Паметта за левски днес

Всеки българин, възпитан в забележителната за XXI в. псевдопатриотичност, гордо ще сложи ръка на сърце, когато дойде 18ти февруари (или 19ти – професорите не са съвсем сигурни) или пък 18ти юли, и ще подхване една дълга тирада, изпълнена с всепознати термини като героизъм, храброст, родолюбие и сухи биографични данни за Васил Левски (от “Уикипедия”).

Интересно е как се сещаме за онези славно забравени мъже и жени, жертвали живота си за нашата (теоретична) свобода, само когато съответната дата го изисква... А през останалите дни в годината забравяме, че сме българи...

И този път, в годината, обявена за „Година на Левски”, родните „патриоти” ще засвидетелстват своята гордост я като променят профилната си снимка във „Фейсбук” с известната фотография на Дякона от Легията на Раковски, я като публикуват някоя статия за Апостола, понеже това изисква по-малко усилия... И щом целият виртуален свят види лика на Левски сред хилядите ваши умопомрачителни фотографии – значи досадният национален дълг е изпълнен и вие, горд патриот на новото време, показвате, че не сте забравили поредното геройско рождение или смърт.

Сто четиридесет и четири години по-късно бесилото край София още продължава да пее своите злокобни песни... Но песни не за герой, не за въстаник, не за спасител. А песни за един мъртвец, заличен от сърцата на своите деца; песни за един синеок спомен, чието име днес е превърнато в национални стадиони, улици и футболни отбори...

Ала онзи, направил го толкоз свято и значимо, е гордо забравен.

Ах, чувам роптаенето на изкуствените родолюбци, които гордо ще изтъкнат, че на всеки 18 февруари ( всъщност 6-ти по стар стил) паметниците на Левски из цялата страна се окичват с огромни венци, из столицата звънтят маршове и всяка къща окачва по терасите си изпокъсания, избледнял трибагреник, открит преди ден в килера, имащ за цел да докаже на съседите отсреща, че семейство Еди-кои-си са истински модерни патриоти.

Ала след ден само ароматните лилиуми ще изсъхнат, оркестрите ще заглъхнат и знамето ще бъде върнато в мрачния килер, чакащо следващата изискваща показна патриотичност дата.

И ще остане само мрачното, покрусено небе, съпътстващо всеки 18 февруари, проливащо своите горки сълзи по забравения ни баща...

Естествено, едва ли има училище в страната,в което да не виси на някоя олющена стена ликът на Дякон Игнатий. Но колко от хилядите възпитаници на образователната система знаят чии са тези проницателни сини очи всъщност?

Как ще реагират изтънчените псевдопатриоти, когато разберат, че на зададения на ученик въпрос: “Ти знаеш ли кой е Васил Левски?” запитаният е отвърнал: “Ами, не знам. Не е от нашия клас.” /Важно е да се отбележи, че случаят е действителен!/

А какво ще кажете за добилия популярност учебник по история за III клас, на чиято 66-та страница пише за Апостола следното: „Той създал комитети за подготовка на общо въстание, но ПОЛИЦИЯТА заловила Апостола и съдът го осъдил на смърт. Присъдата била изпълнена в покрайнините на София.”

Толкоз – обесване няма, а „ПОЛИЦАИТЕ”, съжителствали с българите пет века, също остават с не особено ясен произход.

Ето на такъв патриотизъм, скъпи сънародници, възпитават децата ни...

И преди да си помислите, че всеки българин живее без национално самосъзнание и родолюбие в сърцето си, трябва да ви кажа, че насред електронния хаос, в който сме родени, насред покварата, глупостта и забравеното минало, поглъщащи целия свят, има и такива, родени в красотата на традиционализма; такива, спомнящи си с гордост за Аслана (от тур. – лъв; един от многото псевдоними на Левски) и през останалите 363 дни в годината, а не само през февруарили юли. Един изчезващ вид хора, чиито очи се просълзяват винаги, щом чуят родния химн; такива, които все още жадно препрочитат Вазовите стихове и драго гледат как вятърът отвън нежно поклаща трицветното знаме, застинало там и денем, и нощем, през пек и през студ.

И точно тези истински родолюбци пазят спомена за Дякона. Точно те вечно ще възпяват живота на Джингиби (друг превдоним на Левски) и нашият Апостол ще пребъде във вечността.

И, въпреки че са мнозина онези висококвалифицирани професори, наизустили всевъзможни данни за живота на Левски (с цел да изглеждат по-родолюбиви, разбира се), само онези, споделящи същите ценности и идеали като тези на Апостола, са способни да го разберат и само чрез тях святата идея за свобода би могла да бъде възродена.

Затова – вместо трети сезон на “Фермата”, би било по-добра идея медиите да се включат в “патриотизирането” на народа, защото очевидно само телевизията е способна да възпитава в нашето време.

И преди да си помислите, че ще завърша с един от най-тиражираните цитати на Дякона: “Дела трябват, а не думи”, ще припомним какво казва самият Вазов за Аслана: “Той беше безстрашлив. Той беше готов / сто пъти да умре на кръста Христов, / да гори, кат Хуса или кат Симона / за правдата свята да мре под триона.”

Ала, знаете ли, вместо да роним напразни сълзи върху черното бесило край София, защо не се намери поне едного, който да спаси Левски край Къкрина?

Защо не го спасихме тогава...?

Народе????

* Разговор между Васил Кунчев и турския Ага: *

• 
  Кажи ми нещо, Джингиби, знаеш ли защо от Къкрина до София те пазеха само ТРИ заптиета?
  
• 
  Не знам, Ага.
  
• 
  Аз така заповядах! Можех да пратя триста, аз обаче пратих трима! И знаеш ли защо? За да могат твоите апапи да им скочат отгоре и да те освободят. Видя ли, никой не ти помогна, а се кълняха в тебе! Ха сега, да видиш, Джингиби, за кой народ си тръгнал курбан да ставаш!