Per aspera ad astras



страница6/10
Дата06.05.2017
Размер1.92 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10
Глава 19

Любопитството

От ранната тримесечна възраст дислексикът използва дезориентацията да разпознава предмети в пространството. Тази способност е изключително прецизна и изглежда, че никога не греши. По времето, когато дислексикът е на две години дезориентациите стават автоматични и се появяват винаги, когато диклексикът се обърква.

Способността да разпознава предмети на толкова ранна възраст прави дислексикът високо осъзнат в околната среда. Като резултат децата-дислексици започват “да навлизат в нещата” толкова рано, колкото са способни. Импулсът да станат мобилни е много силен. Това е общото за дислексичните деца да започнат да ходят месеци преди книгите за развитието на децата да казват, че те би трябвало да проходят.

И за родителите е общо да бъдат докарани до безизходно положение, опитвайки се да определят начини да задържат дислексичните деца на местата, където те искат да бъдат и извън местата, където не искат децата им да са.



Лечението чрез Пълзене

Едно от странните лечения за дислексия от 50-те години на 20-ти век се разпростира в наблюдението на децата, които по-късно развиват Дислексия, често са започнали да ходят преди да могат да пълзят. Лечението е било да накарат дислексиците да пълзят на пода, докато Дислексията си отиде. Разбира се това не е проработило, но пълзящата терапия е била добавена към много лечебни програми за Дислексия и все още се практикува и до днес.

Реакцията на майката, която току-що е открила своя двегодишен син под мивката да изпразва съдържанието на всички кутии и бутилки е разбираемо. Това е опасно поведение. Кой знае какво е изяло детето? Дори и след като благоразумието е взело надмощие, това е поведение, което трябва да се промени.

Може да очакваме от детето на тази възраст да отговаря на традиционните аргументи. Дисциплинирането на детето не е отговор по никакъв начин, защото детето отговаря на порив по-силен от нормалния и на един, при който обикновената процедура по дисциплиниране няма да е правилната. Освен това ако ние наистина разбираме какво е правило детето, ние няма да искаме да го променяме. Така че защитената кухня и баня, и поставянето на пластмасови капачета на дръжките на вратите би било по-добро решение, отколкото напляскването.

Дислексичното дете не се впуска в нещата само за да ядоса родителите си. Детето отговаря на нещо спешно, което евентуално става част от дарбата на Дислексията.

Семенцето, което е започнало да расте е любопитството. Любопитството е по-силно от гравитацията. Ако не беше, нямаше да има самолети. Любопитството е по-важно от знанието; то е корена на знанието. Без него нямаше да има такова нещо като знанието.

Най-важното е, че любопитството е динамичната сила зад съзиданието. Без творчеството човешкия вид все още щеше да живее в пещери.



Глава 20

Творчеството

Творчеството е това, което установява човешкия вид над всички други форми на живот. Вярва се че Бог, Създателят, е направил човека по свой образ. Ако това е така, човекът в образа на Бог трябва да бъде творец.

При дислексика, творческия порив е проникновено по-силен, отколкото при индивидите, които не притежават базисните умения на дислексика. Благодарение на картинното мислене, интуитивната мисъл, многоизмерната мисъл и любопитството дислексичното творчество е великолепно усилено.

Творчеството ни позволява да измисляме нещата, които всъщност не съществуват. От този опит ние може да приведем нови неща в съществуване. Всички оригинални идеи произлизат от творческия процес.

Ние мислим за творчеството като откритие или иновация. Това е правилно, но на едно базисно ниво, творчеството е средството, чрез което реалното учене се случва.

Условността е много рудиментарна форма на ученето. Когато тренираме куче или тюлен да прави номера, ние обуславяме животното чрез награди или наказания, за да се държи по желания начин. Хората също трябва да са обуславяни по този начин, но това е много по-трудно. Често условността не е ефективна.

Благодарение на творчеството хората учат на много по-високо ниво. Актът на причинност е функция на творчеството. Причинността и логиката са фундамента на ученето. Ако ние докоснем нещо, което изгаря нашите пръсти, това ни дава причинността и логиката защо не трябва да го докосваме отново. Ние сме се научили да не го докосваме.

В Глава 15 аз споменах, че дислексичните деца често не са развили техните умения за причинност и логика по времето, когато започват училище. Това, което те са развили е вариации от тези умения, които не следват линейния модел на вербалната мисъл. Тяхната аналитична причинност и логика е съпоставима, използвайки картини вместо думи. Този метод трябва да е страхотен за определяне на спираловидната структура на ДНК, но би бил безполезен в опита да се реши математическа задача в пети клас.

Понякога като аутистите-учени-мъдреци, дислексиците могат да “видят” отговора на математическите задачи без да използват химикал и лист. Това всъщност е високоразвита форма на причинност. Те решават задачата без да си дават труд да минават през конвенционалните стъпки. Често разследването открива, че те са развили високо творчески математически бързи връзки.

Ако творческия процес и човешкия учебен процес не са точно еднакви, те са толкова близко свързани, че не могат да бъдат разделени.

Ако приемем за вярно, че един дислексик е свойствено по-съзидателен, отколкото обикновения човек, дислексикът би бил способен да учи повече за по-кратко време. Теоретично това е истина, но нещата могат да се появят по друг начин пред обучители и родители.

Вероятната причина е, че толкова много обучение е направено на условно ниво. На детето е казано да премине през серии от обичайни стъпки без да вижда никаква лична полза при достигане до решение.

Дислексията не би трябвало да се нарича обучителна неспособност. Тя би трябвало по-прецизно да се нарече условна склонност.

В реалните житейски ситуации, такава като трейнинг, при който се полагат големи усилия, изкуствата и спорта, дислексиците учат повече за по-кратко време, отколкото обикновения човек. Всъщност, когато ученето е представено като преживяване, дислексиците могат да овладеят много неща по-бързо, отколкото обикновения човек може да ги разбере.



Точки във Въздуха

На възрастта на тринадесет аз бях толкава дезориентиран във времето, че бях обявен за бавноразвиващ се. Днес бих бил класифициран като аутист. Последователно аз имах много малко “реални” спомени от детството си. Но не се съмнявам, че следващата случка, свързана с мен чрез майка ми, е истина.

Когато бях в четвърти клас моя учител по математика беше озадачен от факта, че докато аз не можех да се справя с простите изчисления, аз можех мигновено да изведа отговора на сложно алгебрично уравнение. Един ден той обсъждаше това с майка ми и ме попита: “Ако Х е едно, а Y е седем, колко е два пъти Y минус Х?”

Аз моментално отговорих “Тринадесет.” Когато ме попита как стигнах до отговора, аз казах: “Видях го.” Когато ме попита как изглежда, аз докоснах две точки във въздуха, после докоснах още три точки под първите.

Учителят по математика спомена, че е чувал от хора наречени “мъдреци”, които могат да правят подобни неща.

“Имате в предвид идиоти-мъдреци?” – попита майка ми, изпълнена с негодувание. Тя „сдъвка” учителя, нарекъл ме идиот, сграбчи ме за ръката и ме изведе от училище. След това аз не бях допускан до класа му и не ми беше разрешено да уча повече математика, докато не станах в девети клас, когато започнахме с алгебра.

По алгебра аз коректно отговарях на всяка задача от учебника, на всяка задача, която учителят напишеше на дъската, на всяка от тестовете. И при все това, аз не преминах девети клас. Учителят обясняваше, че целта на часовете не е само да дадеш верен отговор; тя била да научиш как да решаваш задачите. Аз не бях решил дори и една от тях. Всичко, което бях направил, беше да напиша верните отговори.

Глава 21

Дарбата на Умението

Дарбата на Дислексията е Дарба на Умението.

Когато някой овладява нещо, го научава толкова добре, че може да го прави без да се замисля какво прави. Да овладееш нещо означава наистина да го научиш. Ако творческият процес и процесът на учене са едни и същи, тогава когато някой овладее нещо, този човек е създал знание, необходимо за да се направи това нещо.

Цялото реално знание е експериментално. Грешно е да се бърка наизустяването на данни с разбирането на данните. И това е по-голямата грешка да бъркаме разбирането на данни със знанието.

Когато някой има опит, този човек има знание за преживяното. Ако човек тогава пожелае да опише опита си в книга, то знанието ще се превърне в данни. Когато някой друг прочете тази книга, то читателя не получава знанието, а само данните, той само ще разбере концептуално опита. Но ако читателят наистина иска знанието, то ще е необходимо да има същински опит, подобен на този на автора.

Ако един човек иска да се научи да кара колело, този човек ще вземе книга за карането на колело. След като изучи всички данни от книгата, този човек би трябвало да разбере принципите за каране на колело. Ако човек по погрешка помисли, че знае как се кара колело и се опита, резултатът бързо ще покаже разликата между разбирането и знаенето как се кара колело. Опитът да бъдеш на колелото дава на колоездача възможност да създаде акта на карането на колело. Когато човек създаде действието на каране, човек е научил как да кара колелото. Първо ще има много опити, мислене и припомняне. Когато съществения опит е създаден, ще са необходими по-малко съзнателни усилия. Когато човек може да кара автоматично без да експериментира, мисли и да си припомня, то човек е овладял карането на колело.

Това е лесно да се разбере за физическите умения като карането на колело или на кола, но не е така очевидно когато става въпрос да се учи език, четени или математика. Въпреки това принципът е същия.

Когато е приложен същия принцип, да учиш език или математика, дислексиците не само учат тези умения, те ги овладяват. Овладяването на Символа на Дейвис е процес, който дислексиците могат да използват, за да приложат този принцип към всичко, което искат да научат.

Овладяването е повече, отколкото обикновено бързо учене. Овладяването е ниво на учене, където съзнателната мисъл вече не се изисква. Това е способност да притежаваш научените данни като актуален опит. Когато нещо е овладяно, вече няма нужда да се безпокоим за това да си спомним нещо – това вероятно е невъзможно да бъде забравено.



Когато някой овладее нещо, това става част от този човек. Превръща се в част от мислите на човека и творческия процес. Това добавя качество към есенцията на всички последващи мисли и творчество на индивида.

Част Четвърта

Да Направим Нещо за Това

Ръководство за Родители, Начални Учители и Обучители

Ориентацията коригира възприятието. Овладяването на Символа коригира Дислексията.

Глава 22

Как Можеш да Кажеш?

Ако подозирате, че Вие или някой, за когото Ви е грижа притежава Дарбата на Дислексията, как може да се диагностицира това? Това прилича на обикновен, логичен въпрос, който би имал съответен обикновен, логичен отговор, но не е така. Ако за момент отчетете това, което вече сте прочели за Дислексията, причината за затрудненията ще бъде очевидна.



Разнообразни Симптоми, Не Патология

Традиционният метод за диагностициране на даден проблем е да се тества човек и след това да се изследват резултатите, независимо дали са симптоматични или патологични.

Използвайки симптоматиката, изследването на симптомите, вече има много проблеми. Първият е, че няма двама души, които да имат Дислексия и да показват същите симптоми. Ако всички хора с Дислексия добавят своите симптоми към списъка, ние дори няма да знаем колко всички симптоми могат да бъдат. В допълнение всички познати симптоми на Дислексия могат да са резултата от други причини, включително физически нарушения като проблеми със зрението и вътрешното ухо.

При патологията, изследването на естеството на болестта, структурните и функционалните нарушения в тялото, причинени от болестта, са изследвани. Голямата спънка тук е, че Дислексията не е болест, а самосъздадено състояние.

Тъй като оборудването за изследване на тялото отвътре става все по-фино, има аномалии, които ние очакваме да открием, такива като леко уголемена епифиза и по-дълги неврони, които могат да причинят corpus callosum да е леко по-плътен. Но считайки Дислексията за развиващ се процес, тези аномалии биха били резултат от различията в начина на дислексичния мозък да се развива чрез използването му. Да се каже, че те предизвикват Дислексията би било некоректно.

Тези хипотетични разлики биха били също представени във всеки, който притежава дарбата на Дислексията, не само онези, които развиват обучителни неспособности.

Като резултат няма дефинитивна диагностика за Дислексията. Това вероятно е причината някои психолози и преподаватели да казват: ”Няма такова нещо като Дислексия.”

НО ИМА.

Ако погледнем в структурата или анатомията на обучителната неспособност, позната като Дислексия, ние откриваме тази последователност на развитие да се появява:



  1. Индивидът се натъква на неразпознат стимул. Това може да е дума (писмена или изказана), символ или предмет, който не е разпознат.

  2. Липсата на разпознаване причинява объркване, което стимулира дезориентацията. Индивидът използва дезориентация в менталното изучаване на стимула от различни гледни точки, в опита да се стигне до разпознаване. Това обикновено проработва с реалните предмети, но не сработва изобщо с езика, защото той е съставен от звукови или писмени символи за идеи и концепти.

  3. Дезориентацията причинява асимилация на некоректните данни. Перспективите, които индивида изучава ментално са регистрирани в мозъка като истински перцепции. Повечето от тези перцепции са некоректни.

  4. Асимилацията на некоректни данни причинява на индивида да прави грешки. Индивидът не може да разграничи между коректни и некоректни данни, защото и двете са регистрирани в мозъка като истински перцепции. Грешките, които са резултат от това, са първите “симптоми” на Дислексията.

  5. Грешките причиняват емоционални реакции. Никой не обича да прави грешки. Индивидът просто преживява човешка реакция. Това в отговор причинява на учителите и родителите да реагират негативно.

  6. Емоционалните реакции довеждат до фрустрации. Фрустрацията е резултат от кумулативни ефекти от грешките и емоционалните реакции, подсилени от негативните отговори на другите хора.

  7. Решенията са създадени или адаптирани да решават проблемите, произхождащи от използването на дезориентация в разпознавателния процес. Тези решения ще бъдат методи на привидност за опознаване на нещата и изпълнение на задачите. Всяко ще проработи най-малко веднъж и ще бъде задължително поведение. Човекът ще го използва без дори и да разбере това. Тези “стари решения” обикновено започват да се акумулират на около девет-годишна възраст.

  8. Обучителната неспособност е съставена от задължителни решения, които индивида придобива. Задължителните решения са ментални патерици, автоматизирани спомени, трикове или хитринки, които човек използва, за да даде проявление на разбирането. Те имат съвсем малко или нямат нищо общо със същността на ученето или получаването на разбиране на изучавания материал.

  9. Тези задължителни решения са това, което нарушава обучителния процес. Чрез използването на задължителните решения, човек може и да се научи да “чете” по начина, по който папагала се научава да говори – без всякакво разбиране на съдържанието. През още няколко завъртания на менталните процеси, човек би бил способен да дешифрира част от смисъла на материала, който е прочетен. Но използвайки тези решения това е тягостен процес.

С тази анатомия като база ние можем да оценим характеристиките на менталните функции, които евентуално произвеждат различните нива на Дислексията: способността да се прави невербална концептуализация и способността да се дезориентират перцепциите.

Глава 23

Симптомите на Дезориентация

Симптомите са първите неща, които хората забелязват и които ги карат да подозират обучителни неспособности. Ние трябва да сме запознати с „известните” симптоми или най-малкото да разбираме естеството на проблема преди да го оценяваме.

Всички тези симптоми на Дислексията са симптоми на дезориентацията. Самата Дислексия определено не може да бъде разпозната, но дезориентацията може.

По време на дезориентацията перцепциите на човек стават изкривени. Това, което ментално се приема за реално не е в съгласие с истинските факти и условия в заобикалящата среда. Основните сетива, които стават изкривени са зрение, слух, баланс, движение и време. Общите примери на дезориентацията включват гадене от движение, чувството, че падаш, когато си на ескалатор или на ръба на скала, „чуваш неща” и лъжливото чувство на движение, което понякога хората изпитват, когато седят в спряло превозно средство и виждат друго близо до тях да се движи.

Когато човек е дезориентиран, той не възприема същата „реалност” както другите и не е наясно, че това което той възприема не е истинско.

Хиляди различни симптоми на обучителна неспособност могат да са резултат от дезориентацията. Сериозността и степента, до която всяко от сетивата е повлияно варира при различните хора и по различно време. Следващите примери са едни от най-често срещаните симптоми на дезориентация, категоризирани според най-често засегнатите сензорни перцепции:



Зрение

  • Формите и последователността на буквите и цифрите се появяват изменени или обърнати

  • Спелингът е некоректен или несигурен

  • Думите или редовете се прескачат при четене или писане

  • Буквите и цифрите изглежда, че се движат, изчезват, уголемяват се или се свиват

  • Пунктуацията или главните букви са изпуснати, игнорирани или не са забелязани

  • Думи и букви са изпуснати, обърнати или са заместени при четене или писане


Слух

  • Някои звукове от речта са трудни за произнасяне

  • Диграфите като „ch”, “th” и “sh” са погрешно произнесени

  • „Лъжливи” звуци са възприемани

  • Изглежда, че не слушат и не чуват, това което е казано

  • Звуковете са възприемани като по-тихи, по-силни, по-отдалечени или по-близки, отколкото актуалните

Баланс/Движение

  • Замайване или гадене, докато чете

  • Лошо чувство за посоките

  • Неспособност да се седи кротко

  • Трудности при ръкописното писане

  • Проблеми с баланса и координацията

Време

  • Хиперактивност (бидейки изключително активни)

  • Хипоактивност (бидейки изключително неактивни)

  • Математическите концепции са трудни за научаване

  • Трудности да са някъде на време или да определят времето

  • Извънмерно бленуване

  • Насоката на мисълта лесно се губи

  • Проблеми с последователността (поставянето на нещата в правилен ред)

Задължителни Решения

Има стотици примери за компенсаторно поведение, образци и ментални трикове, които човек може да създаде и възприеме като задължителни решения към неразрушими объркани ситуации, които забавят или спират способността за учене. Ето и някои от най-общите от тях:



  • Пеене на „Песента за азбуката” на глас или на ум

  • Изключителна концентрация при четене

  • Запаметяване

  • Непривични пози на тялото и движенията

  • Зависимост от другите

  • Казвайки всяка буква на всяка дума

  • Стоене настрана

Всяка комбинация на симптомите и поведението в петте списъка, изброени по-горе, могат да съществуват в един индивид, докато другите могат да липсват изцяло.

Оценяване на Способността

Освен, че откриваме симптомите, които ни разкриват негативните аспекти на дезориентацията, ние можем да оценим и наличието на четири базисни способности, при дислексиците. Това са таланти, които са част от Дарбата на Дислексията.



  1. Способността преднамерено да достига функцията за изкривена перцепция на мозъка.

  2. Способността съзнателно да вижда менталните образи триизмерно и да се движи между тях в менталното пространство.

  3. Способността да преживява собствено-създадени ментални образи като реални феномени; с други думи, да бъде способен да преживява представите си като реалности.

  4. Тенденция или предпочитание да мисли невербално чрез използването на картини на концепциите и идеите, с малък или без вътрешен монолог.

Ако всичко това е на лице, и индивида показва симптоми на обучителна неспособност, ние със сигурност можем да приемем, че симптомите са резултат от дезориентация и че човека е дислексик.

Преди да навлезем стъпка-по-стъпка в процедурата по оценяване и коригиране, още една концепция се нуждае от дефиниране. Тя обяснява какво всъщност човек прави, за да активира функцията на дезориентация в мозъка.



Глава 24

Окото на Разума

Какво открих през декември 1980г. дойде като резултат от това, че забелязах, че когато аз бях в „най-добрата си артистична форма”, аз в същото време бях в „своята най-лоша дислексична такава.” Тъй като моите симптоми не бяха константни, това ме накара да се запитам дали да приема, че Дислексията се корени в структурен дефицит или е дисфункция на мозъка.

Чрез изследване на това как аз виждах нещата, докато творях артистично, аз открих, (че по време на креативното мислене, аз местех локацията на гледната точка, която гледаше моите ментални образи. Аз открих, че играейки с различните локации за „това какво правеше погледа”, аз можех целенасочено да увеличавам или намалявам сериозността на моите дислексични симптоми.

Тъй като не можех да открия термин за „това какво правеше погледа”, аз първоначално му дадох наименованието „епицентър на зрителното съзнание.” По онова време това ми изглеждаше технически коректно събиране на концепциите за основните думи, но аз предпочитах нещо по-просто. Затова приех термина „окото на разума”, който е дефиниран в речниците като „въображението.”

По-късно, аз открих, че това, което нарекох „окото на разума”, беше също менталния епицентър на други перцепции като звук и чувство за баланс и движение. Затова най-правилния термин би бил „епицентър на разума на възприятието.” Но пък аз се залепих за „окото на разума”, защото е една по-лесна концепция за хората да я сграбчат. Това е вероятно, защото зрението е предоминантна перцепция и е тази, която обикновено причинява най-големите неприятности на дислексика.

Менталната Гледна Точка

Важно е да отбележа, че при Процедурата на Дейвис човек не вижда, гледа или чувства нищо в, през или на окото на разума. Вижда се или се гледа с, от или извън окото на разума.

Очевидно ако вие гледате на нещо, вие трябва да гледате от някъде. Да го поставим по друг начин, ако гледате извън очите си, вие не виждате лицето си. Може само да видите огледален образ на него или снимка, но не и самото лице, защото това е там, от където гледате.

Подобно на това окото на разума не може да възприеме себе си. То може да възприеме само неща извън него, дали те съществуват в ума като концепти или в реалния свят като предмети.

Когато гледате на един ментален образ като на въображаема случка или мечта, окото на разума е това, с което гледате, от където гледате или извън което гледате.

Да Застопорим Окото на Разума

Окото на разума няма местонахождение. Всъщност то има множество от възможни локации. То е там, където собственикът му го определи, пожелае да е или усеща, че е. Ако това звучи като свръхестествена или метафизична концепция, моля спомнете си, че дислексиците са способни да преживяват своите ментални образи като актуални перцепции. Ето защо, ако те поставят окото на разума на определено място, те печелят способността да изживяват своите перцепции от тази перспектива.

Когато дислексиците гледат на буква от азбуката и се дезориентират, след части от секундата те виждат дузини от различни гледки – от върха, отстрани и отзад буквата. С други думи окото на разума ментално обикаля около буквата като че ли тя е предмет в триизмерното пространство. Сякаш хеликоптер жужи наоколо, извършвайки наблюдение на сграда. Това е функцията на дезориентация, която е много сериозна работа – опит да се разпознае предмета.

Наистина ли окото на разума е там навън в „реалния” свят, обикаляйки около буквата и движейки се зад страницата на книгата? Дали човек има преживяване сякаш наблюдава себе си отстрани? Или дали умът на човек произвежда перцептуални стимули, необходими да направят тези многобройни гледки? Аз наистина не знам. Просто знам, че това се случва.



Метафизичните въпроси настрани

Идеята да се движи гледната точка може да звучи мистично, ако това беше нещо като екстрасензорна перцепция. Този феномен може да се обясни с множество теории, включително и квантовата физична концепция, при която самото възприятие произвежда ефектите върху предмета, който се възприема. Друго обяснение може да е някаква форма на възприятие, която все още не е била идентифицирана като сонара, който дава на делфините триизмерен ментален образ на заобикалящата ги среда и дори им позволява да комуникират чрез тези образи и с други делфини. Или то може да бъде смятано като форма на въображението, при която човек ментално конструира многобройни гледки на предмет или символ, който се възприема.

Простият факт е, че окото на разума наистина възприема многоизмерно и учейки се да контролира своята позиция, позволява на дислексиците да възприемат двуизмерните символите прецизно. Хиляди хора са подобрили своите умения за четене и писане чрез научаване на техниките, описани в следващите глави.

Ако идеята за движещата се ментална гледна точка в пространството ви звучи пресилено, това е защото Вие не сте дислексик. Когато аз за първи път обяснявам концепцията си повечето дислексици неизбежно казват: „Това е точно каквото аз правя!”

Индивидите естествено поставят тяхното око на разума в различни изгодни позиции. Танцьорите и спортистите (две предпочитани професии за дислексиците) обикновено имат тяхното око на разума позиционирано над техните тела – удобната точка на превъзходство.

Без да навлизаме в теоретичните дискусии за естеството на реалността, нека просто да кажа, че ако човек подсъзнателно кара окото на разума да блуждае, той преживява многоизмерната перцепция като реалност.



Да намерим превключвателя

Дислексичният човек се нуждае от научаване на това как да обръща дезориентацията като я включва и изключва. Това е постигнато чрез съзнателното позициониране на окото на разума. Когато то се премества на определено място, човек престава да бъде дезориентиран и е способен да възприема външния или „реалния” свят правилно. Човек става ориентиран.

Оптималната позиция на окото на разума за ориентацията беше открита посредством метода опит-грешка. Това варира според индивида и може да се променя слабо с времето, но попада в определена зона. Локацията за ориентация е няколко инча до един фут над и зад главата, на централната линия на тялото. Човек, който се учи да придвижи своето око на разума към това, което наричам „точка на ориентиране”, е научил да изключва перцепциите на Дислексията.

Процедурата на Дейвис за Оценяване на Способността, описана в следващата глава, е използвана да детерминира дали човек има способността да мести наоколо окото на разума с лекота и дали вижда ментален образ от различни перспективи в пространството. С други думи може ли той целенасочено да произвежда дезориентация?

Процедурата Консулта по Ориентация на Дейвис, описана в Глава 27, е използвана да научи човек как да контролира позицията на окото на разума и да го мести на оптималната гледна точка за истинското възприятие на света – особено що се отнася до четенето.

Целта на Консулта по Ориентация не е да спре човек да се дезориентира, дезориентацията е ценен талант. Консулта по Ориентация тренира човек да превключва дезориентацията, т. е. да я включва и изключва по собствена воля. С малко практика менталния превключвател – вкл. и изкл. – ще стане достъпен на разположение. Човек ще е способен да го използва лесно.



1   2   3   4   5   6   7   8   9   10


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница