Пета тема рационалност и интуиция в икономическите решения



Дата05.12.2018
Размер228.7 Kb.
Пета тема
РАЦИОНАЛНОСТ И ИНТУИЦИЯ В ИКОНОМИЧЕСКИТЕ РЕШЕНИЯ

Тридесетгодишната работа на Kahneman и Tversky върху поведенческите аспекти на икономическото поведение има двояка цел. От една страна - да обогати разнообразието от методи в икономическите проучвания, а от друга – да постави въпрос пред философията на икономиката: какво всъщност се разбира под термина „рационалното поведение”? (Kahneman, по McManus, 2004). Според класическите рационални модели икономическият риск, например, е нещо, което трябва по възможност да се избягва. Понякога обаче отказът от риск означава отказ от рационално действие (Luhmann, 1991).

ПРОБЛЕМЪТ ЗА РАЦИОНАЛНОСТТА

Понятията „рационално” и „нерационално” неизменно се свързват с човешката дейност и се менят в зависимост от нейните конкретни форми (Альгин, 1989).




  1. ОБЕКТИВНА ИКОНОМИЧЕСКА РАЦИОНАЛНОСТ

Обективната рационалност на дейността позволява теоретически да бъде пресметнат най-правилният път за постигане на желана цел. На базата на такива пресмятания могат да бъдат изработени обективни критерии за рационалност на дейността, което означава, че рационалността може да се нормативизира и като такава тя е изцяло извън субекта. В този смисъл може да се говори за обективна рационалност, която се очаква да бъде еднозначна за определена съвкупност от хора, независимо от психологическите им различия. В процеса на нормативизация обаче не би следвало да се пренебрегват социално-психологическите особености на хората, съставляващи конкретната съвкупност. За да могат да действат нормативно и да управляват дейността, критериите за рационалност трябва да са обективно постижими, изпълними и съответни на субектите, от които се очаква да реализират икономическата дейност.

Според традиционната парадигма нерационалното икономическо поведение е следствие на базови съждения и мнения при оформянето на решенията, които са резултат от нарушения на рационалния избор и поведенчески отклонения. Слабата рационалност намира израз в решение, подчинено на многообразието от предпочитания и вярвания на субекта (Mellers а. аll, 1998). Така нерационалното поведение се свързва с “екстракогнитивни фактори” като несъзнавани подбуди, интуиция, социални или поведенчески стереотипи. Нерационалното икономическо действие най-общо се описва като импулсивно, ексцентрично, непредсказуемо и поради това встрани от интереса на икономистите, разглеждащи го като маловажно. Ако рационалността се разглежда опростено и тясно – само като максимизиращо поведение, тогава благотворителността, участието в лотария, изпълнението на дейности без заплащане ще бъдат интерпретирани като нерационални действия (Кузина, 2004).


В този смисъл икономическото поведение може да бъде относително лесно рационализирано и утвърдените финансови институции, напр. банките, опитват да въведат обективни критерии както за стимулиране, така и за ограничаване на определени типове икономическо поведение – например при депозиране и кредитиране. Смисълът на обективните критерии (обезпечение, печалба, рентабилност, инфлация и др.) е да рационализират дейността на финансовата институция, като направят обективно предвидими последиците от извършваните операции и по този начин да контролират риска.

Настоящата финансова криза обаче е най-сериозното доказателство за това, че икономическата рационалност, базирана само на обективни критерии, не е достатъчна гаранция за успешна икономическа дейност. Проблемът е в неосъзнаването на факта, че категориите „икономически деец” и „икономическо поведение” са аналитични абстракции. Реалният деец има богат ролеви репертоар (предприемач, потребител, родител и др.), от който произтичат различни типове поведение, подчинени на различни цели. В цялостната му жизнедейност ролята на икономически деец е само една сред многото други роли, а икономическото му поведение е само един аспект на комплексната му жизнена активност. Като такова то не съществува независимо от останалите му проявления.

Следователно, поведенческата рационалност се нуждае както от обективни, така и от субективни критерии. Едно и също поведение по принцип може да реализира не една, а набор от цели (печалба, самодоказване, независимост, удоволствие, общуване, престиж и др.), част от които са икономически, а други - не и между които реалният деец е необходимо да избира или балансира. Съотношението между конкуриращите се цели по определени критерии - степен на важност, неотложност и др. - обуславя спецификата на собствено икономическото поведение на конкретния деец. Поради това трудно може да се изолира „чисто” икономическо поведение от целия поведенчески репертоар. Тъй като рационалността се свързва с избора на адекватни средства за постигане на определена цел, а при това човешката личност е едно от основните средства за достигане на целта, то индивидуалната специфика на личността, нейните субективните очаквания и личностни потенциали неизбежно ще се отразяват върху степента на рационалност на цялостната дейност. Т.е. разглеждането на чист вид „икономически деец” и чист вид „икономическо поведение”, свързани само и единствено с икономически мотиви и цели, води до фрагментиране на комплексната личност в различните нейни проявления и до абсолютизация само на един аспект на конкретното човешко поведение, който не може да обясни реалните феномени

Поради това сериозните теоретици се опитват да аргументират интердисциплинарни изследователски подходи, като когнитивната икономика, поведенческа икономика, икономическа психология, икономическа антропология, поведенчески финанси и др. В действителност, рационалността на икономическото поведение търпи по-голямо или по-малко влияние от други типове извъникономическа рационалност, което прави икономическата дейност често трудно прогнозируема и трудно управляема.


Дан Ейрайли пита, "Ние ли контролираме своите решения"?

http://www.ted.com/talks/dan_ariely_asks_are_we_in_control_of_our_own_decisions.html




  1. СУБЕКТИВНА РАЦИОНАЛНОСТ

Субективните критерии за рационалност произтичат от субективните представи на икономическия деец за правилност на дейността. Рудашевский (1986) използва термина „субективна рационалност”, интерпретирана като рационалност, която произтича не от обективната задача, а от субективната представа на дееца за тази задача. В съответствие с това, рационален ще бъде онзи избор, който максимизира целевата функция на решението сред множество алтернативи, съдържащи се в представите за задачата. Така съдържанието на понятието „рационално” може да се разглежда като свойство на човешката дейност, което се основава на познаване на съдържанието на дейността, на стопанските и природни закони и закономерности. Атрибути на такава дейност се явяват целесъобразността и целеполагането. Альгин (1989) заключава, че рационално се явява онова действие, което адекватно използва информацията за обективното състояние на отрасъла, дейността, пазара по отношение на който се осъществява избора. Решението не може да бъде рационално без формулиране на адекватни индивидуално и/или социално-полезни цели, методи и средства, и без отчитане на психологическите и социално-психологическите особености на избиращия субект.

В някои разработки терминът „оптималност” се използва като синоним на термина „рационалност”. Като се има предвид това съдържателно сходство в терминологията, от гл.т. на планирането, оптимално е онова икономическо решение, което отговаря на следните условия (по Альгин, 1989):

- осигурява постигане на желания резултат при минимални загуби в специфичните конкретни условия;

- отчита необходимото време за избор на алтернатива на действие и това време не бива да се съкращава под определен праг (преждевременните решения често са необосновани);

- постига синхронизиране на субективните интереси и ползи за участниците в различните етапи на вземане и реализация на решението (т. е. оптималният вариант е този, които отчита индивидуалните, групови и обществени интереси);

- предвижда влиянието, което изборът на алтернатива може да окаже върху други решения, които предстоят да бъдат вземани в близка или далечна перспектива;

- оценява вероятността за достигане на очаквания резултат и възможното отклонение от поставената цел в конкретните условия.

Ако решението не отговаря на тези условия, ако е лишено от достатъчни основания, по което и да е от тях, ако противоречи на обективните тенденции и динамиката на обществените процеси, то би следвало да се счита за необосновано. Колкото повече икономическо решение се опира на очакване за случаен успех, не отчита реално обективните условия, сили и тенденции, толкова повече то се свързва с авантюристично и нерационално поведение (по Альгин, 1989).

Рационалното решение зависи от степента, в която отговоря на горепосочените условия, и отчита конкретни параметри на дейността: кой е действащият субект (лице, индивид, група, колектив); къде (в коя сфера) се осъществява рисковата дейност; какви съдържателноконкретни фактори и как оказват влияние на избора на рискови алтернативи или на отказ от риска (Альгин, 1989).

Следователно рационалността е разновидност на социалното поведение, която се отличава със стабилност на целеполагането, осъзнатост на целите, прагматизъм, автономност от обстоятелствата и настойчивост при реализацията на взетото решение (Tajfel, 1972, по Haумова, 1988). Концептуална база на теста за изследване на рационалността на Наумова (1988) е разбирането за рационалността като стил на социално поведение, свързано с логическа непротиворечивост в ценностната система на субекта.



От гл.т. на личността рационалното поведение се описва със следните характеристики:

а) по отношение на възприятията: външна обективност (способност да се възприемат човешките действия и събития адекватно, да се анализират и интерпретират реалистично); вътрешна обективност (способност за самоанализ, осъзнаване на собствените мотиви, приемане на онези цели на личностното развитие и достижения, които съответстват на собствените способности и на обстоятелствата);

б) по отношение на интелекта: концентрация и последователност в мисленето;

в) по отношение на волята: настойчивост при постигане на целите, последователност в действията, инициатива и способност да се решава и действа без очакване за стимули и поощрения, отговорност за действията.

Ако се приеме, че рационално е онова поведение, което преследва и постига субективна полезност за индивида (разпозната чрез съзнателни усилия или чрез интуитивно предусещане като реалистично постижима цел), то обратно, нерационалното поведение вероятно се дължи на:

- неразпознаване и/или заблуда за полезността (и произтичащата от нея цел) на някакво поведение както от индивида (обозначавано в ежедневните ситуации с фразата „не си знае интереса”), така и от обкръжението му (не му „разбира интереса”);

- неправилен избор на средствата и/или начините за постигане на целта дори когато тя е ясна (може да се дължи на некомпетентност, стереотипи и др.).

Ако приемем, че целта на поведението е достигането (придобиването) на предполагаемата субективна полезност, тогава рационалното или нерационално поведение могат да бъдат практически разпознати чрез резултата, който съответства или не на очакваната субективна полезност (съизмерване на вложените ресурси с постигнатата печалба, разбирана най-широко, а не тясно икономически). Високо рационално ще бъде онова поведение, което постига субективната полезност в максимална степен (напр. максималната очаквана печалба), докато слабата рационалност ще се свързва с резултат, който съответства на по-ниска степен на тази полезност (напр. минималната очаквана печалба). В такъв случай нерационално ще е онова поведение, което не постига като резултат положителна промяна в сравнение с изходното състояние или причинява загуба.



От гл.т. на структурата на дейността, рационалността би следвало да се описва и изследва чрез адекватността един спрямо друг на три параметъра:

  • целите (в тях би следвало да е снета предполагаема субективна полезност на резултатите от дейността, а нейна дълбока основа са потребностите),

  • средствата и

  • постигнатата субективна полезност на реалните резултати.

Така рационално ще бъде поведение, резултатът от което съответства на целта и постига субективната полезност чрез адекватни средства (от гл.т. на целта, обективните условия и индивидуалните ресурси). Следователно, поведенческата рационалност се отнася инструментално към дейността - като когнитивен подход за определяне на целта (очаквания резултат, съответен на субективна полезност за дееца), за избора на средствата (в и извън личността) за нейното постигане. При това в целта в снет вид присъстват потребности, мотиви и ценности.

Рационалността може да се разглежда като инструментална стратегия за постигане на субективна и/или обективна полезност чрез разума, чрез пресмятане, отчитане на условията на базата на относително постоянни критерии за рационалност. Вероятно поради това, рационалността като качество на личността е една от инструменталните ценности в методиката за изследване на терминалните и инструментални ценности на И. Паспаланов и Д. Щетински от Института по психология, БАН.

Mellers, Schwartz, and Cooke (1998) представят изследване върху теориите за рационалните решения в традиционната и алтернативната икономическа рамка.

Mellers et аll (1998) предполагат различни представи за рационалност за различните субекти. Тази концептуална нееднозначност провокира социалните учени да опитват да модифицират теорията на рационалния избор с поведенчески параметри. Алтертативната рамка разглежда решенията като по-практични и адаптивни, отколкото те биват разглеждани от традиционната парадигма. Според Mellers, Schwartz, a. Cooke (1998) прилагането на определени, социално одобрявани, поведенчески модели и придържането към нормите, когато те са приложени към конкретна ситуация, може да има като резултат минимизиране на усилието и да обезпечи относително добрите, а не максимално добрите решения. При висока степен на неопределеност, произтичаща от неяснота на правилата, хората започват да търсят алтернативна аргументация (включително и емоции), върху която да построят своите решения.




  1. ПОДХОДИ ЗА ИЗСЛЕДВАНЕ

Значителна част от разработките по проблема за рационалността прилагат личностен подход на изследване според който ( напр.Tajfel, по Наумова, 1988):

първо, рационалността се възприема като характерологично свойство на личността, свързано с устойчиви особености на волята, интелекта и възприятията, а не като начин, стил на поведение, прилаган в определени жизнени ситуации;

второ, описанието на рационалността се прави чрез три основни категории – емоционалност, адаптация и психическо здраве.

Така човекът е рационален в тази степен, в която контролира емоциите си, адаптиран е към актуалната социо-културна ситуация и не проявява невротични симптоми (Наумова, 1988).

Поради това напоследък се отдава предимство на онези концепции, които интерпретират рационалността като стил на социално поведение, детерминирано от социалния опит, целите и характеристиките на личността.

Изследването на рационалността изисква отчитането на четири групи характеристики на решенията (по Haумова, 1988):

А) Характер на целеполагането може да се изследва чрез естеството на целите, степента на тяхната определеност, конкретност, достижимост, самостоятелност и осъзнатост Например: “Предпочитам да се грижа за бъдещето, а не да живея с днешния ден”, “Предпочитам да си поставям само конкретни цели, а не да се тревожа за някаква главна цел в живота”.

Б) Ролята на планирането, вземането на решения, информацията, определеността на ситуацията – твърдения като: “Не обичам да строя планове за бъдещето”, “Когато днес отивах на работа, много добре знаех какво ще върша”.

В) Степен на зависимост от обстоятелствата и условията – напр.: “Считам, че моето бъдеще зависи преди всичко от мен, а не от обстоятелствата”.

Г) Логичност, последователност – твърдение: “Предпочитам да правя това, което ми доставя удоволствие даже ако то ми навреди”.

Така системообразуващи за рационалността се явяват променливи, отнасящи се до начина на вземане на решения, склонността да се вземат решения, както и стратегичността на целеполагането и планирането.

Характерът на предприемаческата активност налага да се отчитат и регулират редица фактори на средата, да се усвояват предимствата на ситуативно възникнали преимущества. Икономическата логика на предприемаческата дейност оказва върху личността на дейците натиск към самопринуда в посока към по-висока поведенческа рационалност. Поради тази специфика в дейността им теоретически може да се очаква по-изявена степен на рационалност на поведението (Танева, 2002).

Респондентите с ниска поведенческа рационалност правят избори и вземат решенията по-скоро интуитивно или ситуитивно, в зависимост от обстоятелствата, без да отчитат в достатъчна степен последствията от предприетите действия.



  1. ИНТУИЦИЯ ПРИ ИКОНОМИЧЕСКИТЕ РЕШЕНИЯ

Голяма част от лекциите си „Перспектива на интуитивното мислене” от цикъла лекции WALS (Wednesday Afternoon Lecture Series) Kahneman, е посветил на това как хората мислят и как извършват преценки (McManus, 2004). Той доказва, че интуицията е водеща както при вземане на много верни решения, така и при изграждането на илюзии, когато тя може да води до грешки. Според него интуицията може да бъде вярна, но нейното формиране отнема много време. Той обсъжда следните примери: шахматните майстори трябва да изиграят средно около 10000 часа, за да разработят перспективно виждане за развитието на играта. Ръководителите на пожарните служби също развиват майсторско умение за преценяването на размера на риска и последиците и могат почти мигновено да вземат решение как да третират пожарите. Kahneman отбелязва, че психолозите наричат този феномен “строго разпознаване на вземането на решение”. Впоследствие субектите нямат отговор на въпроса „как са взели решението – просто избират първото решение, което им е дошло наум. Те разпознават това, което трябва да се направи.” (Kahneman, по McManus, 2004).

Според Kahneman при продължителна практика може да се изработи вярна интуиция, защото включва бърза и недвусмислена обратна връзка и така сигнализира за опасности и възможности. Когато обаче такова развитие не се е случило, интуицията може да произведе грешки, довеждащи до самонадеяни и неточни експертни решения. Това се дължи на устойчива тенденция в интуицията да се комбинират проблематична точност на възприятията и значително предоверяване. Като проучва политическите и икономическите прогнози, той установява, че хората често са склонни да се доверяват на интуитивното мислене, отколкото на прогнозни изчисления и не са способни да преценят силата на доказателствата. Освен това интуитивният начин на мислене най-често е резистентен на обучение, което означава, че “има малка вероятност хората да се поучат от своите грешки” (Kahneman, 1997, по McManus, 2004).

Kahneman а. Tversky разглеждат като основен проблем отношението на хората към процеса на вземане на решение (Kahneman а. Tversky, 1979). Те изказват предположение, че човешките същества имат определени параметри на възприятията, вградени в техните когнитивни структури. Вземането на решение може да бъде интуитивно - система 1 и аргументирано - система 2. Степента на взаимодействие между двете може да промени начините на субективно оценяване и вземане на решения. Като нарича своята теория за мисленето при вземане на решения “еволюционна хипотеза”, Kahneman (1979) твърди, че интуитивната система е адаптация на човешките възприятия, включващи най-често гледане и слушане, към начините, чрез които бива разбиран светът. Той изгражда тезата, че субективните обяснения за нещата, които се възприемат, се определят от контекста, както и от склонността на хората да ползват единствени интерпретации, като потискат възможните алтернативни интерпретации. По думите на Kahneman “съмнението е продукт на система 2”, при която се взема под внимание възможността за алтернативни възприятия. Той твърди, че хората не изчисляват всичко, което биха могли да изчислят. Тъй като правилата и схемите на възприемане определят начина, по който хората виждат света, то често в мисленето се прилагат близки аналогии на тези правила и схеми.

-------------------------------------------------------Вярванията – видео--------------------------

http://www.novakultura.com/za-modela-v-osnovata-na-samozabludata/

Kahneman илюстрира този процес с решаването на лесен математически проблем. Студентите от университета Princeton отговарят на следния въпрос: „Бухалка и топка струват 1,10 долара. Бухалката струва с долар повече от топката. Колко струва топката?” В резултат на този експеримент установява, че 50 % от студентите отговарят на този въпрос рефлексивно „10 цента”, вместо правилният отговор „пет цента”, до който достигат след по-внимателно разглеждане на проблема. Грешката при неправилния отговор е резултат от „слабия мониторинг” на мисълта. Той обозначава този проблем като „ефект на достъпността”- хората по-лесно мислят с онова, което спонтанно им идва наум (Kahneman, по McManus, 2004).

Kahneman (по McManus, 2004) обсъжда модел на интуитивно мислене, „който може да съчетае и недостатъците и предимствата му”, като разглежда двете основни групи начини на мислене - интуиция и аргументация. Интуитивният начин на мислене описва като бърз, автоматичен, неизискващ усилие, асоциативен, бавно изучаващ се и емоционален, а аргументативният начин на мислене - като бавен (изискващ време), периодичен, контролиран, изискващ усилие, повлияван от правила, приспособим и емоционално неутрален. Голяма част от хората прилагат първата система и възможностите на хората да разпознават случаите, в които интуицията заблуждава, не са големи, тъй като процесът е труден, бавен и изисква усилие. В резултат на изследвания със студенти се установява, че един от психологическите признаци за използването на втория тип мислене е, че мисълта работи усилено, хората говорят по-подробно, спират, прекъсват, забавят, заради едновременна конкурентна мисловна дейност, обмисляйки аргументите си. При този начин на мислене концентрацията на вниманието все повече се засилва.

Всъщност, еволюционната хипотеза на Kahneman (по McManus, 2004) представлява мислене чрез алтернативни интерпретации и в тази посока вземащите решения субекти могат да бъдат обучавани, като не се пренебрегва интуитивният подход.

В изследването сред студенти от икономическите специалности на Тракийски университет, Стара Загора беше установено, че те са склонни да се доверяват на интуицията си предимно, когато вземат решения в дефицит от време, който ограничава възможностите за формулиране на алтернативни хипотези.

Kahneman твърди, че групите не винаги вземат по-добри решения от отделните индивиди, тъй като показват пристрастие и се осланят на погрешна интуиция. Хората са склонни да се ръководят от кохерентни, логически непротиворечиви представи за света, в които не се взема предвид вероятността за грешка (Kahneman, по McManus, 2004).

Фиг.24 Изображение: Ames Стая. Авторско право: Възпроизвеждан с разрешение от Al Seckel, The Great Book of Optical Illusions, Firefly Books, 2002.


Зрителна точка

В пространното интервю пред McManus (2004), Kahneman цитира примера за „Стаята на Ames” (Фиг. 24), където на телевизионния зрител е показана триизмерна правоъгълна стая (картинката по-долу), в която има двама идентични близнаци, но се създава илюзия за разлика във височината им поради това, че стаята не е правоъгълна, а всяка нейна повърхнина е трапецовидна.

Kahneman разглежда възприятието от перспективите, които той обозначава като интуитивност и предпочитание. Първата (интуитивността) се случва винаги автоматично и е трудно да се управлява и променя – например, окото „казва”, че стаята е правоъгълна, но втората (предпочитанието) предполага разсъждение, аргументи, оценка и управление – наблюдаващият знае, че стаята изглежда правоъгълна, но в действителност това е невъзможно, защото визуалността има знак – децата в стаята – те внушават, че нещо е сбъркано (грешно) (по McManus, 2004).

Като друг пример на грешка на интуитивната преценка, той посочва зрителните илюзии на фиг. 25 – въпреки че при измерване с линия може да се установи, че линиите са с еднаква дължина, ние продължаваме да виждаме втората като по-дълга от първата (Kahneman, 2004).
Фиг. 25

Целта на изучаването на когнитивните илюзии според автора е не да бъдат елиминирани, а да се развие умение за разпознаването им и да се неутрализира възможна индивидуална грешка. Интуицията може да бъде коригирана чрез критично и аналитично мислене, което да замени обективния измервателен уред при визуалната илюзия (Kahneman, 2004).

Проблематично е основанието на Kahneman за аналогия между когнициите при сложните социални явления и познавателните илюзии при обикновените възприятия, които са резултат от автоматизми на анализаторите. Между двата вида възприятия има съществена разлика. В първия случай погрешното възприятие може лесно да бъде коригирано чрез промяна в условията на наблюдение или чрез надеждни измервателни уреди. В сложно икономическо поведение, обаче, когнитивните заблуди или неточности често са по принцип неустановими. Освен това възприятията на сложните социални феномени рядко са автоматични. Те се формират в резултат на субективни интерпретации и оценки. на много и различни съставни елементи на възприеманото явление. Може да се каже, че сложните възприятия (напр. възприятието за икономически реформи) са следствие на предхождащи, по-частни перцептивни процеси и последващата им интерпретация, тълкуване, осъзнаване, в резултат на които се формира субективният образ на възприеманото явление.

Както възприятията, така и интуицията и когнициите подлежат на развитие. Основен проблем пред такова развитие е съпротивата на хората да положат усилие, за да осъзнаят собствените си грешки – не защото не могат, а защото често не искат. Според него емоциите могат да бъдат използвани за развитие на интуиция, а решенията могат да бъдат детерминирани от съвместното действие на интуиция и мислене (Zack, 2003).

Kahneman нарича систематичните грешки на преценката предубеждения (biases), дължащи се на определени причини: субективност на мненията и/или грешки в предпочитанията. Когато сложността и несигурността при вземането на финансови решения е висока, субективната увереност в установените правила намалява, а това принуждава личността, вземаща решението, да разчита на интуицията. Поради това в голяма част от решенията интуицията играе решаваща роля (Kahneman, 2004).

След редица експерименти върху субективните прогнози за променливи, влияещи на финансовия пазар, Kahneman (2004) намира доказателства в полза на стандартните препоръки на икономистите - аналитици в такива случаи да се мисли за неясните, труднопрогнозируеми величини в доверителни интервали, вместо в точкова оценка или най-доброто възможно предположение.

Грешките при интуитивното мислене зависят и от базовата ориентация на вземащите решения в посока прекомерен оптимизъм или неоправдана предпазливост (Коприн, 2004). Прекомерният оптимизъм изкривява перцепцията до степен, че се пренебрегва рационалната преценка на възможните изходи от дейността, от което следва нереалистично планиране на „предимно желателни успешни сценарии и пренебрегване на вероятността за грешки” (Коприн, 2004). Като резултат мениджърите могат да реинтерпретират слабите страни като предимства (напр., че изоставането от конкурентите в определен момент е случайно, тъй като по-рано вече е постигнато технологично превъзходство, което е гарантирано и в бъдеще, т.е. лидерството в определена сфера се приема за константно) (Коприн, 2004). Следствие от нереалистичната перцепция на съотношението между желаното и реалното състояние на компанията е нерационалното използване на нейните ресурси. От друга страна, предпазливостта и нерешителността също пречат на обективната оценка на алтернативите при вземане на решение. Според Харисън компаниите ще допускат по-малко грешки и ще повишат рационалността на решенията си, ако ясно обособят последователните им взаимосвързани етапи - анализ на условията, в които се извършва избора на алтернатива, на факторите, които могат да доведат до неуспешен изход, а също и определяне на начина, по който ще бъде постигната основната цел (по Коприн, 2004).

Според Коприн (2004) интуитивните решения се свързват също със склонност на дейците да надценяват компетентността, професионалните си навици и способността си да контролират хората и събитията, като в същото време подценяват неопределеността. Така те се доверяват на субективното си убеждение, че достигането на желаните резултати зависи изключително от техните действия и игнорират възможността за възникване на неконтролируеми явления. Саймън обозначава това явление като „ограничена рационалност” при вземането на решенията. Тя е следствие от ограничените познавателни способности на хората, от проблематичното качество на информацията, от външните времеви, финансови и др. ограничения. Пренебрегването на явлението „ограничена рационалност” според автора неизбежно ще доведе до изолираност на процесите на вземане и реализация на решението от външната среда и излъчващите се от нея корективи. При тези обстоятелства фирмите са изправени пред риск да осъществяват погрешни стратегически решения. И обратно – отчитането на ограниченията в рационалността, дава възможност на мениджъра да оценява и преосмисля възможните рискове по пътя към достигането на целта (Коприн, 2004).



Интуитивните решения се базират на изводи, за които липсват достатъчно осъзнати основания. Кирсанов (2005) обсъжда интересни характеристики на субективната оценка на интуитивните решения: когато те са правилни, хората ги запомнят и ги преживяват като своя заслуга, но когато са неверни, те ги забравят и ги отдават на обстоятелствата. Той твърди, че в икономическото си поведение хората рядко прилагат специализираните си познания, дори когато те биха могли да им дадат по-верни ориентири отколкото интуитивните им заключения. Ирационалността може да бъде открита и в предоверяването на собственото им субективно мнение дори когато самият проблем е очевидно непознаваем (Кирсанов, 2005).


СПЕСТЯВАНЕТО
Спасенников
Практика показывает, что традиции в области сбережения постепенно

изменяются. Наиболее типичные в данной связи случаи по данным эконо-мико-психологических исследований, следующие.

1. На протяжении ряда последних десятилетий в развитых странах посте-пенно снижается доля средств, направляемых населением на цели накоп-ления (см. табл. 1). В.М. Соколинский отмечает три причины подобной ди-намики.

219

Во-первых, сказывается то обстоятельство, что социально-экономичес-кое развитие западных стран в течение указанного времени происходило

достаточно устойчиво и сбалансированно, население привыкло жить в ус-ловиях традиционного экономического порядка. Во-вторых, современное

западное общество все больше склоняется к выводу: радоваться ощущению

жизни надо не «потом» (когда удается достичь неких запланированных ру-бежей), а уже сейчас, в каждый данный момент. Все более осязаемой ока-зывается простая истина: пребывание человека на Земле кратковременно.

Умение правильно воспринимать эту истину, в полной мере ощутить ра-дость жизни требует финансовых затрат (на занятие хобби, на отдых, путе-шествия). В-третьих, в общем процессе сбережения возросла роль социаль-ной группы молодежи. Для нее, как показывает опыт, не характерна склон-ность к крупномасштабному использованию варианта отложенного спроса.

2. Не только у молодежи, но и у всего населения усиливается ориента-ция накопления на достижение текущих потребительских целей.

3. Наблюдается определенное замещение операций по накоплению ис-пользованием кредитов. Их доступность и относительная дешевизна умень-шают потребность в сбережении.

4. Сбережение все больше ориентируется на поддержание достигнутого

стандарта жизни.

5. Наиболее активно сбережения осуществляются средними по возрасту

группами населения.

6. Вовлекаемые в процесс накопления слои людей все больше готовы к

тому, чтобы нести соответствующую (и неизбежную в рыночной экономи-ке) долю риска.

7. Определенные изменения происходят в сегменте вкладчиков. Напри-мер, у социального слоя пенсионеров в развитых странах все больше про-являются новые аспекты потребностей. Время пуританских нравов в извес-тной степени прошло: выходя на пенсию, люди стремятся по возможности

не только не снижать стандарты своего потребления, но и сохранять их, а

подчас и в какой-то степени повышать. Пенсионный этап жизни все чаще

воспринимается сегодня не как «остаточная величина», а как «новое нача-ло»: иной облик поэтому приняли и цели накопления.

В условиях России процесс сбережения имеет, разумеется, свою специ-фику. Она состоит прежде всего в том, что доля депонируемых населением

220

средств относительно невелика. Определяется это преимущественно двумя

причинами. Во-первых, относительно мал среднестатистический доход в

стране. Во-вторых, еще слаба привычка делать накопления, особенно в со-временных, обусловленных рыночным типом экономики, формах (таких,

как страхование, покупка ценных бумаг и т.п.). Вот типичная для западной

страны структура сбережений (см. табл. 2) и данные, полученные в ходе осу-ществленного исследовательской группой Финансовой академии в 1997 г.

социологического опроса студентов, магистров, аспирантов, представителей

деловых кругов и служащих государственных учреждений (см. табл. 3).

Наконец, в-третьих, для России типичны сбережения, нацеленные пре-имущественно на краткосрочное потребление (приобретение автомобилей,

заграничная поездка — у одних, деньги «на черный день» — у других). Прав-да, отчасти начинает также разворачиваться депонирование средств на стро-ительство частного жилья. Однако инвестиционный вариант использования

накапливаемых средств (реализуемый в индивидуальной или институцио-нальной форме, т.е. через банки) еще не получил серьезного развития. Здесь,

помимо отсутствия у населения необходимых навыков, сдерживающим фак-тором выступает социально-экономическая ситуация в России. Лишь дос-221

Глава 3

тижение страной относительного равновесия создаст у людей стимул к по-вышению сбережений и трансформации их в инвестиции.

Макроэкономическая дискредитация денег, порождаемая политико-эко-номическими ошибками и ситуацией кризиса отечественного рынка в ка-нун перехода во второе тысячелетие — феномен, требующий экономико-психологического анализа и пример отрицательного опыта для мировой

Экономики


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница