"Смазана тръстика няма да пречупи и тлеещ фитил няма да угаси."

"Смазана тръстика няма да пречупи и тлеещ фитил няма да угаси."

Смазани тръстики и тлеещи фитили

събота, 14.00-16.00 ч

Библиотека „Линкълн"`

Когато минавате през вратите на библиотеката, ви посреща застоялият мирис на книги. На гишето седи библиотекарка с коса, навита на кок. Зад ухото й има молив. Студент с раничка оставена в краката му, се взира в чекмедже от картотеката. Маса със стари броеве на списание „Лайф" привлича вниманието ви. Тъкмо посягате към един брой с Труман на корицата, когато забелязвате надпис, който ви напомня за какво сте дошли: Смазани тръстики и тлеещи фитили. Той сочи към някаква врата. Преминавате през коридор, отваряте една от двете тежки дървени врати и влизате.

Стаята е уютна - не по-голяма от кабинет. Стените са покрити с рафтове, а на рафтовете са подредени книги. В камината пропуква огън и два стола с високи облегалки ви подканват да прекарате следобеда с интересна книга. Може би по-късно, си мислите. Първо, изложбата.

Рисунките са разположени наоколо. Всички са в рамки. Ярки цветове. Поставени са на стативи по двойки с гръб една към друга. Прибирате ръкавиците в джоба, окачвате палтото на закачалката и се приближавате към първата картина.

Прокажен човек е централната фигура на платното. Той е приведен ниско, сякаш е гърбав. Безпръстата му ръка, обвита в дрипи, се протяга към вас, умолявайки. Парцаливата му дреха скрива цялото лице с изключение на двете, изпълнени с болка очи. Хората около прокажения са в паника. Баща е сграбчил любопитното си дете. В опита си бързо да се отдалечи, една жена се препъва. Мъж гледа гневно през рамо, докато бяга встрани. Рисунката е озаглавена с молбата на прокажения: „Ако искаш, можеш да..."

Другата рисунка изобразява същия прокажен, но сцената е коренно променена. Заглавието съдържа само една дума: „Искам." Тук прокаженият е изправен и висок. Човекът гледа в собствената си протегната ръка. Тя има пръсти! Покривалото от лицето му е изчезнало и той се усмихва. Хората ги няма. До прокажения стои само един човек. Неговото лице не се вижда, но можете да видите ръката му на рамото на изцеления.

„Това не е изложба за природата", прошепвате си вие, докато минавате към следващата рисунка.

Тук четката на художника е уловила жена на средна възраст, която прескача пропаст. Дрехите й са дрипави. Тялото е слабо, а лицето - бледо. Изглежда анемична. Докато протяга и двете си ръце към отсрещния край на пропастта, в очите й има отчаяние. На ръба там стои човек. Виждат се само краката, сандалите и краят на дрехата му. Под картината стоят думите на жената: „Само ако..."

Пристъпвате бързо, за да видите сцената от другата страна. Жената вече е изправена. Земята под босите крака е твърда. Лицето й цъфти от жизненост. Плахият поглед е вдигнат към полукръга от хора наоколо. До нея стои онзи, когото се е стремяла да докосне. А заглавието? Неговите думи: „Дерзай..."

Следващият портрет е сюрреалистичен. Разкривено мъжко лице е завладяло цялото платно. На лилав фон се вият оранжеви коси. Лицето е издължено и разширено отдолу като круша. Очите представляват перпендикулярни отвори, в които подскачат хиляди малки зеници. Устата е замръзнала, отворена за писък. В нея забелязвате нещо странно. Тя е населена! Стотици същества, подобни на паяци, се дерат с нокти. Техните отчаяни гласове са обобщени от заглавието: „Заклевам те в Бога, недей ме мъчи!"

На следващия портрет оскъдно облечена жена трепери пред разярена тълпа мъже, които я заплашват с камъни. А от другата страна... Камъните лежат кротко, разхвърляни по земята. Изненаданата жена и усмихващ се човек са сами в двора, непосредствено до някакви рисунки в прахта.

На едно място парализиран човек на носилка убеждава приятелите си да не се предават, докато те се взират в къща, претъпкана с хора. А на следващото платно носилката е на неговите рамене, а той изхвръква през вратата на къщата.

На една картина слепец вика към равин. А на следващата се покланя на човека, към когото е викал.

Из цялата галерия последователността е една и съща. Навсякъде картините са две, първата - на човек с болка, а втората - на човек със спокойствие. Снимки на състоянието „преди" и „след" някаква съдбовна среща. Сцена след сцена спокойствието измества скръбта. Смисълът побеждава страданието. Надеждата свети по-силно от раните.

В средата на залата обаче стои сама една картина. Тя е различна от другите. На нея няма лица. Нито хора. Художникът е потопил четката си в древното пророчество и е нарисувал две обикновени неща - тръстика и фитил.

и тлеещ фитил няма да угаси.

Матей 12:20              
Има ли нещо по-крехко от смазаната тръстика? Вижте прекършените тръстики по брега. Стройното и високо някога стъбло на жилавото речно растение сега е наведено и превито.

Не сте ли и вие прекършена тръстика? Отдавна ли бе времето, когато сте стояли също толкова изправени, също толкова горди? Били сте изправени и жизнени, захранвани от водите и вкоренени в речното корито на увереността.

После нещо се е случило. Прекършили са ви...

Нечии остри думи.

Гневът на приятел.

Изневярата на съпруга.

Собственият ви провал.

Религиозната закостенялост край вас.

И вие сте наранени. Страшно сте превити. Кухото ви тръстиково стъбло, някога стройно, сега е прегънато и скрито в папура.

А тлеещият фитил на свещта... Има ли нещо по-близко до смъртта от мъждукащия фитил? Яркият някога пламък сега потрепва и загасва. Все още топъл от вчерашния порив, но без огън. Не напълно изстинал, но и далеч от горещия пламък. Отдавна ли бе времето, когато сте горели с вяра? Спомняте ли си как тогава сте осветявали пътя?

После е дошъл вятърът... Студеният, острият вятър. Казали са ви, че вашите идеи са глупави. Отсекли са, че мечтите ви са прекалено възвишени. Нахокали са ви, че се изправяте срещу изпитаното от времето. Нестихващият вятър е искал да ви повали. Да, за момент (или може би цяла вечност) вие сте устоявали, но неспирните пориви са плющели върху вашия тлеещ фитил и вие сте били на косъм от тъмнината.

Смазаните тръстики и тлеещите фитили. Обществото знае как да се справи с вас. То има място за повалените. Светът ще ви пречупи. Светът ще ви угаси.

Но художниците и Писанието твърдят, че Бог няма да го стори. Платно след платно те рисуват нежното докосване на Създателя, който има специално място за смазаните и изморените на земята. Един Бог, който е приятел на нараненото сърце. Един Бог, който разпалва вашите мечти. Това е темата на Новия Завет.

И темата на изложбата.

Нека се разходим заедно из галерията. Нека помислим за моментите, когато Христос среща страдащи хора. Ще видим изпълнението на пророчеството. Ще видим как се изправят смазаните тръстики и как се разпалват мъждукащите фитили.

Тази колекция е страхотна! Между другото, вашият портрет също е там. Вървете право напред. Вижте. Ето там, до стената. Точно както останалите, на статива има две платна. Но за разлика от другите те са... празни! Отдолу е вашето име. А до статива има маса с четка и бои...

Тя стоеше уверено.

На здравото стъбло с високо вдигната глава.

Но това беше преди невнимателния удар,

преди поройния дъжд.

Сега тя е смазана, прегъната. Отмаляла.

Търси нежни пръсти, които не чупят,

а изправят.

Нуждае се от решителен допир,

който не наранява, а изцелява.

Нежна мощ.

Ласкава сила.

Има ли такава ръка?