Партията и работническата класа в системата на пролетарската диктатура



Дата07.09.2017
Размер283.42 Kb.
ПАРТИЯТА И РАБОТНИЧЕСКАТА КЛАСА В СИСТЕМАТА НА ПРОЛЕТАРСКАТА ДИКТАТУРА (глава 5 от произведението на И. В. Сталин - „Към въпросите на ленинизма“)

И.В.СТАЛИН

По-горе аз говорих за пролетарската диктатура от гледището на нейната историческа неизбежност, от гледището на нейното класово съдържание, от гледището на нейната държавна природа и, най-после, от гледището на нейните разрушителни и творчески задачи, които се разрешават в продължение на цял исторически период, наречен преходен период от капитализма към социализма. Сега ние трябва да поговорим за диктатурата на пролетариата от гледището на нейното устройство, от гледището на нейния „механизъм“, от гледището на ролята и значението на ония „трансмисии“, „лостове“ и „направляваща сила“, чиято съвкупност образува „системата на пролетарската диктатура“ (Ленин) и при чиято помощ се извършва всекидневната работа на пролетарската диктатура.


Какво нещо са тези „трансмисии“ или „лостове“ в системата на пролетарската диктатура? Какво нещо е тази „направляваща сила“? За какво са потребни те? Лостове или трансмисии — това са самите ония масови пролетарски организации, без чиято помощ е невъзможно да се осъществи диктатурата.
Направляваща сила — това е челният отред на пролетариата, това е неговият авангард, който е главната ръководна сила на пролетарската диктатура.
Тези трансмисии, лостове и направляваща сила са необходими на пролетариата, защото без тях той би се оказал в борбата си за победа в положението на армия без оръжие пред лицето на организирания и въоръжен капитал. Тези организации са необходими на пролетариата, защото без тях той би претърпял неминуемо поражение в борбата си за събаряне на буржоазията, в борбата си за укрепване на своята власт, в борбата си за изграждане на социализма. Систематичната помощ на тези организации и направляващата сила на авангарда са необходими, защото без тези условия не е възможна никаква що-годе трайна и крепка пролетарска диктатура.
Какви са тези организации?
Първо, това са работническите професионални съюзи с техните разклонения в центъра и по места във формата на цяла редица производствени, културни, възпитателни и други организации. Те обединяват работниците от всички професии. Те са безпартийна организация. Професионалните съюзи можем да наречем всеобща организация на господствуващата в нашата страна работническа класа. Те са школа на комунизъм. Те излъчват от своята среда най-добрите работници за ръководна работа във всички клонове на управлението. Те осъществяват връзката между най-съзнателните и изостаналите сред работническата класа. Те свързват работническите маси с авангарда на работническата класа.
Второ, това са Съветите с техните многобройни разклонения в центъра и по места във формата на административни, стопански, военни, културни и др. държавни организации плюс безбройно множество самоинициативни масови обединения на трудещите се, които окръжават тези организации и ги свързват с населението. Съветите са масова организация на всички трудещи се в града и селото. Те са безпартийна организация. Съветите са непосредствен израз на пролетарската диктатура. През Съветите минават всички най-разнообразни мероприятия по укрепването на диктатурата и изграждането на социализма. Чрез Съветите се осъществява държавното ръководство на селяните от страна на пролетариата. Съветите съединяват милионните трудещи се маси с пролетарския авангард. Трето, това е кооперацията от всички видове с всичките й разклонения. Тя е масова организация на трудещите се, организация безпартийна, която ги обединява преди всичко като потребители, а така също, с течение на времето, и като производители (селскостопанската кооперация). Тя придобива особено значение след укрепването на пролетарската диктатура, през периода на широкото строителство. Тя улеснява връзката на пролетарския авангард със селските маси и създава възможност да се въвлекат последните в потока на социалистическото строителство.
Четвърто, това е младежкият съюз. Той е масова организация на работническата и селска младеж, организация безпартийна, но тясно свързана с партията. Той има за задача да помага на партията за възпитаването на младото поколение в духа на социализма. Той дава млади резерви за всички останали масови пролетарски организации във всичките клонове на управлението. Младежкият съюз придоби особено значение след укрепването на пролетарската диктатура, през периода на широката културна и възпитателна работа на пролетариата.
Най-после, това е партията на пролетариата, неговият авангард. Нейната сила се състои в това, че тя набира в себе си всичко най-добро из средата на пролетариата от всички негови масови организации. Нейното предназначение е да обединява работата на всички без изключение масови пролетарски организации и да насочва действията им към една цел — освобождението на пролетариата. А да се обединяват и насочват те към една цел е абсолютно необходимо, защото без това не е възможно единството на пролетарската борба, защото без това не е възможно ръководенето на пролетарските маси в борбата им за власт, в борбата им за социалистическо строителство. Но да обединява и насочва дейността на масовите пролетарски организации е способен само авангардът на пролетариата, неговата партия. Само партията на пролетариата, само партията на комунистите е способна да играе тази роля на главен ръководител в системата на пролетарската диктатура.
Защо?
„Защото, първо, партията е сборен пункт на най-добрите елементи от работническата класа, които имат непосредствени връзки с безпартийните пролетарски организации и твърде често ги ръководят; защото, второ, партията, като сборен пункт на най-добрите хора от работническата класа, е най-добрата школа за подготвяне водачи на работническата класа, способни да ръководят всички форми на организация на своята класа; защото, трето, партията, като най-добра школа за подготвяне водачи на работническата класа, по своя опит и авторитет е единствената организация, способна да централизира ръководството на пролетарската борба и да превърне по такъв начин всички видове безпартийни организации на работническата класа в обслужващи органи и трансмисионни ремъци, които я свързват с класата“ (виж „За основите на ленинизма“).
Партията е главната ръководна сила в системата на пролетарската диктатура.
„Партията е висшата форма на класово обединение на пролетариата“ (Ленин).
И така: професионалните съюзи като масова пролетарска организация, която свързва партията с класата преди всичко по производствена линия; Съветите като масова организация на трудещите се, която свързва партията с последните преди всичко по държавна линия; кооперацията като масова организация главно на селяните, която свързва партията със селските маси преди всичко по стопанска линия, по линията на въвличане селяните в социалистическото строителство; младежкият съюз като масова организация на работническата и селска младеж, която е призвана да улесни пролетарския авангард в социалистическото възпитание на новото поколение и в подготовката на млади резерви; и, най-после, партията като главна направляваща сила в системата на пролетарската диктатура, която е призвана да ръководи всички тези масови организации — такава е изобщо картината на „механизма“ на диктатурата, картината на „системата на пролетарската диктатура“.
Без партията като главна ръководна сила не е възможна една що-годе трайна и крепка пролетарска диктатура.
По такъв начин, изразявайки се с думите на Ленин, „получава се, общо взето, един формално некомунистически, гъвкав и сравнително широк, твърде могъщ пролетарски апарат, чрез който партията е тясно свързана с класата и с масата и чрез който, под ръководството на партията, се осъществява диктатурата на класата“ (виж т. XXV, стр. 192).
Това не значи, разбира се, че партията може или трябва да замени професионалните съюзи, Съветите и другите масови организации. Партията осъществява пролетарската диктатура. Но тя я осъществява не непосредствено, а с помощта на професионалните съюзи, чрез Съветите и техните разклонения. Без тези „трансмисионни ремъци“ не би била възможна една що-годе трайна диктатура.
„Не може — казва Ленин — да се осъществява диктатурата без няколко „трансмисии“ от авангарда към масата на водещата класа и от нея — към масата трудещи се“ (виж т. XXVI, стр. 65).
„Партията, така да се каже, поглъща в себе си авангарда на пролетариата и този авангард осъществява пролетарската диктатура. И без такъв фундамент като професионалните съюзи не може да се осъществява диктатурата, не могат да се изпълняват държавните функции. А тяхното изпълнение става пак чрез редица специални учреждения от нов тип, а именно : чрез съветския апарат“ (виж т. XXVI. стр. 64)
Като върховен израз на ръководната роля на партията например у нас, в Съветския съюз, в страната на пролетарската диктатура, трябва да се признае фактът, че нито един важен политически или организационен въпрос у нас не се решава от нашите съветски и други масови организации без ръководните указания на партията. В този смисъл би могло да се каже, че диктатурата на пролетариата е по същество „диктатура“ на неговия авангард, „диктатура“ на неговата партия като основна ръководна сила на пролетариата. Ето какво казваше по това Ленин на II конгрес на Коминтерна.
„Тенер казва, че той е за пролетарската диктатура, но че той си представя пролетарската диктатура не съвсем такава, каквато си я представяме ние. Той казва, че под пролетарска диктатура ние разбираме всъщност* диктатурата на организираното и съзнателно малцинство.
И действително, в епохата на капитализма, когато работническите маси се подлагат на непрекъсната експлоатация и не могат да развиват своите човешки способности, най-характерното за работническите политически партии е именно това, че те могат да обхванат само малцинството от своята класа. Политическата партия може да обедини само малцинството от класата, точно тъй, както действително съзнателните работници във всяко капиталистическо общество съставляват само малцинство от всичките работници. Поради това ние сме принудени да признаем, че само това съзнателно малцинство може да ръководи широките работнически маси и да ги води след себе си. И ако др. Тенер казва, че той е враг на партията, но в същото време е за това, щото малцинството от най-добре организираните и най-революционните работници да посочват пътя на целия пролетариат, то аз заявявам, че разлика между нас в действителност няма“ (виж т. XXV, стр. 347).
Това обаче не трябва да се разбира в смисъл че между диктатурата на пролетариата и ръководната роля на партията („диктатурата“ на партията) може да се сложи знак за равенство, че може да се отъждестви първата с втората, че може да се подмени първата с втората? Ето например Сорин казва, че „диктатурата на пролетариата е диктатура на нашата партия“. Това положение, както виждате, отъждествява „диктатурата на партията“ с диктатурата на пролетариата. Може ли да се признае за правилно такова отъждествяване, без да напуснем почвата на ленинизма? Не, не може. И ето защо:
Първо. В гореприведения цитат из речта на Ленин пред II конгрес на Коминтерна Ленин съвсем не отъждествява ръководната роля на партията с диктатурата на пролетариата. Той говори само за това, че „само съзнателното малцинство (т. е. партията. И. Ст.) може да ръководи широките работнически маси и да ги води след себе си“, че именно в този смисъл „под диктатура на пролетариата ние разбираме всъщност* диктатурата на неговото организирано и съзнателно малцинство“.
Когато казваме „всъщност", още не означава, че казваме „изцяло“. Ние често казваме, че националният въпрос е всъщност въпрос селски. И това е съвършено правилно. Но това още не значи, че националният въпрос и селският въпрос се покриват, че по своя обем селският въпрос се равнява на националния въпрос, че селският въпрос е тъждествен с националния въпрос. Не е нужно да се доказва, че по обем националният въпрос е по-широк и по-богат от селския въпрос. Същото трябва да се каже по аналогия с това за ръководната роля на партията и за диктатурата на пролетариата. Ако партията провежда диктатурата на пролетариата и в този смисъл диктатурата на пролетариата е всъщност „диктатура“ на неговата партия, то това още не значи, че „диктатурата на партията“ (нейната ръководна роля) е тъждествена с диктатурата на пролетариата, че по своя обем първата се равнява на втората. Не е нужно да се доказва, че по обем диктатурата на пролетариата е по-широка и по-богата от ръководната роля на партията. Партията провежда диктатурата на пролетариата, но тя провежда диктатурата на пролетариата, а не някаква друга диктатура. Който отъждествява ръководната роля на партията с диктатурата на пролетариата, той подменява диктатурата на пролетариата с „диктатурата“ на партията.
Второ. Нито едно важно решение на масовите пролетарски организации не минава без ръководните указания на партията. Това е съвършено правилно. Но значи ли това, че пролетарската диктатура се изчерпва с ръководните указания на партията? Значи ли това, че ръководните указания на партията могат да се отъждествят поради това с диктатурата на пролетариата ? Разбира се, не значи. Диктатурата на пролетариата се състои от ръководните указания на партията плюс провеждането на тези указания от масовите пролетарски организации плюс тяхното осъществяване от населението. Тук, както виждате, ние имаме работа с цяла редица преходни и междинни степени, които съвсем не са маловажен момент в пролетарската диктатура. Между ръководните указания на партията и тяхното осъществяване лежат следователно волята и действията на ръководените, волята и действията на класата, нейната готовност (или нежелание) да подкрепи тия указания, нейното умение (или неумение) да проведе тези указания, нейното умение (или неумение) да ги проведе точно така, както изисква обстановката. Едва ли е нужно да се доказва, че партията, която е взела върху себе си ръководството, не може да не държи сметка за волята, състоянието, степента на съзнанието на ръководените, не може да изключва от сметките си волята, състоянието и степента на съзнание на своята класа. Затова, който отъждествява ръководната роля на партията с пролетарската диктатура, той подменя волята и действията на класата с указанията на партията.
Трето. „Пролетарската диктатура – казва Ленин – е класовата борба на победилия и взел в своите ръце политическата власт пролетариат“ (виж т. XXIV, стр. З11). В какво може да се изрази тази класова борба? Тя може да се изрази в редица въоръжени акции на пролетариата против действията на съборената буржоазия или против интервенцията на чуждестранната буржоазия. Тя може да се изрази в гражданска война, ако властта на пролетариата не е още заздравена. Тя може да се изрази в широка организаторска и строителна работа на пролетариата с привличане на работа широките маси, след като властта се е заздравила вече. Във всички тези случаи действуващото лице е пролетариатът като класа. Не е имало такъв случай, щото партията, единствено само партията, да организира всички тези акции изключително със своите собствени сили, без поддръжката на класата. Обикновено тя само ръководи тези акции и ги ръководи дотолкова, доколкото има зад себе си поддръжката на класата. Защото партията не може да покрие, не може да замени класата. Защото партията, при всичката й важна, ръководна роля, все пак си остава част от класата. Затова, който отъждествява ръководната роля на партията с диктатурата на пролетариата, той подменя класата с партията.
Четвърто. Партията осъществява диктатурата на пролетариата. „Партията — това е непосредствено управляващият авангард на пролетариата, това е ръководителят“ (Ленин). В този смисъл партията взема властта, партията управлява страната. Но това още не значи че партията осъществява пролетарската диктатура независимо от държавната власт, без държавната власт, че партията управлява страната независимо от Съветите, не чрез Съветите. Това още не значи, че може да се отъждествява партията със Съветите, с държавната власт. Партията е ядката на властта. Но тя не е и не може да бъде отъждествявана с държавната власт.
„Като управляваща партия — казва Ленин — ние не можехме да не сливаме партийните „върхове“ със съветските „върхове“, те у нас са слети и ще бъдат такива“ (виж т. XXVI, стр. 208). Това е съвършено правилно, но с това Ленин съвсем не иска да каже, че нашите съветски учреждения като цяло, например нашата армия, нашият транспорт, нашите стопански учреждения и т. н., са учреждения на нашата партия, че партията може да замени Съветите и техните разклонения, че партията може да се отъждестви с държавната власт. Ленин не-веднъж казваше, че „съветската система е пролетарската диктатура“, че „Съветската власт е пролетарската диктатура“ (виж т. XXIV, стр. 14 и 15), но той никога не е казвал, че партията е държавна власт, че Съветите и партията са едно и също нещо. Партията, която наброява стотици хиляди члена, ръководи Съветите и техните разклонения в центъра и по места, които обхващат десетки милиона хора, партийни и безпартийни, но тя не може и не трябва да ги замени със себе си. Ето защо Ленин казва, че „диктатурата се осъществява от организирания в Съвети пролетариат, когото ръководи комунистическата партия на болшевиките“, че „всичката работа на партията се извършва чрез Съветите, които обединяват трудещите се маси без разлика на професия“ (виж т. XXV, стр. 192 и 193), че диктатурата „трябва да се осъществява...чрез съветския апарат“ (виж т. XXVI, стр. 64). Затова, който отъждествява ръководната роля на партията с диктатурата на пролетариата, той подменя Съветите, т. е. държавната власт, с партията.
Пето. Понятието пролетарска диктатура е понятие държавно. Пролетарската диктатура непременно включва в себе си понятието за насилие. Без насилие няма диктатура, ако диктатурата се разбира в точния смисъл на тази дума. Ленин определя пролетарската диктатура като „власт, която се опира непосредствено върху насилието“ (виж т. XIX, стр. 315). Поради това, да се говори за диктатура на партията по отношение на пролетарската класа и да се отъждествява тя с пролетарската диктатура — това значи да се говори, че партията трябва да бъде по отношение на своята класа не само ръководител, не само вожд и учител, но и особен род диктатор, който упражнява насилие над нея, което, разбира се, е коренно неправилно. Затова, който отъждествява „диктатурата на партията“ с диктатурата на пролетариата, той мълчаливо изхожда от мисълта, че авторитет на партията може да се гради на насилие по отношение на работническата класа, което е абсурдно и което е съвсем несъвместимо с ленинизма. Авторитетът на партията се поддържа от доверието на работническата класа. А доверието на работническата класа не се спечелва чрез насилие — то само се убива чрез насилието, — а с правилната теория на партията, с правилната политика на партията, с предаността на партията към работническата класа, с нейната връзка с масите на работническата класа, с нейната готовност и умение да убеждава масите в правилността на своите лозунги.
А какво следва от всичко това?
От това следва, че:
1) Ленин употребява думата диктатура на партията не в точния смисъл на тази дума („власт, която се опира на насилие“), а в преносен смисъл, в смисъл на неразделяно с никого другиго ръководство;
2) който отъждествява ръководството на партията с диктатурата на пролетариата, той изопачава Ленин, като неправилно приписва на партията функции на насилие по отношение на работническата класа като цяло;
3) който приписва на партията неприсъщите на нея функции на насилие по отношение на работническата класа, той нарушава елементарните искания за правилни взаимоотношения между авангарда и класата, между партията и пролетариата.
Така, ние дойдохме непосредствено до въпроса за взаимните отношения между партията и класата, между партийните и безпартийните сред работническата класа.
Ленин определя тези взаимни отношения като „взаимно доверие между авангарда на работническата класа и работническата маса“ (виж т. XXVI, стр. 235).
Какво значи това?
Това значи, първо, че партията трябва внимателно да се вслушва в гласа на масите, че тя трябва внимателно да се отнася към революционния инстинкт на масите, че тя трябва да изучава практиката на борбата на масите, като въз основа на това проверява правилността на своята политика, че тя трябва следователно не само да учи, но и да се учи от масите.
Това значи, второ, че партията трябва постоянно да завоюва доверието на пролетарските маси, че тя трябва със своята политика и своята работа да си кове поддръжката на масите, че тя трябва не да командува, а преди всичко да убеждава, като помага на масите да се убедят чрез собствения си опит в правилността на партийната политика, че тя трябва следователно да бъде ръководител, вожд, учител на своята класа.
Нарушаването на тези условия означава нарушаване на правилните взаимни отношения между авангарда и класата, подкопаване на „взаимното доверие“, разрушаване и на класовата, и на партийната дисциплина.
„Сигурно — казва Ленин — сега вече почти всеки вижда, че болшевиките не биха се задържали на власт не 2 1/2 години, но даже и 2 1/2 месеца без най-строга, наистина желязна дисциплина в нашата партия, без нейното най-пълно и беззаветно подкрепяне от страна на цялата маса на работническата класа, т. е. от всичко, което в нея е мислещо, честно, самоотвержено, влиятелно и способно да води след себе си или да увлича изостаналите слоеве“ (виж т. XXV, стр. 173).
„Диктатурата на пролетариата — казва Ленин по-нататък — е упорита борба, кървава и безкръвна, насилствена и мирна, военна и стопанска, педагогическа и административна, против силите и традициите на старото общество. Силата на навиците на милиони и десетки милиони хора е най-страшната сила. Без желязна и закалена в борбата партия, без партия, която се ползува с доверието на всичко честно в дадената класа, без партия, която умее да следи за настроението на масите и да влияе върху него, е невъзможно да се води успешно такава борба“ (виж т. XXV, стр. 190).
Но как придобива партията това доверие и тая поддръжка на класата? Как се създава необходимата за пролетарската диктатура желязна дисциплина в работническата класа, на каква почва тя израства?
Ето какво казва за това Ленин:
„С какво се крепи дисциплината на революционната пролетарска партия ? Как тя се проверява ? Как тя се поддържа ? Първо, със съзнателността на пролетарския авангард и неговата преданост на революцията, с неговото самообладание, самопожертвувание, героизъм. Второ, с неговото умение да се свързва, да се сближава, ако искате, до известна степен да се слива с най-широките трудещи се маси, на първо място с пролетарските, но така също п с непролетарските трудещи се маси. Трето, с правилното политическо ръководство, осъществявано от страна на този авангард, с правилността на неговата политическа стратегия и тактика, при условие че най-широките маси чрез собствения си опит са се убедили в тази правилност. Без тези условия не е възможна дисциплина в една революционна партия, действително способна да бъде партия на една такава прогресивна класа, която има за задача да събори буржоазията и да преобразува цялото общество. Без тези условия опитите да се създаде дисциплина неизбежно се превръщат в напразни напъни, във фраза, в позьорство. А тези условия, от друга страна, не могат да се създадат изведнъж. Те се създават само с продължителен труд, с тежък опит; тяхното създаване се улеснява само от правилната революционна теория, която от своя страна не е догма, а се създава окончателно само в тясна връзка с практиката на действително масово и действително революционно движение“ (виж т. XXV, стр. 174).
И по-нататък:
„За успеха на победата над капитализма се изисква правилно съотношение между ръководната, комунистическата партия, революционната класа — пролетариата, и масите, т. е. Цялата съвкупност на трудещите се и експлоатираните. Само комунистическата партия, ако тя действително е авангард на революционната класа, ако тя включва в себе си всички нейни най-добри представители, ако тя се състои от напълно съзнателни и предани комунисти, просветени и закалени чрез опита на упорити революционни борби, ако тази партия е съумяла да се свърже неразделно с целия живот на своята класа, а чрез нея — с цялата експлоатирана маса, и да внуши на тази класа и на тази маса пълно доверие* — само такава партия е способна да ръководи пролетариата в най-безпощадната, решителна, последна борба против всички сили на капитализма. От друга страна, само под ръководството на такава партия пролетариатът е способен да разгърне всичката мощ на своя революционен натиск, да унищожи без остатък неизбежната апатия, а даже и съпротивата на шепата развратена от капитализма работническа аристокрация, стари трейдюнионистки и кооперативни водачи и др. т. — е способен да разгърне всичката си сила, която по самото икономическо устройство на капиталистическото общество е неизмеримо по-голяма в сравнение с частта, която той съставлява от цялото население“ (виж т. XXV, стр. 315).
От тези цитати следва, че:
1) авторитетът на партията и необходимата за пролетарската диктатура желязна дисциплина в средата на работническата класа се градят не върху страха или „неограничените“ права на партията, а върху доверието на работническата класа към партията, върху поддръжката на партията от работническата класа;
2) доверието на работническата класа към партията се придобива не изведнъж и не чрез насилие по отношение на работническата класа, а с продължителна работа на партията сред масите, с правилна политика на партията, с умението на партията да убеждава масите в правилността на своята политика въз основа на собствения опит на масите, с умението на партията да си осигури поддръжката на работническата класа, да води след себе си масите на работническата класа;
3) без правилна политика на партията, подкрепена от опита на борбите на масите, и без доверие на работническата класа няма и не може да има истинско ръководство от страна на партията;
4) партията и нейното ръководство, ако тя се ползва с доверието на класата и ако това ръководство е истинско ръководство, не могат да бъдат противопоставени на диктатурата на пролетариата, защото без ръководството на партията („диктатурата“ на партията), която се ползува с доверието на работническата класа, не е възможна що-годе трайна диктатура на пролетариата.
Без тези условия авторитетът на партията и желязната дисциплина са или празна фраза, или самохвалство и авантюра.
Не бива да се противопоставя пролетарската диктатура на ръководството („диктатурата“) на партията. Не бива, защото ръководството на партията е главното в пролетарската диктатура, ако се има предвид една що-годе трайна и пълна диктатура, а не такава, каквато беше например Парижката комуна, която представляваше непълна и нетрайна диктатура. Не бива, защото пролетарската диктатура и ръководството на партията лежат, така да се каже, на една линия в работата, действуват в една и съща посока.
„Самото вече поставяне на въпроса – казва Ленин, — „диктатура на партията или диктатура на класата ? диктатура (партия) на водачите или диктатура (партия) на масите?“ свидетелствува за най-невероятна и безизходна бъркотия на мисълта ... На всички е известно, че масите се делят на класи ... че класите се ръководят обикновено и в повечето случаи, поне в съвременните цивилизовани страни, от политически партии ; — че политическите партии, по общо правило, се управляват от повече или по-малко постоянни групи от най-авторитетни, най-влиятелни, най-опитни, избирани на най-отговорните длъжности лица, които се наричат водачи ...Да дойдеш дотам... че да противопоставиш изобщо диктатурата на масите на диктатурата на водачите, е смешна нелепост и глупост“ (виж т. XXV, стр. 187-188).
Това е съвършено правилно. Но това правилно положение изхожда от предпоставката, че са налице правилни взаимни отношения между авангарда и работническите маси, между партията и класата. То изхожда от предположението, че взаимните отношения между авангарда и класата си остават, така да се каже, нормални, остават си в рамките на „взаимното доверие“.
Но какво ще стане, ако правилните взаимни отношения между авангарда и класата, ако отношенията на „взаимно доверие“ между партията и класата бъдат нарушени?
Какво ще стане, ако партията сама започне така или иначе да противопоставя себе си на класата, нарушавайки основите на правилните взаимни отношения с класата, нарушавайки основите на „взаимното доверие“?
Възможни ли са изобщо такива случаи?
Да, възможни са.
Те са възможни:
1) ако партията започне да гради своя авторитет сред масите не върху своята работа и върху доверието на масите, а върху своите „неограничени“ права;
2) ако политиката на партията е явно погрешна, а тя не иска да я ревизира и да поправи грешката си;
3) ако политиката на партията е изобщо правилна, но масите още не са готови да я усвоят, а партията не иска или не умее да почака, за да даде възможност на масите да се убедят от собствения си опит в правилността на партийната политика, и се опитва да я наложи на масите.
Историята на нашата партия съдържа ред такива случаи. Различните групировки и фракции в нашата партия се проваляха и се разпадаха, защото те нарушаваха едно от тези три условия, а понякога всички тези условия, взети заедно.
Но от това следва, че противопоставянето пролетарската диктатура на „диктатурата“ (ръководството) на партията не може да се признае за правилно само в случай:
1) ако под диктатура на партията по отношение на работническата класа се разбира не диктатура в истинския смисъл на тази дума („власт, която се опира върху насилие“), а ръководене на партията, което изключва насилието над работническата класа като цяло, над нейното мнозинство, както именно разбира това и Ленин;
2) ако партията има данни да бъде истински ръководител на класата, т. е, ако политиката на партията е правилна, ако тази политика отговаря на интересите на класата;
3) ако класата, ако мнозинството от класата възприема тази политика, усвоява я и се убеждава, благодарение работата на партията, в правилността на тази политика, доверява се на партията и я подкрепя.
Нарушаването на тези условия неизбежно предизвиква конфликт между партията и класата, разцепление между тях, противопоставя ги една на друга.
Може ли насила да се наложи на класата ръководството на партията? Не, не може. Във всеки случай такова ръководство не може да бъде що-годе продължително. Партията, ако тя иска да си остане партия на пролетариата, трябва да знае, че тя е преди всичко и главно ръководител, вожд, учител на работническата класа. Ние не можем да забравим думите на Ленин по този въпрос в брошурата му „Държавата и революцията“:
„Възпитавайки работническата партия, марксизмът възпитава авангарда на пролетариата, способен да вземе властта и да води целия народ към социализма, да направлява и организира новия строй, да бъде учител, ръководител, вожд на всички трудещи се и експлоатирани в устройването на своя обществен живот без буржоазията и против нея“ (виж т. XXI, стр. 386).
Може ли да се смята, че партията е истински ръководител на класата, ако нейната политика е погрешна, ако нейната политика влиза в стълкновение с интересите на класата? Разбира се, не може. В такива случаи партията, ако тя иска да си остане ръководител, трябва да ревизира политиката си, трябва да поправи политиката си, трябва да признае грешката си и да я поправи. За потвърждаване на тая мисъл аз бих могъл да си послужа например с такъв факт из историята на нашата партия като отменяването на изземването на всички излишъци, когато работническите и селски маси се оказаха явно недоволни от нашата политика и когато нашата партия пристъпи — открито и честно пристъпи към ревизиране на тази политика. Ето какво казваше тогава Ленин на Х конгрес по въпроса за отменяването на системата на изземване излишъците и въвеждането на непа:
„Ние не трябва да скриваме каквото и да е, а трябва да говорим открито, че селяните са недоволни от формата на отношения, която се е установила между нас и тях, че те не искат тази форма на отношения и по-нататък не ще я търпят. Това е безспорно. Тази тяхна воля се изрази ясно. Това е волята на грамадните маси трудещо се население. Ние трябва да държим сметка за това и ние сме достатъчно трезви политици, за да кажем открито: дайте да ревизираме нашата политика по отношение на селяните“ (виж т XXVI, стр. 238).
Може ли да се смята, че партията трябва да вземе инициативата и ръководството в организирането на решаващите акции на масите само на това основание, че нейната политика е изобщо правилна, ако тази политика не намира още доверие и поддръжка в класата, например поради политическата изостаналост на последната, ако партията не е съумяла още да убеди класата в правилността на своята политика, например поради това, че събитията още не са узрели? Не, не може. В такива случаи партията, ако тя иска да бъде истински ръководител, трябва да умее да чака, трябва да убеждава масите в правилността на своята политика, трябва да помогне на масите да се убедят от собствения си опит в правилността на тази политика.
„Ако революционната партия — казва Ленин — няма мнозинство в съзнателните отреди на революционните класи и в страната, не може и дума да става за въстание“ (виж т. XXI, стр. 282).
„Без изменяне възгледите на мнозинството от работническата класа революцията е невъзможна, а това изменяне се получава чрез политическия опит на масите“ (виж т. XXV, стр. 221).
„Пролетарският авангард е идейно спечелен. Това е главното. Без това не може да се направи нито крачка към победата. Но оттука до победата е още твърде далече. Само с авангарда не може да се победи. Да се хвърли само авангардът в решителен бой, докато цялата класа, докато широките маси не са заели позиция или на открита подкрепа на авангарда, или, в краен случай, на доброжелателен неутралитет към него и пълна неспособност да поддържат неговия противник, би било не само глупост, но и престъпление. А за да може действително цялата класа, действително широките трудещи се и потиснати от капитала маси да дойдат до такава позиция, само пропаганда и само агитация не стигат. За това е необходим собственият политически опит на тези маси“ (виж пак там, стр. 228).
Известно е, че нашата партия така именно и постъпваше през периода от априлските тезиси на Ленин до Октомврийското въстание в 1917 г. И именно защото тя действуваше според тези указания на Ленин, тя излезе победителка във въстанието.
Такива са в общи черти условията за правилните взаимни отношения между авангарда и класата.
Какво значи да ръководиш, ако политиката на партията е правилна, а правилните отношения между авангарда и класата не се нарушават?
Да ръководиш при такива условия – значи да умееш да убеждаваш масите в правилността на партийната политика, да издигаш и провеждаш такива лозунги, които довеждат масите до позициите на партията и ги улесняват да разберат от собствения си опит правилността на партийната политика, да издигаш масите до степента на съзнанието на партията и да осигуряваш по този начин подкрепата на масите и готовността им за решителна борба.
Поради това методът на убеждаването е главният метод за ръководство на класата от партията.
„Ако ние — казва Ленин — сега в Русия, след 2 ? години невиждани победи над руската буржоазия и Антантата, бихме поставили като условие за влизане в професионалните съюзи „признаването на диктатурата“, ние бихме извършили глупост, бихме отслабили влиянието си над масите, бихме помогнали на меншевиките. Защото задачата на комунистите е да умеят да убедят несъзнателните, да умеят да работят сред тях, а не да се ограждат от тях с измислени детински - „леви“ лозунги“ (виж т. XXV, стр. 197).
Това не значи, разбира се, че партията трябва да убеди всичките работници, до последния човек, че само след това може да се пристъпи към действия, че само след това може да се започнат действията. Ни най-малко! Това значи само, че преди да предприеме решаващи политически действия, партията трябва да си осигури чрез продължителна революционна работа подкрепата на мнозинството от работническите маси или поне благоприятния неутралитет на мнозинството от класата. В противен случай ленинското положение, че спечелването на мнозинството от работническата класа на страната на партията е необходимо условие за победоносната революция — не би имало никакъв смисъл.
Но какво да се прави в такъв случай с малцинството, ако то не иска, ако то не се съгласява доброволно да се подчини на волята на мнозинството? Може ли партията, трябва ли партията, имайки на своя страна доверието на мнозинството, да принуди малцинството да се подчини на волята на мнозинството? Да, може и трябва. Ръководството се осигурява чрез метода на убеждаването на масите, като главен метод за въздействие на партията върху масите. Но това не изключва, а предполага принуждаването, ако това принуждаване има за основа доверието и поддръжката на партията от страна на мнозинството на работническата класа, ако то се прилага над малцинството, след като сме съумели да убедим мнозинството. Би трябвало да си припомним споровете в нашата партия по този въпрос през периода на профсъюзната дискусия. В какво се състоеше тогава грешката на опозицията, грешката на Цектран? В това ли, че опозицията тогава смяташе за възможно принуждаването? Не, не в това. Грешката на опозицията се състоеше тогава в туй, че тя, която не беше в състояние да убеди мнозинството в правилността на своята позиция, след като изгуби доверието на мнозинството, при все това почна да прилага принуждение, почна да настоява за „претръскване“ на хората, облечени с доверието на мнозинството.
Ето какво казваше Ленин тогава, на Х партиен конгрес, в речта си за професионалните съюзи:
„За да се установят взаимни отношения, взаимно доверие между авангарда на работническата класа и работническата маса, трябваше, щом Цектран извърши грешка . . . трябваше да бъде тя поправена. Но щом почне да се защищава грешката, това става източник на политическа опасност. Ако ние не бихме направили от ония настроения, които тук изразява Кутузов, максимално възможното в смисъл на демокрация, ние бихме дошли до политически крах. Преди всичко ние трябва да убедим, а след това да прибегнем до принуждаване. Ние трябва на всяка цена по-напред да убедим, а след това да принуждаваме. Ние не съумяхме да убедим широките маси и нарушихме правилното отношение между авангарда и масите“ (виж т. XXVI, стр. 235).
Същото пише Ленин в своята брошура „За професионалните съюзи“':
„Ние прилагахме правилно и успешно принуда тогава, когато умеехме по-напред да създадем за нея базата на убеждението“ (пак там, стр. 74).
И това е съвършено правилно. Зашото без тези условия не е възможно никакво ръководство. Защото само по такъв начин може да се осигури единството на действията в партията, когато става дума за партията, единството на действията на класата, когато става дума за класата като цяло. Без това се получава разцепление, хаос, разложение в редовете на работническата класа.
Такива са в общи черти основите на правилното партийно ръководство на работническата класа.
Всяко друго разбиране на ръководството е синдикализъм, анархизъм, бюрократизъм, всичко каквото искате – само не болшевизъм, само не ленинизъм.
Не бива да се противопоставя пролетарската диктатура на ръководството („диктатурата“) на партията, ако са налице правилни взаимни отношения между партията и работническата класа, между авангарда и работническите маси. Но оттук следва, че още по-малко може да се отъждествява партията с работническата класа, ръководството („диктатурата“) на партията с диктатурата на работническата класа. На това основание, че „диктатурата“ на партията не бива да се противопоставя на диктатурата на пролетариата, Сорин дойде до погрешния извод, че „диктатурата на пролетариата е диктатура на нашата партия".
Но Ленин говори за недопустимост не само на такова противопоставяне. Той същевременно говори, че е недопустимо да се противопоставя „диктатурата на масите на диктатурата на вождовете“. Не ще ли пожелае някой на това основание да отъждестви диктатурата на вождовете с диктатурата на пролетариата ? Вървейки по този път, би трябвало да кажем, че „диктатурата на пролетариата е диктатура на нашите вождове“. Всъщност политиката на отъждествяване „диктатурата“ на партията с диктатурата на пролетариата води именно към тази глупост...
Как стои този въпрос у Зиновиев?
Зиновиев всъщност стои на същото гледище — и той, както Сорин, отъждествява „диктатурата“ на партията с диктатурата на пролетариата, с тази само разлика, че Сорин се изразява по-открито и по-ясно, а Зиновиев го „усуква“. Достатъчно е да прочетем например следното място в книгата на Зиновиев „Ленинизмът“, за да се убедим в това:
„Какво нещо е – пише Зиновиев – съществуващият в СССР строй от гледището на неговото класово съдържание? Това е диктатура на пролетариата. Каква е непосредствената пружина на властта в СССР? Кой осъществява властта на работническата класа? Комунистическата партия! В този смисъл у нас имаме диктатура на партията. Каква е юридическата форма на властта в СССР? Какъв е новият тип държавен строй, създаден от Октомврийската революция? Това е съветската система. Едното никак не противоречи на другото.“
Че едното не противоречи на другото, това, разбира се, е вярно, ако под диктатура на партията по отношение на работническата класа като цяло се разбира ръководството от страна на партията. Но как може на това основание да се поставя знак на равенство между диктатурата на пролетариата и „диктатурата“ на партията, между съветската система и „диктатурата“ на партията? Ленин отъждествяваше съветската система с пролетарската диктатура и той беше прав, защото Съветите, нашите Съвети, са организация за сплотяване на трудещите се маси около пролетариата под ръководството на партията. Но кога, къде, в какъв свой труд Ленин е поставял знак на равенство между „диктатурата“ на партията и диктатурата на пролетариата, между „диктатурата“ на партията и съветската система, както прави сега Зиновиев? На пролетарската диктатура не противоречи не само ръководството („диктатурата“) на партията но и ръководството („диктатурата“) на вождовете. Не ще ли пожелае някой на това основание да провъзгласи, че нашата страна е страна на пролетарската диктатура, т. е. страна на диктатура на партията, т. е. страна на диктатура на вождовете? „Принципът“ за тъждеството на „диктатурата“ на партията с диктатурата на пролетариата, който крадешком и нерешително прокарва Зиновиев, води именно към тази глупост.
В многобройните трудове на Ленин ми се удаде да отбележа само пет случая, където Ленин засяга бегло въпроса за диктатурата на партията.
Първият случай — в полемиката с есерите и меншевиките, където той казва:
„Когато ни упрекват в диктатура на една партия и ни предлагат, както вие чухте, единен социалистически фронт, ние казваме : „Да, диктатура на една партия! Ние стоим на тая почва и не можем да я напуснем, тъй като това е оная партия, която в течение на десетилетия си е завоювала положението на авангард на целия фабрично-заводски промишлен пролетариат““ (виж т. XXIV, стр. 423).
Вторият случай е „Писмото до работниците и селяните по повод победата над Колчак“, където той казва:
„Плашат селяните (плашат ги особено меншевиките и есерите, всички, даже и „левите“) с плашилото „диктатура на една партия“, партията на болшевиките-комунисти.
От примера с Колчак селяните се научиха да не се боят от плашила.
Или диктатура (т. е. желязна власт) на помешчиците и капиталистите, или диктатура на работническата класа“ (виж т. XXIV, стр. 436).
Третият случай е речта на Ленин пред II конгрес на Коминтерна в полемиката му с Тенер. Тази реч аз цитирах по-горе.
Четвъртият случай - това са няколко реда в брошурата„„Левичарството“- детската болест в комунизма“. Съответните цитати вече приведох по-горе.
И петият случай - черновката на схемата за пролетарската диктатура, публикувана в III „Ленински сборник“, където се среща следното подзаглавие: „Диктатурата на една партия“ (виж ,,Ленинский сборник“ III, стр. 497).
Трябва да се отбележи, че в два от петте случая, в последния и във втория, думите „диктатура на една партия“ Ленин поставя в кавички, подчертавайки ясно неточния, преносния смисъл на тази формула.
Трябва също да се отбележи, че във всички тези случаи под „диктатура на партията“ Ленин разбира диктатура („желязна власт“) над „помешчиците и капиталистите“, а не над работническата класа, противно на клеветническите измислици на Кауцки и компания.
Характерно е, че нито в един от своите трудове, основни и второстепенни, гдето Ленин разглежда или просто споменава за пролетарската диктатура и за ролята на партията в системата на пролетарската диктатура, няма даже намек за това, че „диктатурата на пролетариата е диктатура на нашата партия“. Напротив, всяка страница, всеки ред от тези трудове крещи против такава формула (виж „Държавата и революцията“, „Пролетарската революция и ренегатът Кауцки“, „ „Левичарството“ – детската болест в комунизма“ и т. н.)
Още по-характерно е, че в тезисите на II конгрес на Коминтерна за ролята на политическата партия, изработени под непосредственото ръководство на Ленин, върху които Ленин не един път се е позовавал в своите речи като образец на правилна формулировка на ролята и задачите на партията - ние не намираме нито една, буквално нито една дума за диктатура на партията.
Какво показва всичко това?
То показва, че:
а) Ленин не смяташе формулата „диктатура на партията“ за безупречна, точна, поради което тя се среща в трудовете на Ленин твърде рядко и се поставя понякога в кавички;
б) в ония малко случаи, когато Ленин в полемика с противниците беше принуден да говори за диктатура на партията, той говореше обикновено за „диктатурата на една партия“, т. е. за това, че нашата партия се намира на власт сама, че тя не разделя властта с други партии, при което той всякога разясняваше, че под диктатура на партията по отношение на работническата класа трябва да се разбира ръководство на партията, нейната ръководна роля;
в) във всички ония случаи, когато Ленин намираше за нужно да определи научно ролята на партията в системата на пролетарската диктатура, той говореше изключително за ръководна роля на партията (а такива случаи са хиляди) по отношение на работническата класа;
г) именно затова Ленин „не се сети“ да вмъкне в основната резолюция за ролята на партията — аз имам предвид резолюцията на II конгрес на Коминтерна — формулата „диктатура на партията“;
д) не са прави от гледището на ленинизма и политически късогледи са ония другари, които отъждествяват или се опитват да отъждествят „диктатурата“ на партията, а значи и „диктатурата на вождовете“ с диктатурата на пролетариата, защото с това те нарушават условията за правилните взаимни отношения между авангарда и класата.
Аз вече не говоря, че формулата „диктатура на партията“, взета без горепосочените уговорки, може да създаде цяла редица опасности и политически минуси в нашата практическа работа. С тази формула, взета без уговорки, сякаш се подсказва:
а) на безпартийните маси: не смейте да противоречите, не смейте да разсъждавате, защото партията може всичко, защото у нас има диктатура на партията;
б) на партийните кадри: действувайте по-смело, натискайте по-силно, можете и да не се вслушвате в гласа на безпартийните маси – у нас има диктатура на партията;
в) на партийните върхове: можете да си позволите разкоша на известно самодоволство, па даже можете малко и да се възгордеете, защото у нас има диктатура на партията, а „значи“ и диктатура на вождовете.
За тези опасности е уместно да се напомни именно сега, когато политическата активност на масите е в период на подем, когато готовността на партията внимателно да се прислушва в гласа на масите представлява за нас особена ценност, когато внимателното отнасяне към нуждите на масите е основна повеля на нашата партия, когато от партията се иска особена обмисленост и особена гъвкавост в политиката, когато опасността от възгордяване е една от най-сериозните опасности за партията по отношение на правилното ръководство на масите.
Не мога да не припомня златните думи на Ленин, казани от него на XI конгрес на нашата партия:
„В народната маса ние (комунистите. И.Ст.) все още сме капка в морето и ние можем да управляваме само тогава, когато вярно изразяваме онова, което народът съзнава. Без това условие комунистическата партия не ще води пролетариата, а пролетариатът не ще води след себе си масите, и цялата машина ще се разпадне“ (виж т. XXVII, стр. 256).
„Вярно да изразява онова, което народът съзнава“ — това е именно онова необходимо условие, което осигурява на партията почетната роля на главна ръководна сила в системата на пролетарската диктатура.


начало


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница