Per aspera ad astras



страница2/10
Дата06.05.2017
Размер1.92 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10
Глава 3

Ефектите на Дезориентация

Ориентацията означава да осъзнаваш къде си ти и връзката ти с околната среда. В условията на възприятие това означава да откриеш фактите и обстоятелствата на заобикалящата те среда и да поставиш себе си в правилната връзка с тях. Когато виждаш , чуваш и усещаш външния свят от лична гледна точка, това придава смисъл за теб и ти си ориентиран. Един самолетен или корабен навигатор има задачата да определи ориентацията на самолета или кораба в заобикалящата го среда.

Човешките същества се ориентират визуално, гледайки света през двете си очи. Мозъкът сравнява двата образа, които виждат очите, и използва различията между тях, за да формира триизмерен ментален образ, който ни казва колко на далеч са предметите. Ушите правят същото нещо, за да определят от коя посока идва звука. Тази техника е позната като триангулация. Тя работи по същия начин при възприятието, както и при навигацията.

Точната особеност, която получаваш визуално, не е от лещите в твоите очи, защото те са две различни точки. Това всъщност е менталния „екран” в мозъка. Основно, хората имат впечатлението, че гледат на света от някъде зад очите.

Окото на разума

Има също и ментална същина на възприятието, от която човек вижда ментални образи и мисли. Ако затвориш очи и погледнеш на една имагинерна ментална картина, тази точка на перцепция е там, от където гледаш, или какво използваш, за да гледаш. Това не е същото като визуалната перцептивна точка, но работи на същия базисен принцип като зрението: едно нещо изглежда като нещо друго. Този „епицентър на възприятие” е това, което наричам „окото на мисълта”. Когато то „превключва”, причинява дезориентация на всички физически възприятия. Това е напълно обяснено в Глава 23 и Глава 24. Засега, нека само да схванем идеята каква е причината за дезориентацията и какво е чувството.

Дезориентация е често срещана поява. С много малко изключения тя се случва на всеки, от време на време. Дезориентация е естествена функция на нормалния мозък. Тя се случва, когато сме засипани от някакъв подтик или външно влияние и мисли. А също така се появява, когато мозъка получава противоречива информация от различните сетива и се опитва да корелира (съпостави, съизмери) информацията.

Едно Указание за Дезориентацията

По време на първата ми година в колежа, настинах сериозно, което се разви във вътрешно-ушна инфекция. Лежах в болница и бях в делириум за два дни, след което се събудих изпитвайки неконтролируема дезориентация. Звуците бяха толкова високи, че ги усещах болезнени за чуване. Видях множество образи. Пръстите ми не изпълняваха това, което исках да направят. Когато отворих очи, всичките ми сетива ми подсказваха, че се нося като от вихър в пространството.

Когато попитах доктора какво става с мен, той ми отговори, че мозъка ми получаваше и изпращаше противоречиви сензорни възприятия.

„Вашето вътрешно ухо има два органа, които казват на мозъка коя посока е „нагоре””, отговори ми той. „Десният работи, но левият казва на мозъка, че „нагоре” е в друга посока. Двата сигнала не са съгласувани, затова се чувствате като в центрофуга някъде в пространството”.

„Но аз не мога да видя че се въртя,” – казах аз. „Защо е така?”

„На Вашите сетива не е позволено да се съгласуват по между си,” – отговори ми доктора.

„Изглежда, че така е „конструиран” мозъкът Ви. Вашето зрение се „натъкмява”, за да съгласува сигналите. А „завъртането”, което виждате е отпечатъка, който дезориентацията оставя във Вашето чувство за баланс”.

Тогава това ми помогна да разбера, че онова, което преживях беше резултат от болестта ми и че дезориентацията може да си отиде. Години по-късно, когато започнах изследванията си върху Дезориентацията, тази нишка, която докторът ми подсказа; се „закотви” в ума ми. Тя обяснява защо изкривяването на едно възприятие причинява съответно промяната (изопачаването) и на другите.

Ако стоиш прав и се завъртиш бързо 10 пъти, ще почувстваш дезориентация под формата на замайване. Ако се втренчиш във въртящ се диск, със спирала, нарисувана върху него, ще почувстваш дезориентация във формата на възприеманото движение. Ако седиш в колата си на знака „Стоп” и колата пред теб върне назад, ти почти усещаш физическото чувство, че твоята собствена кола се движи напред и натискаш здраво спирачките, преди дори и да си помислил за това.

По време на дезориентацията, твоя мозък вижда предметите да се движат, а всъщност не е така; или чувстваш, че тялото ти се движи, докато то е в покой. Твоето чувство за време се забавя или се ускорява. Мозъкът ти приема различно истинските възприятия и ти изпитваш обърканите възприятия като реалност.

Когато и да се случи дезориентацията, всички сетива (с изключение на чувството за вкус) са променени. Мозъкът не вижда вече това, което очите виждат в този момент, а една променена перцепция на образите. Мозъкът не чува вече това, което ушите чуват, а една различна перцепция за звуци. И така нататък с всички останали сетива, включително чувството на допир, баланс, движение и време.



Дилемата на Дислексика

Тъй като дезориентацията е обичайно преживяване, дислексиците са я приели далеч извън обикновеното. Те не просто изпитват дезориентация, те я причиняват и тя се появява без да осъзнават това.

Дислексиците използват дезориентацията на несъзнателно ниво, за да възприемат многоизмерно. Като „превключват” сетивата си те са способни да чувстват света с многообразни гледки. Те могат да възприемат много повече от нещата, отколкото друг ще възприеме, и получават повече информация от тези перцепции, отколкото другите хора.

Очевидно в ранна детска възраст те някак си са открили начин да приемат функцията на дезориентация на мозъка и да я инкорпорират в техните мисли, за да разбират процесите. За детето, което не може лесно да се движи наоколо, за да изследва света, е било възможно да „попълни празните места” и да разбира нещата около него ментално, като повече от една перспектива му идва „под ръка.”

Тъй като изкривените перцепции му помагат за разпознаването на предметите, които в противен случай биха били неразпознаваеми за него, дезориентацията се превръща в нормална част от техния мисловен процес. Дислексиците не осъзнават какво се случва по време на дезориентацията, защото всичко се случва много бързо. Единствено са наясно какво се случва, когато я използват: по-добро разбиране на триизмерните предмети, звуците и осезаемите стимули. Освен да разрешат объркването, дислексиците използват променените възприятия, които получават в следствие на дезориентацията за съзидателното си въображение. Когато това е приложено, за да разреши проблема по време на невербалната контцептуализация, това би могло да се нарече интуиция, откритие или вдъхновение. Когато това е направено за забавление, то тогава се нарича фантазиране или мечтание.

Повече за присъщите дарби на дислексиците ще бъде обяснено по-късно. За сега е достатъчно да кажем, че инкорпорирайки дезориентацията в мисловния процес може да направи дислексиците по-чувствителни, възприемчиви и с по-голямо въображение от обикновения човек. Когато те започват да използват езика, това също създава потенциал за развитието на неспособност за научаване.

До сега дислексикът е използвал дезориентацията, за да намери решение на объркването. Това работеше добре, когато се работи с реални, физически предмети, така че дислексикът вероятно несъзнателно се дезориентира, когато се натъкне на объркващ го символ. За нещастие, гледайки отпечатана дума на страница отгоре или на обратно, или разчленена на съставните й части, прави думата още по-объркваща от когато и да било.

Докато се учат да четат, тъй като объркването нараства до огромна купчина от неразбиране, дислексиците бързо ще достигнат своя праг на объркване. В този момент дислексика вече не вижда това, което всъщност е написано на страницата, а това което си мисли, че е написано там. Тъй като символът не е предмет и представлява графически звуковете на дадена дума, която описва предмет, действие или идея; дезориентацията няма да помогне в разпознаването му. Затова че символът не е разпознат, дислексикът ще допусне грешка. Тези грешки са първоначалните симптоми на Дислексия.



Глава 4

Дислексията в Действие

Има повече от 200 думи в английския език, които причиняват проблеми на повечето дислексици. Те са в разговорния речник на дислексика, но той не може да намери ментална картина за тяхното значение. Това означава, че средния дислексик използва повече от 200 думи, в речта си, с които реално не може да мисли. Тези малки думички – изглеждащи като най-простичките думи в езика – са стимулите или пусковите устройства за симптомите на Дислексия.



Пусковите думи имат абстрактно значение и често множество значения. Те объркват дислексиците, защото не представляват визуални обекти или действия. А пък също се случва да са най-често употребяваните думи в ежедневната устна и писмена реч. Пълният списък на Пусковите думи е представен н Глава 33.

Произход на Списъка от Пускови Думи

Аз не съм измислил този списък. Като толкова много други открития , свързани с моята работа, той се появи като връх на изненадата и мисълта: „Толкова е очевидно, трябва да съм го знаел през цялото време”.

Скоро след като направих моето основно откритие за възприятието, бях наясно, че объркването е спусъка на дезориентациите и, че объркването се случва винаги, когато човека не е разпознал някакъв символ. Мислех си, че всеки дислексик би трябвало да има един малък, уникален списък от пускови думи. Нашата програма включваше как да научим учениците да забелязват дезориентациите, когато те се случват и да съставят списък с техните пускови думи, така че ще знаят кои думи да овладяват.

Когато аз си направих собствения списък, бях изненадан. В никакъв случай не беше това, което си мислех, че би могло да бъде. Бях смутен, че той се състои от еднобуквени думи, всички двубуквени и по-голямата част от четирибуквените думи. Почувствах се по- добре, когато нашите клиенти показаха списък със същите думи, но все още се чудех защо е така.

Една вечер през август 1982 г., аз разглеждах Списъка на Долч от базисни думи, използвани от началните учители. Проверих няколко думи и размишлявах защо някои като: „а” и the (неопределителен и определителен член в английския език) са пускови механизми за дезориентациите, а други като: „дом”, „храна”, „приятел” не предизвикват дислексични симптоми. Започнах внимателно да изследвам моите умствени процеси и четях всяка дума. Като в анимационно филмче, където сапунено мехурче се появява над нечия глава и това, което осъзнах освети моята вселена. Открих, че нямам ментални картинки за пусковите думи. Не можех да си ги представя образно, затова не можех да мисля с тях.

От Списъка на Долч имах възможност да идентифицирам 196 думи, които предизвикват дезориентация. Днес този списък нарасна до 217 думи. По-голямата част от допълнителните са съкратени форми на думите от оригиналния списък.

Как Пусковите Думи Причиняват Проблеми

За да подредим пъзела, нека да хвърлим поглед на един типичен сценарий за дете с Дислексия, опитващо се да чете на глас.

Едно обикновено изречение като това по-долу би било лесно за прочитане за едно 10-годишно дете, което мисли със звуковете на думите. Но за един 10-годишен дислексик, който конструира ментални образи на сцената след прочитането на всяка дума, процеса е по-труден.

The brown horse jumped over the stone fence and ran through the pasture.”

Кафявият кон скочи над каменната ограда и запрепуска през пасбището.”

За 10-годишения дислексик първата дума The – (това е определителен член в английския език – отделна дума,която се поставя пред съществителното име, а не както в българският език на края на думата) предизвиква ментален образ на „празно място” или интервал, т.е. той не може да си изгради картина за нещо материално и триизмерно, тъй като няма образ за тази дума. Празният образ е основанието за объркване; нищо от неговия опит не може да се противопостави на объркването, което липсата на картина е причинила. Въпреки това, използвайки концентрация, детето избутва назад празната картина и казва първата дума, и с усилие отива на следващата дума.

Думата „кафяв” произвежда ментална картина за цвят, но няма определена форма. Продължавайки да се концентрира детето казва „кафяв.”

Думата „кон” трансформира кафявата картина в кон с такъв цвят. Концентрацията продължава и „кон” е произнесена дума.

Думата „скочи” предизвиква образ на предната част на кафяв кон, който се издига във въздуха. Детето продължава да се концентрира и казва „скочи”. Думата „над” предизвиква образ на задната част на кафявия кон който се издига. Все още концентрирайки се, детето казва „над”. Следващата дума е отново определителния член the, което е причина картината пак да се превърне в празен образ. Объркването за детето, което чете се е увеличило, но прага на объркване все още не е достигнат. Сега то трябва да удвои своята концентрация, за да може с усилие да „избута” до следващата дума. Правейки това, то може и да пропусне да я прочете, но е възможна и да я прочете на глас.

Думата „камък” предизвиква картина на скала. Като си удвои концентрацията казва „камък.”

Следващата дума „ограда” превръща скалата в каменна ограда и детето казва „ограда.”

Другата дума „и” отново прави картината празна. Този път прагът на объркване е достигнат. Ето защо детето се дезориентира. Детето спира отново, още по-объркано, двойно концентрирано, а сега вече и дезориентирано. Единственият начин то да продължи да чете е да увеличи усилието си за концентрация. Но сега, тъй като то също е дезориентирано, дислексичните симптоми ще се появят. Вероятността да пропусне да каже думата „и” или просто да замести неопределителния член с „и” или дори с определителния член. В този момент детето повече не получава конкретното възприятие за думите на страницата.

В момента то полага неимоверни усилия и енергия, за да се концентрира, просто за да продължи.

Следващата дума „запрепуска” се е променила в „тича”, защото детето е дезориентирано. То вижда своя собствен образ, тичайки – изцяло без никаква връзка с картината на препускащия кон. Тогава казва „тича.”

Думата „през” се променила в „хвърля.” То вижда себе се да хвърля топка и казва „хвърля.”

Следващата дума theе отново празно поле, извън менталната картина. И детето пак спира, дори още по-объркано и все така дезориентирано. Единственото му убежище е да учетвори своята концентрация. Правейки това то пропуска да каже тази дума.

Сега неговата дезориентация е създала чувството на замайване. То се чувства неразположено и му се повдига, а думите и буквите „плуват” на страницата – то ги вижда да се движат.

За последната дума „пасбище” детето задължително трябва да проследи всяка буква, една по една, за да може да я каже на глас. Веднъж направило това, то вижда картина на затревено място. Но въпреки това е дезориентирано. Поради допълнителните усилия и енергия, които е положило да улови и възпроизведе звука на всяка буква, то казва правилно „пасбище.”

И тъй като вече е приключило с четенето на изречението, то затваря книгата и я бута настрани. Това е достатъчно!

Когато го попитат какво е прочело току-що, то вероятно ще отговори нещо като: „място, където расте трева”. То има картината на кон във въздуха, каменна ограда, самото то играещо на топка и затревено място, но не може да свърже отделните елементи в изречение, за да оформи ментална картина на описаната сцена.



За всеки, който го е видял или чул да чете изречението, или е чул неговия отговор за какво става на въпрос, е толкова очевидно, че то не може да разбере нищо от това, което току-що е прочело. Както и за детето, изобщо не му пука, че не е разбрало нищо. То е толкова благодарно, че е издържало мъчението – четенето на глас.

Дума


Реакция


Вижда/ Мисли


Казва


Определителен член The”


процесът на изобразяване спира; започва концентрацията


празна картина


the”


кафяв


концентрацията продължава


кафяв цвят


кафяв


кон


концентрацията продължава


кафяв кон


кон


скочи


концентрацията продължава


предницата на коня се издига


скочи


над


концентрацията продължава


задницата на коня се издига


над


the”


процесът на изобразяване спира; концентрацията се удвоява


празна картина


the”


каменна


двойна концентрация


скала


каменна


ограда


двойна концентрация


скална ограда


ограда


и


процесът на изобразяване спира; появява се дезориентация; концентрацията се утроява


празна картина


пропуска думата?


запрепуска


дезориентацията продължава; тройна концентрация


бягане


бяга


през


дезориентацията продължава; тройна концентрация


хвърляйки топка


хвърля


the”


процесът на изобразяване спира; дезориентацията продължава;концентрацията се учетворява


празна картина


пропуска думата


пасбище


дезориентацията продължава; четворна концентрация


затревено място


пасбище


Ако детето беше малко по-голямо, то щеше да осъзнае, че чете нещо, което не разбира. Затова какво би направило вероятно? Да го прочете отново. Изглежда логично, че ако го прочетем отново, ние ще разберем повече, нали? Да погледнем отново на сценария по-горе и да си зададем въпроса: „Какво се е променило, така че втория път прочита на изречението би бил различен?” Нищо!

Когато четат важни или технически данни възрастните дислексици ще препрочетат информацията между три и десет пъти преди да почувстват, че я разбират; или просто ще се откажат.



Не е ли Добра Концентрацията?

Трябва да изясня нещо - точно тук - за концентрацията: Повечето хора я смятат за положителна способност, но прекалено много от дадено нещо, дори било то и позитивно, може да бъде вредно. Степента, до която дислексикът трябва да се концентрира, за да избута назад една празна картина, определено предизвиква негативен ефект.

Когато хората се концентрират върху нещо, те насочват по-голямата част от съзнанието си върху това нещо. Когато те съзнателно се концентрират, ограничават съзнанието си само върху това нещо.

Това е фундаменталния аспект на хипнотизма. И е точният механизъм, използван от хипнотизаторите да поставят някого в състояние на транс. Когато дислексиците се концентрират съзнателно, за да четат, те преживяват хипнотично състояние, което се добавя към трудността от разбирането на прочетения материал, а също така и към времето, което се изисква за да схванат прочетеното.



Глава 5

Задължителните Решения

Веднъж след като дезориентацията започва да причинява грешки, дислексичното дете става фрустрирано. Никой не обича да допуска грешки, ето защо около деветата година, или някъде в трети клас, дислексичното дете започва да открива, да оформя и да приема като свои решения на проблема. И въпреки че това може да изглежда като нещо добро, то всъщност означава как проблема с четенето се превръща в истинска обучителна неспособност.

Решенията, които дислексиците откриват, не разрешават реалния проблем на изкривена перцепция; те само позволяват временно облекчение от фрустрациите. Те са като методи-въртележки за справяне с ефектите на дезориентация. Те в края на краищата забавят обучителния процес и оформят истинската неспособност за учене.

Тези „решения” са методи за правене на нещата и тактики за знаене и припомняне на нещата. Те бързо стават задължително поведение. Веднъж като дисликсикът е приел едно такова решение, това ще бъде единствения начин, по който той ще може да представя тази определена функция. По време на процеса на коригиране на Дислексията, аз се отнасям към тях като „стари решения”, защото те вече не са ни нужни.

Въпреки това много дислексици започват да развиват задължителните решения преди възрастта от 9 годишни и продължават да ги развиват още до края на живота си; като повечето от тези обучителни „патерици” са развити между възрастта от 9 до 12 години. Дислексиците обикновено имат стотици ако ли не и хиляди от тях.

Ето и няколко общи примера на задължителни решения.



Песента за азбуката

Едно общо решение в детството е да се рецитира „Песента за азбуката”. Ако песента е научена вкъщи или в детската градина, като прост пример за тренировка, след 2 години повечето деца ще могат да рецитират азбуката без дори да пеят песента или да си я пеят наум. Но ако децата приемат песента като решение, за невъзможността си да научат азбуката, те никога няма да са способни да я рецитират без да пеят песента или да си я припяват наум.

Те знаят единствено песента; а песента знае азбуката. Ето защо, използвайки песента, те могат да покажат, че знаят азбуката. Когато и да поискат да погледнат в телефонния указател за някакво име или в речника за дума, песента ще бъде използвана. Това се е превърнало в задължително поведение.

Силна концентрация

От всички задължителни решения, които дислексиците си осигуряват, вероятно най-лошото от тях е „концентрацията”. Преди да се научат как да се концентрират, повечето дислексици не могат да четат изобщо. Веднъж научили се да се концентрират достатъчно силно, те се научават и как да четат – бавно и с много труд. Проблемът е, че четенето ще бъде неприятно и болезнено за тях. Ако това, което те се опитват да прочетат е важно, те ще трябва да го чета отново и отново много пъти, за да са сигурни че е правилно. Те няма да четат за удоволствие, защото няма удоволствие в „тежката” концентрация.

Вероятно най-общите характеристики на Дислексията при възрастните са бавното четене, връщайки се на същия материал много пъти и напрежението, и главоболието, причинени от силната концентрация, която те използват да четат.

Има ясна разлика между концентрацията и обръщането на внимание. Да обърнеш внимание на нещо интересно е забавно. Да се концентрираш върху нещо, заплашващо живота ти изобщо не е забавно. Всъщност това е изключително стресиращо. Неспособността да чете и пише често изглежда живото-застрашаващо на дислексичния човек.

Направи Го Вместо Мен”

За възрастните дислексици едно по-лесно решени, отколкото силната концентрация, е да накарат другите да прочетат и напишат нещата вместо тях. Вие може да бъдете изиграни да направите това от някой, който казва: ”Би ли прочел това и да ми кажеш какво мислиш за него?”

Спомняте ли си как този човек „хвърля” въдицата за повече информация? Това е „номер”, стратегията на дислексика, въпреки това вие вероятно не сте забелязали. Вашето мнение явно не е било от значение; важна е била само информацията от онова, което сте били помолени да прочетете. Вашите умения да четете са били използвани от един дислексик, който не би могъл да дешифрира думите на страницата и ви е „хванал”, за да ги интерпретирате. Някои брилянтни дислексици се издигат до изпълнителни директори в корпорации благодарение на тяхната интуитивна дарба да „виждат” коректната стратегия и да мобилизират работната сила. Те винаги ще инвестират „здраво” в последните новости в диктуването и видео-оборудването – всичко, което разпространява информацията под форма, различна от писмената. Те ще разчитат на доверените си подчинени да четат нещата вместо тях, да препредават съобщенията, които трябва да са в писмен вид. Това е защото те са функционално неграмотни, но това е строго пазена тайна.

За Добро или Лошо?

Ироничното е, че много от „най-добрите” преподавателски и обучителни техники, използвани да помагат на дислексиците, не правят нищо повече от това да внушават и затвърдяват задължителното поведение. Това е разбираемо, защото то се появява и дислексика най-накрая започва да учи.



Но това е само илюзия. Детето всъщност е поставено в условията да се изявява в обичайни дейности, които не са наистина разбрани от него. Това условно нагаждане ще бъде доживотна неспособност, ако не се коригира до определена степен в бъдещето.

1   2   3   4   5   6   7   8   9   10


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница