Падането на сръбското и на българското царство: юначество и мъченичество

Би трябвало да очакваме, че – за да се спази епическата традиция – песенните наративи ще съдържат най-много юначество. Това, безспорно, е така, но негов носител не е персонажът на Лазар. “Обикновено” юначество Лазар проявява само на едно място – в песента “Косовския бой” (десетсрична) от сбирката на Вук Караджич.

Юг Богдан и деветте Юговичи (фолклорни персонажи) - всеки с войска по 9 000, а старият Юг с 12 000 - убиват седем паши.

Тримата Мърнячевичи (Вукашин и Углеша – исторически персонажи, но отдавна загинали при Марица, и брат им - войводата Гойко – фолклорен персонаж) – всеки с войска по 30 хиляди - убиват осем паши.

Херцог Степан (исторически персонаж, владетел на Херцеговина, най-верен васал на султана, неучаствал в битката) - с войска 60 хиляди - убива девет паши.

И накрая: княз Лазар – с войска 77 хиляди - замалко да погуби всички турци, “ако не беше Вук Бранкович, който го издаде и погина Лазар с цялата войска”. (Српске…/kosovskiboj.htm)

Във всички останали фолклорни наративи централният герой е Милош, а на Лазар е отредено “небесното царство”. Оказва се (на пръв поглед – парадоксално), че най-късните песни се доближават в най-голяма степен до най-ранните култови текстове…

Сръбската държавност, впрочем, съвсем не завършва с Косовската битка. Тя продължава още цели 70 години, през които Сърбия е управлявана от сина на Лазар - Стефан (1389-1427), от внука му Георги Бранкович (1427-1457) и неговите наследници (1457-1459), които я предават безславно на Мехмед Завоевателя. В митологичните интерпретации обаче историята “свършва” през 1389 на Косово. Оттам насетне сръбските владетели са васали – било османски, било унгарски. И не “умират в битка”, а заживяват “в срам”…

2. Милош (К)Обилич

Затова пък фолклорните наративи са преизпълнени с него. Той се явява като: “Милош Кобилич”, “Милош Кобиличи”, “Милош Обилич”, “Милош добър юнак”, “Милош байрактар от Призрен”, “Милош Чобане - църна бугарина”, “Милош войвода”, “Милош Србляка”, “Милош Оргянин”, “Кобилич войвода” и т.н. (Димитрова и Янакиев:468)

В очите на съвременните наблюдатели, убиването на султана е най-важната вест за битката на Косово поле, която затъмнява дори интереса към това на чия страна е победата. Конкретният му убиец обаче задълго остава безименен.

В писмо-честитка до босненския крал Твъртко от 20 октомври 1389 авторът Колучо Салутати, преставител на флорентинския сенат, говори за дванадесетте герои, убили Мурад “… като пробили неприятелските орди и камилите, наоколо завързани, като си отворили път с меч, до мурадовата шатра допряха. Сред останалите беше и онзи, който имаше силата да му забие меча в гърлото и скута и така юнашки да го порази.”

За групово нападение пише и Бертрам Минанели (род. 1370, в “Спомени от Изтока”). (Михальчиh 1989, Jунаци…:11)

Един анонимен каталански автор (преди 1402) уточнява народността и дори ръста на юнаците: били маджари, много едри. Мурад бил убит от маджарски рицар, дал клетва да се бие лично с него.

Първият сръбски автор, който споменава “благородния воин, нападнал ужасния тиранин” (но без име), е Константин Философ в “Житие на Стефан Лазаревич”. В един доста по-късен (предполага се – най-рано от 1567) препис на “Житието”, издаден от Богишич, името “Милош Обилич” е отбелязано в полето на ръкописа. (Mihaljcic 1989:88-89, 147, 161)

Йоан Дука (втората половина на ХV в.) също не споменава име. В неговата хроника става дума за “някой младеж от редовете на сърбите, храбър и лукав, както никой тамошен”, който “напусна редовете на християните и дотича, като на прибежки, посред турските орди.” След като убил султана, неизвестният трибал се бил и с обкръжението му.

Италианският преводач на Дука (края на ХV-началото на ХVІ в.) обаче добавя към оригинала “Милош Кобиличио, капитан при Лазар – толкова храбър и сръчен човек, че не може да му се намери равен нийде по света.” (Косовска… 1987:81-82)

И така: повече от столетие (докъм края на ХV в.) името на косовския юнак – в западните, византийските, руските и домашните извори - е неизвестно. В някои случаи, както видяхме, като не-сръбска се сочи и народността му.

Името на Милош се явява за първи път – колкото и това да изглежда парадоксално на пръв поглед – в османските източници.

Най-ранните сред тях също не споменават име. Така, Урудж (средата на ХV в.) описва юнака само като “един проклет неверник… който беше, като че ли, от най-силните невернишки бегове…” (Олесницки 1934:65)

Пръв съобщава име Ашък-паша заде (1484): Билиш Кобила. (Олесницки 1934:77) Раде Михальчич допуска в него игра на думи – “Билиш Куб-ила” означавало “онзи, който знае как да нанесе удар”. (Mihaljcic 1989:88)

Мехмед Нешри, в “Огледало на света” (1493), сюжетно следвайки Ашък-паша Заде, говори вече за “Милош Кобила”: “Много смел и юначен бил проклетникът.” (Нешри 1984:118)

Напълно споделям тезата на Миодраг Попович, която не съм срещала никъде другаде, че образът на Милош като убиец на султана влиза през ХV век в домашните и други извори през османската традиция. По-вероятно е – смята Попович - Милош да е бил измислен от турското предание, на което бил необходим като коварен убиец. Сърбите само го доукрасили с благороднически атрибути. (Popovic 1998:122-123)

Вероятно от османските наративи взел името на юнака Халкокондил (втората половина на ХV в.): “…някакъв благороден трибал – пише в неговата хроника – се отлъчи… да извърши юнашкото дело.. Този човек се казвал Милоин.” И малко по-нататък: “Турците казват (к.м.-Е.И.), че е Мурад погинал от ръката на един сърбин, чак след като удържал победа.” (Косовска… 1987:82)

Със сигурност от османските хроники взема името и Константин Михайлович от Островица (началото на ХVІ в.) При него то е ту “Милош Кобилич”, ту “Милош Кобила”. (Mихальчиh 1989, Лазар…:267-268)

В една домашна хроника от приблизително същото време се казва: “В годината 6897 Князът поведе битка с Мурад на Косово през месец юни, 15 ден, и Милош уби Мурад и сам той погина с честита смърт в ръцете на турците.” (по Mihaljcic 1989:88)

Авторите от ХVІ век насетне вече не се задоволяват само да отбележат подвига на юначния сърбин. Те разказват все повече подробности за него, “изобретяват” родословието му (включващо както човешки, така и митични същества), родното му място (от колиба до замък), герба му дори, описват и другите му - съвсем епични, впрочем - подвизи. Дубровничаните са първи:

Феликс Петанчич (1501-1502) описва “…един илирийски княз, благороден и предан, на име Милон Кабле.” (по Пантиh 1978:6)

Шимун Климантович (1508) пък – единствен – “поделя” юначеството между “Милош Кобилич и княз Лазар”, които “тогава (при него годината е 1390 – Е.И.) убиха турския султан.” (по Mihaljcic 1989:88)

Според Бенедикт Курипешич (1530), Милош е “стар, заслужил витяз”, но не стои на масата, а прислужва на другите юнаци. (Реджеп 1990:86)

За разлика от Петанчич и Климантович, Курипешич не пише “история”, а разказва предание. На предания се позовава и Стефан Герлах, през 1578, когато пише за някакъв замък край Пирот, притежание на “Милош Коболи, който уби турския султан Мурад. Вижда се, че е било важно място в България (к.м.-Е.И.) и там са живели князе.” (Герлах 1976:266)

Жан Палерн Форезиен (края на ХVІ в.) пък препраща родословието му към Византия, като го именува “Мило Комненус”. (Mihaljcic 1989:91)

Разбира се, отново най-пространен е Орбини (1601), който остава норма в митотворчеството – чак до сбирките на Вук Караджич от ХІХ век. Според него, Милош Кобилич е роден в Нови пазар, отгледан е от Лазар и оженен за дъщеря му Вукосава. Орбини подробно разказва за свадата между нея и сестра й Мара (жената на Вук Бранкович) и за двубоя между двамата зетьове, станал причина Милош да бъде набеден в предателство.

Още по-детаилен е разказът за убиването на Мурад: Орбини дори спори с Халкокондил, който не приемал за вероятно еничарите да пуснат Милош в шатъра с копие. Копието, обърнато назад (славянски обичай - твърди Орбини), било само знак, че Милош е беглец от своите, а не - оръдие на убийството, извършено всъщност с нож. Дегизиран така с обърнатото копие, юнакът се преправил на предател, паднал ничком да целува краката на султана (което пък било турски обичай), извадил ножа и го намушал в корема. След това загинал.

(Орбин 1968:96-98)

Все през същия ХVІІ в. още един дубровничанин - Павао Ритер Витезович (1652-1713) “дарява” Милош с родословие (произхождал от рода Обреновичи) и с герб, съставен от три кобилешки глави, изрисувани с бяло върху червен фон. (Михальчиh 1989, Jунаци…:27)

Андрия Качич Миошич (1704-1760) в своя “Разговор” също (следвайки Орбини) извежда потеклото на Милош от Нови пазар, но добавя, че “родила го херцеговска майка”. (Kacic 1947:36)

В родния регион на Вук Караджич - Поцерина - пък разказват, че Милош произхождал оттам… (Mihaljcic 1989:92)

Друго предание търси произхода му близо до столицата на Лазар - Крушевац – в село Кобила. Баща му бил прост коняр, но княгиня Милица го взела и го отгледала в двореца. (Лома 2002:249)

Макар и рядко, Милош се появява и като царски син, но – кърмен “от кобила в Шар планина и затова бил велик юнак.” (Михальчиh 1989, Jунаци…:286)

В по-късните десетсрични песни (когато вече е Обилич) кобилата “отпада”, а Милош е закърмен от вила-самовила, намерила го изоставен насред гората. Славният цар Стефан (или Лазар) взема детето в Призрен и го кръщава в църква. (Mihaljcic 1989:99, 101)

В песента “Милош Обилич, змейски син” майка му е Яня⁵ овчарката “от Сърбия, от Херцеговина”, а баща му е змей. (Mihaljcic 1989:99)

Милош (също като Крали Марко, с когото понякога се оказват братя) има кон със свръхестествени качества. Конят се казва Ждралин (щъркел), но лети като орел. Милош има още: вълча кожа, вита сабя, сандък с магическо действие, подарен му от вилата Ангелия, скъпоценен камък, който осветява нощта като ден, железни двори и зелена ливада със зелено езеро, в което плават пауни. (Mihaljcic 1989:100-102, Михальчиh 1989, Jунаци…:48-51)

Всички тези атрибути от арсенала на епическата поезия (чудесно рождение, баща-змей, кобила/вила-кърмилница, магически или необичайни предмети, сред които особено силно впечатление прави езерото с пауните – очевидно пряка заемка от рицарските сюжети) очертават Милош като класически юнак, съвсем близък до Крали Марко, например.

В образа на Милош обаче (макар много слабо) личи и християнски пласт, което пък го сближава с Лазар.⁶

Съвсем като Лазар, Милош построил обител (“задужбина”)⁷ в безводната Шарган планина. В двора изградил сребърни корита и златни чешми, а три скъпоценни камъка светели на овцете, за да могат “да пият през нощта, както през деня”.

Милош построил и манастира Туман.

Друг път, когато бил на лов, ранил смъртно монаха-отшелник Зосима, когото взел за сърна. Понечил да го прибере вкъщи и да го лекува, но монахът поръчал да го остави на място да умре. Именно на това място Милош издигнал обител за покаяние. Но в същото време дошла повеля от Лазар: “Остави това, ела на Косово!” Така манастирът останал недоизграден. (Михальчиh 1989, Jунаци…:61-62)

Внушението на това предание индиректно експонира Милош като по-праведен от Лазар, който прекъснал богоугодното му занимание със заповед да се яви на бойното поле…

Докато Бог наказвал Марко, задето не зачитал едно или друго морално предписание, Свети Илия (именно той се явил и на Лазар, за да му предложи прословутия избор между земното и небесното царство) помагал на Милош да “коли и жъне турската войска”. (Михальчиh 1989, Jунаци…:286) При появата си пред Лазар светецът носел послание, а пред Милош - байрак…

Милош и Лазар са сближени и от механизмите на социалната иерархизация. За разлика от Марко (и от Шишман), който е кралевич по рождение, Лазар затвърждава владетелските си прерогативи чрез брак с царска роднина. Милош пък се издига в социалната иерархия, като се жени за княжевата дъщеря. В немалко наративи Лазар е отгледан в двореца на Душан, Милош – също. В някои случаи (вариантите, когато е отгледан от Лазар) иерархизацията е в последователни степени.

По отношение на произхода, образът на Милош е поливариантен, затова – и надарен с най-много чудесни атрибути. Бедното дете, което се превръща в царски син (в по-“лошия” случай – в главен военачалник или в княжески зет) е типичен конструкт на епическата традиция.

Изцяло епически ли е образът на Милош, или имаме основания да го смятаме за действителен? – е въпросът, на който дори най-смелите и критично мислещи сръбски учени избягват да отговорят. (вж. напр. прекрасната книга на Раде Михальчич “Юнаците от косовската легенда” - Михальчиh 1989, Jунаци… - и цитираната там литература)

Дори изключително сериозен изследовател като Михайло Динич търси потвърждения за действителното битие на Милош. Той изнамира в дубровнишките архиви от 1433 един Милош Станишич Кобилич и решава, че това е наследникът на косовския юнак. Динич допуска още, че името Кобилич/Копилич е прякор, произлязъл от селата Горни и Долни Копилич, регистрирани в земите на Бранкович през 1455. В османските регистри от 1761 и 1769 село Копиличи или Кобиличи продължава да съществува в района на Дреница. “Копил” се явява и като лично име. Михальчич цитира писмо от 1417 до някой си Прибисав Копилович. В Дечанския хрисовул пък са записани “Ратко Боянович и брат му Копил”. Върху такава доста несигурна изворова база Михальчич изгражда теорията си, че Милош произлиза от този смесен, населен със сърби и албанци регион. Следващата стъпка е заключението, че Милош е “динарски тип: сърбизиран балканец”. (Mihaljcic 1989:93, 96, Михальчиh 1989, Jунаци…:38)

Едно изследване на Драгутин Костич върху имената в документите от манастирите Жича, Хилендар, Банска и Дечани установява, че името Милош липсва през втората половина на ХІІ в. Появява се рядко до началото на ХVІ в., когато става доминиращо. В документите от Дечани от това време името Милош носят 177 ктитори. Разпространено е също в Метохия и Дреница, но – неизвестно в други райони.

Костич смята, че тази внезапна популярност на името точно по това време и точно на това място се дължи на болярина Милош Войнович, управлявал Метохия и Дреница през ХІІІ в. Макар действителна личност, Войнович е обграден с легендарен ореол: за него също се пеят песни. Явява се ту като овчар с божествено тяло и мъдрост, ту като атлет, който скача по три копия на дължина и по четири на височина (също като Милош Кобилич). От устата му се сипе жив огън, а от носа му се вие син пламък. (Mihaljcic 1989:93, Михальчиh 1989, Jунаци…:27, 48-49)

Предположенията на Костич се доказват косвено от една легенда, според която Милош Кобилич е роден от неизвестна селянка в двора на Милош Войнович. (Батаковиh 1991:128)

Въпреки изключително интересната си хипотеза за “настаняването” на Милош Кобилич в образа на Милош Войнович, Костич, все пак, предпочита да разглежда персонажа като реално съществувал. Като превежда от арумънски думата “копил”⁸, която означавала “войник, герой”, той стига до заключението, че Милош произхожда от римско-влашки или тракийско-албански субстрат. (Mihaljcic 1989:95-96)

Паралелно с увереността в реалното съществуване на косовския юнак тече и друг процес – “облагородяване” на името му. Очевидно недоволни от прекалено примитивната асоциация с кобила, неизвестни “захласнати родолюбци” през ХVІІІ век пресътворяват героя в “Обилич”.

Че това се случва някъде в началото на ХVІІІ в., свидетелства “Сказание за боя на Косово”, чийто най-ранен препис е от 1715. Това е първият наратив, в който се появява формата “Обилич” – успоредно с “Кобилич”. (Реджеп 1990:87)

В бугарщиците от същото време формата “Кобилич” остава, макар вече да е подложена на съмнение: В свадата между дъщерите на Лазар жената на Вук се подиграва с името на Милош, когото “кобила е родила”, а жената на Милош й отвръща, че “тая кобила до два вълка (Вука) ще прескочи и с копито ще им избие зъбите”. (Пантиh 1978:27)

Обилич (Обилович) се появява в бугарщица, записана от Аврам Милетич през 1779. (Mihaljcic 1989:129)

В Троношкия родослов от края на ХVІІІ в. и в записите на Вук Караджич Милош вече е категорично “Обилич”.⁹

Още в ХVІІІ в. се появява и първото “обяснение” на метаморфозата. То принадлежи на Качич-Миошич:

“Великият витяз Милош Кобилич – пише той - който уби цар Мурад на Косово поле, в старо време се казвал Обилич, но бил наречен Кобилич от Вук Бранкович, който го ненавиждал.” (по Михальчиh 1989, Jунаци…:39-40)

“Обяснението” на Вук Караджич е доста по-пространно:

Цар Стефан се разхождал из планината Цер. Под едно дърво намерил заспало овчарче, от чийто дъх клоните се движели. Детето оставило брадвата си забита в един дънер. Нито царят, нито благородниците от свитата му успели да извадят брадвата, колкото и да се мъчили. Тогава събудили детето, което с лекота извадило брадвата, подбрало овцете и се прибрало вкъщи. Царят и неговите хора го последвали. Заварили майка му да меси хляб. Дясната й гърда била заметната на лявото рамо, а лявата – на дясното. Детето – макар и големичко - сучело от двете едновременно. Царят, удивен, възкликнал: “Обилна майка, обилен юнак родила!” Взел Милош в двореца и там го кръстил Обилич. (Mihaljcic 1989:97-98)

След Вук формата “Обилич” става норма – макар понякога самите певци да се възмущавали от промяната в името. За такъв един певец, извънредно недоволен, че царят покръстил Милош като Обилич (“той се казвал Кобилич, защото нямал ни баща, ни майка, а го е родила кобила”), съобщава Раде Михальчич в “Юнаците от косовската легенда”. (Михальчиh 1989, Jунаци…:44)

А през последната четвърт на ХІХ век Сръбското научно дружество забранило на Валтазар Богишич да отпечати една бугарщтица, защото отказал да поправи името… (Пантиh 1975:364)
3. Цар Иван Шишман

Дори най-детаилното взиране в изворите не може да промени впечатлението за отсъствие на съпротива от страна на българските владетели - в сравнение със сръбските, албанските, влашките и молдовските. Още Петър Ников отбелязва това отсъствие: “Странно впечатление прави, когато четем у турските извори как лесно турските войски преминали недостъпните балкански проходи и се озовали в Северна България. Просто като че ли не е имало защита и укрепления в тия естествено защитени места. Военното дело трябва да е било наистина в голям упадък в тогавашна България, така както и във Византия, та и в другите балкански страни. (Ников 1928:25)

Като повечето балкански владетели, Шишман става васал на султана. Васалитетът е скрепен с брак между Мурад І и сестрата на българския владетел Кера Тамар, с чийто образ обикновено се свързват множеството песни за “Мара бяла българка”.¹⁰ Някои автори (Дуйчев 1972:562, Божилов 1994:216) разполагат васалитета през 1371 - при самото възшествие на Шишман на търновския престол или близо до тази дата. Други го датират през 1377 или 1378 (Матанов и Михнева 1988:70, Андреев 1997:88). Ников сочи междинна дата - през 1375. (Ников 1928:21)

Точната дата на договора за васална зависимост няма, впрочем, пряко отношение към преданията за “седемгодишната съпротива”, които някои автори (вж. напр. Матанов и Михнева 1988:68-70, Ангелов 1982:169-170) се стараят да докажат, “измествайки” васалитета към 1378. Защото Шишман би могъл да се съпротивлява и като васал – примери за отхвърляне или за промяна на васалната зависимост има предостатъчно.

Османските хронисти, които имат към него доста снизходително отношение, го представят именно така: като много непостоянен васал, който ту се отмята от дадената дума, ту унизително проси милост. Нешри разказва как българите няколко пъти уж предавали Силистра, а после се отмятали от задълженията си. (Нешри 1984:96-97)

Освен османските хронисти, за завоюването на Търновска България пише още Халкокондил (смятан за твърде несигурен източник). Няколко малки бележки – в сръбски и руски източници – свидетелстват за падането на Търново. (Кийл 2005:359) Никъде не става дума за мащабна съпротива, организирана от търновския цар.

Възрожденските “историци” също не са особено благосклонни към юначеството на Шишман. Паисий, който го поставя в Урвич на Искъра (“измествайки” оттам исторически неизвестния цар Ясен, познат само от песен и предание в Софийско), не споменава някакви негови подвизи.¹¹ Напротив – в крепостта Шишман само “стои”. Дори “с малко войска и търновските велможи преживели тук и се криели (к.м.-Е.И.) от турците”. (Паисий 1989:88)

Малко по-“снизходителни” към търновския цар са анонимният Зографец и Спиридон, които поне му отреждат да е умрял в битка: при София – в единия случай, при Искъра – в другия. (Иванов 1908:171, Спиридон 1992:95)

Рилският компилатор, който през 1825 обединява “историите” на Паисий и Спиридон и така задава модела, който ще бъде следван от всички преписвачи чак до “Царственика” на Христаки Павлович от 1844, напълно “реабилитира” образа. При него Шишман се бие не само в Софийско и в Самоков, но дори в Търново:

“Бил ся цар Йоан Шишман за много время с турци из Тернову и по клисури и тверди места. Различна бран и бой било между турци и българи. Бил се в Търново 9 месеца. И тогда побегнал в Средец или София со всеми селенми.”

(Рилска… 1966:115)

Може да се твърди със сигурност, че голямото Шишманово юначество се ражда през 1825 – в Рилската преправка…

Фолклорният персонаж, когото Шишман “измества” у Паисий– цар Ясен, локализиран предимно в Софийско – също не е очертан като особено юначен. Той, наистина, преследва турците¹², но само за да върне отвлечената си царица, която после убива. В един единствен вариант (БНТ, 3 1961:150), който изглежда най-късен, Ясен погубва турците. Това е – също - и единственият вариант, в който царицата успява да остане жива или поне не се казва изрично какво е станало с нея…

Иначе цар Ясен основно “вино пие” със специална сребърна/златна чаша, която някои разказвачи на преданието дори били виждали… (Иречек, ІІ 1932:378)

Дори в “Откак се е, мила моя майно льо…” юначеството на царя и на грандиозната му войска не е конкретно изразено. Във всички варианти песента завършва преди самата битка да е започнала. Не ни се съобщава нейния изход. Т.е. тя представлява подготовка за юначество, а не самия акт. (Иванов 1959:108, Миладинови 1942:№ 58 и др.)
4. Войводата Гедиян

В някои сравнително късни записи сюжетът на “Откак се е, мила моя майно льо…” е продължен с историята на младото юначе (Луд гидия, войводата Гедиян), прекъснало сватбата си, за да се отправи към Софийско поле по покана на Шишман. В два варианта от с. Рила (до Рилския манастир) юнакът стига до бойното поле, но битката е свършена – не се казва как. В бележка под линия Качановски отбелязва, че - по думите на певеца: “Този Гедиян бил първият пълководец на българския цар Иван Шишман. Той дошъл на Софийско поле, когато битката с неприятеля била завършена в полза на цар Иван Шишман.” Така или иначе, при идването на Гедиян Шишман е жив и богато го обдарява за сватбата. (Качановский 1882:№№ 109, 110)

Във вариант от Търново обаче младото юначе заварва войската разпръсната. То изважда сабята си френгия и – на свой ред – разпръсва враговете, които този път се оказват татари. Шишман не участва в юначеството. (СбНУ, ХХVІ 1912:73-74)

Никъде (както това става в случая с Лазар) не се говори и за негова “небесна победа”…

За разлика от Шишман, брат му Страцимир – истинския “последен владетел” - е споменат в една единствена песен – като сватбар, поканен от Филип Маджарин. Сред останалите гости са сръбският крал Стефан, Савакин Тодор, Момчил юнак, Иван Шишман, Дете Малианче, крал Лазар от Крушица… (Димитрова и Янакиев 1948:419, 429)

Страцимир обаче се оказва главният герой на “продължената история” у българските възрожденски автори.

При Паисий и анонимния Зографец “Страшимир” е все още в сянката на брат си Шишман. Като основен юнак го експонира Спиридон, приписвайки му “подвизите” на Джордже Бранкович (или Джордже Балшич). Затова и неговият последен владетел се нарича само “Георги”.

Следвайки сръбски летописи, Спиридон описва битката при Златица (1443), в която участват Бранкович и Хунияди, като победа на “деспот Георги”. Малко по-надолу “българския цар Георги е изгонен от Видин”… Още по-нататък “благочестивият цар Георги български” умира от “добра смърт” през 1457.

Спридон добавя не само “български” към титулатурата на първообраза, а – където може – и “България”. (Златарски 1899:258-259)

Рилският компилатор не само съчетава Паисий и Спиридон, но добавя и нова “информация” – по други сръбски летописи. Така, “цар Йоан (Шишман – Е.И.) воскрай Искъра имел монастир Урвич… И велможи терновски ту преживели и крилися от турци. А цар Йоан болгарски изиде на Средец и бися ту 7 лета. И потом приде на Златице. …паки приде и на Самоков, укрепление ради войски.”

Това отиване в Златица/Самоков е смесено с битката при Чемурлу от 1413, описана подробно в “Житие на Стефан Лазаревич” от Константин Философ, където обаче става дума за Джордже Бранкович.

“И сражися се турци и болгари. Близ Самоков беше бой сей. И убишя цара Йоана Шишмана на реце Искре в лето 6921 (1413). Потом султан Муса пойде да плени Златица.”

Сега на сцената излиза компилираният между Паисий и Спиридон “Георги-Страшимир”, който убива Муса при Златица през 1421. “И се върна у Видин.”

През 1422 – продължава авторът - Мурад II се качва на трона. В 1433 той тръгва срещу “Георги, царя български”. Георги проси мир.

После Янкула (Хунияди), Скендербег и Георги Страшимир се бият при София. Съпротивата на юначния български цар продължава до 1488. (Рилска… 1966:115-123)

“Царственик” на Христаки Павлович (1844) прибавя към тези подвизи още: Георги изгонил всички турци от Сърбия, а след това пленил самия Скендербег. После албанският владетел – с помощта на български и черногорски воини – избавил отечеството си. Тогава Мурад “от гнева и ярости” умрял… Едва султан “Магомед” и военачалникът му Зинан паша (който преди това “облада Златица”) се изправили срещу Видин и “уловили” Страшимир през 1459. Видин е доста механично прибавен към отбраната на Самоков (7 месеца) и София (7 години)… (Павлович 1844:66-71)

Павлович, все пак, е по скромен от рилския компилатор: той поставя “улавянето” на Страшимир и края на българската държавност не в 1488, а в 1459, което (случайно ли?) съвпада напълно с края на сръбската.

“Наваксването” на съпротива е очевидно.

Въвеждането на “Георги”/”Георги-Страшимир” е – може би – повлияно от големия авторитет на Паисий. След като гибелта на Шишман е фиксирана от него в теснините около Урвич, всички останали “историци” – преписвачи или компилатори – се стремят да я разположат около Искъра¹³. Остава “Страшимир”, който не е посочен от Паисий като загинал, а като избягал във Влахия. Значи – напълно “възможно” е да му бъдат приписани чужди юначества, ако така ще се “навакса” българска героика.

Подобно “заместване” на персонажите има и в едно предание, разказано на Качановски през 1879 в Суковския манастир:

Цар Петър (Качановски отбелязал под линия, че името е сбъркано) оставил Видин, стоял 7 години в Ниш, 7 години в Пирот и 7 години в София. Най-накрая избягал в манастира “Седемте престола” (също не много далеч от Искъра – Е.И.) и оттам се преселил в рая. (Качановский 1882:№ 111)

В “историите” – от Рилската преправка нататък – е споменат и “княз Владислав, братанец” на Страшимир, което (вероятно) трябва да ни внуши, че е син на Шишман.

“Княз Владислав, който беше возрастом 23 лета, отиде в Доброджа и обсади град Варна… И абие собра (Мурад – Е.И.) 300 000 души войска и отиде в Болгария, срази се в Шумен сос Владислава и нави му и уби го, в лето Господне 1448.” (Павлович 1844:66-67)

Нататък героят е все Георги-Страшимир…

Темата за “продължаващата история” очертава една изключително характерна разлика между сръбските и българските наративи: митичната гибел на сръбската държавност, разположена 70 години преди действителната, и митичната гибел на българската държавност, разположена 63 (92) години след действителната.

В сръбския случай гибелта е изравнена с васалитета – защото “По-добре героична смърт, нежели да живеем в срам” – според завета на Лазар, произведен от патриарх Данило ІІІ. В сръбския случай историята като подчинение (като срам) е зачеркната.

В българския случай гибелта е удължена, но не с агония, а с юначни подвизи. В българския случай историята е до-сътворена заради срама от преждевременния й свършек.

Очертаването на персонажите като юнаци или като жертви зависи не само от жанра на наратива, не само от времето, в което е създаден, дори не само от биографията му (действителна, култова или фолклорна). Често едни и същи (или аналогични) персонажи се проявяват по различен начин в конкретна ситуация и в конкретен мотив. Затова ще проследя динамиката на отношението юнак/жертва в три много характерни – както за сръбските, така и за българските наративи – мотива.