Глава 13 Изпит на вярата

Глава 13

Изпит на вярата

Авраам бе приел обещанието за син, без да задава въпроси, но не дочака Бог да го изпълни в избраното от Него време и по избрания от Него начин. За да се изпита вярата му в Божията сила, бе допуснато отлагане. Но Авраам не устоя на изпитанието. Като мислеше, че е невъзможно да й бъде дадено дете в нейната напреднала възраст, Сара предложи план, чрез който да се изпълни Божествената цел - Авраам да вземе за жена една от нейните слугини. Полигамията се бе разпространила така широко, че на нея вече не се гледаше като на грях. Но тя бе не по-малко нарушение на Божия закон, фатално за светостта и мира на семейната връзка. Авраамовата женитба с Агар донесе зло не само на неговия дом, но и на бъдещите поколения.

Поласкана от честта на новото си положение като Авраамова жена и надявайки се да бъде майка на великия народ, който щеше да произлезе от Авраам, Агар се възгордя и започна да се отнася с презрение към своята господарка. Взаимна ревност нарушаваше мира на този някога щастлив дом. Принуден да слуша оплакванията и на двете си жени, Авраам напразно се стремеше да възстанови хармонията. Макар че се ожени за Агар поради сериозната молба на Сара, сега точно Сара го обвини. Пожела да изгони съперницата си, но Авраам отказа да допусне това, защото Агар бе майка на детето му, което той дълбоко се надяваше, че е обещаният син. Но като слугиня на Сара той все пак я остави в нейна власт. Гордият дух на Агар не желаеше да понесе жестокостта, предизвикана от нейното нахалство. “Прочее, Сарайя се отнасяше зле с нея, така щото тя побягна от лицето й” (Бит. 16:6-13).

Тя тръгна към пустинята и когато си почиваше край един извор самотна и без приятели, ангел от Господа й се яви в човешки образ. Обърна се към нея с думите: “Агар, Сараина слугиньо”, за да й напомни за нейното положение и длъжност, и продължи: “Върни се при господарката си и покори се под властта й” (ст. 9). Но упрекът бе примесен и с думи на утеха: “...Господ чу скръбта ти.” “Ще преумножа потомството ти дотолкоз, че да не може да се изброи поради своето множество” (ст. 10). И като вечен спомен за Неговата милост й бе казано да нарече детето си Исмаил, т.е. когото слуша Бог.

Когато Авраам бе почти на 100 години, обещанието за син му бе повторено с уверение, че бъдещият наследник ще бъде дете на Сара. Но Авраам още не бе разбрал обещанието. Умът му веднага се насочи към Исмаил, хващайки се за вярата, че чрез него щяха да се изпълнят Божиите благодатни намерения. В своята привързаност към сина си той възкликна: “Исмаил да е жив пред Тебе” (Бит. 17:18). Отново му бе дадено обещанието с думи, които не можеха да бъдат изтълкувани погрешно: “...Сара ще ти роди син и ще го наречеш Исаак; и с него ще утвърдя завета Си...” (Бит. 17:19). Но Бог не остави без внимание бащината молитва. “И за Исмаила те послушах - каза Той. - Ето, благослових го... и ще го направя велик народ” (Бит. 17:18-20).

Раждането на Исаак след цял живот очакване изпълни най-скъпите надежди на Авраам и Сара, донесе в шатрите им радост. Но за Агар това събитие бе рухване на най-дълбоко лелеяните й амбиции. Исмаил, вече юноша, бе смятан до този момент от всички в стана за наследник на Авраамовото богатство и на благословенията, обещани на потомците му. Сега той изведнъж бе отстранен. В своето разочарование майката и синът намразиха Сариния син. Общата радост засили ревността им, докато Исмаил се осмели открито да се подиграе с наследника на Божието обещание. Сара видя в предразположението на Исмаил към размирие постоянен източник на несъгласия и обръщайки се към Авраам, настоя Агар и Исмаил да бъдат изпратени далеч от стана. Патриархът изпадна в голямо нещастие. Как можеше да изгони Исмаил, сина си, когото още много обичаше? В своята обърканост се помоли за Божествено ръководство. Чрез свят ангел Господ му нареди да изпълни желанието на Сара. Любовта му към Исмаил или Агар не трябваше да застава на пътя, защото само така можеше да върне хармонията и щастието в семейството си. И ангелът му даде утешителното обещание, че макар и далеч от бащиния си дом, Исмаил няма да бъде забравен от Бога; животът му ще бъде опазен и той ще стане баща на велик народ. Авраам послуша думата на ангела, но не без да изпита режеща болка. Неизразима мъка тежеше на бащиното му сърце, когато изпрати Агар и сина й.

Даденото на Авраам наставление за светостта на брачната връзка трябваше да бъде урок през вековете, че правата и щастието на тази връзка трябва да се пазят грижливо, дори с цената на големи жертви. Сара беше единствената истинска жена на Авраам. Нейните права като жена и майка не можеше да сподели никое друго лице. Тя почиташе своя съпруг и затова е представена в Новия завет като достоен пример. Но не желаеше Авраамовата привързаност да бъде споделяна с друга жена; и Господ не я упрекна за нейното искане съперницата й да бъде изгонена. Както Авраам, така и Сара проявиха недоверие в Божията сила и точно тази грешка доведе до брака с Агар.

Бог призова Авраам да бъде отец на верните и неговият живот трябваше да бъде пример на вяра за следващите поколения. Но вярата му не бе съвършена. Той прояви недоверие в Бога веднъж, когато скри истината, че Сара бе негова жена, и после при брака си с Агар. За да може да стигне до най-високия образец, Бог го подложи на друг изпит - най-трудният, на който някога е бил подлаган човек. В нощно видение му бе наредено да отиде в земята Мория и там, на планината, която ще му бъде показана, да принесе сина си в жертва чрез всеизгаряне.

Когато получи тази заповед, Авраам бе на 120 години. Дори хората от неговото поколение го смятаха за възрастен човек. В по-ранните си години имаше сили да издържа трудностите и храбро посрещаше опасностите; но сега младежката му пламенност бе преминала. В силата на мъжеството си човек може да среща с кураж трудности и бедствия, които са непосилен товар за сърцето му в старческата възраст, когато треперещите нозе са вече отправени към гроба. Но Бог бе запазил Своя последен най-труден изпит за Авраам за времето, когато натежал от годините си той копнееше за почивка от безпокойства и нелек труд.

Патриархът живееше във Вирсавее, заобиколен от благоденствие и почит. Той бе много богат и уважаван от управителите на страната като могъщ княз. Хиляди овце и едър добитък покриваха равнините, простиращи се отвъд неговия стан. Отвсякъде бе заобиколен от шатрите на живеещите с него хора, от домовете на стотици верни слуги. Синът на обещанието бе пораснал и възмъжал край Авраам. С този син Небето сякаш бе коронясало с благословенията си един живот на жертва, преминал в търпеливо изчакване на отлагана надежда.

В послушание от вяра Авраам бе оставил своята родна страна - бе изоставил гробовете на бащите си и дома на племето си. Бе се скитал като странник из земята на своето наследство. Дълго бе чакал раждането на обещания син. По Божия заповед бе изпратил далеч сина си Исмаил. И сега, когато така дълго желаното дете стъпваше във възрастта на мъжеството и като че ли патриархът можеше да види плодовете на своите надежди, пред него се изправи един по-голям от другите изпит.

Заповедта бе изразена с думи, които изпълниха с мъка бащиното сърце. “Вземи сега единствения си син, когото любиш, сина си Исаака, та иди... и принеси го там във всеизгаряне на един от хълмовете, за който ще Ти кажа” (Бит. 22:2). Исаак бе светлината на неговия дом, утехата на старините му и над всичко - наследник на обещаното благословение. Загубата на такъв син чрез злополука или болест би разкъсала от скръб бащиното сърце; но на Авраам бе наредено със собствената си ръка да пролее кръвта на сина си. Това му се стори страшно невъзможно.

Сатана бе готов да му внуши, че се е излъгал, тъй като Божественият закон гласи: “Не убивай!” и Бог не би изисквал нещо, което веднъж е забранил. Излизайки от шатрата си, Авраам погледна тихия блясък на безоблачните небеса и си спомни даденото му преди почти 50 години обещание, че неговото семе ще бъде неизброимо като звездите. Ако това обещание трябваше да се изпълни чрез Исаак, как можеше да се иска той да бъде умъртвен? Авраам бе изкушаван да повярва, че видението е фалшиво. В съмнението и мъката си той се поклони до земята и се помоли, както никога преди не беше се молил, за някакво потвърждение на заповедта - дали трябва да изпълни този ужасен дълг? Спомни си за ангелите, изпратени да му открият Божиите намерения за унищожението на Содом. Те му донесоха обещанието за същия този Исаак. И отиде на мястото, където няколко пъти се бе срещал с небесни вестители, надявайки се отново да ги види и да получи някакво по-нататъшно наставление. Но никой не дойде да го утеши. Тъмнината сякаш го покриваше; но ясната Божия заповед звучеше в ушите му: “Вземи сега единствения си син, когото любиш...” Тази заповед трябваше да бъде изпълнена и той не се осмели да отлага. Денят наближаваше и редно бе да тръгне за своето пътуване.

Бащата се върна в шатрата, където Исаак спеше дълбок, необезпокояван сън на юношеска невинност. За момент се взря в скъпото лице на сина си, след това се обърна разтреперен настрана. Отиде до леглото на Сара, тя също спеше. Трябваше ли да я събуди, за да прегърне детето си още веднъж? Трябваше ли да й каже за Божието искане? Копнееше да разтовари сърцето си пред нея и да сподели ужасната си отговорност; но го задържа страхът, че тя можеше да му попречи. Исаак бе нейната радост и гордост. Животът й бе свързан с него, а майчината любов можеше да откаже жертвата.

Най-накрая Авраам повика сина си и му каза за заповедта да принесе жертва в далечна планина. Исаак често бе ходил с баща си на поклонение до някой от различните олтари, отбелязващи неговите пътувания, и това тръгване не го изненада. Подготовката за пътуването свърши бързо. Дървата бяха приготвени и сложени върху магарето и те потеглиха с двама слуги.

Бащата и синът пътуваха мълчешком един до друг. Патриархът, криейки своята тежка тайна, нямаше сърце да проговори. Мислеше за гордата, привързана майка и за деня, когато щеше да се върне при нея сам. Добре знаеше, че когато отнеме живота на сина й, нож ще прониже сърцето й.

Този ден - най-дългият в живота на Авраам, бавно се влачеше към своя край. Докато синът му и слугите спяха, той прекара нощта в молитва все още надявайки се някой небесен вестител да дойде и да му каже, че изпитът е достатъчен, че юношата може да се върне невредим при майка си. Но никаква утеха не дойде до измъчената му душа. Още един дълъг ден, още една нощ на смирение и молитва, а заповедта, която щеше да го остави бездетен, постоянно звънеше в ушите му. Сатана бе наблизо, за да вдъхва съмнение и неверие, но Авраам се съпротивляваше на неговите внушения. Когато на третия ден се приготвиха да тръгнат отново на път, патриархът видя на север обещания знак - един облак на слава, покриващ планината Мория и разбра, че гласът, който му бе говорил, бе от небето.

Дори и сега не възропта срещу Бога, а укрепи душата си, като си припомни доказателствата за Господнята доброта и вярност. Този син му бе даден неочаквано; и Онзи, Който му беше дал този скъпоценен дар, нямаше ли право да Си поиска Своето? Тогава вярата повтори обещанието: “...по Исаака ще се наименува твоето потомство” (Бит. 21:12) - семе, безбройно като пясъка на брега. Исаак бе дете на чудо и не можеше ли силата, дала му живот, да го възстанови? Поглеждайки отвъд видимото, Авраам се хвана за Божествената дума, смятайки, че Бог може да го възкреси дори от мъртвите (по Евр. 11:19).

Но никой, освен Бог, не можеше да разбере колко голяма бе жертвата на бащата - да даде своя син на смърт. Авраам не желаеше никой, освен Бог, да стане свидетел на раздялата. Той поръча на слугите си да останат назад: “...аз и момчето ще отидем до там и като се поклоним, ще се върнем при вас” (Бит. 22:5). Дървата бяха натоварени на гърба на Исаак, който трябваше да бъде принесен в жертва, бащата взе ножа и огъня и двамата заедно се заизкачваха към планинския връх. Младият мъж мълчаливо се чудеше откъде ще вземат жертвата, след като са така далеч от всякакви стада. Най-накрая той проговори: “Тате!, ето огъня и дървата, а где е агнето за всеизгарянето?” О, какво изпитание бе това! Как милата дума “тате” прониза сърцето на Авраам! Но не, той още не можеше да му каже. “Синко - каза той - Бог ще си промисли агнето за всеизгаряне” (Бит. 22:7, 8).

На посоченото място имаше олтар и те поставиха дървата върху него. Тогава с треперещ глас Авраам разкри на сина си Божествената вест. С ужас и почуда Исаак научи съдбата си, но не се съпротиви. Ако бе пожелал, той можеше да избегне своята участ. Смазаният от скръб старец, изтощен от преживяното в тези три ужасни дни, не би могъл да се противопостави на волята на силния младеж. Но Исаак бе научен от дете на доверие и сърдечно послушание и когато Божието намерение за него му бе разкрито, той го прие с доброволно покорство. Споделяше Авраамовата вяра и чувстваше, че бе почетен с призива да отдаде живота си в жертва на Бога. Положи нежни грижи да облекчи мъката на баща си. Подкрепи отмалелите му ръце да вържат въжето, придържащо го към олтара.

И ето, изричат се последните думи, изплакват се последни сълзи. Последна прегръдка. Бащата издига ножа, за да заколи сина си, когато внезапно ръката му е задържана. Ангел от Бога извиква от небето към патриарха: “Аврааме, Аврааме!” Той отговаря бързо: “Ето ме!” И отново се чува гласът: “Да не вдигнеш ръката си върху момчето, нито да му сториш нещо, защото сега зная, че ти се боиш от Бога, понеже не пожали за Мене и сина си, единствения си син” (Бит. 22:11-12).

Тогава Авраам видя “овен, вплетен с рогата си в един храст”, бързо взе новата жертва и я принесе “вместо сина си”. С преливаща радост и благодарност Авраам даде ново име на това свято място - “Йехова-ире”, т.е., “Господ ще промисли”.

На планината Мория Бог пак поднови завета Си, потвърждавайки с тържествена клетва благословението Си към Авраам и неговото семе през всички бъдещи поколения. “В Себе Си се заклевам, казва Господ, че понеже си сторил това нещо и не пожали сина си, единствения си син, ще те благословя премного и ще умножа и преумножа потомството ти като небесните звезди и като пясъка на морския бряг. И потомството ти ще завладее портата на неприятелите си; в твоето потомство ще се благославят всичките народи на земята, защото си послушал гласа Ми.”

Авраамовото велико дело на вяра стои като стълб от светлина, огряващ пътеката на Божиите слуги във всички следващи векове. Авраам не се опита да се извини, да не извърши Божията воля. През тридневното пътуване имаше достатъчно време да размисли, да се усъмни в Бога, ако бе предразположен към съмнение. Можеше да разсъждава, че заколването на сина му ще стане причина да го смятат за убиец, втори Каин, че то ще стане причина неговото учение да бъде отхвърляно и презирано и така ще унищожи силата му да върши добро на ближните си. Той можеше да се оплаче, да поиска възрастта му да бъде приета като извинение за непослушанието. Но патриархът не приведе нито едно от тези извинения. Авраам бе човек. Неговите страсти и привързаност бяха като нашите, но той не се спря, за да спори по какъв начин ще се изпълни обещанието, ако Исаак бъде убит. Той не се спря, за да спори със своето разкъсано сърце. Знаеше, че Бог е справедлив и праведен във всичките Си изисквания и се подчини на заповедта до последната буква.

“Авраам повярва в Бога и това му се вмени за правда”; и се нарече Божи приятел” (Яков 2:23). Павел казва: “...които упражняват вяра, те са Авраамови чада” (Гал. 26:5). Но Авраамовата вяра се изяви чрез неговите дела. “Авраам, нашият отец, не оправда ли се чрез дела, като принесе сина си Исаака на жертвеника? Ти виждаш, че вярата действаше заедно с делата му и че от делата се усъвършенства вярата?” (Яков 2:21, 22). Много хора не разбират връзката между вяра и дела. Те казват: “Само вярвай в Христос и си в безопасност. Няма защо да се пази законът.” Но истинската вяра се проявява в послушание. Христос каза на невярващите евреи: “Ако бяхте Авраамови чада, Авраамовите дела щяхте да вършите” (Йоан 8:39). А относно бащата на верните Господ заявява: “...Авраам послуша гласа Ми и опази заръчването Ми, заповедите Ми, изявленията Ми и законите Ми” (Бит. 26:5). Апостол Яков казва: “...вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва” (Яков 2:17). А Йоан, който толкова много писа за любовта, ни казва: “...ето що е любов към Бога: да пазим Неговите заповеди” (1 Йоаново 5:3).

Чрез символи и обещания Бог “изяви предварително благовестието на Авраама” (Гал. 3:8). А вярата на патриарха бе насочена към идещия Изкупител. Христос каза на евреите: “Баща ви Авраам се възхищаваше, че щеше да види Моя ден; и видя го, и се зарадва” (Йоан 8:56). Овенът, предложен вместо Исаак, представя Божия Син, Който трябваше да бъде пожертван вместо нас. Когато човекът бе осъден на смърт, защото престъпи Божия закон, Отец, с поглед към сина Си, каза на грешника: “Живей, Аз намерих откуп!”

Бог заповяда на Авраам да заколи сина си, за да запечати в ума му реалността на евангелието, както и да изпита вярата му. Агонията, преживяна през тъмните дни на този страшен изпит, бе допусната, за да вникне той от личен опит поне малко във величието на жертвата, дадена от Всевишния Бог за изкупление на човека. Никой друг изпит не можеше да причини на Авраам такава душевна мъка, както пожертването на сина му. Бог предаде Сина Си да понесе смъртна агония и срам. На ангелите, свидетели на смирението и душевната мъка на Божия Син, не бе позволено да се намесят, както в случая с Исаак. Нямаше такъв глас, който да викне: “Спри!” За да спаси падналия род, Царят на славата отдаде живота Си. Какво по-силно доказателство за безкрайното съчувствие и любов на Бога може да бъде дадено? “Оня, Който не пожали Своя Син, но Го предаде за всички ни, как не ще ни подари заедно с Него и всичко?” (Римл. 8:32).

Изисканата от Авраам жертва не бе само за неговото добро, нито само за доброто на следващите поколения. Тя бе и за поучение на безгрешните, разумни същества от небето и от другите светове. Полето на борбата между Христос и Сатана - полето, където бе изработен планът на спасението - е учебник на вселената. Тъй като Авраам бе показал недостатъчна вяра в Божиите обещания, Сатана го бе обвинил пред ангелите и пред Бога, че не е изпълнил условията на завета и не е достоен за Неговите благословения. Бог искаше да докаже пред цялото небе верността на Своя слуга, да покаже, че не може да бъде прието нещо по-малко от съвършено послушание, и да разкрие още по-пълно плана на спасението.

Небесни същества бяха свидетели на сцената, когато вярата на Авраам и послушанието на Исаак бяха изпитани. Тежкият изпит бе далеч по-жесток от изпита на Адам. Съобразяването със забраната, поставена пред нашите първи родители, не изискваше никакво страдание; но заповедта към Авраам изискваше жертва, съпроводена с агонизираща болка. Цялото небе видя с удивление непоклатимото послушание на Авраам. Цялото небе възхвали неговата вярност. Показано бе, че обвиненията на Сатана са фалшиви. Бог заяви на Своя слуга: “Сега зная, че ти се боиш от Бога [независимо от обвиненията на Сатана], понеже не пожали за Мене и сина си, единствения си син.” Божият завет, потвърден с Авраам чрез клетва пред разумните същества от другите светове, засвидетелства, че послушанието ще бъде възнаградено.

Трудно бе дори на ангелите да схванат тайната на изкуплението, да вникнат в това, че Началникът на небето, Божият Син, трябва да умре за виновния човек. Когато бе заповядано на Авраам да принесе сина си в жертва, интересът на всички небесни същества се възбуди. С усилено внимание те наблюдаваха всяка стъпка от изпълнението на тази заповед. Когато на въпроса на Исаак: “А где е агнето за всеизгарянето?” Авраам отговори: “...Бог ще си промисли агнето...” и ръката на бащата, посегнала да заколи сина си, бе спряна, а промисленият от Бога овен бе принесен вместо Исаак - тогава светлина обля тайната на изкуплението и дори ангелите разбраха по-ясно чудния промисъл на Бога за спасението на човека (1 Петрово 1:12).