Перспективи за развитие на Българските пенсионни фондове до 2007 год и след това



страница1/3
Дата23.07.2016
Размер390.37 Kb.
  1   2   3
Перспективи за развитие на Българските пенсионни фондове до 2007 год. и след това
Автор: Жеко Николаев Милев
С проведените през 2000 год. реформи в българската социално-осигурителна система бе въведен тристълбов модел на пенсионно осигуряване. По този начин разходно-покривната система бе допълнена с капиталово-натрупваща в лицето на допълнителното пенсионно осигуряване. Тази промяна е изцяло в съответствие с протичащите в цяла Европа процеси на реформиране на пенсионните системи вследствие на демографските проблеми, които изпитват почти всички страни на стария континент. Българските пенсионни фондове се развиват в условията макроикономическа стабилност, което се отразява благоприятно и на тяхното финансово здраве. През първите години от своето съществуване пенсионните фондове се характеризират с прогресивно нарастване на броя на осигурените лица и размера на активите. Това поставя редица въпроси за решаване пред тези финансови институции свързани най-вече с възможностите за инвестиране на събраните средства.
A three pillar pension system has been introduced in the Bulgarian social security system with the reforms made in 2000. The existing pay-as-you-go-system was supplemented by a funded pension system. This change corresponds completely with the on-going processes of pension system reforms in the whole Europe. Most of the European countries have been experiencing demographic problems with the ageing population which should be sorted out in a suitable way. The Bulgarian pension funds have been operating in a stable macroeconomic environment which is quite favorable for their financial health. During the first years of their existence pension funds managed to attract a progressive number of people and to boost the total amount of their assets. This raised a number of issues concerning mainly the investment possibilities opened to these financial institutions.

Пенсионните системи в почти всички Европейски страни през последните години търпят сериозно развитие. Ниските нива на раждаемост и произтичащият от това не висок прираст на населението, от една страна и увеличаващата се продължителност на живота от друга, поставят на сериозно изпитание финансовата стабилност и жизненост на социално-осигурителните системи в повечето икономики на стария континент. Възможностите за реформиране на досега действащите модели на пенсионно осигуряване са на дневен ред пред научната общност не само в България, но почти навсякъде в Европа. Въпросите, касаещи осигуряването на доход на хората приключили със своята активна трудова дейност са от дългосрочен характер. Правилните отговори изискват преценката на редица обстоятелства, които са от значение за запазване на финансовата стабилност на системата и за подобряване на нейната ефективност. Пенсионноосигурителните системи обхващат значителен дял от населението във всички европейски страни, а имайки предвид нарастващата продължителност на живота и ниския или отрицателен естествен прираст, лесно бихме могли да очертаем тенденцията на нарастващ дял на възрастното население. Ненавременните действия биха предизвикали сътресения не само в тази най-голяма част от социално-осигурителната система, но и в европейската икономика като цяло. Българската пенсионноосигурителна система също е изправена пред редица трудности, които следва да бъдат преодолени с помощта на адекватни за българските условия мерки. Част от решението на проблема е изграждането на стройна, ефективна и добре функционираща система на капиталов принцип, която да поеме негативните последици от застаряващото население и отрицателния естествен прираст. Началото бе поставено през 2000 год. с приемането на Кодекса за задължително обществено осигуряване и регламентирането на дейностите извършвани от професионалните и универсални пенсионни фондове. Това бе първа стъпка в процеса на изграждане на система от капиталово-натрупващ тип, която следва да бъде доразвита в следващите години.

Възприетите пенсионни модели в повечето страни от ЕС са изградени главно на разходно-покривен принцип. Този тип пенсионно осигуряване води началото си от времето на Бисмарк (1889), когато за първи път хората в трудоспособна възраст и имащи работа са принудени от държавата да заделят част от трудовия си доход, с която да бъдат изплащани пенсии на хората, които вече са в невъзможност да извършват трудова дейност. При въвеждането на системата от германския канцлер Ото фон Бисмарк възрастта за пенсиониране е фиксирана на 70 год. при средна продължителност на живота по онова време 72 год. В същото време съотношението между работещи и пенсионери е било около 27/1. Към настоящия момент възрастта за пенсиониране в повечето европейски страни е намалена до 65 години при средна продължителност на живота около 80 години, а съотношението между работещи и пенсионери е достигнало в много европейски страни стойност от 4/1. За България пенсионната възраст за най-масовата трета категория труд е 60 години за жените и 63 – за мъжете, а съотношението работещи-пенсионери е почти 1/1. От посочените цифри ясно може да се види разликата в условията при стартирането на системата в края на 19 в. и настоящия момент – началото на 21 в. Съвсем естествено при подобни цифри и съотношения може да се очаква, че системата от разходно-покривен тип ще изпитва затруднения. При тези системи държавата отнемайки от дохода на работещите дава “обещание”, че в бъдеще ще изплати полагащите им се пенсии. Осигурявайки се за пенсия, настоящите работници не придобиват активи, а “права”, които след като навършат пенсионна възраст могат да предявят към държавата. За да бъде жизнеспособна подобен тип система е необходимо сумата от темповете на растеж на населението в работоспособна възраст и производителността на труда (произведеното от един работник) да надвишава сумата от темповете на растеж на населението в пенсионна възраст и размера на реалните пенсии1. Ако това условие не е изпълнено отговорните власти ще бъдат принудени или да намалят изплащаните пенсии като по този начин не удържат даденото преди това “обещание” или да вдигнат осигурителните вноски на работещите и така да влошат тяхното благосъстояние в момента. Изход от създалата се ситуация може да бъде намерен в отварянето на по-голямо поле за развитие на пенсионните фондове и изграждането на действена система за пенсионно осигуряване на капиталово-натрупващ се принцип. Стъпки в тази посока се правят от почти всички европейски държави като целта е да се снеме от тежестта, която пада върху разходно-покривната система.

Пенсионните фондове са специализирани финансови институции, които набират средства от осигурените лица, натрупват ги по индивидуалните партиди на участващите в схемата и инвестират акумулираните средства по подходящ начин, така че да осигурят допълнителен доход за осигурените. В практиката се прилагат два основни типа схеми на пенсионно осигуряване:



При първият вид схема, лицата, които навършват пенсионна възраст и които са се осигурявали по този начин получават пенсия в зависимост от натрупаните по индивидуалните им партиди средства и дохода, реализиран в следствие на инвестиционната дейност на пенсионната компания. При този тип схеми осигурените могат да наблюдават във всеки един момент какви средства са се натрупали по тяхната партида и каква доходност реализира съответния пенсионен фонд. При вторият тип схеми, лицата още при сключване на трудовия си договор знаят какъв процент от крайната заплата, която ще получат преди пенсиониране ще формира тяхната бъдеща пенсия. В този случай те не се интересуват от това какъв доход ще бъде в състояние да реализира пенсионния фонд вследствие на инвестиционната си дейност. Или основната разлика между двата типа схеми е в това кой понася инвестиционния риск. При схемата с определени вноски осигуреното лице е това, което е застрашено от не добро представяне на пенсионната компания. При схемата с определени пенсии – това най-често е работодателят, който се явява спонсор на схемата, т.е ако вследствие на инвестиционната дейност не може да бъде реализиран доход, който да е достатъчен за изплащането на пенсия в предварително договорения размер, работодателят е длъжен да покрие тази разлика. Предимство на схемата с определени вноски е възможността, която съществува за работника или служителя да сменя работата си без да търпи някакви загуби по отношение на бъдещата си пенсия. Т.е схемите с определени вноски благоприятстват мобилността на работната сила. В последните години в редица европейски страни се наблюдава тенденция на засилване на популярността на схемите с определени вноски. Това се дължи главно на нежеланието на работодателите да поемат инвестиционния риск. Като цяло и при двете схеми е добре активите в портфейла на пенсионната компания да имат такава възвръщаемост, която да изпреварва растежа на средната работна заплата. Това ще доведе или до нарастване на коефициента на заместване при схемите с определени вноски или до минимизиране на разходите за работодателя при схемите с определен бъдещ размер на пенсиите.

С проведената пенсионна реформа в България българския законодател възприе схемите с определени вноски като основни за развитието на допълнителното пенсионно осигуряване в нашата страна. С приемането на Кодекса за задължително обществено осигуряване през 2000 год. в България бе създаден тристълбов модел на пенсионно осигуряване, а именно пенсионно осигуряване в рамките на Държавното обществено осигуряване, което функционира на разходно-покривен принцип, допълнително задължително пенсионно осигуряване, което се извършва от професионални и универсални пенсионни фондове и доброволно пенсионно осигуряване, което също е на фондов принцип и при което всеки български гражданин може да се осигурява по свое желание. Професионалните пенсионни фондове стартираха своята дейност на 1 януари 2000 год. В тях се осигуряват всички лица работещи при условията на първа и втора категория труд. Участието в такъв фонд дава право на тези лица да получат срочна пенсия за ранно пенсиониране – 8 години по-рано от нормалната възраст за пенсиониране за първа категория труд и 3 години за втора категория труд. Националният осигурителен институт извършва ролята на разпределителен център на събраните вноски. Осигурителите превеждат вноските за осигурените лица по сметка в НОИ, а той от своя страна прехвърля набраните средства към пенсионно-осигурителните дружества, които управляват съответните професионални пенсионни фондове. Универсалните пенсионни фондове на ДЗПО започнаха своята дейност на 1 януари 2002 год. като в тях се осигуряват всички лица родени след 31.12.1959 год. Участието в такъв фонд дава право на осигурените лица на допълнителна пенсия при придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Националният осигурителен институт и в този случай събира приходите от осигурителни вноски и ги превежда на пенсионно-осигурителните дружества, управляващи съответните универсални пенсионни фондове. По данни на комисията за финансов надзор осигурените лица в професионални пенсионни фондове към 30.09.2005 год. са 179 684, а лицата осигуряващи се за втора пенсия в универсални пенсионни фондове пак към 30.09.2005 г са 2 182 691. Пенсионните фондове в България показват стабилност в своето развитие през първите години от съществуването си. В момента те се намират в своя “незрял” стадий, т.е това са годините, когато предимно се натрупват средства по партидите на осигурените лица и паричните потоци са с положителен знак. Все още не е дошло времето, когато ще трябва да се извършват по-масирани плащания към пенсионирани лица, добили право на допълнителна пенсия. Този период ще настъпи след 2020 год., когато ще се пенсионират първите осигурени за втора пенсия. Към края на деветмесечието на 2005год. българските пенсионни фондове управляват активи за над 1 млрд. лв. (1 021 157 хил.лв.). Изключително важен въпрос към момента за пенсионните фондове представлява начинът, по който могат да бъдат инвестирани тези средства. Проблемът касае лично и тези над два милиона души, които се осигуряват за допълнителна пенсия и които, както стана вече въпрос са главният носител на инвестиционния риск при схемите с определени вноски. В изследване на Griffin(1997) се посочва, че ако възвръщаемостта от инвестициите на пенсионните фондове нарасне с 1%, то разходите по даден пенсионен план биха намалели с 20%. Това до голяма степен се предопределя от дългосрочния характер на инвестициите на пенсионните фондове. Световната практика показва, че това са едни от най-големите инвеститори в различните национални икономики и начинът, по който те разпределят активите си до голяма степен предопределя и динамиката на развитие на тези стопанства. “Зрелостта” на фонда определя дюрацията на неговите задължения (това е средното време, оставащо до възникване на пенсионни плащания от страна на фонда). Според Blake (1994) различната дюрация на задълженията определя в какви активи ще инвестира съответния пенсионен фонд. Според него, когато един фонд е в своя “незрял” стадий, това е времето, когато постъпленията във фонда са повече от плащанията, които той извършва, е подходящо да се инвестира предимно в акции (т.е дългосрочни инструменти), за фондове, които са в своя “зрял” стадий се препоръчват инвестиции едновременно в акции и облигации и за пенсионни фондове, които са пред приключване на дейността си – предимно в облигации, чиито парични потоци са с по-къса дюрация. За съответния инвеститор е важно да нагоди дюрацията на активите, които държи в портфейла си към тази на пасивите. В края на инвестиционния период инвеститорите се стремят да държат изцяло безрискови активи като по този начин стабилизират стойността на инвестицията. Българският законодател възприе подхода на стриктно определени правила при изграждане на регулативната рамка, касаеща инвестиционната дейност на пенсионно-осигурителните дружества. Това до голяма степен бе напълно очаквано имайки предвид липсата на добре развит капиталов пазар и каквито и да било традиции при управлението на пенсионни фондове. По този начин универсалните пенсионни фондове бяха задължени да инвестират най-малко половината от своите средства в ДЦК, не повече от 10 на сто от активите си в акции емитирани от български емитенти и търгувани на регулирани пазари, не повече от 25 на сто от активите си в банкови депозити, не повече от 20 на сто от активите си в корпоративни облигации и не повече от 15 на сто от активите си в чуждестранни ценни книжа. Целта, която се преследваше с подобно решение бе да се осигури в най-голяма степен сигурност за осигурените лица. Пенсионно-осигурителните дружества възприеха консервативни стратегии за управление на активите си през първите години от своето съществуване. Портфейлите, които те изградиха съдържат предимно ДЦК и банкови депозити. Структурата на инвестиционните портфейли на универсалните пенсионни фондове към 30.09.2005 год. изглежда по следния начин: инвестициите в ДЦК варират от 51.03% на УПФ Алианц до 88.41% на УПФ ЦКБ – Сила, инвестициите в банкови депозити пък са от порядъка на 4.37% за УПФ ЦКБ – Сила до 21.19% за УПФ ДСК – Родина. От останалите активи, които са намерили по-съществено място в структурата на портфейлите на някои от пенсионните фондове могат да бъдат споменати ипотечните облигации, които са с тегло 16.85% в портфейла на УПФ Алианц – България и корпоративните облигации в портфейла на УПФ Доверие, които са с размер 12.04 % от общия размер на активите на фонда. Пълната структура на инвестиционните портфейли на всички универсални пенсионни фондове в България към 30.09.2005 год. може да бъде видяна в приложение № 1 От казаното дотук може да се направи извода, че в първите години от своето съществуване пенсионните фондове заложиха на приблизително еднакви инвестиционни стратегии. Основната част от дела на техните активи се пада на ДЦК, а на второ място застават инвестициите в банкови депозити. Подобен тип инвестиционно поведение напълно съответства на нормативните изисквания, а и имайки предвид факта, че тези институции тепърва прохождат в България е напълно нормално да се очаква изграждането именно на такъв тип портфейли. Малкият по обем и съответно нисколиквиден капиталов пазар у нас също не предоставя особено големи възможности за инвестиции в корпоративни ценни книжа. Все пак не може да не направи впечатление, че делът на инвестициите в акции и облигации на дружества, търгувани на българската фондова борса постепенно нараства и към 30.09.2005 год. той е съответно – 6.34% за акциите и 8.74% за облигациите от общия портфейл на всички притежавани от универсалните пенсионни фондове активи. И това при положение, че нормативното ограничение е съответно 10% от активите за притежаване на акции и 15% - за облигации. Най-активни в това отношение са УПФ Доверие и ЗУПФ Алианц България, които са и лидери на пазара по брой осигурени при тях лица съответно с дял от 40.39% и 20.61%. Голямото сходство в структурата на инвестиционните портфейли на пенсионните компании предпоставя и сравнително близката доходност, която реализират те. По данни на комисията за финансов надзор средната годишна доходност реализирана от професионалните пенсионни фондове към 30.09.2005 год. е 10.63% като най-добре се представя ППФ “Доверие” с доходност от 12.72%, на другия полюс е ППФ “ДСК Родина” с 9.47%. При универсалните пенсионни фондове средната доходност в сектора е 10.65% като лидер отново е УПФ “Доверие” с реализирана доходност от 11.84%. При доброволните пенсионни фондове цифрите са сходни като среднопретеглената доходност за всички пенсионни фондове към 30.09.2005 год. е 10.27%, а най-добре представилият се фонд е ДПФ “Доверие” с 11.86%. Справка за реализираната доходност от всички пенсионни фондове е поместена в приложение №2. Непрекъснато нарастващите активи на пенсионните компании (над 1 млрд. лв. към 30.09.2005) поставят до голяма степен под натиск портфейлните мениджъри, които трябва да търсят начини да разнообразяват своите портфейли. Съсредоточаването на средства само в един вид активи пък било то и ДЦК би повишило необосновано риска за тези големи институционални инвеститори. Ето защо в следващите години от развитието на пенсионно осигурителния пазар у нас от съществено значение ще бъде появата на достатъчно добри и разнообразни инструменти за инвестиране. Големите инвестиции в ДЦК стигащи до 88%-89% при някои пенсионни дружества не позволяват в истинска степен да се проявят качествата на капитало-натрупващия принцип в осигуряването. Погледнато на макроикономическо равнище инвестициите в ДЦК не спомагат особено много за капиталообразуването в националната икономика. Изплащането на ДЦК от държавата става чрез събиране на данъци от обикновените граждани и бизнеса, а по този начин капитало-натрупващия принцип в осигуряването не се различава много от разходно-покривния. При липсата на достатъчно добри и разнообразни финансови инструменти, в които да могат да инвестират пенсионните компании на вътрешния пазар, от съществено значение за снижаване на риска за тези набиращи все по-голям ресурс финансови институции ще бъде възможността да инвестират нарастваща част от средствата си на международния финансов пазар. Липсата на достатъчно на брой качествени инструменти е типична за по-малките икономики. Дори страна като Нидерландия, която е с големи традиции в развитието на пенсионни фондове и свързаното с тях осигуряване и един от лидерите по пенсионни активи на глава от населението не разполага с достатъчен брой финансови инструменти на местния капиталов пазар, който е многократно по-голям от българският. Това е и причината около 60% от активите на местните пенсионни компании да бъдат инвестирани на международния капиталов пазар. Именно в тази насока бихме могли да очакваме, че ще се развият и българските пенсионни компании в следващите години особено след приемането на страната ни в Европейския съюз след 2007 год.

Известно е, че всеки един инвеститор се стреми да постигне оптимално съотношение между риск и доходност на активите включени в портфейла. Лауреатът на нобелова награда Хари Марковитц извежда т. нар. граница на ефективните портфейли, където възможностите за нарастване на възвръщаемостта от портфейла без да нараства риска за инвеститора са изчерпани или което е същото – не е възможно да се намали риска без да се намали възвръщаемостта. Именно тази граница на ефективните портфейли е цел на всички инвеститори в т.ч. и на пенсионните фондове. Разбира се конкретния портфейл, който ще бъде изграден ще зависи от целта, която си поставя инвеститора, неговите предпочитания и ограничения. Практически е доказано, че увеличаването на броя на акциите включени в портфейла, дава голям ефект само в началото, след което диверсификацията забавя, а впоследствие спира въздействието си върху портфейлния риск. Портфейлният анализ потвърждава, че когато в даден инвестиционен портфейл включим 15-20 акции общият риск, представен чрез стандартното отклонение на възвръщаемостта на портфейла престава да намалява. Това е така в следствие на заличаването на специфичния (несистематичния) риск, като в същото време е останал пазарния (систематичния) риск. Оттук можем да заключим, че един напълно диверсифициран портфейл се характеризира единствено с пазарния (систематичния) риск. Систематичният риск е резултат от фактори, които влияят на националната икономика като цяло. Когато даден инвеститор в т.ч и пенсионен фонд е ограничен нормативно до голяма степен да инвестира почти изцяло в активи на националната икономика, то няма как този систематичен риск да бъде избегнат. Подобряването на рисковата експозиция на портфейла може да стане само ако се държи глобално портфолио, т.е инвестира се в активи не само на националната икономика, но и в такива принадлежащи на чужда икономика. Разбира се, когато се правят такива международни инвестиции възниква опасност от валутен риск, но изследвания в тази насока показват, че подобряването на съотношението риск-възвръщаемост в следствие на по-добрата диверсификация на портфейла напълно компенсира нестабилността пораждана от движения на валутните курсове. Избирайки стратегия, при която инвестиционния портфейл се диверсифицира и посредством международни активи, пенсионният фонд, а и всеки друг инвеститор, би могъл допълнително да намали риска, на който е изложен. Davis (2002) очертава следните няколко причини, за да се случи това:



  • икономическите цикли на различните стопанства не са свързани и имат тенденция да се разминават. Това означава, че евентуални неблагоприятни ефекти върху капиталовите пазари на една страна няма да се отразят на пазара на акции на друга страна. По този начин тази част от портфейла, инвестирана на чуждестранния пазар ще доведе до намаляване на систематичния риск при запазване на възвръщаемостта. Това означава, че инвеститора ще подобри положението си върху границата на ефективните портфейли на Марковиц, като реализира същото ниво на възвръщаемост, но при намален риск1.

  • Съществуват определени отрасли, които може да не присъстват в националната икономика (напр. добив на нефт, природен газ и др.) Инвестирайки в тях пенсионната компания може допълнително да намали риска дори икономическите цикли да са свързани. Инвеститорът би спечелил ако вложи средства едновременно в страни износители на петрол (те печелят при нарастване на цената и губят при нейното спадане) и в страни вносители на петрол, чиито икономики ще спечелят при спад в цената на петрола и ще губят при нейното покачване1.

  • Капиталовият пазар в дадена страна може да бъде доминиран от няколко големи компании, като например в Холандия. В този случай диверсифицирането с чуждестранни акции би довело до директни ползи за инвеститора, намалявайки както систематичния така и несистематичния риск. Други аргументи в полза на инвестициите в чужбина могат да бъдат изведени от обстоятелството, че различните икономики имат различен потенциал за растеж. В даден период чуждестранната икономика може да расте по-бързо от националната. В този случай, инвестирайки в нея, инвеститорите биха реализирали по-високи печалби, по-висока възвръщаемост, а това означава или спестени пари за работодателя при схемите с определени пенсии или постигане на по-добър коефициент на заместване за осигурените лица при схемите с определени вноски. Възможно е националните капиталови пазари да не разполагат с определени финансови инструменти. В този случай възможността за инвестиране в чужбина предоставя на инвеститорите по-голям брой инструменти, посредством които да разнообразят своите портфейли. Друг важен аргумент в полза на международното инвестиране произтича от възможността по този начин да се избегнат някои катастрофични рискове за националната икономика, като например природни бедствия, войни и т.н.

  • В много от развиващите се страни, новопоявяващите се финансови пазари са все още не добре развити. Те могат да бъдат лесно манипулирани или да се поддават на различни видове натиск. В изследване на Kotlikoff(1998) се препоръчва тези страни да инвестират в международни инструменти като това би довело до стабилизиране на доходите им от инвестиционните им портфейли и би спомогнало за намаляване на систематичния риск, който е твърде висок за тези пазари.

Всички тези аргументи до голяма степен очертават и пътя на възможното бъдещо развитие на пенсионноосигурителния сектор у нас, най-вече в годините след 2007 и приемането на България като пълноправен член на ЕС. Постепенното либерализиране на този сектор и все по-голямата роля, която ще имат както вътрешния така и международния капиталов пазар едва ли могат да намерят алтернатива. Изграждането на ефективни и финансово стабилни пенсионни компании в голяма степен би спомогнало за справянето с проблема на застаряващото население, който в пълна степен ще се прояви в следващите десетилетия. Все пак тук е мястото да обърнем внимание и на някои от аргументите срещу, най-вече прибързаното, либерализиране на възможностите за инвестиции от страна на пенсионните компании. Hu (2005) обръща внимание на факта, че активите на пенсионните фондове имат за цел да осигурят доходи на милиони пенсионери. Както вече отбелязахме дори в България осигуряващите се в УПФ надхвърлиха 2 млн. души, а в следващите години този брой прогресивно ще нараства. В същото време правителството е ангажирано с провеждането на цялостната социалноосигурителна политика в една страна. В случай, че пенсионираните лица не получават достатъчен доход от пенсионните фондове, с който да живеят правителството ще трябва да покрие тази разлика за сметка на фискалните разходи. Ето защо съпоставяйки риска с доходността, регулаторните органи винаги предпочитат да заложат на по-ниския риск. Това е и причината да наложат съответните законови ограничения пред инвестиционния избор на пенсионните компании. Друг аргумент в полза на рестрикциите върху инвестиционния избор на пенсионните фондове, касаещ най-вече инвестициите в чужбина, произтича от факта, че инвестирайки в чужбина пенсионните дружества използват местните спестявания за развитието на чуждите икономики. В изследване на Davis и Hu (2005) се разкрива именно тази позитивна връзка между вътрешните спестявания, най-вече под формата на пенсионни активи и икономическия растеж и финансовото развитие в една страна. Davis (2004) разкрива как реформите в пенсионната система, които имат за цел да въведат капиталово-натрупващ елемент в осигуряването за пенсия спомагат за развитието на финансовия пазар на отделната страна. Ето защо естествен изглежда мотивът на правителствата в отделните страни в т.ч и в България да се ограничат инвестициите на пенсионните компании единствено в рамките на националната икономика. Още един аргумент в полза на ограничаване на инвестиционните възможности пред пенсионните фондове произтича от обстоятелството свързано с финансирането на скритите пенсионни задължения, които съществуват при системите, функциониращи на разходно-покривен принцип. Когато правителствата провеждат реформи, целящи да въведат цялостна или частична фондова система в пенсионното осигуряване, този скрит дълг на правителството по пенсионни плащания се превръща в явен. Той може да бъде финансиран или посредством събиране на данъци или чрез дълг (емисия на ДЦК от правителството). Проблемът с данъчното финансиране е свързан с по същество двойното натоварване на сегашното поколение работещи, докато при дълговото финансиране тежестта ще се понесе от следващите поколения. Това е и основната причина правителствата да предпочитат да емитират ДЦК, след което да задължават пенсионните компании да инвестират предимно в тях. Всички тези аргументи са доказателство, че всяко едно правителство трябва внимателно да преценява плюсовете и минусите при извършване на съответните реформи. Все пак за страна като България с малка и отворена икономика и пенсионни фондове с прогресивно нарастващи активи по всяка вероятност ще бъде наложително ако не сега в настоящия момент, то в близко бъдеще да бъде дадена възможност на пенсионните компании да влагат по-голяма част от средствата си в повече и по-разнообразни инструменти включително и на международния капиталов пазар.

Реформата в пенсионното осигуряване стартира през 2000 год. с формирането на професионалните пенсионни фондове. В последствие бяха изградени универсалните и доброволните пенсионни фондове. По този начин в България бяха формирани втория и третия стълб в пенсионното осигуряване функциониращи на капиталово-натрупващ принцип, а нашата страна, стана третата от източна Европа след Унгария и Полша, в която успешно се развива тристълбова пенсионна система. Първите години след извършените промени се отличават със стабилност в сектора, както по отношение на натрупването на активи от страна на пенсионните компании така и по отношение на реализираната от тях доходност. Бързото нарастване на активите на пенсионните фондове поставя под натиск портфейлните мениджъри, които трябва да намерят подходящи инструменти за инвестирането на тези средства. Този факт, както и ефективността в сектора до голяма степен ще предопределят по-нататъшната либерализация на дейността на пенсионните фондове. Тези процеси най-вероятно ще се проявят в годините след 2007, когато се очаква България да стане част от единния пазар на Европа.



  1   2   3


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница