Парчета живот в галерията на Този, Който все още върши чудеса



страница6/11
Дата23.07.2016
Размер1.51 Mb.
#2901
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11

И духът, като изпищя, излезе. И детето стана като мъртво, така щото болшинството

думаха, че е умряло. Но Исус го хвана за ръката и го вдигна. И то стана.

Марк 9:25-27

Това обезпокоява учениците. Веднага след като си тръгват от тълпата, те питат: "Защо ние не можахме да изгоним злия дух?" Какво им отговаря? "Тоя род с нищо не може да излезе, освен с молитва..."

Каква молитва? Чия молитва довежда до промяната? Молитвата на апостолите ли? Не, те не се молят. Тогава трябва да са молитвите на книжниците? Може би са отишли в храма и са се застъпили? Не. Книжниците също не се молят. Тогава сигурно тълпата? Може да са организирали нощно бдение за момчето. Не. Хората не се молят. Нито за момент не прегъват коляно. Тогава чия молитва според Исус изгонва демона?

В този разказ има само една молитва. Това е честната молитва на страдащия баща. И тъй като Бог се трогва повече от нашите болки, отколкото от красноречието ни, Той откликва. Така постъпват бащите.

Точно така постъпил и Джим Редмънд. На Олимпиадата в Барселона през 1992 г. неговият син Дерек Редмънд, 26-годишен британец, бил сред фаворитите в състезанието на четиристотин метра гладко бяхане. На фаталната полуфинална серия в десния му крак се появила остра болка. Той се сгърчил на пътеката със скъсано ахилесово сухожилие. Докато медицинският екип се приближавал към него, Дерек успял да се изправи на крака. "Това бе животински инстинкт", казал по-късно. Подскачайки на един крак, той продължил, като разблъсквал треньорите в безумен опит да завърши състезанието. Когато навлизал във финалната права, един едър човек разбутал тълпата. На тениската му стоял надпис: Днес прегърна ли детето си?, а шапката предизвиквала: Просто го направи. Мъжът бил Джим Редмънд, бащата на Дерек.

- Не си длъжен да правиш това - казал той на просълзеното момче.

- Не, трябва - отвърнал Дерек.

- Добре - казал Джим, - тогава ще го завършим заедно.

Така и направили. Джим обвил ръката на Дерек около рамото си и му помогнал с накуцване да стигне до финала. Докато отблъсквали хората от охраната, главата на сина от време на време клюмвала върху бащиното рамо, но те останали в коридора на Дерек до края.

Публиката ръкопляскала. После хората се изправили на крака и започнали бурно да аплодират. А накрая, когато синът и бащата финиширали, по очите им се стичали сълзи.

Какво накарало бащата да постъпи така? Какво го накарало да напусне трибуните и да отиде при сина си на пистата? Силата на неговото дете ли? Не, болката му. Синът бил наранен, но се мъчел да довърши състезанието. Бащата дошъл, за да му помогне да финишира.

Бог постъпва по същия начин. Молитвите ни може и да са странни. Но тъй като силата на молитвата е у Този, който я чува, а не у този, който я изрича, си струва да се молим.

Когато нямате избор

След това имаше юдейски празник и Исус се изкачи в Йерусалим. А в Йерусалим, близо до овчата порта, се намира къпалня, наречена на еврейски Витезда, която има пет преддверия. В тях лежаха множество болни, слепи, куци и парализирани, които чакаха да се раздвижи водата. Защото от време на време англел слизаше в къпалнята и раздвижваше водата. И който пръв влизаше след раздвижването на водата, оздравяваше от каквато и болест да беше болен. И там имаше един човек, болен от тридесет и осем години. Исус, като го видя да лежи и узна, че от дълго време вече е така, му каза:

- Искаш ли да оздравееш?

Болният Му отговори:

- Господине, нямам човек да ме спусне в къпалнята, когато се раздвижи водата, а докато аз отида, друг слиза преди мен.

Исус му каза:

- Стани, вдигни постелката си и ходи.

И начаса човекът оздравя, вдигна постелката си и започна да ходи.

А тоя ден беше събота. Затова юдеите казаха на изцеления:

- Събота е. Не ти е позволено да носиш постелката си.

Но той им рече:

- Онзи, който ме изцели, Той ми каза: "Вдигни постелката си и ходи."

Попитаха го:

- Кой е човекът, който ти рече: "Вдигни постелката си и ходи"?

А изцеленият не знаеше кой е. Защото Исус се беше оттеглил заради множеството, което беше на онова място. По-късно Исус го намери в храма и му рече:

- Ето, ти оздравя; не съгрешавай вече, за да не те сполети нещо по-лошо.

Човекът отиде и каза на юдеите, че Исус е, който го изцели. Затова юдеите гонеха Исус и търсеха случай да Го убият, защото вършеше тия неща в събота. А Исус им отговори:

- Моят Отец работи досега, и Аз работя.

Затова юдеите искаха още повече да Го убият. Защото не само отменяше съботата, а и наричаше Бога Свой Отец и така правеше Себе Си равен на Бога.

Йоан 5:1-18, ВЕРЕН

Исус... му каза: "Искаш ли да оздравееш?" Болният Му

отговори: "Господине, нямам човек да ме спусне..."

Йоан 5:6-7

Дълго време изобщо не разбирах тази история. Не можех да я проумея. В нея се говори за човек, на който едва му стига вярата да се изправи, а Исус се отнася към него така, сякаш е положил сина си на Божия олтар. Такава чест заслужават мъчениците и апостолите, но не и някакъв си просяк, който дори не разпознава Исус. Или поне така си мислех. Дълго време смятах, че Исус е прекалено мил. Че историята е твърде странна и твърде хубава, за да е истина. И тогава осъзнах нещо. В нея не се говори просто за някакъв инвалид от Йерусалим. В нея се разказва за вас. За мен. Човекът не е безименен. Той си има име - вашето. Има лице - моето. Има проблем - същия като нашия.

Исус среща човека при една голяма къпалня, северно от храма в Йерусалим. Тя е дълга 110, широка е 40 и дълбока над 2 метра. Над водата се издигат множество колони с пет преддверия. Паметник на богатство и благоденствие, чиито обитатели са хора на недъга и болестта. Името й е Витезда. Можеше да се казва Сентръл парк, болница Метрополитен или Барът на Джо. Можеше да е подножието на някой мост в края на града, където група бездомни са се скупчили около огъня. Или кварталната църква. Можеше да бъде всяка група страдаши хора. От време на време подводен извор кара водата в басейна да бълбука. Хората вярват, че раздвижването се дължи на потапянето на ангелски крила. Също така вярват, че първият, който се допре до водата след ангела, ще бъде изцелен. Дали действително оздравяват? Не знаем. Но немалко инвалиди идват тук, за да опитат късмета си.

Представете си картина на бойно поле, осеяно с ранени тела, и ще видите Витезда. Представете си лазарет, препълнен с ранени и без почти никакъв персонал, и ще видите къпалнята. Извикайте в ума си сираците в Бангладеш или изоставените в Ню Делхи и ще видите това, което виждат хората, минаващи покрай Витезда. Какво дочуват, докато минават? Неспирна вълна от стонове. На какво стават свидетели? На поле от безлика нужда. Какво правят? Повечето отминават, пренебрегвайки болните.

Не и Исус. Той е в Йерусалим за празника. Сам е. Не поучава последователите Си и не говори на множествата. Хората се нуждаят от Него и Той е там. Можете ли да си Го представите? Исус пристъпва между болните. Какво си мисли? Какво прави, когато някоя заразена ръка докосва глезена Му? Дали, когато някое сляпо дете се изпречва на пътя Му, Исус се навежда да го хване? Как реагира, когато сбръчканата ръка се протяга за милостиня? Независимо дали е къпалнята Витезда или барът на Джо, как се чувства Бог, когато хората страдат?

Историята си струва да бъде разказана, дори ако само описваше как Исус се приближава. Струва си просто да знаем, че Той отива там. Не е длъжен. Сигурно в Йерусалим има и други тълпи от болни. Сигурно има и по-приятни занимания. В кройна сметка, това е празникът Пасха. Вълнуващо време за святия град! Хората пропътуват километри, за да срещнат Бога в храма. Те никак не предполагат, че Бог е при болните. Никак не предполагат, че Бог бавно и внимателно пристъпва между просяците и слепците. Никак не предполагат, че силният млад дърводелец, който разглежда дрипавия пейзаж на болката, е Бог.

"Той скърбеше във всичките им скърби" пише Исая (63:9). Този ден Исус трябва да е скърбял особено много. Този ден Исус трябва да е въздишал често, пристъпвайки покрай къпалнята Витезда... Както въздиша и когато идва при мен и при вас. Спомняте ли си дето казах, че в тази история се говори за нас? Че съм открил нашите лица в Библията? Ами, ето ни и нас, изпълваме бялото пространство между буквите в ст. 5: "И там имаше един човек, болен от тридесет и осем години."

Може би описанието не ви харесва. Може би предпочитате да откриете себе си в смелостта на Давид и посвещението на Мария. На всички ни се иска. Но преди да станем като тях, ние с вас трябва да признаем, че сме като този паралитик. Инвалиди без никакъв избор. Не можем да вървим. Не можем да работим. Не можем да се грижим за себе си. Дори не можем да се отърколим до края на басейна, за да се гмурнем в ангелската вода. Навярно държите тази книга със здравите си ръце, четете я със силното си зрение и не можете да разберете какво общо имате с този парализиран от четиридесет години човек. Как е възможно това да сте вие? Какво е общото помежду ни?

Много просто. Нашата обреченост и нашата надежда. Каква обреченост? Библията говори за "святост, без която никой няма да види Господа." (Евреи 12:14, СИ). Ние сме обречени. Само онези, чийто живот е свят, ще видят Бога. Святостта е условието за влизане в небето. Съвършенството е изискването за получаване на вечността. Иска ни се да не е така. Живеем така, сякаш само онези, които са "почтени", ще видят Бога. Мислим си, че всички, които искрено опитват, ще видят Бога. Държим се така, все едно сме добри, все едно никога не сме извършили нещо прекалено лошо. И сякаш такава доброта ни стига, за да отидем на небето.

На нас ни звучи правилно, но не и на Бога. А стандартите се поставят от Него. И са високи. "Бъдете съвършени и вие, както е съвършен вашият небесен Отец." (Матей 5:48). Виждате ли, според Божия план идеалът за съвършенство е Бог. Не бива да се сравняваме с другите. Те са омърсени колкото нас. Целта е да бъдем като Него. Нищо друго не минава. Точно затова ви казвам, че ние с вас сме като този инвалид. Парализирани сме като него. Хванати сме в капан като него. Закъсали сме като него и не можем да намерим изход от положението си. Долу, на постелката, сме ние с вас. Болни и немощни. Когато става дума за изцеление на духовното ни състояние, нямаме никакъв избор. Със същия успех можем да се опитваме да достигнем луната с овчарски скок. Не разполагаме с нужното, за да оздравеем. Единствената ни надежда е, че Бог ще направи за нас същото, което прави за човека във Витезда. Че ще излезе от храма и ще влезе в нашето отделение на болка и безпомощност. Което на практика и прави.

Прочетете внимателно описанието на Павел за това, какво е направил за вас Бог: "Вас, които бяхте мъртви в прегрешенията си и необрязването на плътта си, Той съживи с Него, като прости всичките ви престъпления, Той изличи написаното в постановленията на закона, което беше против нас, и го отстрани отсред нас, като го прикова на кръста; и като разоръжи началствата и властите, Той ги изложи на показ, тържествувайки над тях чрез него." (Кол. 2:13-15, ВЕРЕН). И докато четете тези думи, отговорете на следните въпроси. Кой върши работата? Вие или Бог? Кой е активният? Вие или Бог? Кой изработва спасението? Вие или Бог? Кой е силният и кой е парализираният? Нека откроим някои изрази и помислим. Първо, погледнете своето състояние. "Бяхме мъртви в прегрешенията си..."

Положението на инвалида е по-добро от нашето. Той поне е жив. Павел казва, че ако сме извън Христос, ние с вас сме мъртви. Духовно мъртви. Безжизнени. Трупове. Мъртъвци. Какво би могъл да извърши един мъртвец? Не много. Но вижте какво прави Бог с мъртвите.

Съживи ни.

Прости престъпленията ни.

Изличи враждебните постановления.

Отстрани ги и ги прикова на кръста.

Разоръжи началствата и властите.

Изложи ги на показ.

Тържествува над тях.

И отново същият въпрос. Кой е активният? Ние с вас или Бог? Кой е окованият и кой е освободителят?

Бог хвърля спасителни пояси към всяко поколение.

Погледнете Йона в корема на рибата. Плуващ в стомашни сокове и морски водорасли. Бог го оставя там три дни. В продължение на три дни Йона размишлява върху вазможностите. И все стига до един и същи извод. Изход няма. От мястото, където седи (или плува), има само два пътя навън. Но и двата пътя са твърде непривлекателни. Какъвто, впрочем, е и самият Йона. Провалил се е като беглец. Направил е фиаско като проповедник. В най-добрия случай е страхливец, а в най-лошия - предател. Опитвайки се да се скрие в миша дупка, той е попаднал в тъмния стомах на рибата. Така че Йона прави единственото, което може. Моли се. Не казва нищо за свое оправдание, но говори много за Божията доброта. Дори не иска помощ, но я получава. Преди още да каже "Амин", коремът се присвива, рибата го изплюва и Йона се приземява по лице на брега.

Погледнете Даниил в рова на лъвовете. Неговите перспективи не са много по-добри от тези на Йона. Йона е погълнат и на Даниил му предстои същото. Той е на земята по гръб, а муцуните на лъвовете са толкова близко, че усеща дъха им. Най-големият от тях слага лапа на гърдите му, навежда се за първата хапка и... нищо. Вместо отхапване чувства отъркване. Даниил отваря очи и вижда муцуната на втория лъв, който се трие в корема му. Лъвът ръмжи, но устата му е затворена. В този момент Даниил чува смях от ъгъла. Няма представа кой е, но си личи, че му е забавно. В ръката си държи камшик, а изражението му казва: "Хванах те, когато най-малко очакваше!"

Или пък погледнете Йосиф в ямата - варовикова дупка в горещата пустиня. Камъкът е претърколен и животът му е преобърнат. Горе са неговите братя. Те се смеят и ядат, все едно, че не са направили нищо повече от това, да му кажат да се махне от очите им (което и той прави през по-голямата част от живота си). И имат сериозното намерение да го оставят да прекара последните си дни сред паяците и змиите и да умре в ямата. Подобно на Йона и Даниил, Йосиф е в капан. Той няма избор. Няма изход. Няма надежда. Но тъй като момчетата на Яков са колкото коварни, толкова и алчни, Йосиф е продаден на някакви пътуващи на юг измаиляни. След това той променя историята. Макар пътят до двореца да се отклонява през затвора, все пак го довежда на трона. По-късно Йосиф застава отново пред ствоите братя и този път те го молят за помощ. И той е достатъчно мъдър, за да им даде попросеното, а не заслуженото.

Или погледнете Варава в редицата на осъдените на смърт. Последното желание е изпълнено. Екзекуцията е насрочена. Варава прекарва времето в килията, като реди пасианси. Примирил се е с факта, че краят е близо. Не моли. Не търси начини. Не настоява. Решението е взето и той ще умре. Както при Йона, Даниил и Йосиф, не му е останало нищо друго освен сълзите. Но както при Йона, Даниил и Йосиф, времето за сълзи не настъпва. Стъпките на надзирателя отекват в тъмницата. Варава мисли, че му носи белезниците и последната цигара. Грешка. Надзирателят му подава цивилни дрехи. И Варава напуска затвора като свободен човек, защото неговото място заема друг, когото навярно никога не е виждал.

Такива са историите в Библията. Една след друга се редят смъртни опасности. Тъкмо главата е поставена на гилотината, тъкмо примката е на шията, и се появява Голгота.

На вратата на Лот почукват ангели (Битие 19 гл.)

Вихърът проговаря в болката на Йов (Йов 38-42 гл.)

Реката Йордан очиства проказата на Нееман (І Царе 5 гл.)

В килията на Петър се явява ангел (Деяния 12 гл.)

Божиите усилия са най-явни, когато нашите са най-ялови.

Върнете се за момент във Витезда. Искам да се спрем на краткия, но показателен разговор между паралитика и Спасителя. Преди да го изцели, Исус му задава въпрос:

- Искаш ли да оздравееш?

- Господине, когато се раздвижи водата, няма кой да ме спусне в къпалнята. А докато отида, друг слиза преди мен.

Дали се оплаква? Дали се самосъжалява? Или просто отбелязва фактите? Кой знае. Но преди да се задълбочите, вижте какво става по-нататък.

- Стани, вдигни постелката си и ходи!

"И начаса човекът оздравя, вдигна постелката си и започна да ходи..." (9 ст.)

Иска ми се и ние да го сторим. Иска ми се и ние така да приемем думите на Исус. Страшно много ми се ще да се научим, че когато Той казва нещо, то става. Каква е тая особена парализа, която ни е приковала? Какво е това твърдоглаво нежелание да оздравеем? Когато Исус ни казва да станем, нека станем!

Когато казва, че ни е простено, нека се разтоварим от вината!

Когато казва, че сме ценни, нека Му повярваме!

Когато казва, че сме вечни, нека заровим своя страх!

Когато казва, че се грижи за всичко, нека престанем да се тревожим!

Когато казва: "Стани", нека го направим!

Обичам историята за войника, който хванал избягалия кон на Александър Велики. Когато върнал животното на генерала, Александър му благодарил с думите: "Благодаря ви, капитане!" Само с една дума войникът бил повишен. Генералът го изрекъл, а войникът го приел. Той отишъл в щаба, избрал си нова униформа и я облякъл. Влязъл в спалнята на офицерите и си избрал легло. После се нахранил в офицерската столова. Тъй като го казал генералът, той повярвал. Можем да направим същото.

Дали това е вашата история? Може би. Всички елементи съвпадат. Един приветлив непознат е влязъл в света на вашата болка и ви протяга ръка. Време е да я поемете.

Приоритетите на Бога

След няколко дни Той пак влезе в Капернаум; и се разчу, че бил в къщата. И веднага се събраха много хора, така че и около вратата не можеха да се поберат. А Той им говореше Словото. И дойдоха и донесоха при Него един паралитик. Носеха го четирима. И като не можаха да се приближат до Него заради множеството, разкриха покрива на къщата, където беше Той, пробиха го и спуснаха постелката, на която лежеше паралитика:

- Синко, прощават ти се греховете.

А имаше там някои от книжниците, които седяха и размишляваха в сърцата си: "Тоя защо говори така? Той богохулства. Кой може да прощава грехове освен Един - Бог?"

Исус като разбра веднага с Духа Си, че така размишляват в себе си, им каза:

- Защо размишлявате това в сърцата си? Кое е по-лесно да кажа на паралитика: "Прощават ти се греховете" или: "Стани, вдигни постелката си и ходи"? Но за да познаете, че Човешкият Син има власт на земята да прощава грехове каза на паралитика казвам ти: "Стани, вдигни постелката си и си иди у дома."

И той веднага стана, вдигна си постелката и излезе пред всичките.

Така че всички се зачудиха и славеха Бога, и говореха:

- Никога не сме виждали такова нещо.

Марк 2:1-12, ВЕРЕН

Кое е по-лесно да кажа на паралитика:

"Прощават ти се греховете", или:

"Стани, вдигни постелката си и ходи"?

Марк 2:9

Нека поговорим за изблиците на любов.

Сигурно сте виждали изблик на слънчеви лъчи. В сенчестата гора между дърветата внезапно прониква сноп слънчева светлина. Били сте свидетели на изблик на нов извор. Горещите земни недра изведнъж изгвърлят огромно количество вода на повърхността. Познавате изблика на възгласи, когато цирковият артист е завършил номера си успешно. Преживявали сте и изблици на любов. Може би не ги наричате така, но определено се е случвало да ги усещате. Изблик на любов. Спонтанно привличане. Нежни моменти на лъчезарна обич. Пламнало посвещиние. Избухване на нежност. Може ли да дам един пример?

Със съпруга си сте на парти. Едно от тези места, където всички стоят прави в салона, говорят и ядат. Около вас има няколко жени, а съпругът ви е отсреща в компанията на неколцина други мъже. Темата на вашата групичка са мъжете ви, а общото мнение спрямо тях е отрицателно. Жените се оплакват от голфа, огромните количества мръсни чорапи и работата му до късно през нощта. Но вие мълчите. Говорите малко, защото нямате какво да кажете. Мъжът, за когото сте се омъжили не е идеален, но не е и изтезание. Всъщност, сравнен с другите мъже, изглежда доста специален. Сменил е повече памперси, отколкото му се полагат, а откакто се роди последното бебе, стиковете му за голф не са слизали от тавана. Поглеждате към съпруга си в другия край на стаята и се усмихвате на жеста, с който той намества вратовръзката, която е сложил след изричното ви настояване. Все така красив, като в деня, когато сте го срещнали. Молко по-пълен и малко по-плешив, но вие не го забелязвате. Човекът, когото виждате е същият, който е откраднал сърцето ви. И внезапно ви се струва, че бихте преплували с лодка и до Китай само, за да му кажете колко се радвате, че го е направил. Това е изблик на любов.

Ето още един. Отдавна не сте държали бебе. Отдавна покрай вас не е имало бебе. И ето ви сам с едно пеленаче. Децата ви са го донесли само за вечерта, а жена ви е изтичала до магазина за мляко, така че сега сте само вие и вашият внук. Той е едва на няколко дни и е завит по-стегнато от пурите, с които черпите приятелите си. Вземате го на ръце и тогава осъзнавате, че за пръв път сте останал насаме с него. Сред всичките празнични фанфари и приятелите в болницата двамата не сте оставали очи в очи. До този момент. Затова сядате в големия си стол и го обгръщате, за да гледате лицето му. Мислите за бъдещето, неговото бъдеще: първите крачки, първата целувка, футболът, колежът. Питате се какво ли е да бъдеш дете в един свят, където от всеки ъгъл дебне опасност. Докато разглеждате малките очи и носле, наследени от другия род, ви сполетява една мисъл. От нищото се появява лъч решителност. Изведнъж осъзнавате, че даже и на ада ще се наложи да мине през трупа ви, ако иска да достигне до този, който носи вашето име. "Всичко ще бъде наред - се чувате да обещавате на спящото момченце. - Каквото и да става, просто помни, че аз съм с теб. Всичко ще бъде наред." Искате ли още един пример?

Върнали сте се вкъщи раздразнен, защото крайният срок наближава. А тя пък е ядосана, задето в детската градина са забравили да дадат на петгодишната ви дъщеря лекарството за гърло. Всеки от вас иска от другия малко съчувствие, но не получава никакво. И така, сядате на масата за вечеря - вие раздразнен, а тя ядосана - с малката Емили. Емили сключва ръце за молитва (както е била научена), а вие двамата свеждате глави (но не и сърца) и слушате. Само Бог знае от къде идва тази молитва.

"Боже, аз съм Емили. Как си? Аз съм добре, благодаря. Мама и татко са много ядосани. Не знам защо. Имаме си птички, играчки, картофена салата и семейство. Можеш ли да ги накараш да спрат да се сърдят? Моля Те, направи го, защото иначе само на Теб и на мен ще ни е хубаво. Амин."

Отговорът пристига преди края на молитвата. По средата и двамата сте вдигнали глави, а на края се смеете, клатите глава и се извинявате. И двамата благодарите на Бога за малкия гласец, който ви напомня кои са истински важните неща.

Това правят изблиците на любов. Напомнят ни кои са важните неща в живота. Като телеграма от близък приятел, където ви се припомня да цените съкровището, което притежавате, докато не е станало късно. Прошепване от ангел (или от някой с ангелски глас), което ви подсеща, че имате повече, отколкото искате, и че спешното не винаги е най-важното. Това са изблици на любов. Изпитвали сте ги. Аз - също. И за ваша изненада, Исус също е изпитвал такива изблици. И то не малко.

Например при срещата Му с един инвалид. Човекът не може да ходи. Не може да стои. Крайниците му са неподвижни, а тялото - изкривено. Светът над него го подминава, а той само седи и гледа. Навярно паралич е сковал тялото му още от рождение. Докато другите деца скачат и тичат, той с мъка придвижва лъжицата до устата си. Докато неговите братя и сестри говорят и пеят, думите му се сливат и изплъзват. Навярно никога не е съзнавал какво значи да си напълно здрав.

А може и да е обратното. Навярно някога е бил здрав. Дали е имало време, когато е усещал силата си, а не недъгавостта си? Дали е имало моменти, когато е можел да надбяга друг? Дали е имало време, когато е бил най-здравият в къщата? Дали е имало дни, когато всяко дете е искало да прилича на него? После дошло падането - подхлъзване в пропаст или препъване по стълби. Болката в черепа е била непоносима, но още по-лоша е неподвижността в краката и ръцете. Ходилата увиснали безчувствено в краищата на краката му. Китките се люлеели от двете му страни като празни ръкави. Виждал е крайниците си, но не ги е усещал. Независимо дали е парализиран по рождение или впоследствие, крайният резултат е един и е факт. Пълна зависимост от околните. Някой трябва да мие лицето му и да къпе тялото му. Не може да си издуха носа, нито да отиде на разходка. Времето, когато е тичал, остава в сънищата. След което той се събужда в тяло, което на може да се обърне, нито отново да заспи от болката, донесена от съня.




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница