Петата планина паулу Куелю

ПРОЛОГ

Нейните мореплаватели достигнаха до такива отдалече­ни места, като Испания и Атлантическия океан. Според ня­кои хипотези те са оставили надписи дори в североизточ­ната и южната част на Бразилия. Финикийците превозваха стъкло, кедрово дърво, оръжия, желязо и слонова кост. Жителите на големите градове, измежду които Сидон, Тир и Бибъл, познаваха цифрите, правеха астрономически из­числения, произвеждаха вино и вече двеста години използ­ваха за писане система от букви, която гърците наричаха алфабетос.

В началото на 870 г. преди Христа в далечна Ниневия се събра военен съвет. Група асирийски военачалници реши­ха да изпратят войски, които да завладеят народите, живе­ещи по крайбрежието на Средиземно море. Финикия тряб­ваше да бъде първата от тези държави.

В началото на 870 г. преди Христа двама мъже, скрити в една конюшня в Галаад, Израил, очакваха да бъдат убити в близките няколко часа.

- Служих на един Бог, който сега ме изоставя в ръцете на враговете ми - каза Илия.

- Господ е Господ - отвърна левитът. - Той не е казал на Мойсей дали е добър или лош, казал му е само: Аз съм. С една дума, Той е всичко, което съществува под слънцето -както гръмотевицата, която разрушава къщата, така и ръ­ката на човека, който я построява отново.

Разговорът беше единственият начин да прогонят стра­ха. Всеки момент войниците щяха да отворят вратата на конюшнята, където се намираха двамата, щяха да ги от­крият и да им предложат единствения възможен избор - да признаят Ваал, финикийския бог, или да бъдат убити. Пре­търсваха всяка къща, като принуждаваха пророците да променят вярата си; в противен случай ги убиваха.

Левитът може би щеше да приеме чуждата вяра и да се спаси от смъртта. Илия обаче нямаше избор: всичко, кое­то се случваше сега, бе по негова вина, и Иезавел искаше главата му на всяка цена.

- Ангелът Господен ме накара да отида при цар Ахав и да го предупредя, че докато Израил служи на Ваал, няма да капне капка дъжд - каза Илия, сякаш се извиняваше, че е послушал ангела. - Ала Бог не бърза и когато започнат да се усещат последствията от сушата, принцеса Иезавел ве­че, ще е унищожила всички, останали верни на Господ.

Левитът нищо не отвърна. Размишляваше дали да приеме да служи на Ваал, или да умре в името на Госпо­да.

- Какъв е Бог всъщност? - продължи Илия. - Нима Той държи сабята на войника, убиващ всички, които не искат да предадат вярата на нашите старейшини? Нима той възкачи на трона на държавата ни една чуждестранна принцеса, за­ради която нашето поколение бе сполетяно от всички тези нещастия? Нима Бог убива верните Нему, невинните, оне­зи, които спазват закона на Мойсей?

Левитът взе решение - предпочиташе да умре. И започ­на да се смее, защото мисълта за смъртта вече не го пла­шеше. Обърна се към младия пророк до себе си и се Опита да го успокои.

- Попитай самия Бог, след като се съмняваш в решени­ята Му. Аз вече приех съдбата си.

- Но Бог не може да желае да бъдем безмилостно из­бивани! - настоя Илия.

- Бог може всичко. Ако се ограничаваше да върши са­мо това, което наричаме Добро, нямаше да го наричаме Всемогъщ. Той щеше да властва само над част от Вселена­та и щеше да съществува някой по-могъщ от него, който да следи и да преценява постъпките Му. В такъв случай аз щях да служа на този, който е по-могъщ от Него.

- Щом Той може всичко, защо не спести страданията на тези, които го обичат? Защо не ни спаси, вместо да дава власт и слава на собствените си врагове?

- Не знам - отвърна левитът. - Но сигурно има някак­ва причина, която се надявам скоро да узная.

- Ти самият нямаш отговор на този въпрос.

- Нямам.

- Теб те е страх, но аз вече приех съдбата си - каза ле­витът. - Ще изляза и ще сложа край на тази агония. Всеки път, когато чувам вик навън, страдам, опитвайки се да си представя какъв ще бъде последният ми час. Докато стоях­ме затворени тук, поне сто пъти изживях смъртта, а бих могъл да умра само веднъж. Щом ще бъда обезглавен, то нека това да стане по най-бързия начин.

Левитът беше прав. Илия бе чул същите викове и не мо­жеше повече да понася това страдание.

- Ще дойда с теб. Изморих се да се боря за още някол­ко часа живот.

Изправи се и отвори вратата на конюшнята, като позво­ли на слънцето да проникне вътре и да освети двамата ук­риващи се мъже.

Левитът го хвана за ръка и двамата тръгнаха. Ако не бя­ха виковете, денят би бил съвсем обикновен в този град, подобен на толкова други градове с прашни улици и кирпи­чени къщи - слънцето не приличаше, а лекият ветрец, кой­то идваше от далечното море, правеше топлината приятна.

- Страхът от смъртта сковава душите ни, а денят е толкова хубав - каза левитът. - Често пъти, когато съм се чувствал в хармония с Бог и със света, времето е било ужасно, а пустинният вятър е напълвал с пясък очите ми, без да мога да съзра нищо дори на педя пред себе си. Не-винаги Божиите намерения съвпадат с това, което чувст­ваме в момента, ала съм уверен, че Той има някакво осно­вание.

- Възхищавам се на вярата ти.

Левитът вдигна поглед към небето, сякаш бе потънал в размишление. След това се обърна към Илия:

- Недей да се възхищаваш, нито пък да вярваш толко­ва силно: това е облог, който сключих със самия себе си. Обзаложих се, че Бог наистина съществува.

- Но ти си пророк - възрази Илия. - Също като мен чу­ваш гласове и знаеш, че отвъд тоя свят съществува друг.

- Може би това е само плод на въображението ми.

- Но ти си виждал Божиите поличби - упорстваше Илия, който бе започнал да се тревожи от думите на спът­ника си.

- Може би това е само плод на въображението ми -повтори левитът. - Всъщност единственото конкретно нещо, с което разполагам, е моят облог: казах си, че всичко това идва от Всевишния.

Улицата беше пуста. Хората не излизаха от домовете си, изчаквайки войниците на Ахав да довършат задачата, която чуждестранната принцеса им бе възложила - да из­бият пророците Израилеви. Илия вървеше редом с левита и изпитваше усещането, че зад всеки прозорец и врата ня­кой го наблюдава и го обвинява за това, което ставаше в момента.

„Не съм искал да бъда пророк. Може би и при мен това е само плод на въображението", размишляваше Илия.

Но след онова, което се бе случило в дърводелската ра­ботилница, той знаеше, че не е така.

От дете чуваше гласове и разговаряше с ангели. А пос­ле родителите му го убедиха да потърси някой израилски свещеник. И той, след като му зададе различни въпроси, разпозна в него навик, пророк, „човек на духа", „боговдъхновен". След като разговаря с момчето часове наред, све­щеникът каза на родителите му, че всичко, което то им из­рече, трябва да приемат като истина.

Когато излязоха оттам, бащата и майката на Илия по­искаха от него повече никому да не разказва за това, което вижда и чува - да си пророк означава да си обвързан с управниците, а това открай време беше опасно.

В действителност Илия никога не бе чул нещо, което би могло да заинтересува свещениците или царете. Разговаря­ше единствено със своя ангел-пазител и изслушваше съве­тите, отнасящи се до собствения му живот. Понякога има­ше видения, които не можеше да разтълкува - далечни мо­рета, планини, населени със странни същества, кръгли съ­щества с крила и очи. Когато виденията изчезнеха, той ка­то послушно дете правеше всичко възможно да ги забрави по най-бързия начин.

Ето защо гласовете и виденията ставаха все по-редки.

Родителите му се зарадваха и не говореха повече за това. А когато той порасна и дойде време да се издържа сам, те му дадоха назаем пари, за да отвори малка дърводелска ра­ботилница.

Гледаше с уважение другите пророци всеки път, когато ги видеше да крачат по улиците на Галаад с кожените си на­метки и колани и да казват, че Господ ги е посочил да во­дят избрания народ. Това наистина не беше неговата съд­ба, никога не би могъл да изпадне в транс чрез танцуване или самобичуваме - нещо обикновено за „боговдъхновени-те", - защото се страхуваше от болката. Нито пък би кра­чил гордо по улиците на Галаад, излагайки на показ беле­зите от раните, получени в състояние на екстаз, защото бе прекалено стеснителен.

Илия се възприемаше като съвсем обикновен човек и наистина беше такъв. Обличаше се като всички останали и измъчваше единствено душата си със съблазните и страхо­вете на простосмъртните. Работата му в дърводелската ра­ботилница постепенно напредваше и гласовете накрая съв­сем изчезнаха, защото възрастните и работещите нямат време за такива неща. Родителите му бяха доволни от него и животът му течеше изпълнен с хармония и спокойствие.

Разговорът, който бе водил като дете със свещеника, се превърна в блед спомен. Илия не можеше да повярва, че е необходимо Всемогъщият Бог да разговаря с хората, за да ги накара да изпълняват заповедите Му. Това, което се бе случило в детството му, е било плод на фантазията на ед­но хлапе, което не е имало друго занимание. В родния му Галаад живееха няколко души, които останалите жители на града смятаха за луди. Те говореха несвързано и бяха не­способни да различат гласа Господен от бълнуванията, дължащи се на болестта. Прекарваха живота си на улица­та, като известяваха на висок глас за края на света, и живе­еха от подаяния. Въпреки това никой от свещениците не ги смяташе за „боговдъхновени".

Илия стигна до извода, че свещениците никога не са сигурни в това, което казват. „Боговдъхновените" се бяха по­явили съвсем естествено в тая страна, която не знаеше по кой път да тръгне, където братя се караха помежду си, а управниците се сменяха непрестанно. Пророците и лудите не се отличаваха едни от други.

Когато узна за сватбата на царя с Иезавел, принцесата на Тир, не обърна особено внимание на новината. И други царе на Израил бяха вършили същото, а резултатът винаги бе траен мир в този край, както и все по-оживена търговия с Ливан. За Илия беше без значение, че жителите на съсед­ната държава вярват в богове, които не съществуват, и се посвещават на странни обреди, кланяйки се на животни и планини. Бяха честни в сделките и това беше най-важното.

Илия продължи да купува кедров материал от тях и да им продава мебелите от дърводелската си работилница. Макар че бяха малко горделиви и наричаха себе си „фини­кийци"* заради различния цвят на кожата, никой от ливан­ските търговци не понечи да се възползва от смутните вре­мена, които настъпиха в Израил. Плащаха точната цена за стоките и не споменаваха нищо за постоянните вътрешни войни, нито за политическите проблеми, с които израилтя-ните трябваше да се справят.

След като се възкачи на трона, Иезавел поиска от Ахав култът към Господ да бъде заменен с култа към боговете на Ливан.

Подобно нещо се бе случвало и преди. Въпреки че бе­ше възмутен от съгласието на Ахав, Илия продължи да служи на Бога Израилев и да спазва законите на Мойсей. „И това ще отмине - мислеше си той. - Иезавел съблазни Ахав, но няма да й стигнат силите да убеди народа."

Ала Иезавел не беше като другите жени: вярваше, че е родена с мисията да накара народите да се кланят на Ваал. Търпеливо, служейки си с хитрост, тя започна да дарява щедро всички онези, които изоставяха Господ и приемаха новите божества. Ахав нареди в Самария да бъде построе­но капище* на Ваал, в което бе въздигнат и жертвеник. Заприиждаха поклонници, а култът към боговете на Ливан се разпростираше из цялата страна.

„И това ще премине. Може би ще трае едно поколение, но ще премине", продължаваше да мисли Илия.

И тогава се случи нещо, което той не очакваше. Един следобед довършваше някаква маса в работилницата си, когато около него се възцари пълен мрак и наоколо забле-щукаха хиляди бели точици. Усети силно главоболие, как­вото по-рано никога не бе имал, и се опита да седне, но си даде сметка, че не може да помръдне дори и най-малкия мускул на тялото си.

Това не бе плод на въображението му.

„Сигурно съм умрял - бе първата мисъл, която му ми­на през главата. - И сега откривам къде ни изпраща Бог След смъртта - на небето."

Една от светлинките заблестя по-силно. И внезапно, ся­каш идваше от много места едновременно,

Само след миг всичко възвърна предишния си вид - ра­ботилницата, вечерният полумрак, гласовете на децата, ко­ито играеха на улицата.

Илия не можа да заспи през нощта. За пръв път от мно­го години усещанията от детството му се бяха върнали и не беше неговият ангел-пазител този, който му говореше, а нещо по-могъщо и по-силно от него. Илия се изплаши, че ако не изпълни заповедта, проклятие ще надвисне над всичко, което върши.

На другия ден сутринта реши да стори това, което му бе поискано. В края на краищата той щеше да бъде само вес­тител на нещо, което не го засягаше, и след като изпълне­ше задачата си, гласовете нямаше да го безпокоят повече.

Когато поиска да бъде приет от цар Ахав, не срещна ни­какви трудности. Цели поколения наред, още откакто се бе възцарил Самуил, пророците заемаха важно място в сключването на сделки и в управлението на страната. Те можеха да се женят, да имат деца, но трябваше винаги да са на разположение на Господ, за да не се отклоняват нико­га управниците от правия път. Традицията разказваше, че благодарение на „боговдъхновените" много битки са били спечелени, а Израил е оцелял, защото винаги когато управ­ниците са се отклонявали от правия път, някой пророк ги е връщал към Божията пътека.

След като пристигна в двореца, Илия предупреди царя, че суша ще опустошава тези земи дотогава, докато наро­дът не спре да се кланя на финикийските богове.

Владетелят не отдаде голямо значение на думите му, но Иезавел, която седеше до Ахав и слушаше внимателно то­ва, което Илия казваше, започна да го разпитва подробно за вестта, която той трябваше да предаде. Илия й разказа за видението, за главоболието, за усещането, че времето е спряло, докато той слушал ангела. Описвайки това, което му се бе случило, успя да разгледа отблизо принцесата, за която всички говореха: беше една от най-красивите жени, които бе виждал, дългите й черни коси се спускаха чак до кръста, а тялото й бе изваяно до съвършенство. Зелените й очи, блестящи върху мургавото й лице, бяха втренчени в очите на Илия, ала той не успяваше да разчете това, което казват, и не можеше да разбере по какъв начин тя възпри­ема думите му.

Излезе от двореца с убеждението, че е изпълнил миси­ята си и може да се върне към работата си в дърводелската работилница. По пътя към къщи пожела Иезавел с цяла­та страст на своите двайсет и три години. И помоли Бог да направи така, че един ден да срещне жена от Ливан, защо­то те бяха красиви, с тъмна кожа и загадъчни зелени очи.

Работи до вечерта и спа спокойно. На другия ден обаче, още преди изгрев слънце, дойде левитът и го събуди. Иеза­вел бе убедила царя, че пророците заплашват растежа и разцвета на Израил. Войниците на Ахав бяха получили за­повед да убият всеки от тях, който не се откаже да изпъл­нява свещената мисия, поверена му от Бог.

А на Илия дори не му бе дадена възможност да избира -той трябваше да бъде убит.

Заедно с левита прекараха два дни, скрити в конюшня­та в южната част на Галаад, а през това време бяха избити четиристотин и петдесет навина. Впрочем повечето от пророците, които обикаляха улиците, самобичувайки се и оповестявайки края на света, който щял да настъпи заради покварата и безбожието, бяха приели да се покръстят в но­вата религия.

Глух шум, последван от вик, прекъсна мислите на Илия. Разтревожен, той се обърна към другаря си:

- Какво беше това?

Но не получи отговор - тялото на левита рухна на зе­мята, пронизано в гърдите от стрела.

Илия видя как войникът пред него поставя нова стрела в лъка. Огледа се: всички врати и прозорци към улицата бя­ха затворени, слънцето грееше високо на небосклона, лек ветрец подухваше от морето, за което толкова много бе слушал да се говори, но никога не бе виждал. Хрумна му да се опита да избяга, но знаеше, че ще бъде уцелен още преди да завие зад ъгъла.

„Щом трябва да умра, то нека поне смъртта да не ме застигне в гръб", помисли си той.

Войникът отново вдигна лъка. Илия се изненада, тъй ка­то не усещаше нито страх, нито някакъв инстинкт за съхра­нение; не усещаше нищо. Сякаш всичко беше предопреде­лено много отдавна и двамата мъже - той и войникът - из­пълняваха роли в някаква драма, която не е била написана за тях. Спомни си за детството, за утрините и следобедите в Галаад, за мебелите, които щяха да останат недовършени в работилницата му. Помисли си за майка си и баща си, ко­ито никога не бяха искали синът им да бъде пророк. Помис­ли си за очите на Иезавел и за усмивката на цар Ахав.

Помисли си колко жалко би било да умре само на двай­сет и три години, без никога да е обичал жена.

Ръката отпусна тетивата, стрелата прониза въздуха, из-свистя край дясното му ухо и падна на прашната земя зад него.

Войникът отново зареди лъка и се прицели. Ала вместо да стреля, прикова поглед в очите на Илия и каза:

- Аз съм най-добрият стрелец във войската на цар Ахав. От седем години не съм пропускал нито веднъж целта. Илия се обърна и погледна към тялото на левита.

- Тая стрела беше за теб - каза войникът. Държеше лъ­ка опънат, а ръцете му трепереха. - Илия е единственият пророк, който непременно трябва да бъде убит. Останали­те могат да избират и да приемат вярата във Ваал.

- Довърши тогава работата си.

Илия се учуди на собственото си спокойствие. Толкова пъти си бе представял смъртта, докато се криеше в конюш­нята, а сега виждаше, че е страдал повече, отколкото тряб­ва: само след няколко секунди всичко щеше да свърши.

- Не мога - каза войникът. Ръцете му все още трепере­ха, а лъкът непрекъснато менеше посоката си. - Махай се от очите ми, защото ми се струва, че сам Бог отклонява стрелата ми и ще ме прокълне, ако те убия.

И точно тогава, когато разбра, че може да оцелее, стра­хът от смъртта започна да се завръща. Все още съществу­ваше възможността да види морето, да срещне жена, да има деца и да довърши мебелите в работилницата.

- Свършвай по-бързо. Сега съм спокоен, но ако се забавиш, ще започна да страдам за всичко онова, което ще изгубя.

Войникът се огледа, за да се увери, че никой не ги на­блюдава, свали лъка, прибра стрелата в колчана и се скри зад ъгъла.

Илия почувства, че краката му започват да омекват -страхът се завръщаше, още по-силен. Трябваше да бяга не­забавно, да напусне Галаад, за да не застане срещу някой войник с опънат лък, насочен към сърцето му. Не беше из­бирал сам съдбата си, нито пък бе потърсил Ахав, за да се хвали пред съседите си, че е разговарял с царя. Не беше отговорен за избиването на пророците, не беше отговорен дори и за това, че оня следобед бе видял времето да спира и работилницата му да се превръща в черна дупка, изпъл­нена със светещи точили.

И той, подобно на войника, се огледа - улицата беше пуста. Реши да провери дали левитът не би могъл да бъде спасен, но отново го обзе страх и избяга, преди някой да се е появил.

Вървя дълго, като се криеше в храстите на пътеки, по които отдавна никой не бе минавал. Накрая стигна до бре­га на потока Хорат. Срамуваше се от страха си, ала в съ­щото време се радваше, че е жив.

Пийна вода от потока, седна и едва тогава осъзна поло­жението, в което се намираше. На другия ден щеше да из­гладнее, а нямаше как да намери храна в пустинята.

Спомни си за работилницата, за работата, която върше­ше вече толкова години и която бе принуден да изостави. Някои от съседите му бяха приятели, но не можеше да раз­чита на тях. Сигурно вече целият град бе узнал за бягство­то му и всички го мразеха, че е спасил себе си, а е причинил страдания и смърт на онези, които наистина вярваха в Бог.

Всичко, което бе вършил досега, рухна, и то само защо­то си беше помислил, че по този начин изпълнява Божия­та воля. Утре или през следващите дни, седмици, месеци ливанските търговци щяха да почукат на вратата му и ня­кой щеше да им каже, че собственикът е избягал, оставяй­ки след себе си като единствена следа смъртта на невинни­те пророци. Може би щяха да им кажат също, че се е опи­тал да унищожи вярата в боговете, които закрилят земята и небето. Новината щеше да се разпростре извън предели­те на Израил и той никога нямаше да може да се ожени за някоя от красивите жени на Ливан.

„Корабите!"

Да, това също бе някакъв изход. Наемаха престъпници­те, военнопленниците, дезертьорите като моряци, защото беше по-опасно да служиш на кораб, отколкото във войска­та. По време на война един войник може и да оживее, до­като моретата бяха непознати, населени с чудовища, и ко­гато се случеше нещастие, нямаше нито един оцелял, кой­то да разкаже за станалото.

Корабите бяха изход, ала принадлежаха на финикийски­те търговци. Илия не беше някакъв престъпник, военно­пленник или дезертьор, а човек, осмелил се да надигне глас срещу бог Ваал. Веднага щом узнаеха за това, щяха да го убият и да го хвърлят в морето, защото моряците вярват, че Ваал и останалите богове властват над бурите.

Не можеше да тръгне към морето. Не можеше да пое­ме на север, защото там се намираше Ливан. Не можеше да отиде и на изток - там няколко израилски племена воде­ха война, която продължаваше вече две поколения.

Спомни си за спокойствието, което го бе обхванало в присъствието на войника. Какво представлява смъртта в края на краищата? Смъртта е само един миг и нищо пове­че. Дори и да почувства болка, тя вероятно ще премине бързо и тогава Господарят на Небесното Войнство ще го приеме в обятията си.

Легна на земята и остана така дълго, загледан в небето. Опита се подобно на левита да сключи облог. Облогът не се отнасяше до съществуването на Бог, защото Илия не се съмняваше в това, а до смисъла на собствения му живот.

Гледаше планините, земята, която щеше да бъде опус­тошена от дълга суша - така му бе казал Ангелът Госпо­ден, - но която все още пазеше свежестта на обилните дъждове, валяли години наред. Гледаше потока Хорат, чи­ито води скоро щяха да пресъхнат. Сбогува се със света с чувство на преклонение и с пламенни слова и помоли Бог да го прибере, когато удари неговият час.

Замисли се коя е причината за собственото му същест­вуване, ала не успя да си отговори.

Замисли се къде би могъл да отиде и разбра, че отвся­къде е обграден от врагове.

Реши на другия ден да се върне и да се предаде, въпре­ки че отново го бе обхванал страхът от смъртта.

Опита се да не бъде тъжен, все пак щеше да живее още няколко часа, но всичко бе напразно. Току-що бе открил, че почти няма ден в живота на човека, в който той да разпо­лага със свободата да взема някакви решения.

* * *

Утре или след година от потока щеше да остане само пътека от ситен пясък и обли камъни. Старите обитатели на тези земи щяха да продължават да наричат мястото Хо­рат и щяха да упътват минаващите с думите: „Това селище се намира на брега на реката, която минава наблизо." Път­ниците щяха да стигнат дотам, да видят облите камъни и ситния пясък и да си кажат: „Тук, през тези земи, някога е минавала река." Ала най-важната част от реката, нейните води вече нямаше да са тук, за да утоляват жаждата.

Душите, подобно на поточетата и растенията, също се нуждаят от дъжд, но по-различен: дъжд от надежда, от вя­ра, от нещо, заради което си заслужава да живеят. Когато не вали такъв дъжд, всичко в душата умира, въпреки че тя­лото продължава да живее. За такъв човек би могло да се каже, че в тялото му някога е имало душа.