повишаваха и ръцете също вземаха участие в дискусията... Документите бяха разхвърляни, не се спазваше приличие. На една малка естрада беше застанал човек с тъмночервено лице, който възбудено говореше. Аплодисменти и викове идваха отвсякъде, за да подкрепят думите му. Всичко това ми приличаше на събрание на господата Игумени!

Накъдето и да се обърнех, виждах живи картини. Наблю­давах странни сцени в невероятни цветове, трудни за описа­ние. Тялото ми се премести и влезе в друга стая. Тук видях необикновени предмети, които се преместваха в тъмнината. Думата „тъмнина" не е съвсем подходяща, защото пространст­вото беше изпъстрено с малки светлинни точки с различни цветове. Не разпознавах голяма част от цветовете. „Това са между­звездните кораби - ми каза Гласът. - Ние следим отблизо движението им." За моя голяма изненада върху една от стените се появи лицето на мъж. Не можах да схвана смисъла на думите му. Той поклащаше глава и правеше жестове, сякаш разговаряше лице в лице с друг човек. Картината изчезна след една усмивка и жест за сбогом и екранът върху стената стана както и преди това лъскавосив.

Картината веднага беше сменена с пейзаж, направен от пти­чи полет. Той представляваше част от света, който неотдавна бях напуснал. От света, който беше център на тази обширна империя. С погледа си потъвах в този огромен град, виждах го в пълната му реалност и се наслаждавах на обширността му. Па­норамата се смени с квартала, в който живееше Великият Вла­детел на тази цивилизация. Видях високите стени и екзотични­те градини, всред които се извисяваха сградите. Видях и едно голямо езеро, в което имаше остров. Но картините се сменяха, погледът летеше насам-натам така, както едно птиче тър­си плячката си. Картината се стабилизира и се уголеми, по­казвайки някакъв предмет от метал, който описваше кръгове, падайки към земята. Картината се увеличи до такава степен, че се виждаше само този предмет. Появи се лицето на мъж. Той отговаряше на неразбираеми за мен въпроси.

Последва серия от поздравления и картината изчезна. За­почнах пак против желанието си да се движа. Все така направ­ляван, аз излязох от стаята, за да вляза в друга, още по-странна. Там върху девет екрана се виждаха деветима старци. За момент вкаменен от изненада, гледах втренчено, а после бях обхванат от истеричен смях, който много трудно овладях. Деветима старци. Всичките бяха брадати, с много сериозно изражение на лицата и си приличаха. В мозъка ми Гласът избухна в негодувание: „Тишина! Човек осквернител! Ти имаш щастието да видиш Мъдреците, които контролират твоята съдба. Тишина! И се дръж почтително!". Въпреки че знаеха, че съм там, Мъдреците не ми обърнаха никакво внимание. На единия от екраните се виждаше как лежа, целия омотан с тръбички и жици, такъв, какъвто бях на Земята. На друг един екран ясно личеше, че се намирам тук, в стаята! Наистина преживявах невероятно при­ключение.

„Тук - продължи Гласът с отмерен тон - се намират Мъдре­ците, които пожелаха да те видят. Те са нашите най-могъщи мъже, които от векове са се посветили на доброто на другите. Те работят под прякото ръководство на Владетеля, който е по-възрастен от тях. Нашата цел е да спасим вашата Вселена от ужасното замърсяване, което е следствие от ядрена война... Става дума за понятия, които нямат никакво значение за теб, термини, които твоят свят още не е измислил. Той обаче е процес на големи промени. Ще има много нови открития, ще бъдат измислени нови оръжия. През следващите сто години човекът ще полети в Космоса. Там ние ще се намесим."

Единият от Мъдреците размърда ръка и картините се смениха. Видях някакъв свят, а после други се изредиха по екраните. Една след друга различни личности се появяваха и изчезваха веднага. Запалваха се тайнствени стъклени бутилки, чиито стъклата бяха изпъстрени със знаци. Машините потракваха и изхвърляха различни книжни ленти, които се събираха в специално поставени за тази цел близо до тях кошнички. Хартиените ивици бяха изпълнени с необикновени знаци. Цялата тази работа ми изглеждаше толкова отвлечена и неразбираем че даже и сега, след като съм мислил за това толкова години още съм неспособен да разбера значението на видяното. Старите Мъдреци отбелязваха нещо върху книжните ленти или говореха пред плочи, които държаха близо до устата си. В отговор се чуваше един безличен глас, който приличаше на човешки, но чийто източник не можех да открия. Накрая, кога напълно бях загубил равновесие под влияние на шока от всички тези необикновени събития, Гласът в мозъка ми каза: „Видя достатъчно. Сега ще ти покажем миналото. След това няма да се страхуваш повече." Да се страхувам? Само ако знаеше. Бях направо ужасен! „Първо - продължи Гласът – ще бъдеш в тъмнина и ще почувстваш, че леко се въртиш. След това ще видиш нещо, което ще ти заприлича на тази стая. Наистина става дума за същата стая, такава каквато е била преди милиони години (вашите критерии за измерване на времето са различния от нашите). После ще видиш как бе създадена твоята Вселена, как бе създаден тоя свят и как там бяха заселени съществата, между които се намира и това, което наричаме Човек". Гласът се загуби и аз потънах в безсъзнание.

Това е едно смущаващо усещане: да изпаднеш в несвяст и да откраднат част от съществуването ти, без да знаеш колко време ще останеш така. Все пак имах усещането, че се въртя всред сива мъгла, която прониква в съзнанието ми. Внезапни появявания на нещо ме разтърсваха и всичко това се добавяше към голямата несправедливост, на която бях жертва. Посте­пенно, както се вдига мъгла при първите слънчеви лъчи, разу­мът и съзнанието ми се възвърнаха. Пред мен светът изглеж­даше лек, но това всъщност не беше той, а същата стая, в която плавах като сапунен мехур нагоре-надолу в неподвижния въз­дух. Полюшвах се като облак тамян в храма и съзерцавах онова, което виждах.

Деветима старци. Брадати. Сериозни. Съсредоточени върху работата си. Същите личности ли бяха? Нищо подобно! Стаята беше различна от другата, други бяха инструментите, екраните, изображенията. Известно време не произнасяха и дума, никак­во пояснение не даваха. Накрая един от старците протегна ръка и завъртя някакво копче. Единият от екраните светна и можех да видя разположението на звездното небе, което ми беше не­познато. Екранът се уголеми дотолкова, че заприлича на голям прозорец, отворен към Космоса. Илюзията беше пълна, сякаш имах чувството, че наистина се намирам в пространството, ако не бе ограничението на прозореца. Гледах студените непод­вижни звезди втренчено, хипнотизиран от враждебната им и остра светлина.

„Ще трябва да увеличим скоростта на процеса един милион пъти - ми каза Гласът, - иначе нищо няма да забележиш даже ако останеш тук до края на своето съществуване". Звездите изглеждаха обхванати от ритмично полюшване, приближавай­ки се една към друга спрямо един невидим център. От външ­ния край изскочи голяма комета с пламтяща опашка и се на­сочи с голяма скорост към същия тъмен център. Кометата прекоси екрана, като повлече други светове подире си. Накрая се сблъска с мъртвия и студен свят, който се намираше в цен­търа на галактиката. Други светове, които биваха изместени от орбитите си заради усилващата се гравитационна сила, уве­личаваха скоростта си, като това неминуемо щеше да ги доведе до сблъскване. В момента, когато кометата и мъртвият свят се срещнаха, като че ли цялата Вселена беше обхваната от пламъци. Титанични вихрушки от нажежена материя започнаха да се вър­тят в пространството. Околните светове бяха погълнати от горящи газове. Цялата Вселена, така както я виждах на екрана, се намираше пред мен и се мяташе в нагрятата до непоносима яркост маса от газове.

Бавно мощта и сиянието, в което цялото пространство се къпеше, се разсеяха. Накрая се образува централна нажежена маса от материя, обкръжена от други малки светове, които също горяха. Вълни от сливащата се материя изскачаха, а огромната централна маса потрепваше в конвулсии, предизвикани от новия катаклизъм. Бях потънал в несвързани мисли, когато чух Гласа: „С очите си видя нещо, което всъщност е продължавало милиони години. Ще сменим картината." Зрителното ми поле се ограничи от екрана. Единственото нещо, което виждах, беше звездното пространство. Имах чувството, че отстъпвам, за да го видя по-добре. Яркостта на централното слънце намаля, но оставаше все пак достатъчно силна. Съседните светове червенееха и се въртяха в новите си орбити. Скоростта, с която ми показваха всичко това, беше огромна. Цялата Вселена се за­въртя, от което сетивата ми направо се объркаха.

Изображението се променяше. Появи се една обширна до­лина, осеяна с огромни сгради, някои от които имаха странни пропорции. Изглежда бяха метални, с особена архитектура, тяхното предназначение надхвърляше въображението ми. Це­ли тълпи от хора се придвижваха към един забележителен предмет в центъра на долината. Ставаше дума за метална тръ­ба с невъобразими размери. Краищата й бяха по-малки от средната й част, те постепенно се стесняваха, като единият завършваше със закръглена издутина. На равни интервали имаше и други издутини в централното тяло и когато се вгледах по-внимателно, разбрах, че са прозрачни. Забелязах и малки черни точки, които се движеха във вътрешността на предмета, и си помислих, че това са хора. Аз смятах, че това тяло е дъл­го около земна миля, даже и повече. Не можех все пак да раз­бера защо една сграда трябва да има толкова необикновена форма. И когато наблюдавах тази сцена с желанието нищо да не изпусна от спектакъла, едно впечатляващо с вида си превозно средство се появи в картината. То влачеше подире си множество платформи, които бяха натоварени с всякакъв род кутии в големи количества, които - поне така ми дойде наум, като ги гледах - можеха да запасят с храна всички пазари на Индия. Много ми беше трудно да разбера как действа всичко това, след като всичко плаваше във въздуха, както рибите във водата. Тази странна машина застана по продължение на огромната тръба сграда и бързо вкара всички кутии вътре, след което тръгна обратно, като влачеше празните платформи след себе си. Тълпата от хора, които влизаха вътре, оредя и след това съвсем спря. Затвориха вратите, тръбата се затвори. Ах, помислих си, това е храм! Искат да ми покажат, че те също имат религия и храмове. Задоволен от своето обяснение, аз отслабих вниманието си.

Нито една дума не е в състояние да изрази моето вълнение, когато внезапно обърнах погледа си към картината. Голямата сграда с продълговата форма, висока около хиляда и шестстотин метра и с диаметър една шеста от дължината, внезапно започна да се издига във въздуха! След като беше достигнала височината на една наша висока планина, тя постоя така няколко секунди и после... изчезна! Известно време се виждаше в пространството като сребърен нож, отразяващ пъстрите сияния на двете или трите слънца, и сетне, даже без нито един проблясък, се изгуби! Поглеждайки в съседните екрани, аз я видях. На един екран, дълъг около пет метра, звездите се въртяха така, че приличаха на пъстри цветни ленти. Тялото, което беше напуснало този стра­нен свят, стоеше неподвижно в средата на екрана. Скоростта, с която звездите преминаваха, се увеличи до такава степен, че картината потрепваше по един хипнотичен начин и аз обърнах глава.

Светлинен проблясък привлече пак вниманието ми към про­дълговатия екран. Във единия му край се появи светлинно пет­но, подобно на слънцето, когато прехвърля бързите си лъчи през планинските върхове, за да извести за своето пристигане. Свет­лината се увеличи и достигна непоносима яркост. Една ръка се протегна и завъртя някакво копче. Светлината намали силата си, без това да пречи на яснотата на изображението. Голямата тръба - една прашинка в пространството - се приближи до блес­тяща сфера и се завъртя около нея... После ме бутнаха пред един друг екран.

За момент загубих чувство за ориентация. Гледах с нераз­биране екрана пред себе си. Това беше картина, в която мъже и жени се разхождаха в голяма стая. Всички носеха дрехи, за които знаех, че са униформи. Едни седяха с ръце върху лосто­вете и копчетата, а други като мен гледаха втренчено в екра­ните.

Един от тях, облечен по-богато от другарите си, вървеше напред-назад с ръце на кръста. Прекъсваше често движенията си, спираше и поглеждаше през рамото на някакъв човек, кой­то преглеждаше записките си и изучаваше вълнообразните ли­нии зад стъклени кръгове. После кимна в знак на съгласие и продължи да върви. Реших да направя като него и хвърлих по­глед върху един от екраните, както беше направил Велик Човек. Виждаха се горящи светове. Колко? Не бих могъл да кажа, защото светлината ме заслепяваше и движението им ме обърк­ваше. След кратък размисъл - само чисто предположение - ре­ших, че имаше около петнайсет огнени въртящи се кълба около огромната централна маса, която ги беше родила...

Тръбата сграда, се оказа голям междузвезден кораб, спря и стана средище на оживена дейност. От дъното му изскочиха множество малки кръгли превозни средства. Те се разпръснаха във всички посоки и животът на кораба пое нормалния си ход. Мина време и малките превозни средства се върнаха и се прибраха. Бавно, като подгонено животно, огромната тръба се обърна и пое към дъното на небето, което се приближаваше с главозамайваща скорост. След като измина необходимото вре­ме (колко - не мога да кажа, защото цялото пътешествие се извършваше с ускорено темпо), металната тръба се върна в базата си. Мъжете и жените излязоха от нея и влязоха в сгра­дите, които се намираха в периметъра на излитането. Пред мен екранът стана сив.

В полуосветената стая имаше множество екрани по стените и тази гледка будеше у мен безкрайно очарование. Преди това се бях съсредоточил върху един или по-скоро върху два екрана. Сега, когато не се движеха, имах време да се огледам нао­коло. Там имаше хора с моя ръст. Бяха с различни цветове на кожата: бели, черни, зелени, червени, жълти и кафяви. Може би около стотина от тях бяха насядали в необикновени седалки, които повтаряха формите на тялото им. Те се смъкваха и се полюшваха в зависимост от движенията. Бяха насядали около инструментите, които се намираха до най-отдалечената стена. Деветимата Мъдреци седяха зад една специална маса в центъра на стаята. Огледах с любопитство наоколо, но апаратите и инструментите не събуждаха никаква асоциация у мен, даже не ми е възможно да ги опиша. Някои тръбички блещукаха със зеленото от слънчевата дъга, а в други потрепваше кехлибарена светлинка. Стените бяха наистина стени, но излъчваха външната светлина. Имаше и стъклени кръгове, а зад тях виждах стрелки, които се движеха някак безцелно или стояха неподвижно пред една точка. Тези неща може би означават нещо за теб. Част от една стена внезапно се разтвори и се откри невероятна маса от жици и тръби. Като се изкачвах и слизах около тази плетеница, можах да видя множество малки човечета, които бяха високи около четирийсет и пет сантиметра. Те носеха на коланите си блестящи инструменти. Влезе един великан, който носеше тежка каса. Той я държа известно време, докато малките човече­та успеят да я закачат зад стената. След това тя се затвори и всички побързаха да излязат. Тишина цареше в това място, с из­ключение на потракването на една машина, която изхвърляше лента в специален съд.

На единия екран се показа нещо съвсем невероятно. На пръв поглед си помислих, че виждам скала, която грубо представлява човек. След това с дълбок ужас открих, че Нещото се движи! Една трудна за определяне форма, която можеше да мине за ръка, се повдигна и аз видях, че държи голям лист от непозна­та материя, върху който бяха изписани знаци. Те не можеха да бъдат оприличени на никоя земна писменост.

Знаците бяха толкова трудни за разбиране, че би трябвало да се измисли специален език, за да ги опиша. Окото ми не мигна пред това чудо, но повече нищо не исках да узная. Бях просто изпълнен със страх, когато наблюдавах тази човешка карикатура.

И както си гледах разсеяно, погледът ми изведнъж се съсре­доточи: виждах Духове, крилати Духове! Това така ме очарова, че без малко щях да се блъсна в екрана в стремежа си да ги видя по-добре. Виждах прекрасна градина, из която се движеха летящи създания. Имаше мъже и жени, безспорно това бяха хо­ра. Тези същества летяха в златно небе по един много сложен начин. Гласът прекъсна моите продължителни занимания:

„Очарователно, нали? Става дума за ... (едно име, не мога да спомена тук). Те могат да летят с лекота, защото се намират в свят с извънредно слаба гравитация. Не могат да напуснат планетата си, защото са много крехки, но притежават интели­гентност, която няма равна на себе си. Но разгледай по-добре и другите екрани. Скоро ще видиш неща, които се отнасят до твоя свят."

Сцената се промени. Тя така бързо се променяше, че разбрах - те желаят да видя онова, което смятат за необходимо да видя.

Видях тъмновиолетово пространство, след това се появи си­ньо петно, което играеше по екрана, докато не спря в центъра му. Картината постепенно обхвана целия екран. Тя се увеличаваше все повече и повече, докато накрая изпитах отвратителното чувство, че падам с главата надолу. Усещането беше потискащо. Под мене се виждаха красиви сини вълни. Светът се завъртя. Во­да, вода, само вода, навсякъде вода. Но все пак се забелязваше едно петно, което се издигаше над вечните вълни. В този свят съществуваше плато с размерите на долината на Ласа и върху него, на брега на морето, бяха построени необикновени сгради. На кея човекоподобни същества се къпеха с удоволствие, други потапяха краката си във водата. Някои от тях стояха на скалите недалеч от кея. Всичко това изглеждаше много тайнствено и нищо не ми говореше. „Това е нашият разсадник за ускорено култивиране - каза Гласът, - тук ние подготвяме семето за една нова раса."