Петко славейков и гражданското образование в началното училище доц д-р Огняна Георгиева-Тенева

Настоящата публикация изхожда от убеждението, първо, че литературната ни памет губи от тематични ограничения, подобни на представеното, и, второ, че преекспонирането на националните ценности замъглява и неглижира гражданските [2]. А това вече е недостатък, който надхвърля рамките на литературната култура – това е недостатък, който рефлектира върху гражданското съзнание на българските ученици [3], върху самото общество, желаещо да бъде „гражданско“.

Както е известно, класическата европейска модерност свързва развитието на обществото с критичната публичност и с гражданската иницативност. През последните години българската нормативна база припознава гражданската мисия на образованието: Законът за народната просвета (Закон за народната... 1991), Законът за степента на образование, общообразователния минимум и учебния план (Законът за степента... 1999), Наредбата за Държавни образователни изисквания за учебно съдържание, (Наредба № 2 2000), Националната стратегия за младежта 2010-2020 г. (Национална стратегия 2011), както и ред възприети документи на Европейския съюз (Младежка декларация от Рим 2007, Заключения... 2009) утвърждават гражданския ангажимент на училището. Учебните програми по литература от І до ХІІ клас обаче странно се разминават с нормативната уредба по отношение на гражданското образование – т. нар. социокултурни компетентности се отнасят до родовите, до етническите, до националните и до универсалните ценности (какво ли значи „универсални“ ценноси), но не и до гражданските [4]. С други думи, отделните образователни документи излъчват противоречиви послания.

Като приемам, че процесът на образованието за демократично гражданство има два плана: първо, възприемане и изграждане на ценности и, второ, демократични практики, оценявам възможностите на литературата в първия план като изключителни. Те обаче, в съответствие с учебните програми по литература (Дамянова 2011), стоят като почти недокоснат потенциал. А литературнообразователният ни канон е, както добре знаем, повече от консервативен – десетилетия наред вкостенените му рамки стоят неподвижни. Така извън полезрението на българския ученик остава същностната част от литературната класика с гражданско съдържание. Преработката на учебните програми по литература е въпрос на бъдеще, засега съвсем неопределено. Към родовите, етническите и националните социокултурни ценности, усвоявани през литературата, някога ще бъдат прибавени и гражданските. При сегашното разчертание на социокултурните стандарти обаче възможностите за усвояване на граждански ценности през литературата са крайно ограничени.

И все пак ги има. Откривам ги в уроците за извънкласно четене, както и в препоръчителните списъци за самостоятелен прочит. Разбира се, подобни усилия за внасяне на граждански елемент в училищното литературно образование са и крайно недостатъчни, и осъдени на несистемност и фрагментарност. Но тук ще си послужа с една народна поговорка, достигнала до нас благодарение на запис от П. Р. Славейков: „Ако не крилце, барем перце“ (Славейков 1982: 70).

И така, предмет на настоящата разработка са художествени произведения от Славейков, съдържащи граждански идеи. Преобладаващата част от подбраните текстове са създадени специално за деца и са публикувани в „Дребни стихотворения за децата от отделенията“ (1888) или в някое от училищните помагала – христоматия и читанки, които писателят изготвя. Наред с тези пряко адресирани към малкия читател творби настоящата разработка включва и няколко други, които не са изрично определени за младата аудитория, но които, както в литературната комуникация често става, по-късно се четат и от деца, дори преди всичко от тях. В случая имам предвид най-вече басните на П. Р. Славейков.

Емблематичви творби с гражданско съдържание от Славейковото творчество „за възрастни“ са „Не пей ми се“, „Жестокостта ми се сломи“, „Мудно ходи нашто време“, „На думи и на дело“, „Песен на тираните“ и др. Сложни с обществените и народопсихологическите си идеи, тези стихотворения са по-подходящи за ученици от гимназията [6], натрупали повече социален и читателски опит, повече знания по българска история, повече аналитико-критични умения. Не е уместно детето от началното училище да бъде занимавано с елегичните образи на обществената пасивност на българина – съществува риск проблемът да бъде профаниран или да отзвучи в съзнанието на невръстния възприемател с нежелателни нихилистични отблясъци. Граждански идеи обаче излъчват и ред други произведения на Славейков, които с нищо не затрудняват адекватното възприятие от деца в началното училище.

Впрочем за това се е погрижил съвсем съзнателно самият Славейков, тъй като неговите творби за деца (както и на повечето тогавашни писатели) са създадени за нуждите на обучението по литература – по словесност, ако си послужа с тогавашното име на предмета. Славейковото творчество за малките най-напред се публикува в „Първа читанка“ (1869), „Кратка читанка“ (1869), „Христоматийка“ (1882), „Читанка за първо отделение“ (1883), „Читанка за второ отделение“ (1883) и в лирическата книга „Дребни стихотворения за децата в отделенията“ (1888). Ще представя произведенията от гражданската парадигма в Славейковото творчество, подходящо за деца, в последователност, която е само една от възможните – методическата композиция допуска разместване на образните ядра, без това да застраши идейните нишки, свързващи отделните произведения в единен интертекст. Този стабилитет на посланията се дължи на факта, че всяко произведение „знае“ какви граждански мотиви разгръща другото и е сговорено с тях.

Едно уточнение, може би излишно: интересът към художествено изразените граждански идеи не е за сметка на естетическата значимост на съответните произведения, нито означава омаловажаване на тяхната „собствена“ самоценност. Настоящият текст споделя разбирането, че художественият текст е реалност, различна от „действителната“, и че в същото време предтекстовият референт и художественият знак се четат един друг и си взаимодействат. Училището, поначало консервативна институция, в този план е в синхрон с теорията на литературата и вече е „снело“ това взаимодействие в полето на т.нар. социокултурни компетентности от стандартите по литература. Изложението по-нататък стъпва върху постановката, че словеснохудожественият образ е в състояние да въздейства едновременно и върху естетическото, и върху гражданското съзнание на читателя – „изящността“ и „приложимостта“ на творбата не се намират в противоречие.

Образът на съня може да се види като отправна точка в Славейковата детска лирика с граждански мотиви. Във възрожденската ни поезия – както за деца, така и за възрастни, този образ е символ на робското търпение, на мъртвешкото безразличие към свободата (Чинтуловото „от сън дълбок се събуди“ е една от поантите на лирическото будителство). Литературните интуиции – още преди научно стабилизираното познание по психология – гледат на съня като на несъзнателно състояние, характеризиращо се със силно отслабени реакции спрямо външните дразнения. У Славейков сънят във всичките си лирически конкретизации е тежък недостатък, непълнота на съществуването, празнота. Сънят е не просто прахосано време – той е загубен живот. В стихотворението „Към България“ посланието е съвсем директно, в духа на възрожденската поетическа прокламативност: „Стани! Дойдох да ти попея, // да те разбудя веч от сън. ... / Стани! Все сън и докога ли? ... / Не стига л`толкоз дет` сме спали?“ (Славейков 1978: 66-67; І публ. в „Читанка за ІІ отд.“). За Славейков сънят е вегетиране в неосъзнатост, своеобразна будна кома. Той е не само граждански неприемлив, но е и морално заклеймен – „да спим непробудно“ е „срамота“. Но и това не стига – „грехота е ... / да търпиме, да мълчиме“. Множественото число на първоличната глаголна форма недвусмислено разкрива безцелно пропиляното време не като лична, а като обществена злочестина, като трагично понасяне на битието в робско безмълвие. В „Срамота и грехота“ стремежът към образна експресивност изнамира опозитивната двойка сън/живот: „живи хора / да спят сън мъртвешки“, с което гражданската немота е приравнена към смъртта) (Славейков 1965: 209; І публ. в „Дребни стихотворения...“).

Какво според Славейков трябва да прави „събуденият“?

На робския сън писателят противопоставя живота в служба на сънародниците, най-често представян чрез метафората на светлината (в разновидностите: съмване, утро, зора, слънце). В християнски план – да не забравяме, че Славейков, подпомаган от съмишленици, прави първия превод на Библията на говорим български език (Цариград, 1871) – светлината е символ на духовната истина, а в общ просвещенски план и на разума и знанието. Образите на светлината у Славейков имат граждански ореол – със своите значения на свяст и буден разсъдък те са синоним на мисловната независимост, без която критична обществена позиция не може да има. Без стремеж за изчерпателност ще посоча някои от типичните Славейкови „светлинни“ проекции: „други ден ще дойде – / слънце и живот“ („Вечер“ – вж. Славейков 1965: 207; І публ. в „Дребни стихотворения...“), „Слънце светло, слънце ясно ... / оживяваш все, що нужно!“ Светлината и знанието са успоредени и надредни образи – както слънцето „доброслужно“ осветява целия свят („Слънце“ – вж. Славейков 1965: 374; І публ. в „Читанка за ІІ отд.), така знанието дава живот на духа. „Денят не убивай ... / стягай се, учи“ („Ден и час“ – вж. Славейков 1965: 182, І публ. в „Читанка за ІІ отд.“), „Пенчо бре, учи!“ („Малък Пенчо“ – вж. Славейков 1965: 207; І публ. в „Дребни стихотворения...“) са част от директните призиви към детето да се образова. Метонимичен образ на знанието са очите, които ще помогнат „да с`изуча, сляп да не остана“ („Очите“ – вж. Славейков 1965: 211; І публ. в „Дребни стихотворения...“).

Будно и знаещо дете – това е една от лесните за разчитане лирически проекции на Славейковия просвещенски идеал. По-интересен ми се струва имплицираният въпрос: Знание, но какво точно знание? За Славейков детето „чист, невинен цвет е“ („Разпознаване“ – вж. Славейков 1965: 177; І публ. в „Читанка за І отд.“), или, ако обясня тази метафора с друга – с популярното „tabula rasa“, ще попитам какви са според Славейков ценностите, които модерното време трябва да запише върху съзнанието на младия човек. Отговора на този въпрос писателят разгръща пред нас в цял „педагогически проект“, кодиран в лирически образи. Този проект е преводим на съвременен педагогически език, с който ще си позволя – в един игрови план – да си послужа.

Славейковата обществена аксиология съдържа национални, етически и познавателни ценности, но тъй като на тях е посветен масивен метатекстов корпус, тук ще спра до номинативното им посочване. Вниманието ще се съсредоточи върху образите на самостоятелната критическа мисъл, която у Славейков представлява фундамент на гражданското съзнание. Тук най-напред ще посоча образите на диалогичното взаимодействие между детето и възрастния човек. В „Дядото“ (Славейков 1978: 268; първа публ. в „Читанка за І отд.“) Славейков е не само занимателен стихотворец, а и модерен детски психолог, който високо цени самоизразяването на детския Аз и неговото активно словесно общуване с Другия. И в „Пиу-пиу“ (Славейков 1978-а: 271, І публ. в „Читанка за І отд.“) откриваме оригинално „детско“ въплъщение на възрожденския диалогизъм, широко застъпен в литературата за възрастни. Важното в творбите с диалогова структура е равнопоставеността на участниците в словесното общуване. Така Славейков, често пъти категорично определян като принадлежащ на дидактичния период от развитието на детската ни литература, се оказва нито така еднозначен в дидактичните си лирически послания, нито толкова здраво привързан към патриархалния възпитателен консерватизъм. Диалогичният изказ свидетелства за едно модерно хуманистично разбиране за детето, основаващо се на правото му да бъде себе си – да разсъждава и да се изразява свободно. Както и да бъде инициативно в практическото действие, което е идея с модерно педагогическо звучене, отвеждаща към известния днес „принцип на активността“: „На всяко дело да сме способни“ („Зорница“ – вж. Славейков 1971), „За нищо да тя не мързи“ („Труд и ред“ – вж. Славейков 1965: 78; І публ. в „Кратка читанка“), „Опитвай се пак!“ (от едноименното стихотворение – вж. Славейков 1965: 142; в АПС обозначено като „детско стихотворение“) са лирически въплъщения на идеята за участие чрез действие, за преобразуващо отношение към света. Така у Славейков откриваме, от една страна, дидактизъм, но, от друга страна, защита на индивидуалната свобода в полето на мисълта, словото и действието. Тук става дума за едно органично двуединство между стремежа да учиш другия и да му даваш възможност да размишлява критично, при което в различни моменти взема връх едната или другата тенденция. Впрочем в това двуединство се оглежда просвещенската концепция за възрастовата равноценност на хората [7].

Модерно е и Славейковото разбиране за играта като естествена потребност на детето, в която то, наред с двугото, развива и способности за самостоятелно критическо мислене. Вече е писано за загадково-разгадателната диалогична същност на играта в детските стихотворения на Славейков (Михайлов 2001). Тук ще прибавим и част от неговите басни, структурирани по принципа на гатанката, чийто отговор се постига чрез самостоятелно умствено усилие.

Представените дотук педагогически идеи у Славейков може да се видят като стъпала, които водят към ключовата концепция на просвещенците за просперитета на обществото като функция на свободната критична мисъл и на придружаващото я креативно действие. Тъкмо в това откривам и най-решителното оттласкване на Славейков от дидактизма на ХІХ век в посоката на гражданските ценности. Дидактизмът отнасяме към догматичното поучение, сковаващо обекта на педагогическото въздействие в строгата и статична норма на традицията, докато вижданията на Славейков за формирането на младия човек са широки, те отчитат динамиката в обществените процеси и най-важното – настройват съзнанието на гражданска вълна.

Гражданските идеи в детското творчество на Славейков се сцепляват помежду си и представляват концептуално единство. Съществува сцепление и на друго ниво – между гражданските идеи в детското творчество на Славейков и в творчеството му за възрастни. Текстовете с диференцираните по възраст адресати са сговорени, без обаче да се стига до тавтология – още едно потвърждение на виждането на литературните теоретици за „повторението като различие“ (Коларов 2009: 7). Ако приемем тематизацията, която К. Михайлов прави на Славейковата гражданска лирика за възрастни, и я съпоставим с гражданските теми в детското творчество на писателя, ще установим, че към големия читател в повече се отправят единствено политически послания. Останалите теми съвпадат: и за зрялата, и за невръстната аудитория Славейков разработва въпроси за конфликтите в обществото, за свободата на личността и за нейните отношения с властта. Преди да проследя очертаните тематични направления, ще изведа пред скоба един текст, който представлява гражданско възвание, отправено към малките читатели чрез първата у нас медия за деца – издаваното от Славейков списание „Пчелица“. „Великодушие и юначество“ (Славейков 1981: 248-251) е истински граждански манифест, апел за обществено съзнание и за достойно поведение в социума. Това е и своеобразна програма по гражданско възпитание, която, разглеждайки Аз-а сред Другите, въздига принципа Аз за Другите. В препоръката човек „никога да не ся уплашва в мнението си“ разчитаме просвещенската идея за самоценността и самостоятелността на личността в обществото. Оттам тръгва обаче и идеята, че тази самоценност не бива да е затворена в полза на „себе си“, а да е и „за Другите“, дори това да носи риск: „Обича да ся туря в премеждие за доброто на другите“. Водещи обществени ценности са „правото и истината“, прозрачността (както бихме казали днес) на словото и действията – великодушният „говори и прави всякога наяве“.

Свободата на личността в Славейковата художествена концепция тръгва от идеята за самопознанието, въплътена в ред стихотворения. Сред тях е „Очите“ (Славейков 1965: 211; І публ. в „Дребни стихотворения...“) – творба, която свързва индивидуалното зрително възприятие с мисловното развитие на малкия човек, с израстването му в личност с будно участие в живота на социума. Славейков, представяйки част от човешкото тяло – една много експлоатирана тема в литературата за деца, всъщност почти не се интересува от телесното – той се интересува от истински човешкто, което е скрито в него, от способността чрез наблюдение и анализ да се вниква в същината на нещата. Високо достижение в този план е стихотворението „Уста и език“: „Уста имам – език говоря, / кой що пита, отговор да дам. / Сам да кажа що мисля да сторя / и да питам за коет` не знам.“ (Славейков 1965: 395; І публ. в „Дребни стихотворения...“). Тук, първо, „звучи“ гласът на детето. Второ, това звучене не е резонанс на инструктивния говор на възрастните. И трето – самостойността на детската реч не е инфантна – тя е зряла заявка за мисловна независимост и за свободно речево поведение. Това всъщност е гласът на Новото време с идеята за еманципацията на личността от властта на Другите. Тук диалогичните връзки между детето и Другите са хоризонтални – връзки на равнопоставеност, а не на вертикалното, на субординацията. А това е израз на Славейковата демократична идея за взаимодействия в социума, без които гражданското слово и поведение са невъзможни.

Художествената проблематизация на активното взаимодействие със света, отграничен като не-Аз, намираме в стихотворението „Аз съм вятър, вдигам прах“ – едно завладяващо утвърждаване на детския порив за действие; един художествен апотеоз на преобразуващото действие, една образна апологетика на вятъра, носещ промяна: „А кога река да духна, / като бура да избухна – / все, що срещна, ще превърна...“ (Славейков 1965: 182; І публ. в „Читанка за ІІ отд.“).

Ако цитираните произведения отправят, обобщено казано, посланието „Бъди самостойна и силна личност!“, други произведения аргументират състоятелността на това послание. Експлицирано обяснение на нуждата от издръжлив дух намираме в заглавието „Истинолюбецът, гонен от всякъде“ (Славейков 1978-б: 289-290; І публ. в „Гайда“). С гражданско прозрение, надхвърлящо социално-политическата конкретика, Славейков разкрива, че истинното слово, неудобно за властта, най-често се зловиди и буди остра реакция. В „Куко и пипе“ (Славейков 1978-б: 123-124; І публ. в „Пчелица“) пък е представена обратната – конформистка – стратегия на речево поведение в социума – на ласкаене, което гали ухото и търси комфорта на съглашателството. В стихотворението ясно се долавя ироничната дистанция на лирическия говорител от принципа на лицемерното витийство, директно е посочено и насмешливото отношение на страничните наблюдатели: „Едно на друго те се подмазват, // но колко щат се с хвалби обсипа, / хората знаят и право казват: / Каквото куко, таквоз и пипе!“ „Хората“ – това е демократичният глас на истината („право казват“) – единствен авторитет, критичен и справедлив. За лъжливите си думи човекът може и скъпо да плати, продължава темата друго произведение – „Вълкът“ [8]. Овчарчето Дончо, след като два пъти бие лъжлива тревога, не получава подкрепа тъкмо тогава, която тя действително е необходима: „Но които го чуваха, като си мислеха, че пак ги лъже, ни един не мръдна от мястото си и вълкът намери време, та му извади овцете, а то (овчарчето – б.м.) едвам побягна, та ся отърва.“ (Славейков 1977: 68; І публ. в „Кратки приказки за децата“).

Индивидите трудно образуват общност, а от разединението страдат всички – убеждава голяма група Славейкови произведения, сред които най-популярното е „Орел, рак и щука“ (Славейков 1963: 173, І публ. „Гайда“). Колата, която трябва да „теглят наедно“ трите животни, така и не помръдва – всеки дърпа в различна посока. Липсата на единство блокира движението, казва чрез баснята си бъдещият парламентарист Славейков, сякаш прозрял състоятелността на бъдещия надпис върху фасадата на Народното събрание. Съвременник на исторически събития, които прекрояват картата на Европа благодарение на консолидирани центростремителни сили, било на Балканите, било на Апенините или между Северно море и Алпите, Славейков неуморно пише за децата поучителни текстове, които доказват вредата от разединението. Крехкият съюз между героите в „Пръстите“ се разпада при първия спор кой какво да яде (Славейков 1977: 97; из Архив ПРС). „Седемте пръчки“ е алегоричен разказ за силата, постигана чрез задружност. За да подсигури правилното възприятие, във финала на творбата иносказанието преминава в пряко обръщение към читателите: „Ако живеете в съгласие ... тогаз и неприятелите ви не ще могат нищо да ви сторят, но като продължавате все тъй да ся карате и да живейте един без един, всякой ще ви тъпче, защото лесно ще ви оборват“ (Славейков 1977: 100; І публ. в „Кратки приказки за децата“). И „Крум или Каран“ (Славейков 1977: 102; І публ. в „Македония“) прокламира обществено единение. Тук е важен не толкова историческият декор, колкото идеята за просперитет чрез свързване на силите в социума. Тази идея, при все че Славейков неведтъж е изразявал, и тук има собствен профил, дошъл с твърдението, че когато грабители и крадци стават съдници, когато лъжата и лъстивото слово процъфтяват, общественият прогрес е невъзможен.

Особено голям потенциал в плана на гражданското образование имат Славейковите произведения, проблематизиращи отношенията държава – поданик. Интересен е фактът, че писателят разработва тази тема и преди, и след Освобождението, т. е. предтекстовият референт е свързан с две различни държавни формирования – турското и българското. При все това между художествените идеи и образи на тези произведения има тясна близост, а това е израз на умението на писателя да обобщава, да представя взаимовръзките между властта и гражданите не толкова откъм исторически преходното, а с оглед на устойчивото в голяма времева перспектива. „Врата“ към проблема може да бъде поредната записана от Славейков поговорка: „Ако искаш да познаеш челяка, дай му власт в ръката.“ (Славейков 1982: 70) Какво е Славейковото познание за човека с власт, ако съдим по литературните му произведения?

Преди всичко да кажем: в нашата литература (и за деца, и за възрастни) положителните образи на хора с власт са по-скоро изключение, което се отнася най-вече до средновековни владетели, до защитници на държавата от външни посегателства или до държавни управленци, венцехвалени по идеологически съображения. По традиция в негативен план стоят образите на институционални лица, защищаващи не интересите на общността, която представляват, а своята частна изгода. Така е и при Славейков. И по-точно, не „при“ а „от“ Славейков – защото той е един от първите, които превръщат властовата деформация в тема на литературата. Гражданският бунт на Славейков срещу аномалиите в общественото управление е така страстен, че проекциите му се откриват както в произведения за възрастни, така и за деца.

„Агне и вълк“ [9] е алегоричен разказ за безцеремонното хищничество. След като агнето опровергава три поредни обвинения в злосторство, похитителят се нахвърля върху него с думите: „Думай, как щеш, аз съм гладен.“ (Славейков 1979: 33) Темата за окървавеното грабителство от страна на обществения сановник се разгръща в „Рибите играят“ (Славейков 1979: 55-56): скоро след като била избрана с вишегласие за господар на рибите, лисицата „и по-дебела станала, и кожата ù – по-загладена“ – тя просто изяждала поданиците си. Когато лъвът като върховен владетел попитал как се управлява народът и дали е благодарен, получил обяснението, че „народът живее като в рай, той е задоволен от всяка страна и толкоз благодарен“, че от радост всички подскачали. Всъщност „подскачащи“ били агонизиращите риби, хвърлени в огъня да се пекат за обяд на лисицата. „Рибите играят“, от една страна, „повтаря“ темата за алчността, но, от друга страна, отваря и нова тема – за лъжливото слово на насилника.

За гражданското взаимодействие между Славейковите творби допринася и стихотворението „Лакомство“, което представя ненаситността като вид морална деградация: „Лакомство е зло голямо ... / то накарва всяка правда / на кривда да шета“ (Славейков 1965: 395; І публ. в „Дребни стихотворения...“). Според Славейков ощетеността на дадена част от обществото рано или късно трябва да бъде възмездена – в „Лисицата“ (Славейков 1979: 29; І публ. в „Басненик“) ояждането се заплаща със собствения живот: уж най-хитра сред хищниците, преялата крадла не успява да се провре през дупката, от която е влязла в овчарската колиба, и умира под ударите на завърналия се стопанин. Друг текст обаче – „Лисицата съдник“ (Славейков 1977: 58; І публ. в „Македония“), разкрива Славейков като песимист по отношение на обществената справедливост: съдията в образ на хищник, олицетворяващ вероломството, изпраща на смърт невинната овца, като взима за себе си месото ù, а кожата дава на ищеца.

Славейковата гражданска критика обхваща и друга една институция, през ХІХ век със силни позиции в обществото, – църковната. Стихотворението „Пиу-пиу“ дава израз на гражданска непримиримост със социалния порок, този път покрит с попско расо: „– Ази бях при попа. / – Що чинеше попът? / – Ядеше, пиеше. / – Що му не поиска? / – Поисках му звиска [10], / дигна патеричка, хлопна ме в главичка.“ (Славейков 1978: 271, І публ. в „Читанка за І отд.“).

Разгледаните примери сочат като причина за конфликтите в обществото хипертрофията на първичния хранителен инстинкт, който у Славейков е метонимия на страстта по ùмане, успешно утолявана от позицията на силата. Всъщност яденето, пиенето, лакомията и хищничеството са различните имена на един и същ граждански порок: безцеремонната силова разправа с Другия, мярнал се по пътя на властта към богатството.

Образите на обществото при Славейков са конструирани с помощта на опозицията богатство/бедност. Особено важна за семантиката на ред творби и за връзката помежду им е ключовата дума „сиромах“: в стихотворението „Зима“ (Славейков 1965: 211; І публ. в „Дребни стихотворения...“) върху фона на студа и бялата пустош е експониран образът на „сиромашките“ деца, които се скитат по пътя, треперят и с „невесели лица“ търсят хлебец. Епитетът „сиромашка“ характеризира и майката от Славейковото стихотворение „Майка“ (Славейков 1965: 208; І публ. в „Дребни стихотворения...“). На противоположния социален полюс стоят плутократите: „...само който е богат, / той е личен и познат, / той е кум, и сват, и брат“. Чрез заглавието на стихотворението, от което е цитатът, – „Богат и сиромах“ (Славейков 1965: 98; І публ. в „Кратък месецослов за 1876 г.“), и чрез ироничната естетическа кодировка на лирическия изказ Славейков изразява критичното си отношение към представеното обществено статукво. Строго погледнато, „Опък свят“ не принадлежи на Славейковото творчество за деца, но стихотворението е достъпно за тях. Същото се отнася и до „Песен на паричката ми“ (Славейков 1964: 120; първа публ. в „Смешний календар за нова година 1861“) – стихотворение, което разглежда богатството като причина за преобръщане на нормалния ред, за тежка нравствена патология. Парàта според Славейков е всесилна. Олицетворена, тя е „субектът“, към когото е адресирано „одическото“ слово на лирическия Аз: „Ти патрици прогласяваш, / ти попове осветяваш ... / ти си, дет света управяш!“ Превръщането на парите в обществен идол води до сбъркани управленски модели („Недостойния чрез тебя / висши длъжности обсебя“), до неморално поведение на духовенството („Зарад тебе патриарси / позволяват, разрешават“), до продажност на съдиите („хитрите кадии“) и пр., и пр. – всъщност няма професионална група със значимо влияние над публичния живот, която, попаднала под властта на парите, да не изменя на делегираните ù от социума функции: дипломати, търговци, лекари, философи, учени, журналисти, стихотворци безцеремонно осребряват своята роля в обществото.

Като водач в пътуването към гражданско себеосъзнаване Славейков не спира в блатото на социалните деформации – неговото художествено слово се опитва да укаже посока, да „поправи“ разкривеното, да оттласне от нравствената низост в обществото. Тук денотат все по-често е не реално съществуващото, а по-скоро желаното, конструираното в художественото съзнание – едно „нормално“ положение в литературата, която поначало няма ангажимент да разрешава „реални“ проблеми, но пък обладава способността да излъчва хуманистични идеи. Текстовият свят на Славейков „придвижва“ читателя нагоре по вертикалата на гражданската аксиология, чиито стъпала са знанието и трудът в служба на общността, справедливостта, честта и достойнството, а върховата ценност е свободата. „Да милеем, да жалеем / правда и свобода“ е гражданският апелатив в „Правда и свобода“ (Славейов 1965: 181; І публ. в „Читанка за ІІ отд.“). В стихотворението „Зорница“ (Славейков 1971) смисловата перспектива преминава през етапите на пробуждането: „Ето изгрява светла зорница“, на образоването: „В школа да идем ... да станем с ум богати“, за да стигне до пожелаването на свободата: „да живеем като свободни“ [11]. В „Духът на Просвещението“ Цветан Тодоров систематизира същностните отношения между индивида и социума през Просвещението – епохата, синтезирала като основна ценност свободата на личността. Според изтъкнатия философ и литературовед „Първата придобита самостоятелност е на познанието“, а в нейната крайна точка стои независимостта по отношение на всяка власт (Тодоров 2009: 12). В този план Славейковият стих „да станем с ум богати“ може да се чете като начална стъпка към отстояване на индивидуалната автономия, а „да живеем като свободни“ – като цел на придобитата автономия. Продължавайки с паралелите, ще приведа и друго твърдение на Цветан Тодоров: в модерната епоха „вече не авторитетът от миналото трябва да насочва живота на хората, а техният проект за бъдещето“ (Тодоров 2009: 9). От една страна, поезията на Славейков „унаследява“ патриархалната норма – за живот в т. нар. „бащини седини“ („Богатство“ – вж. Славейков 1965: 209; І публ. в „Дребни стихотворения...“), привързаността към родния край („Наше село“ – вж. Славейков 1965: 212; І публ. в „Дребни стихотворения...“). В същото време обаче тази поезия „гледа“ напред и сигурно доказателство за това са утвърждаваните от нея граждански ценности. Така известната окръжност, с която от Бахтин насам фигурираме живота на привързания към земята и към кръвта човек, у Славейков се разкъсва и се изтегля в лъч, отчитащ историческата процесуалност, като гражданствеността е нейна тяга.

Едно от многото неостаряващи художествени прозрения на Славейков е, че гражданската свобода не се „дава“, а се постига. В социален свят, изграден от опозиции, бинарно противопоставяне има и в отношението към властта, според което хората се делят на сплашени конформисти и на смели бунтари. „Ушите на заеца“ (Славейков 1977: 56; І публ. в „Македония“) е повествование за угодливото поведение пред управника и за страха пред него: дългоухият боязливец напуска родната земя, за да не си помисли лъвът, че щръкналите му уши са бодливи рога. В баснята „Мишки“ (Славейков 1979: 26) никой от малките гризачи не дръзва да постави предупредително звънче на котката, за да се чува нейното приближаване. „Мнозина ся наговарят за някои работи, а не ся наемат да ги свършат“, критикува повествователят празнословните закани и съпровождащото ги бездействие. Ред Славейкови творби пряко утвърждават решителната намеса в обществените дела, представят гражданската смелост като противовес на послушанието и пасивността: „сбърканото в ред да гудиш [12] “ („Труд и ред“ – вж. Славейков 1965: 78; І публ. в „Пчелица“).

„Деспотите и властващите могат да успеят да подчинят и експлоатират своите събратя, но те не могат да предотвратят реакциите срещу това нечовешко отношение“, обобщава вековни обществени модели франкфуртският критически мислител Ерих Фром (Фром 2004: 31). Баснята „Змия“ [13] (Славейков 1977: 22; І публ. в „Басненик“) по образен път изразява същата идея – настъпваното от много хора влечуго превъзмогва инерцията на кротост и покорство, отключва силите си за съпротива и изпълнява съвета да ухапе един злодей, та друг повече да не смее да го изтезава. „Които се възпротивят на първите, когато искат да ги потъпчат, биват страшни на другите“ – гласят заключителните думи на творбата. В плана на междутекстовата мрежа, сплетена от различни Славейкови произведения, откриваме същата идея, този път изразена със средствата на публицистичната риторика: „Твърдите стълбове на народното благосъстояние лежат на личният характер на гражданите“ (Славейков 1981: 74).

Ефектът от включването на Славейкови произведения с граждански идеи в началното училище би бил двоен – от общуването с пълнокръвно художествено слово и за формирането на отношение – на положително отношение към критичната и едновременно с това съзидателна обществена позиция. Защото, както Славейков пише, „обществата правят държавите, а не държавите обществата“ (Славейков 1981: 74).

[1] Вж. напр. Читанка за 1. клас (Бинчев и кол. 2002); Читанка за втори клас (Борисова 2010); учебната програма по литература за ХІ клас (Учебни програми 2003: 45).

[2] Въпросът за институционалното обгрижване на националната идентичност за сметка на гражданската подробно разглежда доц. Петя Кабакчиева (Кабакчиева 2011).

[3] Според неотдавнашно международно изследване на гражданското образование (International Civic and Citizenship Education Study – ICCS), проведено от Международната асоциация за оценяване на образователните постижения (International Association for the Evaluation of Educational Achievement), „Средният резултат на българските осмокласници, които са участвали в изследването, е 466 точки и е значително по-нисък от средния резултат за държавите от ICCS – 500 точки“ (Резултати 2009: 14). Сред 36-те държави участнички от цял свят България се нарежда на 27-о място, а сред 25-те участнички от Европа България е на предпоследно място, изпреварвайки единствено Кипър (Резултати 2009: 15).

[4] Този въпрос подробно разглеждам в други свои разработки – вж. Георгиева-Тенева 2011-а; Георгиева-Тенева 2011-б).

[5] Българската рецепция на просвещенските идеи подробно разглеждаj Н. Аретов (Аретов 1995) и А. Димитров (Димитров 2003). Вж. също и: Природа и общество 2010.

[6] Гражданската лирика на П. Р. Славейков не присъства в учебната програма по литература за Х клас нито на първо, нито на второ равнище.

[8] Това всъщност е Славейкова версия на баснята за лъжливото овчарче от Лафонтен. Известно е, че преобладаващата част от текстовете, които Славейков публикува в „Басненик“ (1852), са направени от него преводи – предимно от Езоп, но и от Лафонтен, Крилов и др. В българското литературознание отдавна е утвърдено становището, че в превода „можем да доловим и оригиналния глас“ на Славейков (Баева 1972: 80); че прозаичната басня (каквато е и „Вълкът“) е отворена за новото и е подходяща за трансформации (Аретов 1982), че „Петко Славейков превръща всеки превод в авторска преработка, която в повечето случаи се оказва високо поетическо постижение“ (Михайлов 2002: 68).

И още едно уточнение: при възникването си баснята като жанр не е специално ориентирана към децата, но впоследствие невръстните слушатели/читатели стават активна аудитория на кратките алегорични разкази. Впрочем вече е изразявано мнението, че „към детската аудитория се отнасят и редица басни“ (Михайлов 2002: 113).

[9] Първообразът е на Лафонтен.

[10] В „Речник на българския език“ от Найден Геров (1897 г.) думата звизка е обяснена като „млада, едногодишна овца, първескиня“. По мое мнение, архаизмите в лексиката на П. Р. Славейков са малко на брой и не са препятствие пред днешното възприятието.

[11] Тук няма да коментирам конотациите, внесени от думата „като“, които от психологическо гледище може да се тълкуват като знак на изтласканото желание.

[12] В Речника на Найден Геров да гудя – турям.

[13] Творчески превод на Езоп.

Природа и общество 2010: Природа и общество. Нови изследвания за Жан-Жак Русо. София, 2010.