Песента на колелетата” йовков



Дата02.09.2017
Размер69.09 Kb.
#29327
ПЕСЕНТА НА КОЛЕЛЕТАТА” - ЙОВКОВ

(анализ)


Мъдър и красив е творческият свят на Йордан Йовков. Търсенето на абсолют­ното добро като нравствена красота на човека превръща неговите герои в меч­татели и чудаци. За тези съзерцателни, меки и по природа добри хора винаги има едни друг свят, в който те се взират със скрит копнеж. Всеки един от Йовковите герои носи мъка в душата си. Тя е негова­та тайна, за която не говори. Мисълта е в постоянен досег със спомена за онзи миг от живота, донесъл много болка. Той преобръща посоките на вътрешния раз­мисъл. Дните се нижат един след друг, но героите на Йовков не забелязват ре­алния поток на времето. Те живеят със спомена за отминалия живот. В него има много болка, но и не малко обикновена човешка радост. Тази особена раздвоеност на мисловното „зрение” е характерна и за Сали Яшар от разказа „Песента на ко­лелетата”.

В образа на Сали Яшар има много тъга и мечтателност. Той е прочут майстор на каруци, но те са различни, особени. Сътворени са като същинско чудо: „леки, като че сами щяха да тръгнат, напети и гиздави като невести, с шарила и бои. Ко­ито грееха по тях като цъфнали цветя. Но най-чудното в тия каруци бяха звуковете...”

Йовков въвежда темата за красотата като чудна музика на човешката душа. По свой индивидуален начин е красив героят на този разказ. Чудото на дарбата му съ­пътства неговия живот. Каруците, съз­дадени от Сали Яшар, пеят по пътища­та. А самият той се връща назад в мина­лото, към своята болка. Двама сина е за­губил прочутият майстор и тъгата го­ри като жарава в душата му: „На баира, отдясно на царския път, където каруците, които се връщат от града, разсипват най-мелодичните си звуци, лежат в гробищата двамата му сина, два сокола.”

Със сравнението „два сокола” Йовков опоетизира мъката на героя си. Сали Яшар чувства вина за трагичната съдба на синовете си и търси изкупление за пос­тоянната мъка, която го прави мълчалив и затворен. Той е в плен на своята болка: „ Тъмнината скриваше очите на Сали Яшар и не можеше да се види какво има в тях, но той гледаше в земята като изтръпнал и мислеше, че по-хубаво би било да беше беден, но да бяха живи двамата юнака...”

Тъжни са мислите на Сали Яшар, но той е успял да съхрани обичта си към хората. Затова майсторът на каруци иска да ги дари с най-светлото и доброто, което е останало в него като опазен спомен за бащината му любов към „двамата юнака”. Да направи благодеяние - себап - за ос­таналите живи. Това ще възкреси памет­та на синовете му и хората ще помнят доброто му дело. Не за себе си, а за дру­гите е тревогата на Йовковия герой. За­това и така мъчително се взира той вся­ка вечер в „безкрая” на мислите си: „И той се биеше с мислите си, не знаеше какво да предприеме, безсилен като пред някоя мъч­на задача, която не можеше да реши.

Сали Яшар търси смисъла на своя жи­вот. Странно раздвоена е мисълта му, а това не му дава покой. Единствено в тру­да, в работата си той намира утеха за вечната болка, която гори в душата му. Тя е като вътрешно огнище, което поддържа винаги тлееща жаравата на тъга­та. От нейната вътрешна светлина черпи сили за живот старият ковач от Али Анифе. Но Сали Яшар се разболява и жаравата на тревожните му размисли ся­каш угасва. Смисълът на живота му остава неразбран, а това носи нова болка за човешката душа. Не страхът от смъртта, а несбъднатата мечта да нап­рави себап за хората измъчва стария майстор. И в отчаянието си той търси като единствено спасение близостта на най-скъпото, останало в живота му - лю­бимата дъщеря Шакире. За него тя е живата връзка с миналото. А там е краси­вата младост на живота му, там е неговата любов: „И той не чакаше нищо друго, не желаеше нищо друго, освен час по-скоро да види единствената си дъщеря. Той я обичаше, както беше обичал всичките си деца, но тя беше хубава и нейният образ се сливаше с образа на първата му жена, на която тя приличаше. А това му напомняше времето, когато той беше млад и беше щастлив.”

Сали Яшар копнее за среща с любима­та си дъщеря, която ще му върне красо­тата на миналото. Мислено героят се прощава с живота, но иска за последен път да се докосне до щастието. За него то е красив спомен. Сали Яшар е нетър­пелив. Има усещането, че дните му са преброени. Йовков разкрива вътрешните преживявания на своя герой на фона на красив лунен пейзаж. Той е в синхрон с ме­чтателния унес на съзнанието, готвещо се за смъртта: „Прозорците бяха отворе­ни, вън се чернееха саламите и между лис­тата им течеше бялата светлина на месе­ца. „

Вътрешният човешки свят сякаш е впи­сан в картината на нощната тиха тъга. Салкъмите се „чернеят”, а светлината на месеца е „бяла”. В цветовия контраст между „черно” и „бяло” художествено е разгърнат тревожният размисъл на Сали Яшар за отминалия живот. „Текат” спо­мените. Както „бялата светлина на месе­ца”. Приказно одухотворено е художественото пространство на мисълта. В него е „вграден” образът на любовта. Един­ствено тя дава сила за живот. Изпълва го, с дълбок нравствен смисъл. Мисълта за близката смърт задълбочава тъгата на Сали Яшар. Лунният пейзаж, изразяващ тихата скръб на душата, „побледнява”. С метафоричния език на цветовете Йовков говори за трепетите на сърцето. А то чака обичта и щастието, които ще донесе любимата му дъщеря Шакире: „... чернееха се само клоните на саламите, увиснали в сребърната мрежа на месечината, и Сали Яшар, колкото и да нап­рягаше слуха си, не чуваше нищо друго ос­вен някакъв шум и скоро разбираше, че е от връвта, която биеше в ушите му.”

В тишината на нощта копнежът за човешко щастие е особен вид болка. Тя рас­те и когато силата й на въздействие дос­тига своята психологична кулминация, се разнася чудният глас на пееща каруца. За Сали Яшар това е гласът на дочаканото щастие. Като от някакъв друг, приказен свят се леят звуци, които приближават. Чуват се отчетливо и сърцето на ста­рия майстор разпознава гласа на пееща каруца, направена от него. С нея идва Шакире. Идва любовта, за да му вдъхне сили за живот: „И той не се съмнява, за­щото същото нещо говорят и тия челиче­ни звуци, които звънят в нощта, разхвърчават се изпод колелетата, летят като бе­ли птици, провират се измежду листата на салкъмите, идат наедно случите на месеца, спират се на прозореца, носят блясъка на познати очи, носят позната усмивка.”

Всичко в природата говори за оживялата радост в душата на Сали Яшар. Сърцето тръпне. Споменът за отмина­ло щастие оживява. То идва с усмивката и погледа на Шакире. Любовта огласява със светли звуци вътрешния свят на човека. Най-големият нравствен дар за ду­шата е обичта. Тя връща желанието за живот. А по-голямо добро от живота и неговата сила за човека няма. Това е най-красивото благодеяние за всяка надмог­нала болката душа. Любовта, завърнала се при хората, е нравственият дар на природата. Тя е емоционалното изкупление за човешките страдания.

Дълъг е пътят до красивата обител на споделената обич. Затова и копнежът по нея е толкова мъчителен за Сали Яшар. За него любовта между хората е знак за особения смисъл на доброто, на състра­данието и милостта в човешкия живот. А всъщност това е част от нравствена­та добродетел, която всеки дължи на другия. Тя е връзката с големите и вечни истини за човека и неговото добро.

Връщането на Шакире внася светлина, радост и смях в дома на стария майстор на каруци от Али Анифе. Къщата грее от щастие, както празнично е озарена и ду­шата на Сали Яшар. По-голям дар от кра­сотата на обичта няма. За Йовков тя има външен естетически израз. Той описва облеклото на своите герои, носители на нравствена красота. Внимателно следи погледа, отразил смяната на настроения и чувства.

В разказа „Песента на колелетата” Шакире е носител на естетически красивото, зад което живее човешкото добро. Героинята е красива външно, но и вътрешно. Неслучайно нейното присъствие пре­образява Сали Яшар и той открива от­ново сили за Живот. Шакире събужда спо­мена за щастливото му минало: „... започ­на да отваря и да бърка из старите брашовски сандъци..., да се облича... ту с едни, ту с други дрехи... Веднъж... тя влезе при него ...На корави, широки гънки лъщеше але­ният атлаз на шалварите й, по сърмата на синия й елек... горяха и се разсипваха сит­ни искри.”

Пъстроцветието на багрите грее ка­то нечакано щастие, дошло от мина­лото. Възкресен е споменът за преживяна красива любов. Сали Яшар се любува на своята младост, взирайки се в красо­тата на своята дъщеря. За него тя въплъщава любовта. Символиката на цвето­вете: „аленият атлаз”, „сърмата на синия елек”, говори за пламъка на живота, кой­то започва да гори във „вътрешното ог­нище” на мисълта. Споменът „разсипва”„ситни искри”. Връща към живота Сали Яшар. И той остава загледан в своето минало, което навява топла тъга. Болка­та е пречистена. Отминало е голямото страдание. Остава само мъката по не­що невъзвратимо загубено.

Много нравствена красота има в бога­то надарения от природата майстор на каруци. Едва след срещата си с Шакире той осъзнава, че направените от него каруци, които пеят по пътищата на безкрайната равнина, даряват хората с лю­бов. Те пътуват с тях към своето щас­тие. Връщат се при най-близките си, как­то Шакире се завръща в родния бащин дом. В „песента на колелетата” на своите „гиздави като невести” каруци Сали Яшар дочува песента на човешката любов - най-големия дар за сърцето и най-скъпия спомен за душата.

Вглежда се Йовковият герой в себе си, търси пътя към човешкото добро. В раз­каза на Джапар за голямата „дунанма”, за голямата радост, която е донесла в къ­щата на Чауша неговата пееща каруца, Сали Яшар открива ново доказателство за своите тревожни прозрения. Все още има съмнения в душата му. Той се колебае, но си спомня думите на Джапар, които остават дълбоко в съзнанието му: „И зна­еш ли, Сали уста, твоите каруци, както ти ги правиш, ги няма нийде: всяка си има свой глас, всяка си пее на свой макам - снощи, като чух каруцата, слушах, слушах, па тозчас си рекох: „ Туй е каруцата на Чауша...” А с тази каруца се завръща щастието, ко­ето Йовков озвучава със звука от човешката радостна суетня: „затупкаха боси крака”, „деца скимучат - плачат”. Идва си Чауша и каруцата известява радостна­та вест.

Авторът внимателно проследява тревожния размисъл на Сали Яшар, оказал се пророчески. Въведен е приказен художествен елемент. Три пъти се замисля геро­ят: „Първият път той си спомни онова, ко­ето Джапар беше му разказал за връщане­то на Чауша. Втория път той си спомни как сам беше чул каруцата, когато идеше Шакире... Третия път ... той сякаш като насън видя хиляди и хиляди каруци, които се връщат, които пеят по пътищата...”

Сали Яшар прозира истината за своя живот. Открива смисъла му: „Себап! Има ли по-голям себап от тоя, който правя? Каруци трябва да правя аз, каруци!” До чу­дото на своя живот се докосва Сали Яшар. Той намира своя път към хората. Дарбата, дадена му от Бога, е красива радост за душата му, но и безкрайно добро, което принадлежи на другите. Щастлив е Сали Яшар, че с „песента на колелетата” на своите пеещи каруци ще остави най-красивия спомен за себе си в душите на хората. Това е неговото бла­годеяние - неговото човешко добро.

В разказа „Песента на колелетата” Йордан Йовков разкрива чудния свят на нравствената красота, към която се стремят неговите герои, а тя е винаги в тях.







Каталог: PomagaloDZI -> Dokuments -> Jovkov
Jovkov -> Като мътен порой се спуснаха кърджалиите от Бакъджиците надолу в полето
Jovkov -> Последна радост
Jovkov -> А бре, Серафиме, ти ли си? извика най-после Еню. Ух, да те убий здраве, да те уби! Не мога да те позная бре
Jovkov -> На пътя между кръчмата и Хорозовата мелница беше се спряла една каруца, готова за път. С тая каруца двама стражари щяха да закарат Албена в града
Jovkov -> Песента на колелетата
Jovkov -> Йовков (анализ) Героичната тема е самостойно представена като ядро на цикъла „Старопланински легенди
Jovkov -> Шибил радка на порти стоеше, отдолу иде Мустафа Народна песен
Jovkov -> През чумавото
Jovkov -> Йордан йовков „серафим”


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница