Парчета живот в галерията на Този, Който все още върши чудеса

Но нищо не може да скрие срама. От този момент нататък всички ще знаят, че е преллюбодейка. Когато отиде на пазара, жените ще си шушукат. Когато минава, ще обръщат глави. Когато се изговори името й, ще си спомнят. Моралното падение не се забравя лесно.

По-голямото падение обаче остава незабелязано. Постъпката на жената е срамна, но действията на фарисеите са достойни за презрение. Според закона прелюбодейството се наказва със смърт само ако двама души са видели деянието. Необходими са двама свидетели.

Въпрос. Каква е вероятността едно прелюбодейство да се извърши пред очите на двама души? Какъв е шансът не един, а двама свидетели да се натъкнат на непозволени ласки рано сутрин? Малък. Но ако се случи, почти сигурно няма да бъде съвпадение.

И така продължаваме да се чудим. Колко време са надничали мъжете през прозореца, преди да нахлуят? Колко време са се спотайвали зад завесата, преди да прекрачат прага?

А мъжът? За прелюбодейство трябват двама. Какво се случва с него? Възможно ли е да се е измъкнал?

Доказателствата не оставят съмнения. Всичко е капан. Тя е уловена. Но скоро ще разбере, че тя не е уловът, а само стръвта.

"Мойсей ни е заповядал в закона да убиваме такива с камъни. А Ти какво казваш?" (5 ст.) Доста наперен е този комитет по висша етика. Доста горди от себе си са тези радетели за праведност. Това е момент, който дълго ще помнят, утрото, когато подмамват и приклещват властния Назарянин.

Ами жената? Какво, тя е без значение. Просто една пионка от играта им. А нейното бъдеще? То не е важно. А репутацията й? Кой го е грижа, че ще бъде опетнена? Тя е необходима, но и никого неангажираща част от техния план.

Жената е свела поглед. Потната й коса потрепва. Сълзите капят, горещи от раната. Устните са напрегнати, зъбите стиснати. Тя знае, че е обградена. Не е нужно да вдига очи. Няма да открие съчувствие. Поглежда към камъните в ръцете им. Стиснати толкова силно, чак връхчетата на пръстите са побелели.

Тя мисли за бягство. Но къде? Може да заяви, че се отнасят несправедливо. Но пред кого? Може да отрече, но е видяна. Или да помоли за милост, но у тези мъже милост няма. Жената няма накъде да се обърне.

Сигурно очаквате, че Исус ще се изправи и ще въздаде заслуженото на лицемерите. Но Той не го прави. Надявате се, че ще измъкне жената и двамата ще си плюят на петите към Галилея. И това не се случва. Представяте си, че ще слезе ангел, от небесата ще долети глас или земята ще се потресе. Нищо подобно. За пореден път Неговият ход е ловък.

И за пореден път посланието Му е безпогрешно.

Какво прави Исус? (Ако вече ви е известно, престорете се, че не знаете и изпитайте изненадата.)

Исус пише по пясъка. Той се навежда и рисува в прахта. Същите пръсти, които са издълбали Десетте заповеди на върха на Синай и са изписали предупреждението на стената на цар Валтасар, сега драскат по праха на двора. И докато пише, казва: "Който от вас е безгрешен, нека пръв хвърли камък върху нея" (7 ст.)

Младите поглеждат към старите. Старите поглеждат в сърцата си. Те първи пускат камъните. След тях високомерните младежи с убеждения, взети назаем, също си тръгват. Чува се само глухото тупване на камъни и тътренето на крака.

Исус и жената остават сами. С излизането на съдебните заседатели съдебната зала се превръща в кабинет на съдията. Жената очаква своята присъда. Със сигурност ще ми дръпне една проповед. Няма съмнение, Той ще настоява да се извиня. Но съдията не отронва и дума. Главата му е наведена, сякаш все още пише по пясъка. Изглежда изненадан, когато разбира, че тя още е там.

"Жено, къде са тези, които те обвиняваха? Никой ли не те осъди?"

Тя отговоря: "Никой, Господи."

Тогава Исус казва: „И Аз не те осъждам. Иди си и отсега не съгрешавай вече." (10-11 ст.)

Ако някога сте се чудили как реагира Бог, когато се провалите, напишете тези думи в рамка и ги окачете на стената. Четете ги. Размишлявайте над тях. Пийте от тях. Застанете под тях и им позволете да измият душата ви. Или още по-добре, заведете Исус до вашата пропаст на срама. Поканете Христос да пропътува с вас разстоянието до моста "Фриймонт" на вашия свят. Оставете Го да застане до вас и Му разкажете събитията от най-черните нощи на душата си.

А после слушайте. Слушайте внимателно. Той говори.

"Аз не те осъждам."

И гледайте. Гледайте внимателно. Той пише нещо. Оставя послание. Но не на пясъка, а на кръста.

Не с ръката Си, а с кръвта Си.

Неговото послание съдържа една дума: Невинен.

Тъмницата на огорчените

А по-старият му син беше на нивата. И като си идеше и се приближи до къщата, чу песни и игри. И повика един от слугите и попита що е това. А той му рече: "Брат ти си дойде и баща ти закла угоеното теле, защото го прие здрав." А той се разсърди и не искаше да влезе. И баща му излезе и го молеше. А той в отговор рече на баща си: "Ето, толкова години ти работя, и никога не съм престъпил някоя твоя заповед. Но на мене нито яре не си дал някога да се повеселя с приятелите си. А щом си дойде този твой син, който изпояде имота ти с блудниците, за него си заклал угоеното теле." А той му каза: "Сине, ти си винаги с мене, и всичко мое твое е. Прилично беше да се развеселим и да се зарадваме. Защото този твой брат бе мъртъв и оживя; и изгубен бе и се намери." (Лука 15:25-32)

Той се разсърди и не искаше да влезе.

Лука 15:28

Случаят с по-стария брат.

Труден случай, защото човекът изглежда толкова добър. Поддържа стаята си подредена и носа си - чист. Играе според правилата и изпълнява всичките си задължения. Характеристиката му е безпогрешна. Неговият престиж? Скърца от чистота. А какво да кажем за верността му? Докато брат му си живее живота, той стои в къщи и работи по нивите.

Погледнато отстрани, той притежава всичко, което един баща би могъл да желае от сина си. Но отвътре е противен и празен. Обзет от ревнивост. Погълнат от гняв. Заслепен от огорчение.

Помните историята. Това навярно е най-известната притча, разказана от Исус. Тя е последната от трите притчи в Лука 15 глава - три разказа за три празненства.

Първото започва след като един овчар намира овцата, която е изгубил. Той има още деветдесет и девет други. Би могъл да се примири и да я пише в загуба. Но овчарите не разсъждават като бизнесмени. Затова започва да я търси. А когато открива овцата, той я занася обратно в стадото, накосява най-хубавата трева за нея и организира гощавка, за да отпразнува събитието.

Второто празненство става пред една къща. Жена изгубва една драхма. Това не е единствената й пара, както можете да заключите от нейната реакция. Тя премества мебелите, взема метлата и помита цялата къща, за да я намери. А когато я открива, изтичва с викове на улицата и кани съседките си на гощавка, за да отпразнува събитието.

После следва разказът за изгубения син. Момчето, което разбива сърцето на баща си, като взема наследството си и изчезва. Той продава достойнството си срещу бутилка уиски и самоуважението си срещу кочина. После идва разкаянието на сина и решението да се завърне у дома. Той се надява баща му да му даде някаква работа в стопанството и стаичката до плевнята. Но намира един баща, който не е преставал да пази мястото му на масата и да пали външната лампа. Бащата толкова много се радва да види сина си, че никога няма да предположите какво прави. Точно така! Организира празненство! На нас, блудните синове, които обичаме празненствата, това ни харесва, но по-старият брат побеснява. "А той се разсърди." (28 ст.) Не е трудно да разберем защо. "Значи това е начинът да получиш признанието на семейството си?" Той сяда на прага и се намусва.

Случвало ми се е и на мен. И аз се сърдих на едно празненство. Беше Рождество Христово. Бях в четвърти клас. Четвъртокласниците вземат тържествата много насериозно, особено когато са свързани с подаръци. Теглихме си листчета с имена за размяна на подаръци. Тъй като не знаеш кой е изтеглил твоето име, се налага да подхвърляш намеци доста гръмогласно. Не пропуснах нито една възможност. Исках "Шести пръст" - пистолет играчка, който се закрепваше на дланта и приличаше на шести пръст. (Честна дума, не си измислям!) Най-накрая настъпи денят за отваряне на подаръците. Бях напълно убеден, че ще получа пистолета си. Всички в класа бяха чули намеците ми. Нахвърлих се на опаковката, разкъсах кутията и... знаете ли какво видях? Комплект за писма. В стил Дивия запад. Хартия и пликове за писма с коне по ъглите. Уф! Вероятно е останал от предишната Коледа. Десет-годишните момчета не пишат писма! Какво си мислеше този? Без съмнение някоя майка е забравила за подаръка и едва тази сутрин е изтичала до килера, за да потърси нещо. Завържете ръцете и краката ми и ме хвърлете в реката. Бях обезумял. И разстроен. Така пропуснах празненството. Бях там, но ми беше много тъпо.

Така постъпва и големият брат. Той също се чувства жертва на несправедливост. Когато баща му излиза да го повика, той пуска в действие списъка с жестокостите в живота му. От думите му излиза, че неговите злочестини започват още в деня на раждането. "Ето, толкова години ти работя, и никога не съм престъпил някоя твоя заповед. Но на мене нито яре не си дал някога да се повеселя с приятелите си. А щом си дойде този твой син, който изпояде имота ти с блудниците, на него си заклал угоеното теле!" (29-30 ст.)

Оказва се, че и двамата синове преминават през кочина. Единият през кочината на непокорството, а другият - на самосъжалението. По-младият от тях се завръща у дома. По-старият остава. Той е все още в помията. И казва същите думи, които сте си казали, когато детето от съседната къща получи колело, а вие - не. Не е честно!

Това казала и Уанда Холоуей от град Чанълвко, Тексас. Когато се оказало, че нейната четиринайсетгодишна дъщеря няма да бъде избрана в състава на местните мажоретки, Уанда се вбесила. И решила да се захване сама. Уговорила наемник, който да убие майката на главната съперничка на дъщеря й, като се надявала, че това ще разстрои момичето и така собствената й дъщеря ще влезе в състава. До такива неща може да ви доведе огорчението. Ще ви накара да изгорите цялата къща, за да убиете мишката. За щастие, нейният план се провалил и Уанда Холоуей била заловена. Осъдили я на петнайсет години затвор. Било е излишно да я поставят зад решетките, за да я затворят. Тя вече се намирала в затвора на горчивината. Черното, студено огорчение не позволява лесно бягство. Стените се хлъзгат от негодувание. Подът на калния гняв сковава краката. Зловонието на предателството изпълва въздуха и пари в очите. Облак от самосъжаление прегражда тесния изход над главата.

Пристъпете навътре и погледнете затворниците. Жертвите са приковани към стените. Жертви на предателство. На насилие. Жертви на властите, на системата, на армията, на света. Те показват своите вериги, издигат гласове и хленчат. Хленчат ден след ден. Те се оплакват. Сърдят се на другите, които имат това, което те не притежават. Сърдят се. Целият свят е против тях. Обвиняват. Надупчените образи на враговете им са окачени на стената.

Хвалят се. "Аз спазвах правилата! Играх честно... Всъщност, по-добре от всички останали!" Хленчат. "На никой не му пука за мен!"

Сърдити. Начумерени. Обвиняващи. Надути. Хленчещи. Ако трябва да съберете всичко в една дума, напишете: Огорчени. Ако трябва да съберете всичко в един човек, той е в ямата. В тъмницата на огорчението.

Занданът, дълбок и тъмен, ви подканя да влезете.

Можете да влезете, знаете го. Достатъчно болка сте преживели. Достатъчно често са ви предавали. Можете да напишете цяла книга за това, как са ви отхвърляли, нали? Нима не сте били забравяни, изоставяни или зарязвани в студа? Вие сте потенциален затворник.

Както мнозина други, можете да предпочетете да се оковете с веригите на оскърбленията. Или можете да отстраните обидите, преди да са се превърнали в омраза. Можете да не отидете на празненството. Мястото ви е запазено. До една чиния стои вашето име. Ако сте дете на Бога, никой не може да отнеме вашето синовно право. Именно това казва бащата на по-стария син. "Синко, ти си винаги с мене, и всичко мое твое е." (31 ст.)

И точно това казва Бащата и на вас. Как се справя Бог с вашето огорчено сърце? Напомня ви, че това, което имате, е по-важно от другото, което нямате. Вие продължавате да имате своята връзка с Бога. Никой не може да ви я вземе. Никой не може и с пръст да я пипне. Може да сте загубили здравето си или да са откраднали парите ви, но мястото ви на Божията трапеза стои непокътнато.

Братът се озлобява, защото се съсредоточава върху това, което няма, и забравя другото, което притежава. Неговият баща му напомня (и на нас също), че синът има всичко, което винаги е имал. Работата си. Мястото си. Своето име. Своето наследство. Единственото нещо, което в този момент няма, са светлините на прожекторите. И понеже не пожелава да си ги подели с друг - пропуска празненството.

За да оставиш ревността и да се радваш на постиженията на съперника е нужна смелост. Искате ли да ви дам пример за такъв човек?

Пред десетки хиляди очи стои Абрахам Линкълн. Той е доста смутен. Неговото смущение не се дължи на мисълта, че ще произнесе речта при встъпването си в длъжност, а на амбициозните усилия на група добронамерени шивачи. Не е свикнал с подобно облекло - официално черно сако, копринена жилетка, черни панталони и лъскав цилиндър. В ръцете си държи голям абаносов бастун със златна дръжка, едра колкото яйце. Той се приближава към трибуната с шапка в едната и бастун в другата ръка. И с двете не знае какво да прави. В напрегнатата тишина след ръкоплясканията и преди речта, Линкълн се оглежда къде да ги постави. Накрая подпира бастуна в един ъгъл на перилата, но все още не знае какво да прави с цилиндъра. Може да го положи на катедрата пред себе си, но ще заеме много място. Или на пода... не, много е мръсно.

Тъкмо тогава напред излиза един мъж, поема шапката, връща се на мястото си и се заслушва внимателно в речта на Линкълн. Кой е той? Най-близкият приятел на Линкълн. За него президентът казва: "С него сме най-добрите приятели на света." Той е един от най-големите поддръжници на Линкълн през ранните години на управлението му. По време на големия бал при встъпването в длъжност той е удостоен с честта да придружава госпожа Линкълн. Когато се задава бурята на Гражданската война, много от приятелите на Линкълн си тръгват, но не и той. Доказва верността си, като обикаля Юга в ролята на негов посланик за мир. Умолява представителите на Юга да не се отцепват, а на Севера - да се обединят около президента.

Неговите усилия са големи, но вълната на недоволство се оказва по-мощна. Страната се разделя и нацията е потопена в кръвта на Гражданската война. Приятелят на Линкълн не доживява да види това. Умира три месеца след като Линкълн става президент. Изтощен от пътуванията, той се разболява и Линкълн остава сам срещу настъпващата война.

При известието за смъртта на своя приятел, Линкълн не скрива сълзите си и заповядва знамето над Белия дом да се свали в знак на траур. Някои предполагат, че ако не бе умрял, през 1864 г. приятелят на Линкълн щял да бъде избран за негов вицепрезидент и по-късно да го наследи на президентския пост. Кой знае? Със сигурност знаем само, че Линкълн е имал един истински приятел. Можем само да си представим колко пъти споменът за него е внасял топлина в студения Овален Кабинет.

Той е бил пример за приятел, пример за простителност.

Със същия успех този близък приятел е можел да бъде и враг. Преди двамата с Линкълн да станат съмишленици, те са били съперници, които преследвали една и съща цел в политиката. Но за нещастие по-известни са дебатите, отколкото приятелството помежду им. Дебатите между Абрахам Линкълн и неговия скъп приятел Стивън А. Дъглас. Но в най-прекрасния ден за Линкълн, Дъглас оставя настрани техните разногласия и поема шапката на президента. За разлика от по-стария брат, Дъглас чува по-висшия глас. И за разлика от него, той присъства на празненството. Ще проявим разум, ако направим същото. Ще проявим разум, ако се издигнем над раните си. Защото така ще присъстваме на окончателното тържество на Бащата - Празненството, което слага край на всички останали. Празненството, където не се допускат сърдитковци. Защо не дойдете и не се повеселите?

Когато с Ваш роднина нещо не върви

Който върши Божията воля,

той Ми е брат и сестра, и майка.

Марк 3:35

- Обрисувайте ми словесно някой ваш роднина, който истински ви досажда.

Зададох въпроса на неколцина приятели, с които седяхме около масата на обяд. Всички реагираха с изрази от рода: "Какво, за Бога, искаш да кажеш?"

Поясних.

- Постоянно срещам хора, които не могат да се справят с човек от своето семейство. Или тъщата им е вещица, или чичото е негодник, или пък баща им се отнася към тях така, сякаш изобщо не са се раждали.

Този път слабите закимаха разбиращо. Получи се контакт. И описанията започнаха.

- Бих го сравнил - взе думата един от масата - с паразит на врата ми. Жена ми има брат, който изобщо не работи и винаги очаква да му даваме пари.

- Кактус в копринени дрехи - каза друг. - Майка ми. Изглежда чудесна. Всички мислят, че е най-добрата, но опитай да се приближиш до нея и ще видиш, че е бодлива, суха и... Жадна за Живот.

- Мраморна колона - бе сравнението, с което трети описа своя леля. - С достойна и благородна осанка, но високомерна и студена.

- Катранена кукла от приказката за заека Брър - добави някой. Всички освен мен разбраха сравнението. Аз не си спомнях приказката за заека Брър. Помолих за кратката й версия. Лисокът Уили изиграл номер на заека Брър. Той направил кукла от катран и я оставил встрани от пътя. Когато заекът видял катраненото бебе, си помислил, че е живо и спрял да се запознае. Разговорът бил едностранен. Мълчанието на катраненото бебе обезпокоило заека. Не можел да понася да стои до някого, без да общува с него. В своето недоволство той ударил бебето и залепнал за него. После пак ударил куклата с другата ръка и... познайте! - тя също залепнала.

- Това е и нашето положение с трудните роднини - обясни моят приятел, любител на притчите. - Залепени сме за някого, с който не можем да общуваме.

О, да, "залепени"! Те не са като съседите, от които можеш да се махнеш, или като работник, който можеш да уволниш. Те са от семейството. Можеш да избираш приятелите си, но не можеш да избираш... е, знаете кого.

Навярно имате катранено бебе в живота си, някой, с когото не можете да разговаряте и от когото не можете да се отьрвете. Майка, която хленчи. Вуйчо, който сърба, или сестра, която парадира с фигурата си. Баща, който продължава да очаква, че ще си намерите истинска работа, или тъща, която се чуди защо дъщеря й се е омъжила за вас. Взаимоотношения, като с "катранената кукла". Залепени, но далеч един от друг. Като в претъпкан асансьор. Заедно за кратко пътуване се напъхват случайни хора, които говорят възможно най-малко. Единствената разлика е, че когато слезете от асансьора вероятно никога няма да срещнете същите хора отново, а с досадните роднини не е така. Семейни събирания, Коледи, празници, сватби, погребения - те винаги ще са там. Вие - също, в опити да си проправите път през сложните въпроси. Защо животът става толкова роднински труден? Ако очакваме от някого да бъде чувствителен към нашите нужди, това са именно членовете на семейството. Когато страдаме физически, искаме семейството да откликне. Когато се борим емоционално, искаме семейството да знае. Но понякога те се държат така, сякаш не разбират. Понякога те се държат така, сякаш не ги е грижа.

В своята книга "Необичайни хора" Джойс Лендорф разказва за една трийсетгодишна жена, която разбрала, че трябва да си направи мастектомия (хирургично отстраняване на гърда, което се налага при сериозни съмнения за раково заболяване, б.пр.). Тя разговаряла рядко с майка си и сега не можела да се реши да й каже. Един ден по време на обяд тя разкрила положението.

- Майко, наскоро научих, че трябва да ми направят мастектомия.

Майката останала безмълвна. Дъщерята попитала дали е чула казаното. Майката кимнала, а след това спокойно сменила темата, като казала:

- Знаеш ли, сестра ти има страхотна рецепта за епчилади (вид мексиканско ястие, б.пр.) с пилешко.

Какво да правите, когато най-близките ви хора се държат на разстояние? Когато се разбирате чудесно с другите, но не и с някой роднина?

Дали Исус говори това? Има ли пример, където Той внася спокойствие в болезнени семейни отношения? Да, има. Собственото Му семейство.

Може да ви изненада фактът, че Исус има трудно семейство. Може да ви учуди, че Исус изобщо има семейство! Навярно не знаете, че Исус има братя и сестри. Точно така. Като цитира критиците от родния град на Исус, Марк пише: "Тоя не е ли дърводелецът, син на Мария и брат на Яков и Йосия, на Юда и Симон? И сестрите Му не са ли тука между нас?" (Марк 6:3)

Може да ви изненада фактът, че Неговото семейство съвсем не е съвършено. Така е. Ако семейството ви не ви оценява, не се отчайвайте, Исус също не е бил оценяван. "Никой пророк не е без почит, освен в своята родина, и между своите сродници, и в своя си дом." (Марк 6:4) Питам се какво ли иска да каже Марк с последните пет думи. Исус отива в синагогата, където е помолен да говори. Хората се гордеят, че момчето от родния им град напредва - докато не чуват думите Му. Той говори за Себе Си като за Месия. Описва се като този, който изпълнява пророчеството.

Как реагират? "Това не е ли синът на Йосиф?" Разбирай: "Този не е никакъв Месия! Той е като всички нас! Той е момчето на водопроводчика от къщата по-надолу. Счетоводителят от третия етаж. Строителят, който излизаше със сестра ми. Бог не говори чрез познати хора!" В първия миг той е герой, а в следващия - еретик. Слушайте какво става по-нататък. "И като станаха, изкараха Го извън града и заведоха Го при стръмнината на хълма, на който градът им беше съграден, за да Го хвърлят долу. Но Той мина посред тях и си отиде." (Лука 4:24-30) Какъв отвратителен момент!

Виждаме как приятелите от квартала се опитват да Го убият. Но по-отвратителното е другото, което не виждаме. Забележете какво липсва в този стих. Кои думи би трябвало да присъстват, а ги няма. "Заведоха Го при стръмнината на хълма, но братята на Исус дойдоха и се застъпиха за Него."

Иска ни се да прочетем подобно нещо, но не можем, защото не е записано. Това не се случва. Когато Исус изпада в беда, Неговите братя ги няма наоколо. Не винаги е така. Има и време, когато те говорят. Има и време, когато са заедно с Него пред хората. Но не защото се гордеят, а защото се срамуват от Него. "А своите Му... излязоха, за да Го хванат, защото казваха, че не бил на Себе Си." (Марк З:21) Сродниците на Исус Го смятат за луд. Те не се гордеят с Него. Те са притеснени!

"Здравата се е отнесъл, мамо. Трябва да чуеш какво говорят хората за него."

"Казват, че нещо е смахнат."

"Да, един човек ме попита няма ли да направим нещо."

"Добре, че татко не е тук, за да види какво върши Исус."

Нараняващи думи, произнесени от най-близките. Ето още:

Тогава Му рекоха братята Му:

- Замини оттук и иди в Юдея, за да видят и Твоите ученици делата, що вършиш.

Защото никой не върши нещо скришом, когато сам иска да бъде известен. Ако

вършиш тия дела, покажи вече и на света." Защото нито братята Му вярваха в Него.

Йоан 7:3-5, СИ

Каква ирония има в тези думи! Преливат от подигравка. Как е могъл Исус да ги понася? Как можеш да вярваш в себе си, когато тези, които най-добре те познават, не вярват? Как да напредваш, когато семейството ти те дърпа назад? Как да постъпиш, когато близките ти имат различни планове?

Исус ни дава някои отговори.

Струва си да се отбележи, че Той не се опитва да контролира поведението на Своето семейство, нито пък допуска тяхното поведение да Го манипулира. Не настоява да се съгласят с Него. Не се сърди, когато Го наскърбяват. Не си поставя за цел да им угоди.

Всеки от нас мечтае семейството му да е като семейство Уолтън. Очаква роднините му да са най-скъпите приятели. Исус няма подобни очаквания. Погледнете как определя своето семейство: "Който върши Божията воля, той Ми е брат, и сестра, и майка." (Марк 3:35)