Отшелникът Т. Лобсанг Рампа

Денят изтичаше бавно, мъчително, час след час. Младият монах гледаше втренчено - както беше гледал през целия ден - планинската верига, която приютяваше прохода от Индия за Тибет. Изведнъж извика от радост, обърна се на пети и влезе тичешком в пещерата.

- О, Преподобни! - възкликна той. - Слизат по пътеката. Ско­ро ще имаме храна.

Без да дочака отговор, бързо излезе от пещерата. В студения кристален въздух на Тибет е възможно да се открият и най-дреб­ните подробности. Хора като малки черни точки слизаха по склона. Младият монах се усмихна доволен. Храна! Скоро щя­ха да имат ечемик и чай.

Слезе до езерото, за да напълни котлето с вода. Бавно се из­качи към пещерата, за да има вода под ръка, когато ще дойде и храната. Слезе отново бързешком да събере последните клони на дървото, ударено от мълния. Сега имаше голяма купчина дърва до горящия огън. Нетърпеливо се изкачи на скалата, над­весена над пещерата. Това бяха коне, а не тибетски бикове, бяха индийци, а не тибетци. Сломено, момчето мислеше за този лош късмет.

Бавно, тежко слезе от наблюдателницата си и влезе в пещерата.

- О, Преподобни! - каза той тъжно. - Тези хора са индийци. Те не идват към нас и няма да имаме храна, няма да има нищо за ядене.

- Не се безпокой - отговори старият отшелник покорно. - Празният стомах прави мозъка по-бистър. Ще се справим ня­как. Трябва да имаме търпение.

Изведнъж младият монах се сети за нещо. Грабна котлето с вода и отиде бързо до мястото, където беше разсипан ечеми­кът. Клекна и внимателно започна да събира по земята. Има­ше ечемик, но и... пясък. Каза си, че пясъкът ще падне на дъното и че ечемикът ще остане на повърхността. Внимателно хвърляше по шепа от пръстта в котлето, като почукваше леко съда. Пясъкът падаше на дъното и на повърхността изплуваше ечемикът и малки парченца чай.

Дълго събира и отделя ечемика и чая. Сложи ги в гаванката си. Не след дълго успя да напълни гаванката и на стария отшелник, когато сенките на здрача пак слязоха над планината и двете гаванки бяха пълни. Изтощен, младият монах се изправи с котлето в ръка, което сега беше пълно с пясък, и излезе от пещерата. Вън го изпразни от ненужното съдържание и продължи по пътеката към езерото. Нощните птици се събуждаха, луната изгря над върховете на планината, а той все още беше зает с миенето на котлето. Напълни го с вода. С последни сили изми коленете си, набити целите с пясък и ечемик, и пое отново към пещерата. С едно отчаяно „аах" сложи тежкото котле на огъня, седна до него, като чакаше с нетърпение водата да заври. Парата започна да се издига и се смеси с дима. Младият монах стана и отиде да вземе ечемика и чая с пръстта. Внимателно изсипа разнородната смесица във водата.

Скоро парата започна да се кълби и водата с кафеникав цвят завря. С помощта на една пръчка младият монах отне пяната, която се появи на повърхността, пълно с дребни боклучета. Без да чака повече, пъхна една пръчка в дръжките на котлето и го махна от огъня. Първо потопи гаванката на Стария и я извади, пълна с щедра порция каша. Като изтри пръсти в съмнително чистото си расо, побърза да влезе в пещерата и да поднесе на Учителя си тази неочаквана и вероятно отвратителна вечеря. След това сложи на себе си. Можеше да се яде.

Веднага щом успокоиха протестите на стомасите си, легнаха върху песъчливия под да прекарат нощта в сън. В далечината луната беше достигнала своя зенит и продължи царствения си преход над върховете на планината.

Нощните създания се заеха с привичните си занимания, а вя­търът зашумя в листата на младите дръвчета. В далечните ма­настири нощните пазачи не заспиваха, докато в града хора със съмнителна репутация заговорничеха как биха могли по-добре да излъжат доверието на сънародниците си.

Утрото изглеждаше тъжно. Кашата от ечемик и чай са мизерна храна. Но тъй като беше единственото, което имаха, трябваше да я погълнат. Когато се развидели и току-що накладеният огън изхвърли снопчета от искри, старият отшелник каза:

- Ще продължа да предавам знанието, това ще ни накара да забравим глада.

Момчето и старецът заедно влязоха в пещерата и седнаха в привичната си поза.

- Известно време се оставих да витая. Така мислите на един безделник се реят без ясно определена цел. Поглеждах от един екран към друг, оставяйки се на фантазията си. След това Гласът се обади още веднъж и ме смути: „Имаме и други неща да ти покажем." Забелязах, че ме обърнаха и ме насочиха към други екрани, които бях гледал преди това. Сега те пак работеха. На един от екраните се виждаше това, което днес знаем, че е Слън­чевата система.

Гласът заговори: „В течение на векове наблюдавахме внима­телно и отблизо процесите, за да избегнем евентуалното излъч­ване на опасна радиация от формиращата се в момента нова Система. Изминаха милиони години, обаче в живота на една все­лена един милион години представлява това, което са няколко минути в живота на човека. Накрая една друга експедиция тръг­на от мястото, където се намираме, сърцето на нашата Империя. Тя беше екипирана с най-модерна апаратура. С нейна помощ планираме нови светове, които сме решили да заселим." Гласът замълча пак, а аз продължавах да гледам екраните.

Звездите блещукаха студени и далечни в невъобразимите разстояния на Пространството. Те светеха с остър и неизменен блясък и излъчваха повече светлина и от небесната дъга. Карти­ната започна да се уголемява и аз можах да различа един свят, направен изглежда от облаци. Ужасни мъглявини с въртящи се вътре форми се появяваха като светкавици и размътваха картината от единия до другия край. „Не е възможно - поде Гласът - да се направи чрез телеуправление сондиране и истин­ски анализ в един отдалечен свят. Известно време вярвахме в това, но опитът показа, че сме на погрешен път. Накрая, след милиони години, решихме да изпратим експедиции. Гледай!"

Вселената беше направо изметена, все едно че се отваряше завеса. Пред мен отново се появи долина, която сякаш се простираше до безкрайността. Постройките бяха дълги и нис­ки. Големият кораб, готов да отлети, също беше различен от онзи, който бях видял преди това. Беше направен от две части, които приличаха на две големи гаванки. Долната му част приличаше на гаванката, както тя изглежда обикновено, докато горната беше все едно захлупена върху първата. Всичко това блестеше равномерно като при пълнолуние. Стотици кръгли илюминатори, покрити със стъкло, обрамчваха външната периферия на кораба. В най-високата му точка имаше прозрачна стая във формата на купол, който беше сигурно петнайсет метра широк.

В сравнение с кораба, чийто корпус се отличаваше с гигант­ски размери, машините, които доставяха съоръженията, прили­чаха на детски играчки.

Групи мъже и жени се разхождаха около него. Всички бяха облечени в странни униформи и в краката им се виждаха стру­пани различни кутии. Разговаряха весело и изглеждаха в от­лично настроение. Други хора, облечени по-изискано от оста­налите, вървяха напред-назад встрани от другите, като че ли заети с решаването на съдбата на света - а може би точно това и правеха. Помощниците се наведоха внезапно, грабнаха палатите си и се втурнаха към кораба, който ги чакаше. Металическите врати се затвориха херметически зад тях.

Огромното метално творение бавно се издигна на около трий­сет метра във въздуха. То стоя неподвижно няколко секунди, след което изчезна, без да остави никаква следа. Гласът ми ка­за: „Този кораб се движи със скорост, която е неизчислимо по-висока от тази на светлината. Това е един затворен свят. На борда на тези кораби човек е относително изолиран по отно­шение на външната среда. Той няма усещане за скорост, нито чувството, че пада, даже и при рязка смяна на посоката на движение. Пространството не е празнота, както мислят учените от твоя свят. Пространството е зона с намалена гъстота. В нея има атмосфера от молекулите на водорода. Приемаме, че те са така нарядко, че понякога се намират на стотици километри една от друга. При скоростта на нашите кораби тази атмосфера изглежда гъста като морето. Даже се чува как молекулите се удрят в стените на кораба и ние трябваше да вземем специални мерки, за да решим въпроса за пренагряването, причинено от триене. Но гледай...!"

На един от съседните екрани можеше да се види как меж­дузвездният кораб се движи с главозамайваща скорост, като оставя след себе си лека, едва забележима светлосиня следа. Корабът имаше формата на плоча. Скоростта беше толкова голя­ма, че когато картината се преместваше, за да може корабът да се намира в центъра на екрана, звездите образуваха сияйна ивица. Гласът промърмори: „Ще прескочим ненужното от това пътуване, за да се съсредоточим върху най-важното. Гледай дру­гия екран". Това и направих. Сега виждах, че корабът се движи по-бавно. Той обикаляше около Слънцето, нашето Слънце, но едно Слънце по-различно от това, което познаваме. Беше по-голямо, по-бляскаво и огнените пламъци достигаха много по-надалече. Корабът направи една обиколка, летя в орбитата на една планета, после в орбитата на друга.

Накрая корабът се приближи до света, за който по един или друг начин знаех, че е Земята. Тя се въртеше под него и беше цялата покрита с облаци. След няколко обиколки корабът намали скоростта. Картината се смени и ми показаха вътрешността му. Група мъже и жени вървяха по метален коридор. В дъното му стигнаха до помещение, където имаше много малки кораби, ко­пия на големия. Мъжете и жените се изкачиха по стълбица и влязоха в един от тях. Никой не се виждаше в тази част на ко­раба. Мъж зад прозрачна стена следеше за приготовленията. Той постави ръцете си върху копчетата, които се намираха пред него. Бяха различни на цвят. Запали се зелена светлина и той натисна едновременно всички бутони.

Един люк се отвори под кораба бавно като зеницата на око­то. Той се спусна в Пространството. Падаше все по-ниско и по-ниско, докато съвсем се скри от очите ни в облаците, които покриваха Земята. След това картината се промени отново. Все едно че се намирах на борда на малкия кораб. Облаците прииждаха вълнообразно и докато в началото представляваха непреодолима преграда, сега се стопяваха пред кораба. Ние слизахме и продължавахме да слизаме, докато накрая се озо­вахме на десетки километри от облаците в тъжната светлина на деня. Виждаше се сиво развълнувано море; някъде далеч то се сливаше със сивите облаци, в които се отразяваха червени­кави светлинки с неизвестен произход. Корабът започна да ле­ти между облаците и морето. Измина километри над развъл­нуваното море. Тъмно петно се появи на хоризонта, който изглеждаше еднообразен, пронизван от време на време от наже­жени изригвания. Корабът продължи пътя си. Не след дълго под нашия апарат се изниза голяма планинска верига. Огромни вулкани диреха страшните си муцуни към облаците. От тях излитаха гигантски пламъци, течащата лава се стичаше по пла­нинските склонове и с ужасно свистене потъваше в морето. Въпреки че отдалеч изглеждаше сива, отблизо сушата беше по-скоро злокобно червена. Корабът продължи да лети и направи няколко обиколки около света. Виждаше се само огромен къс земя, заобиколен от морски вълни, и гледан от малка височина, той се оказа покрит с пара. Накрая малкият кораб се извиси, влезе в Пространството и се завърна в големия. Картината се изгуби, а корабът пое пътя към своята база в Империята.

Гласът, който говореше направо в мозъка ми, започна да прави коментари: „Не се обръщам само към теб, обръщам се и към онези, които присъстват на този опит. Тъй като притежа­ваш рядко възприемчива природа, ти осъзнаваш всички мои забележки чрез тълкуването на така наречената от нас „ретро-действаща акустика". Внимавайте, защото това се отнася и за всички вас.

Втората експедиция навлезе в (той произнесе думи, които не съм способен да повторя и които ще заместя с „Нашата Империя"). Нашите научни работници започнаха да изучават докладите, които им бяха предоставени от екипажите. Изчис­лиха колко века ще бъдат нужни, за да може светът да приеме живи същества. Биолозите и генетиците работеха съвместно, за да подготвят планове за най-подходящия тип същества, които трябваше да създадат. Когато трябва да се осемени нов свят и когато този свят представлява нова планета, първо са необходими много масивни животни и тежки растения. Почвата е съставена от прахообразна скала, прах от лава и следи от химически елементи. Такава почва е способна да изхрани само елементарни растения. След това растенията и животните изгниват и се смесват със скалистата маса. Така се образува „почвата" в течение на хилядолетия. Когато съставът й се обогати, ние сме способни да отглеждаме по-капризни растения. След известен период от време на която и да е планета почвата придобива състава на молекулите на разложените рас­тения и животни, както и на веществата, които се отделят от незапомнени времена". Притежателят на Гласа направи пауза, като наблюдаваше вероятно реакцията на аудиторията си. След това продължи: „Атмосферата на една нова планета е негодна за дишане от човекоподобните. Изпаренията от веществата, изхвърляни от вулканите, съдържат сяра, както и множество други отровни газове. Това може да се поправи с растителност, която ще погълне отровните продукти и ще ги върне на почвата под формата на безопасни минерали. Растителността ще поеме вредните изпарения и ще ги преобразува в кислород и азот, два газа, от които хората имат нужда, за да живеят. Ето защо специализирани в различни области учени работеха съвместно в течение на векове, за да подготвят основните видове. След това те бяха заселени в един съседен свят, чиито условия за живот приличаха на земните. Желаеха да ги видят зрели, за да знаят какви ще бъдат резултатите. При нужда винаги можеха да бъдат променени.

Новата планетна система цяла вечност беше оставена на собственото й развитие. Оставиха я на съдбата й, тъй като вет­ровете и вълните постепенно рушаха и оглаждаха острите морс­ки брегове. В течение на милиони години бурите бушуваха по каменистата земя. Скали се свличаха от главозамайващи вър­хове. Тежките камъни се откъсваха и се търкаляха в бурите, за да стрият по-добре скална прах. Огромни вълни се стоварваха на земята, удряйки и ломейки склоновете на планините, оста­вяйки след себе си все по-малки масиви. Лавата, нажежена до бяло, се стичаше до водите, пенеше се, отделяха се малки ме­хурчета и накрая се разпадаше на милиони частички, които образуваха пясъка в моретата. Вълните го отнасяха на брега, но след продължителното триене планините се стопиха, като височината им намаля от много километри само до няколко хиляди метра. Последва безкрайна върволица от земни векове. Пламъкът на Слънцето се поукроти, огнените му езици не помитаха и не изгаряха всичко по пътя си. Сега То грееше по-спокойно и съседните планети започнаха постепенно да изсти­ват. Орбитите им се установиха. От време на време малки скални маси се сблъскваха с други небесни тела, всичко това па­даше към Слънцето и по този начин временно се увеличаваше радиацията му. След това Системата се стабилизира. Светът, наречен Земя, беше готов да приеме първата форма на живот.

В междузвездната база на Империята се подготвяше кораб за пътуване към Земята. Всички от третата експедиция бяха получили относително добра подготовка с оглед и на задачите, които им предстояха. Мъжете и жените бяха подбрани според тяхната съвместимост и имунитет към неврозите. Всеки междупланетен кораб представлява свят сам за себе си, в който кисло­родът е произведен от растенията, а водата - от излишъка на кислород и водород - елемент, общ за цялата Вселена. Натова­риха провизиите и инструментите, новите видове бяха внима­телно замразени, готови да бъдат съживени в желания момент. След доста дълъг период от време - защото не бързаха - третата експедиция беше готова за път.

Наблюдавах как корабът се плъзга във Вселената на Импе­рията, как пресича някаква друга и навлиза в тази, в чиято пери­ферия се намираше съвсем новата Земя. Множество светове обикаляха около пламтящото Слънце, но цялото ми внимание беше насочено към планетата Земя. Големият кораб намали скоростта си и влезе в орбита така, че да бъде неподвижен по отношение на дадена точка на Земята. На борда приготвиха друг малък кораб. Шест човека - мъже и жени, се качиха в него и пак се появи отворът в пода на главния кораб, през който излезе малкият и полетя в Пространството. Наблюдавах отново екрана. Превозното средство мина през плътните облаци и се появи на няколко хиляди метра над морето. Летейки хоризонтално, скоро стигна до една скала, надвесена над морето.

Вулканичните изригвания бяха все така силни, но бяха изгу­били динамиката и честотата, която бях наблюдавал преди това. Дъждът от камъни не беше така обилен. Малкият кораб слизаше все по-ниско и по-ниско с безкрайно голяма предпазливост. Остри очи търсеха място за приземяване на машината и когато го намериха, хората слязоха. Апаратът лежеше на стабилна по­върхност и екипажът се зае с нещо, което вероятно беше обик­новена проверка. Четирима от хората облякоха странни дрехи, които ги покриваха от главата до краката. Всеки участник в експедицията сложи на главата си по един прозрачен глобус, който по някакъв начин се свързваше с дрехите.

Всеки взе по едно малко куфарче и те влязоха в някаква стая. Вратата херметически се затвори зад групата. Една лампа, която се намираше на срещуположната врата, светна червено. Черната стрелка зад един кръгъл екран започна да се движи. Когато спря на нула, червената светлина изгасна и се смени със зелена. Външната врата се отвори широко. Необикновена метална стълбичка се разтегна с шум до земята, която беше на около пет метра. Един от мъжете слезе внимателно, извади дълга метална пръчка от кутията, която носеше, и я заби в почвата. След като огледа пробите, останали в тази сонда, той се изправи и покани другарите си да слязат и те.

Малката група се разходи наоколо и привидно беше заета с неща, които за мен нищо не означаваха. Ако не знаех, че това са възрастни хора, бих взел заниманията им за детски игри. Някои събираха камъчета и ги слагаха в една чанта. Други удря­ха по земята с малки чукчета и с метални пръчки. Една жена се разхождаше насам-натам с малки стъклени плочки в ръце.

Накрая изследователите се върнаха в кораба и влязоха в пър­вото помещение. Те стояха неподвижно като рогат добитък на неделния пазарен площад, когато необикновени светлини заиг­раха по цялото им тяло. Когато светна зелена светлина, всички други изгаснаха. Членовете на екипажа съблякоха пред­пазните дрехи и влязоха в главната част на кораба. Внезапно последва голямо раздвижване. Жената с лепкавите стъклени плочки побърза да сложи всяка една от тях в метален апарат. Тя доближи лицето си до него, като гледаше през две тръбички. Завъртя копчетата и съобщи резултатите на другарите си. Мъ­жът с камъчетата се зае с една машина, която изхвърли с бучене пробите на прах. Направиха още много опити, като в същото време поддържаха разговор с главния кораб.

Тогава малкият летателен апарат се върна в големия междупланетен кораб. Появиха се други малки ракети от същия тип. Те започнаха да обикалят планетата и да хвърлят пакети в морето. Очевидно доволни от работата си, те се събраха, обра­зуваха редица, издигнаха се и напуснаха атмосферата. Един след друг влязоха в главния кораб. Тъй като операцията беше свършила, големият междупланетен кораб набра скорост и се понесе към други светове, които се намираха в същата систе­ма. Така работата му продължи много време, ако го мерим със земните години.

На Земята изминаха много векове. Според начина на измер­ване на времето на борда на междупланетния кораб бяха из­минали няколко седмици. Двата подходи за определяне на времето имат различия, които са трудни за разбиране, но не са непреодолими. Изтекоха множество векове и на Земята за­почнаха да никнат примитивни, но яки растения както под водата, така и на повърхността. Гигантски папрати се издигаха към небето с огромни листа, които поглъщаха вредните газове и отделяха кислород през деня и азот през нощта. Дълго след това от Пространството слезе един Ковчег. Мина през облаците и кацна върху песъчливия бряг. Отвориха гигантските врати и от огромния кораб - който сигурно беше дълъг една земна миля - излязоха грамадни кошмарни създания - толкова тежки, че земята се огъваше под краката им. Други странни същества започнаха да летят във въздуха с помощта на гигантските си криле, които скърцаха, сякаш бяха от кожа.

Първият голям Ковчег - първият от многото, които трябваше да дойдат на Земята в различни времена - се издигна леко над моретата. Над определени места Ковчегът заставаше непод­вижно над вълните и от него се отделяха странни създания и потъваха в дълбините на океаните. След това огромният кораб се издигна и потъна в непроходимите дълбини на Пространст­вото. Върху Земята невероятните същества живееха, биеха се, размножаваха се и изчезваха. Атмосферата се променяше. Рас­тителността се изменяше и създанията еволюираха. Изминаха милиони години, а Мъдреците от Обсерваторията наблюдаваха всичко това от вселенски разстояния.

Земята промени градуса си на въртене и се наклони заплаши­телно. Един специален кораб беше изпратен бързо от сърцето на Империята. Хората на науката решиха, че една-единствена земна маса не е достатъчна, за да противодейства на масата на моретата, и следователно светът можеше да загуби равновесието си. Внезапно тънък светлинен лъч излезе от кораба, който летеше на километри над Земята. Земната суша започна да се тресе и се разпадна на хиляди късове. Последваха трусове с голяма сила и с времето земната маса се размести, преобразува се и водата се оказа разделена на много морета. Земята намери своята орбита и се стабилизира.

Изминаха милиони години. Милиони години, ако си служим със земните мерки. Отново една експедиция от Империята се доближи до планетата. Този път тя докара първите хора на Земята. От кораба слязоха странни виолетови създания. Жените имаха осем гърди, а главите на мъжете — както и на жените, разбира се - бяха поставени направо на тялото, така че, ако иска­ха да видят какво става отстрани, трябваше да завъртят цялото си тяло. Краката им бяха къси, а ръцете стигаха до под коленете. Въпреки че не познаха никога нито огъня, нито оръжията, те не престанаха да се бият. Живееха в пещерите и в клоните на големите дървета. Храната им се състоеше от треви и насекоми, с които изобилстваше Земята. Наблюдателите не бяха доволни от тези човекоподобни създания без мозък, неспособни на ини­циатива и на готовност да еволюират.

По това време корабите на Империята патрулираха постоянно във Вселената, в която се намира Слънчевата система. Искахме да събудим живот и в други светове. На една от планетите жи­вотът еволюира много по-бързо от този на Земята. Беше из­пратен кораб на Земята. Хванаха няколко виолетови земни жи­тели и ги прегледаха. Беше взето решение цялата раса да бъде унищожена, така както Градинарят унищожава плевелите. Чу­ма падна върху Земята и хората измряха." Гласът прекъсна, на­прави пауза и продължи разказа си: „От небесата слезе друг Ковчег, който пренасяше всякакви видове животни и чове­коподобни, много по-различни от първите. Разпределиха ги по различните краища на Земята в зависимост от типа им и даже според цвета на кожата им, за да могат да се приспособят към условията на живот. Земята обаче продължаваше да ври и да кипи. Вулканите продължаваха да бълват пламъци и отровни газове, а по склоновете на планините още се стичаше течна лава. Но моретата се охлаждаха и животът, който се развяваше в тях, се променяше, за да се приспособи към новите условия на живот. На двата полюса водата толкова изстина, че започнаха да се появяват първите ледове. Времето течеше. Земната атмос­фера се промени. Огромните папрати отстъпиха място на обик­новени дървета. Различните форми на живот започнаха да се стабилизират. Една могъща цивилизация процъфтя. Гради­нарите започнаха да посещават Земята, като ходеха от град на град. Все пак някои от тях се сближиха прекалено много с човешките си васали - или поне с техните жени. Покварен све­щеник от човешката раса успя да убеди една красива жена да съблазни едного от Градинарите, така че той да й разкрие някои от великите тайни. Не след дълго жената притежаваше някои от оръжията, които нашият мъж носеше. И свещеникът побърза да ги присвои.

Като доказателство за подлостта си някои членове на све­щеническата каста се постараха да изфабрикуват атомни оръ­жия, като използваха за модел оръжието, което бяха успели да откраднат. Започнаха да заговорничат и поканиха някои от Градинарите на Земята в един храм под претекст, че ще присъст­ват на жертвоприношение с вино. Там, на това свято място, ги отровиха, откраднаха им снаряжението и се нахвърлиха върху другите Градинари. По време на битката един от свещениците взриви атомния двигател на един междупланетен кораб, който беше кацнал на Земята. Целият свят потрепери и един голям континент, който се казваше Атлантида, потъна във водата. В най-отдалечените краища на Земята последвалите бури срутваха върховете на планините и разкъсваха хора. Гигантски вълни се изсипаха върху континентите и човешкият род почти изчезна от повърхността на планетата. Тя беше почти обезлюдена, с изключение на няколко същества, които се бяха приютили в изолирани пещери. Години наред Земята потреперваше вслед­ствие на атомната експлозия. Години наред нито един Градинар не дойде да огледа този свят.

Радиацията беше много силна и жителите зачеваха поколе­ния, които се различаваха от предишните. Флората се промени и атмосферата беше отровена. Червени облаци затъмниха небо­склона. Много време след тези събития Мъдреците решиха, че една друга експедиция трябва да иде на Земята, за да осемени с нови видове тяхната „градина", която беше осквернена. Големият Ковчег с хора, животни и растения пое по пътищата на без­крайното Пространство."

Старият отшелник падна по гръб с тежка въздишка. Като ви­дя това, младият монах се завтече към Стария, който лежеше проснат на земята. Бързо намери шишенцето с ценните капки и малко след това старецът, легнал настрана, дишаше нормално.

- Трябва да се подкрепите о, Преподобни - възкликна мом­чето. - Ще сложа вода до вас и ще се покатеря до Отшелни­чеството на Тържественото Съзерцание, за да поискам ечемик и чай. Ще бързам - отшелникът се съгласи с кимване на главата и се отпусна да си почине, докато момчето слагаше купичка с вода до главата му. - Ще ида дотам, като мина по склона над пропастта - и изскочи от пещерата.

Започна да тича, търсейки с очи пътечка, която водеше на­право към височините. На десет километра оттук на около седемстотин метра височина живееха много отшелници. Ако им поиска храна, щяха да му дадат, но пътят беше много лош, а и денят си отиваше вече. С мрачен вид младият монах продължи да крачи. Гледаше скалистата стена внимателно, за да открие знаците, които биха могли да го отведат там по-бързо. До един малък храсталак сви надясно и трябваше да атакува острите камъни, които режеха като ножове. Този криволичещ път беше толкова опасен, че обезкуражаваше пътниците и ги караше да поемат по друг, който беше три пъти по-дълъг.

Бавно се покатери по стръмния склон, като намираше из­датини, за да се хване, въпреки че на пръв поглед нищо да не се виждаше. Изкачваше се сантиметър по сантиметър. Слънцето се скри зад планината и той седна да си почине на един ка­мък. Скоро след това първите лъчи на луната се показаха иззад върховете. Не след дълго скалите над него бяха доста­тъчно осветени, за да може да продължи. С всичките си сили поднови опасното изкачване. Долу долината беше удавена в тъмнина. С въздишка на облекчение монахът достигна върха и се втурна, олюлявайки се, по тясната пътека, която водеше към Отшелничеството. Останал без дъх, той се затича и измина останалите няколко километра.

Маслена лампа мъждукаше в далечината. За пътника в нощ­та тя беше истинска светлина на надеждата. Дишайки трудно, отслабнало от дългото постене, момчето се довлече до вратата на Отшелничеството. Отвътре се чуваше хрипкавото пеене на някакъв старец, който очевидно се молеше напълно машинално. Поне не рискувам да притесня някой набожен човек, си помисли монахът, и извика силно:

- Пазачо на отшелниците, аз съм в нужда!

Монотонното бавно пеене спря. Младият монах чу как стар­ческите кости пукат и вратата бавно се отвори. Тъмен силует се очерта в слабата светлина от единствената маслена лампа, която пукаше и пращеше от внезапното течение. Пазачът свещеник попита със задгробен глас:

- Кой е? Кой сте вие, дето хлопате така късно на вратата ни? - младият монах бавно се премести, за да може той да го види. Пазачът се съвзе при вида на червеното му расо. - Ела, влез - покани го той.

Момчето влезе нерешително. Така изглеждаше заради умора­та.

- Отче, - каза той. - Преподобният отшелник, с когото жи­вея, е болен, а нямаме храна. Нищо не сме яли нито днес, нито вчера. Нито един търговец не дойде да ни види. Имаме само вода от езерото. Можете ли да ни дадете малко храна?

Свещеникът се покашля в знак на съчувствие.

- Храна? Разбира се, мога да ти дам храна... Добре смлян ечемик. Една тухличка чай също. Масло и захар. Да, но тази вечер трябва да си починеш, не бива да слизаш по планината сам в този късен час.

- Трябва! - възкликна младият монах. - Преподобният уми­ра от глад. Буда ще ме пази.

- Тогава остани поне малко с нас, хапни и пийни малко чай. Всичко е готово. Имам необходимото.

След това момчето седна в поза лотос, като преди това се поклони няколко пъти, за да благодари на домакина за сърдеч­ното посрещане. Седна, яде цампа, пи силен чай, докато ста­рият пазач му разказваше всичко, което знаеше, защото От­шелничеството беше по-добре снабдено, а той, разбира се, беше по-добре осведомен. Най-великият Лама предприел пътуване. Прочутият абат от Дремпунг направил не особено ласкателна забележка по адрес на един побратим.

Колегията на Членовете на Съвета на Дисциплината изра­зила признателност на Пазача, който разкрил един стар крадец между търговците. Китаецът бил примамен в засада в едно дефиле. Като се опитвал да избяга, той се подхлъзнал и паднал в пропастта на около седемстотин метра надолу, бил разкъсан и готов за лешоядите без помощта на хората.

Но времето не чакаше. С неохота младият монах стана и взе малкото чувалче. Излезе от Отшелничеството и след много благодарности започна да слиза внимателно по пътеката. Сега луната беше високо, а светлината й струеше сребърна и жива. Пътеката се виждаше, а сенките притежаваха плътността, коя­то само тези, които живеят на подобни височини, могат да раз­личат. Не след дълго монахът се озова пред стръмната скала, като трябваше да остави сравнително сигурната пътека, за да слезе направо по скалистата стена. Бавно и внимателно той се прехвърли през пропастта. С безкрайна предпазливост, въпреки че беше малко затруднен от чувалчето на гърба си, той започна да слиза сантиметър по сантиметър. Задържаше се на ръце, докато търсеше къде да опре краката си, след това пренасяше теглото си от ръцете на краката и отново от краката на ръцете. Накрая, когато луната започна да слиза вече по небосклона, успя да стигне до дъното на тъмната долина. Продължи да върви от скала на скала, като ги опипваше с крак, и накрая зърна пред себе си червенеещия огън до пещерата. Спря, за да хвърли няколко клона в огъня, влезе и се свлече в краката на стария отшелник, когото видя в слабата светлина на входа.