Парчета живот в галерията на Този, Който все още върши чудеса

Тогава Той им рече:

- О, неразбрани и мудни по сърце да вярвате всичко, което са говорили пророците! Не трябваше ли Христос да пострада така и да влезе в славата Си?

И като започна от Мойсей и от всичките пророци, тълкуваше им писаното за Него във всичките Писания. И те се приближиха до селото, в което отиваха; а Той се държеше, като че ли отива по-надалеч. Но те Го принуждаваха, като казваха:

- Остани с нас, защото е привечер и денят вече е превалил.

И Той влезе да отседне с тях. И когато седеше с тях на трапезата, взе хляба, разчупи и им го даде. Тогава очите им се отвориха и те Го познаха; но Той стана невидим за тях. И те си казаха един на друг:

- Не гореше ли сърцето ни, когато ни говореше по пътя и когато ни откриваше Писанията?

И в същия час станаха и се върнаха в Йерусалим, където намериха събрани единадесетте и тия, които бяха с тях, да казват:

- Господ наистина възкръснал и се явил на Симон.

А те разказаха за случилото се по пътя и как Го познаха, когато разчупваше хляба.

Лука 24:13-35, ВЕРЕН

Не гореше ли в нас сърцето ни, когато ни говореше

по пътя и когато ни откриваше Писанията?

Лука 24:32

Десетгодишният Финис станал преди изгрев слънце. През нощта не могъл да мигне. И много преди да се чуе какъвто и да е звук из къщата, той слязъл с приготвената си чанта, готов да се метне на двуколката. Било 1820 г. Финис се отправил към острова. Своя остров. Островът, обещан при раждането му. Денят, в който се родил, неговият дядо му подарил нотариялния акт за една значителна част от Кънектикът - остров, наречен Айви айланд. Днес Финис щял да го види за първи път.

Не всяко момче се ражда като собственик. Родителите на Финис често напомняли това на сина си. Те настоявали да не ги забравя, когато порасне. Съседите се страхували, че младият земевладелец няма да пожелае да играе с техните деца. Притесненията им били основателни. Финис се различавал от своите приятели. Докато те мечтаели за дракони и рицари, неговите мечти били за Айви айланд. Един ден той щял да бъде господар на своя собствена земя. Щял да си построи къща. Да направи ферма. Да отглежда добитък. Да владее своя територия. Когато притежавате остров, се чувствате важни.

Когато притежавате остров, искате да го видите. На Финис му предстояло да види своя остров. Той умолявал баща си да го заведе на острова и най-накрая, през лятото на 1820 г., баща му се съгласил.

Три безсънни нощи предшествали експедицията. Накрая рано сутринта, Финис, баща му и един наемен работник, се качили на двуколката и тръгнали на дългоочакваното пътешествие. Най-сетне Финис щял да види своята земя. Едва го свъртало на едно място. На върха на всяко възвишение той питал: "Близо ли сме вече? Вижда ли се от тук?" А баща му го карал да потърпи и го уверявал, че приближават мястото. Накрая таткото посочил на север през една ливада, където имало редица високи дървета, извисени към небето.

- Ето - казал. - Ето го Айви айланд.

Финис не могъл да се сдържи. Той скочил от двуколката и изтичал през ливадата, оставяйки баща си назад. Бързо изтичал през малката горичка и стигнал до едно открито място, от където се виждал Айви айланд.

Когато зърнал земята, застинал. Сърцето му се свило.

Айви айланд представлявал двайсет декара тресавище, гъмжащо от змии. Неговият дядо бил казал, че островът е най-скъпата земя в Кънектикът. А тя не струвала и пукнат грош. Баща му казвал, че това е щедър подарък. Уви. Всичко било шега. Жестока шега. Докато поразеният Финис се взирал, баща му и работникът се разсмели гръмогласно. Вместо да стане богат, Финис станал за смях. Дядо Тейлър се бил пошегувал със своя наследник. Финис обаче не се смял. И не забравил. Това разочарование отределило посоката на живота му. Той, измаменият, направил измамата свой начин на живот. Излъганото малко момче направило кариера, лъжейки хората. Може дори и вас да е излъгал. Такъв е живота на още много хора. Залъгват ги с Обещаната земя, но накрая те попадат в блатото.

Тази седмица пътувах в самолета с един бизнесмен, който преди десетина години е имал поне двайсет пъти по-високи приходи от сега. Това било преди кризата в неговия бранш. Преди да банкрутира.

След проповедта миналата неделя, една жена от друг град ме попита какво да прави със спомените си. Поисках да ми обясни какво има предвид. "Искам да ходя на църква, но като младо момиче бях изнасилена от един проповедник. И сега всеки път, когато отивам на църква, си спомням за това."

Приятелка ми сподели, че нейният съпруг го е грижа повече за голфа, отколкото за самата нея. Даже докато пишех това, един колега се отби, за да ми разкаже как вървят нещата с делото, заведено срещу строител, който така и не завършил къщата му.

Дали всички тези хора бъркат? Не, желанията им са здравословни. Единият иска успешен бизнес, другият търси добро богослужение. Съпруг, който да спазва даденото обещание. Строител, който да удържи на думата си. Кой би открил грешка в подобни мечти? Кой би ги обвинил за тях? Кой би допуснал, че мечтите му един ден ще се провалят? Те определено не са си го помисляли. Но сега са изправени пред решение. Какво да направят със своето разочарование? Какво да сторят с разбитото си сърце? Не става дума за неудобствата и кавгите. Не говорим за дългите опашки, червените светофари или лошата игра на тенис. Говорим за сърдечната рана. Говорим за това, как се чувстват двама приятели на Исус два дни след смъртта Му. Светът се е сгромолясал върху главите им. Вижда се от начина, по който говорят. Краката се тътрят, главите са сведени, раменете - отпуснати. Сигурно единайсетте километра от Йерусалим до Емаус изглеждат като сто и единайсет.

Докато вървят, разговарят "за всичко онова, което беше станало" (14 ст.). Не е трудно да си представим техните думи.

- Защо хората се обърнаха срещу Него?

- Той можеше да слезе от кръста. Защо не го направи?

- Той просто се остави на властта на Пилат.

- Какво ще правим сега?

Докато върват, зад тях идва един непознат. Това е Исус, но те не Го разпознават. Дотам води разочарованието. То ще ви направи слепи дори за присъствието на Самия Бог. Обезсърчението обръща очите навътре. Бог може да върви редом с нас, но отчаянието е застанало пред погледа ни.

Отчаянието причинява още нещо. То не само затулва очите, но и закоравява сърцето. Ставаме цинични. Коравосърдечни. И когато идва добрата вест, не искаме да я приемем от страх да не бъдем разочаровани отново. Така постъпват и тези двама мъже. По-късно те разказват следното:

"При това и някои жени измежду нас ни смаяха, които, като отишли сутринта

на гроба и не намерили тялото Му, дойдоха и казаха, че видели и видение от ангели,

които казали, че Той бил жив. И някои от ония, които бяха с нас, отидоха на гроба и

намериха така, както рекоха жените, но Него не видели."

Лука 24:22-24, ВЕРЕН

Когато четем Писаниет, не винаги можем да кажем какъв е тонът на изречените думи. Понякога не знаем дали интонацията е тържествена, тъжна или спокойна. Тук обаче няма съмнение какви си мислят мъжете. Като че ли не стига, че Исус бе убит, ами и сега някакъв гробищен крадец е отмъкнал тялото му и е заблудил част от приятелите ни.

Тези ученици няма да вярват вече на жени. Веднъж излъган - срам. Дваж излъган - позор. Клеопа и неговият приятел вече са бронирали сърцата си. Няма да рискуват повторно. Няма да изпитат отново болката.

Нормална реакция, нали? Били ли сте наранени от любов? Тогава повече не обичайте. Останали ли сте излъгани от обещание? Не се доверявайте повече. Било ли е разбито сърцето ви? Не го отдавайте повече на никого. Реванширайте се, като обвините света и закоравите сърцето си.

Има една граница, граница, чието пресичане може да бъде фатално. Границата между разочарованието и гнева. Между оскърблението срещу вас и омразата у вас. Между обидата и огорчението. Ако сте се приближили до нея, съветвам ви да не я пресичате. Отстъпете назад и се запитайте колко дълго ще плащате данък на своето разочарование? Колко време още ще подхранвате болката си? Рано или късно ще се наложи да провължите. Ще трябва да оздравеете. Ще се наложи да позволите на Исус да направи същото, което стори с двамата мъже.

Знаете ли какво направи Той? Най-напред Той отива при тях. Знам, че вече го казах, но си струва да го повторя. Той не си седи със скръстени ръце, питайки: "Защо тия двамата не могат да проумеят Моя план?" Не се оплаква на ангела: "Защо не повярваха на празния гроб? Защо е толкова трудно да им се угоди?" Какво прави? Той ги среща на мястото на тяхната болка. Въпреки че смъртта е победена, а грехът - премахнат, Исус не се е оттеглил. Възкръсналият Господ отново облича плът и човешки дрехи и търси страдащите сърца. Прочетете внимателно техните думи и вижте дали ще откриете болката им:

И рече им:

- Какви са тия думи?

А те Му казаха:

- Това, което стана с Исус Назарянина, който беше Пророк, силен в дело и в слово

пред Бога и целия народ; как нашите главни свещеници и началници Го предадоха да бъде

осъден на смърт и Го разпънаха. А ние се надявахме, че Той е Онзи, който ще избави Израил.

Лука 24:17, 19-21, ВЕРЕН

Ето я. "А ние се надявахме..." Учениците са се надявали, че Исус ще освободи Израил. Надявали са се, че ще изгони римляните. Че Пилат ще слезе от престола, а Исус ще се възкачи на него. Но Пилат продължава да бъде цер, а Исус е мъртъв. Неоправдани очаквания. Бог не е направил това, което те са искали от Него.

Те знаят какво са очаквали от Исус. Какво е трябвало да направи. Не е нужно да Го молят. Ако Исус беше Месия, нямаше да спи по време на бурята. Нямаше даже да умре. Нямаше да възстава срещу традицията. Щеше да изпълни задълженията си. Но Той не постъпва така. Не е ли чудесно? Не е ли чудесно, че очакванията на Клеопа и неговия приятел остават без отговор? Че Бог не променя Своя план, за да изпълни изискванията на двамата ученика?

Те са добри ученици. С добри сърца. И искрени молитви. Просто техните очаквания са погрешни.

Веднъж, когато най-голямата ми дъщеря беше на шест години, двамата разговаряхме за моята работа. Тя като че ли не бе много щастлива от професията, която съм избрал. Искаше да приключа със служението. "Харесвам те като проповедник - обясни тя, - но всъщност много повече искам да си продавач на сладолед." Открита молба на едно чисто сърце. За нея хората, които карат камиони за сладолед, са най-щастливите на света. Слушаш си музика. Продаваш вкусотии. Радваш децата. Какво ти трябва повече? (Като се замисля, тя може и да има право. Ще тегля заем, ще купя камион и... Не, не, много ще ям!)

Аз изслушах нейната молба, но не се вслушах в неят. Защо? Защото аз знам по-добре. Знам за какво съм призован и какво точно трябва да правя. Истината е, че знам за живота повече от нея.

Мисълта ми е, че Бог знае за живота повече от нас. Хората искат Той да освободи Израил, но Той знае по-добре. Бог предпочита Неговият народ да бъде временно подтиснат, отколкото вечно изгубен. Изправен пред избора с кого да се бори - с Пилат или със сатана, - Той избира битката, която ние не можем да спечелим. Исус казва "не" на това, което хората искат, и "да" на това, от което се нуждаят. "Не" на освобожднеието на Израил и "да" на освобождението на човечеството.

Пак ще повторя. Не е ли страхотно, че го направи? Не е ли невероятно, че продължава да го прави?

А сега бъдете честни. Радвата ли се, когато Бог казва "не" на вашите искания и "да" на вашите нужди? Не винаги. Когато искаме друг брак, а Той ни казва да почитаме сегашния, не сме никак щастливи. Когато искаме изцеление, а Той казва да се учим чрез болката, не сме щастливи. Когато искаме повече пари, а Той казва да ценим невидимото, не винаги сме щастливи.

Не е лесно, когато Бог не прави това, което искаме. Никога не е било. И никога няма да бъде. Но вярата е убеждението, че Бог знае за този живот повече от нас и че ще ни преведе през него.

Спомнете си, разочарованието се дължи на несбъднати очаквания.

Разочарованието се лекува с преработени очаквания.

Харесвам историята за човека, който отишал в магазин за домашни любимци, защото търсел пеещ дългоопашат папагал. Изглежда бил ерген и къщата му била прекалено тиха. Собственикът на магазина имал птицата, която търсел. Човекът я купил. На другия ден се прибрал от работа в своя дом, който ехтял от песни. Отишъл до клетката, за да нахрани птицата, и чак тогава забелязал, че папагалът имал само един крак. Почувствал се измамен, че му продали еднокрак папагал и се оплакал по телефона.

- Вие какво искате - казал продавачът - птица, която пее, или птица, която танцува?

Хубав въпрос за време на разочарование. Какво искаме? Точно това попита и Исус учениците. Какво искат? Временна или вечна свобода? И се залавя да преработи техните очаквания. Знаете ли какво прави? Разказва им историята. Не някаква си там история. А историята за Бога и Неговия план за хората. "И като започна от Мойсей и от всичките пророци, тълкуваше им писаното за Него във всичките Писания." (27 ст.)

Очарователно! Лекарството на Исус за разбити сърца е историята за Бога. Той започва с Мойсей и завършва със Себе Си. Защо? Защо разказва древната приказка? Защо се връща две хиляди години назад към историята на Мойсей? Струва ми се, че знам причината. Знам, защото това, което те чуват, е същото, което ние всички се нуждаем да чуем, когато сме разочаровани.

Имаме нужда да чуем, че Бог владее положението. Имаме нужда да чуем, че нищо не свършва, преди Той да каже. Че нещастните случаи и трагедиите в живота не са причина да си плюем на петите. Те са само причина да седим по-здраво. Кори тен Бум обича да казва: "Нима скачаме, когато влакът минава през тунел и около нас е тъмно? Разбира се, че не. Седим тихо и се доверяваме на машиниста да ни изведе на светло."

Защо Исус разказва историята? За да знаем, че машинистът все още управлява влака.

Какъв е начинът да се справим с разочарованието? Какъв е лекът за него? Върнете се към историята. Препрочитайте я отново и отново. Оставете се да ви напомнят, че не сте първият, който плаче. И не сте първият, който ще получи помощ. Четете я и помнете, тя е вашата история!

Ако предизвикателството е твърде голямо, прочетете историята. Ето ви там - с Мойсей преминавате Червено море.

Ако грижите са твърде много, прочетете историята. Ето ви и вас - заедно с израилтяните получавате манна от небето.

Ако раните са прекалено дълбоки, прочетете историята. Вие сте Йосиф, който прощава предателството на братята си.

Ако враговете ви са прекалено силни, прочетете историята. Вие крачите с Йосафат към една вече спечелена битка.

Ако разочарованието ви е твърде жестоко, прочетете историята за учениците по пътя за Емаус. Спасителят, когото мислят за мъртъв, сега върви редом с тях. Той влиза в къщата им, сяда на масата. И нещо се случва в сърцата им. "Не гореше ли в нас сърцето ни, когато ни говореше по пътя и когато ни откриваше Писанията?" (31 ст.)

Следващият път, когато се разочаровате, не изпадайте в паника. Не изхвръквайте навън. Не се отказвайте. Просто потърпете и оставете Бог да ви напомни, че продължава да владее положението. Още нищо не е свършило.

Нишки, сплетени за пламък,

пламък, запален за светлина.

Студени опити, горещи пориви,

свещ, надвита от нощта...

И все пак,

въгленът не се предава.

Срещу сенките воюва и стреми се

към топлия, по-ярък пламък,

към силата на истинския огън.

Когато се питате дали си струва да се молите

И когато дойдоха при учениците, видяха около тях едно голямо множество и книжници, които се препираха с тях. И веднага, като Го видя цялото множество, смаяха се, стекоха се и Го поздравяваха.

И Той ги попита:

- За какво се препирате с тях?

И един от народа Му отговори:

- Учителю, доведох при Теб сина си, който има ням дух. И където и да го прихване, тръшка го. И той се запеня, скърца със зъби и се взепенява. Говорих на Твоите ученици да изгонят беса, но не можаха.

А Той в отговор им каза:

- О, роде невярващ, до кога ще бъда с вас? До кога ще ви търпя? Доведете го при Мен.

И доведоха го при Него. Като Го видя хванатият от бяс, веднага духът го сгърчи. И той падна на земята и се валяше запенен.

Исус попита баща му:

- Колко време има, откак му е станало това?

А той каза:

- От детинство. Много пъти го е хвърлял и в огън, и във вода, за да го погуби. Ако можеш да сториш нещо, смили се за нас и помогни ни.

А Исус му рече:

- "Ако можеш?" Повярвай! Всичко е възможно за този, който вярва!

Веднага бъщата на детето извика, казвайки:

- Вярвам, Господи! Помогни на моето неверие!

А Исус, като видя, че се стича народ, смъмри нечистия дух, казвайки му:

- Душе неми и глухи, Аз ти заповядвам! Излез от него и да не влезеш вече в него!

Духът като изпищя и го сгърчи силно, излезе. И детето стана като мъртво, така че болшинството думаха, че е умряло. Но Исус го хвана за ръката и го вдигна. И то стана. И когато влезе вкъщи, учениците Му Го попитаха насаме:

- Защо ние не можем да го изгоним?

И каза им:

- Този род с нещо не може да излезе, освен с молитва и пост.

Марк 9:14-29

Този род с нищо не може

да излезе, освен с молитва...

Марк 9:29

В тази глава не се говори за Конкорди, а за самолети от селскостопанската авиация.

Някои от вас се молят като самолет Конкорд - леко, гладко, възвишено и мощно. Думите ви отекват в облаците и разтърсват небесата с тътена на свръхзвуковата скорост. Ако се молите като Конкорд, моите поздравления! Ако ли не, разбирам ви. Може би по-скоро сте като мен - като селскостопански самолет. Летите ниско, дълго кръжите над една и съща поляна и понякога сутрин с мъка и с манивела запалвате стария двигател. Повечето сме така. Молитвеният ни живот се нуждае от пренастройка.

На едни им липсва постоянство. Веднъж молитвеният им живот е като пустиня, друг път - като оазис. Продължителни безводни и сухи периоди, прекъсвани от кратки потапяния във водите на общението с Бога. Дни и седмици наред се молим рядко, а после нещо става - чуваме проповед, прочитаме книга, преживяваме нещастие. Нещо ни подтиква да се молим и ние се гмуркаме. Потапяме се в молитвата и излизаме освежени и обновени. След това възобновяваме пътуването, но не и молитвите си.

На други им е нужна искреност. Молитвите ни са някак празни, заучени и закостенели. Повече изпълнени с ритуалност, отколкото с живот. И макар всекидневни, те са еднообразни. А надруги пък им липсва честност. Честно се питаме дали има смисъл от молитвите. Защо Небесният Бог ще иска да разговаря с мен? След като Той знае всичко, кой съм аз, та да Му кажа каквото и да било? След като Бог владее над всичко, кой съм аз да правя каквото и да било?

Ако имате проблеми с молитвата, ще ви представя най-подходящия човек за вас. Не се притеснявайте, той не е някой монах светец. Не е апостол с мазоли на коленете. Нито пък вглъбен в себе си пророк. Той не е възвишен пример за това колко много път има да извървите. Напротив. Селскостопански самолет - същият като нашите. Родител с болно дете, което се нуждае от чудо. Молитвата на бащата не е кой знае какво, за разлика от отговора. Но тогава си припомняме. Силата не е в молитвата, тя е в Този, който я чува.

Човекът се моли от отчаяние. Синът му, единственият му син, е обладан от демон. Не само е глухоням и епилептик, но и е обладан от зъл дух. От детска възраст демонът го хвърля в огън и във вода. Представете си болката на бащата. Другите татковци гледат как децата им растат и съзряват, а неговото момче години наред се мъчи пред очите му. Докато другите учат синовете си на занаят, той се опитва да опази живота на своя.

Каква съдба! Не може и за миг да остави детето без надзор. Кой би могъл да знае кога ще е следващият пристъп? Бащата трябва да остане на повикване, буден двайсет и четири часа в денонощието. Той е отчаян и изтощен. Молитвата му отразява и двете.

"Ако можеш да направиш нещо, съжали ни и ни помогни!" (22 ст., ВЕРЕН)

Чуйте тази молитва. Звучи ли ви смело? Уверено? Силно? Едва ли.

Една дума щеше да промени звученето. Ако вместо да каже "ако", бащата бе казал "след като". "След като можеш да направиш нещо, съжали ни и ни помогни." Уви! Той казва "ако". На гръцки е още по-изразително. Глаголното време изразява съмнение. Сякаш мъжът казва: "Изглежда този дух не е по силите Ти, но ако можеш..."

Класическа молба на "селскостопански самолет". Повече мекушава, отколкото мощна. Стеснителна, а не настъпателна. По-скоро като куцукащо агне, търсещо овчаря, отколкото като горд лъв, ревящ в саваната. Ако неговата молитва прилича на вашата, не губете кураж, защото именно тук започва истинската молитва.

Тя се ражда като копнеж. Като открита молба. Обикновени хора, които се взират във връх Еверест. Без преструвка. Без перчене. Без позьорство. Просто молитва. Крехка, но все пак молитва.

Понякога ни се иска да спрем да се молим, докато не научим как да се молим. Чуваме молитвите на мъдрите. Четем за дисциплината на духовно зрелите. И предчувстваме колко още път ни чака. Вместо да се молим неумело, предпочитаме изобщо да не го правим. И преставаме. Или се молим рядко. Изчакваме да се научим как да се молим.

Добре, че този човек не прави същата грешка. Той не е кой знае какъв молител. А и молитвата му не е кой знае какво. Той дори си го признава! "Вярвам, умолява той. Помогни на моето неверие!" (виж Марк 9:24)

Тази молитва не е предназначена за наръчник по поклонение. От продуманото няма да стане никакъв псалм. Тя е проста, без тайнствени формули и славословия. Но Исус откликва. Той откликва не на красноречието, а на болката на човека. Исус има много основания да пренебрегне молбата на този човек.

Например, защото тъкмо се връща от планината планината на Преображението. Там лицето Му се бе изменило, а друхите Му бяха станали бели и блестящи (виж Лука 9:29). Само минути преди това от Него се излъчваше страхотна светлина. Земните товари бяха заменени с небесен разкош. Бяха се появили Мойсей и Илия, ангелите Го насърчаваха. Беше издигнат над прашния хоризонт на Земята, поканен да влезе във възвишеното. Пътуването нагоре действително бе ободряващо. Но слизането надолу е обезсърчаващо.

Когато живеехме в Рио де Жанейро, често отивахме на почивка в Тересополис, планинско селце на два часа път от града. Терасополис беше пълната противоположност на Рио. Беше тихо. Чисто. И най-вече прохладно. Рио бе сауна. Пътуването надолу бе винаги подтискащо. Мизерията, горещината и мърсотията ни удряха като вълна. Изправяхме се пред огромното изкушение да завием и да се върнем обратно.

Ако ние с Деналин се чувствахме така след една седмица в планината, представете си как трябва да се е чувствал Исус, след като е зърнал небето!

Погледнете бъркотията, която Го посрещна при завръщането Му. Учениците и книжниците се препират. Тълпа зяпачи наблюдава. На показ е изнесено момче, страдало през целия си живот. А бащата, дошъл за помощ, е обезверен, отчаян, че никой не може да му помогне. Не е чудно, че Исус казва: "О, роде невярващ, до кога ще бъда с вас? До кога ще ви търпя?" (19 ст.)

Никога разликата между небето и земята не е била толкова осезаема. Никога арената на молитвата не е била толкова пуста. Къде е вярата в цялата картина? Учениците са се провалили, книжниците се забавляват, демонът тържествува, бащата е отчаян. Ще се затрудните да откриете и една игла вяра в тази купа сено!

Може би ще се затрудните да откриете и своята игла. Навярно вашият живот също е страшно далеч от възвишеното. Шумна къща. Пищящи деца, вместо пеещи ангели. Студена религия. Вашите водачи повече се разправят, отколкото служат. Непреодолими проблеми. Не помните и ден да е минал без главоболия и терзания. И все пак сред грохота на съмненията се издига плахият ви глас: "Ако можеш да направиш нещо за мен..." Нима подобна молитва може да промени нещо? Нека Марк отговори на този въпрос.

А Исус, като видя, че се стича народ, смъмри нечистия дух, казвайки му:

- Душе неми и глухи, Аз ти заповядвам! Излез от него и да не влезеш вече в него!