Петър Добрев Увод



страница1/8
Дата02.04.2017
Размер1.59 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8
Сага за древните българи

Прародина и странствания

Петър Добрев




Увод

Много народи е имало по света, но трудно може да се отк­рие по-необикновен и загадъчен народ от древните българи. Малцина все още съзнават, че на този забравен народ принад­лежат няколко редки исторически рекорда. Първото и най-уди­вително нещо в неговата история е, че по волята на своята труд­на историческа съдба той се е придвижил на огромни разсто­яния от своята прародина и при все това не е изгубил името си сред многобройните чужди народи и племена, а след всяко свое ново голямо преселение е възкръсвал под своето прастаро и из­начално име „българи". Изминатите от този народ разстояния през огромния Евразийски материк далеч надхвърлят прочути­те морски пътешествия на древните гърци, а териториите, на които той е оставил следи се простират от запад на Изток на по­вече от 6 хил. километра, а от север на юг на близо 5 хиляди ки­лометра разстояние. Въпреки това древните българи не се спо­менават сред имената на народите-пътешественици, а на тяхна­та необикновена устойчивост не е обърнато никакво внимание досега.

Географските пространства, които е прекосил по своите пътища този народ, са многократно по-големи от тези, които някога са били пребродени от древните елини или от знамени­тите скандинавски викинги. Но светът благоговее пред митове­те на елините и сагите на викингите, а името на древните бъл­гари тъне дори до днес в пълен мрак. Техните пътешествия и преселения на запад и север през Евразия остават неописани, а още по-малко се знае за техните многобройни пътешествия към Индия, започнали още по времето на прочутия цар Кардама, както и за пътешествията и преселенията към Армения, а оттам и към планината Булгар в Мала Азия.

Причината за тази празнота е, че на древните българи у нас дълго време се гледаше не като на главни творци на българска­та история, а по-скоро като на неудобни и нежелани гости, ко­ито едва ли не случайно се намесили в живота на подчинените на Византия славянски племена. Стана така, че незрелите бъл­гарски политици за почти половин век практически изхвърли­ха древните българи зад борда на българската история, подоб­но на това, както други крайни политици днес са готови да из­хвърлят от българската история всяка славянска следа. Люшка­нето от крайност в крайност рискува да превърне българската историческа наука в клон от политическата метеорология. За­това време е да се намери равновесната научна позиция и да се поднесе на българския народ чисто познание както за древните българи, така и за техните главни исторически спътници в бал­канските земи - славяните от българската група.

Същевременно постиженията на древните българи са от та­кива мащаби, че не е нужно особено красноречие, за да бъдат описани. Трудно може да бъде открит в Европа или някъде дру­гаде по света дори и един народ, който да е създал на четири раз­лични места четири големи свои държави, при това не държави с различни имена, а наречени по неговото собствено име. Тези държави, които, намирайки се на хиляди километра една от дру­га, са носили името България, са четири огромни златни стълба, оставени, за да напомнят на чужди и свои що за народ са били нашите древни български предци и каква огромна съзидателна енергия са притежавали. А ако трябва днес да се разкаже съвсем накратко цялата българска история, това може да стане само с че­тири думи - и те са имената на четирите български държави: първата и най-стара държава - в подножията на Памир и Хинду-куш, от която са водили произхода си множество знаменити ге­рои и царе, които дори след преселението си в Индия са нарича­ли себе си с името БАЛХАРА /българи/; втората държава - при Кавказ, наричана от византийците Старата Велика България, за която днес напомнят широките шест метра стени на крепостта Хумар, по които подобно на стените на Вавилон е можело да ми­не запретната колесница; третата държава - край Волга, нарича­на от русите също с името Велики Болгар; и четвъртата - край Дунав - последната по време, но не и по ранг, България на све­та, защото на нея се е паднала честта да изгради като своя столи­ца огромната Плиска - един град с над 23 кв. км. площ, който по единодушното мнение на археолозите е бил през IX - Х в. най-големият град не само на Балканите, но и в цяла Европа.

Тази именно мощна държава наскоро след своето създава­не е препънала буйно настъпващия към Византия Арабски халифат и е отбила неговите атаки, без да даде дори педя своя зе­мя, за разлика от франките, които са успели да го спрат, след ка­то изгубили почти половината от днешна Франция.



Такива победи се открояват завинаги като хилядометрови жалони, ето защо днес няма нищо по-лесно от това да се опи­шат подвизите на онези епични древни българи. Много по-трудно е да се опише това, което стана с България през XX в. и особено към неговия край, но и премеждията си като народ ще можем да разберем по-добре, ако познаваме уменията и дър­жавните достояния на древните български векове, трагично по­тъпкани от чужди насилия, а след това и от наивни политичес­ки и идеологически подражателства.

Ако речем да опишем съвсем накратко българската исто­рия, можем да си послужим освен с четирите имена на българ­ски държави и с четири всеизвестни имена на български плани­ни. Първа от тях е планината Булгар в далечния Памир, споме­ната от арабите в Х век. Втора - планината Булгар в централен Кавказ, от името на която произлиза названието на съвременна­та област Балкария. Трета - планината Булгар в древната об­ласт Киликия Трахея /Суровата Киликия/ в Мала Азия. И чет­въртата - планината Булгария /дн. Булгерия/ на юг от Неапол, най-западното планинско гнездо на древните българи. Тези че­тири планини сочат не само пътя на българите по света, но на­помнят и това, че през целия свой хилядолетен исторически живот този древен народ, който в днешните учебници е обри­суван като обитател на номадските степи, всъщност се е стре­мял винаги да има до себе си някоя висока планина, в която в случай на бедствие да спасява род и чест. На тази особеност се дължи най-вероятно и необикновената устойчивост и жилавост на нашите древни български предци - тяхната способност да оцеляват като българи и да възкръсват наново дори след най-жестоките исторически беди.

Безбрежното минало зад нас може да се опише и с други четири думи - имената на няколко велики градове. Първият от тях е древният град Балх край Памир - столицата на Балхара, която като цяло е била наричана още в древни времена с име­то. „Страната на хилядата градове" и „Перлата на Ариана" Вторият - градът, наричан от арабите Булкар Балк /Български­ят Балх/ в Кавказ, ехо от чието име е запазено в названието на днешното селище Балхар - прочуто със своите изкусни майс­тори - златари и медникари. Третият - град Велики Болгар край Волга - столица на някогашната Волжка България. И четвърти - някогашният град Бълград /Български Белград/ на север от Дунава - един от големите градове на Аспарухова България, наричан по-късно от унгарците Болгарфейервар и Дюлафейервар. Същият град днес се казва Алба Юлия.

Великото българско минало личи дори само от имената на реките, край които са обитавали нашите древни български предци - като се почне от далечните реки Балхаб и Куб /дн. р. Кабул/ в древна Балхара и се премине край втората река Куб - днешния Кубан в Кавказ, а също край Великата Волга и Великия Дунав, край които българите са живели след пре­селението си от Кавказ.

А можем да опишем българската история и с четири вели­ки имена на герои. С името на Авитохол, споменат в една ста­ра българска легенда редом с прочутите Ромул и Рем - основа­телите на Рим. С името на втория легендарен български владе­тел - Ирник, пред когото са тръпнели някога две големи импе­рии - Византия и Сасанидска Персия. С името на Аспарух, кой­то не само лишил Византия от властта й над славяните, но я на­карал дори да му плаща данък. Или и с името на един неспра­ведливо забравен български духовник - Петър Българина от Булгаро Верчели, получил още през шести век кардиналски сан от римския папа.

Наистина, трудно може да се открие някой друг народ, кой­то да може да каже всичко за себе си само в пет поредици от по четири кратки думи. Толкова много велики спомени са ни оста­вили древните българи, че тези златни нанизи от по четири ду­ми ще блестят над тях като техен вечен ореол.

Но трудно може да се открие и народ, чиято история да се дели на два незабелязани до днес, но крайно контрастни и пре­сечени като с меч периода, каквато е нашата българска история -период на велик възход, продължил, въпреки всички удари на съдбата, в течение на почти цяло хилядолетие и период на слабеене и упадък, започнал точно преди хиляда години и продължил с малки прекъсвания и временни възкресения чак до наши дни.

Историята на древните българи ни е потребна, за да разбе­рем както причините за някогашния наш неотразим възход ка­то народ, така и причините за невидимия, но неизкореним упа­дък, който неведнъж е довеждал нашия народ през последните 1000 години до плачевно състояние. Тя ни е нужна днес повече от всякога, за да можем да си възвърнем отново онези светли сили, чрез които България някога се е сдобила със славата не само на една от най-големите, но и на най-справедливо управ­лявани държави в цяла Европа.

Хилядолетната епопея на древните българи е всъщност епопея на тези светли и неотразими сили. Те чакат своето въз­кресяване и в нашата наглед безкрайно усложнена, но всъщ­ност твърде обедняла откъм духовно съдържание епоха.

Първа част

НАРОДЪТ, ПРЕД КОЙТО БЕ ОТКРИТ СВЕТЪТ
Глава I

Българите при тяхната поява в Европа

Името на българите става широко известно в Европа през далечния V век, когато те се появяват в съседство с двете най-големи някогашни империи - Византия и превзетия от готите Рим. Тогава се появява и първата характеристика на българите като народ, написана от епископ Енодий, придворен историк на готския крал Теодорих. Ако искаме да разберем най-съкровени­те особености на българите, трябва непременно да надникнем в тази първа и най-ранна характеристика, защото в нея са отбе­лязани национални черти, които дори до днес остават присъщи на българския характер. Затова нека да започнем своето пъте­шествие по далечните български следи с това ранно и твърде ценно описание.

„Това е народът - съобщава Енодий на своя крал - който преди тебе имаше всичко, което е пожелавал. Народ, придоби­ващ титли за благородство само чрез пролята неприятелска кръв, за който бойното поле прославя рода, понеже според не­го несъмнено по-благороден е оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение. Те са народ, комуто преди битката с те­бе не се е случвало да срещне противник, който да му устои и народ, който дълго време е извършвал войните си само с набе­зи... По-рано вярваха, че светът е открит за тях, сега вярват, че за тях е затворена само тази част от земята, която ти пазиш."

Мисленият събеседник, към когото се обръща епископ Енодий в тези свои редове, е прочутият готски крал Теодо­рих, а приведеният пасаж е част от известното „Похвално слово", написано в негова чест и предназначено за прочитане пред най-високите дворцови кръгове. Това показва, че споме­натите редове са писани твърде внимателно и грижливо и всяка дума, съдържаща се в тях, е добре претеглена. Ето за­що, ако епископът подчертава в едно дворцово слово, че бъл­гарите са били един от най-силните народи в края на Антич­ността, който е печелил победите си в доблестни и открити двубои със своите врагове, това сигурно е било така. Този съвременник на някогашните българи, по всичко личи, ги е познавал доста добре, за да си позволи да ги представи пред очите на своя крал като „народът, който е имал всичко, което е пожелавал", макар днес българите да изглеждат твърде да­леч от това.

Но не е ли допуснал все пак епископ Енодий, някакво не­волно преувеличение, когато рисува ранните българи като не­обикновено силен и доблестен народ, пред който бил открит целият някогашен свят. Не са ли неговите думи изблик на ня­каква литературна екзалтация, или на цветиста дворцова рето­рика, целяща да възвеличи по косвен начин Теодорих, възди­гайки до небесата воюващите с него българи. Поводът, по кой­то е съставено словото, като че ли изключва такава възможност, но не е излишно да надникнем в друг негов пасаж, който раз­казва не за битките на Теодорих, а за сражението между бълга­рите и готския пълководец Пиция. Ето как са обрисувани бъл­гарите в този случай:

„Дълго време изходът на боя се колеба върху несигурните везни на победата, понеже и двете страни проявяваха еднакво ожесточение в битката. Сблъскваха се два народа, на които бяг­ството никога не беше помагало по време на сражение. И готи­те, и българите са учудени, че се намират хора, подобни на тях, и че виждат в човешкия род противник, равен на себе си... Бо­же, небесни съднико, умножи дадените в изобилие дарове! Те /българите - Бел.авт./, които никога не се съмняваха в победата си, и на които се учудваше светът, сега се оттеглят, след като из­губиха бойните си знамена, и смутени от това, че са оцелели, се провикват, че са много по-щастливи онези от тях, на които се бе паднало да загинат".

Светлината, в която са представени българите и в този слу­чай, е изненадващо приповдигната. В тях готският епископ вижда един необикновен народ, създаден като че ли специално, за да учудва света със своите подвизи. Доблестта на този народ е била в неговите очи толкова висока, че той без колебание го поставя на едно стъпало със своето собствено племе - готите -подчертавайки, че и готите, и българите се учудват, че виждат противник равен на себе си. А следователно имало е в някогаш­ните българи нещо, което ние недостатъчно познаваме. Нещо, за което си струва да се заровим по-дълбоко в техните ранни следи, които както България, така и Европа за съжаление твър­де слабо познава.

За да проникнем още по-навътре в изчезналия свят на ранни­те българи, добре е да надникнем и в летописите на редица дру­ги историци от V - VI в., които също са запечатали някои дири от пътя на българите през Европа - Йорданес, Касиодор Сенатор, Павел Дякон, Йоан Малала и др. Ето какво може да се открие там.

Описвайки местоположението на българските земи около 550 г. Йорданес отбелязва: „Над Понтийско море се простират местата, обитавани от българите, които са станали известни по­ради лошите последствия от нашите грехове." Авторът, подоб­но на Енодий, е виждал в лицето на българите нашумял и из­вестен с победите си народ. Но причината за българската извес­тност той е отдавал на грешките, допуснати от неговия собст­вен народ - готите, които са понижили неговата военна сила.

Съвременикът на Йорданес - Касиодор /490-583 г./ също споменава българите. За тях той говори по повод на сражени­ята, които са водили готските пълководци Киприян и Толуин. „Варварският Дунав те видя вече като воин - отбелязва Каси­одор за Киприян - Не те изплаши дружината българи, която с упоритостта си щеше да попречи дори на нашите!" А за другия пълководец той отбелязва: „Толуин победи между другите на­роди и хуните и като спечели в първите сражения слава надде­ля и над страшните по целия свят българи."

И този ранен историк, подобно на Енодий и Йорданес, е гледал на българите като на един от най-могъщите народи на Ранното Средновековие - народ, над който е било твърде труд­но да се надделее, тъй като по онова време той е бил „страшен по целия свят".

В същия план - като необикновено силен народ - са опи­сани българите и от лангобардския историк Павел Дякон. Спо­ред неговия разказ по своя път към Италия лангобардите пре­търпели жестоко поражение от българите и изгубили в боя до­ри своя крал.

Твърде много описания на ранните българи са оставили и византийските историци от VII - IX век. Още в началото на VI век българите са били вече известни като един от най-коравите и най-трудно преодолими противници на Византийската импе­рия. За един кратък период те спечелили няколко внушителни сражения и страхът от техните нападения нараснал в такава степен, че император Анастасий се видял принуден да построи пред своята столица огромна каменна стена, съединяваща Чер­но и Мраморно море /известната Анастасиева стена от 512 г. дълга 70 км./. Само в едно от големите сражения през този пе­риод рухнали четири византийски армии и била унищожена почти цялата военна мощ на провинциите Илирик и Тракия. А общо през периода между 500 и 560 г. били проведени над 15 военни кампании - нещо което показва още веднъж, че възхвалите по адрес на българите у готските и лангобардски истори­ци не са били случайни, а са израз на траен престиж, който бъл­гарите са притежавали през V - VI век.

Тонът, с който говорят за българите ранните византийски историци, обаче силно се различава от този, който звучи в готс­ките летописи и слова. За тях те рядко изказват думи на възхи­щение и признание от рода на онези, които откриваме у Енодий, Касиодор и Иорданес, но при все това на места дават и доста ин­тересни оценки. В две от най-авторитетните византийски ранни истории - хрониките на Теофан и патриарх Никифор - първата българска държава, създадена край Кавказ, е наречена Старата Велика България. А в самия край на Х век, когато Източна Бъл­гария вече е била завладяна от Византия, един византийски во­еначалник, известен под условното прозвище „готският то-парх", е казал за българите следните знаменателни думи: „Те бя­ха загубили предишната си справедливост и законност... дока­то по-рано те най-много са почитали тези добродетели, сами достигнали до големи трофеи и градовете, и народите се присъ­единявали към тях доброволно." От този източник личи, че го­лемите успехи, постигнати от българите между V и Х век, са се дължали не само на тяхната военна мощ, но и на още две твър­де важни качества - силно развитото чувство за справедливост, което карало другите народи да търсят опора в тях, а също ре­дът и законноста, която царяла в тяхната държава. В отслабва­нето на тези качества споменатият византийски военачалник е виждал главната причина за бедите, сполетели българската дър­жава. Но дори по негово време българското чувство за чест и справедливост все още не е било напълно заглъхнало, тъй като малко по-надолу в своя разказ той съобщава, че българите никак не искали да се примирят с робското си положение и отказвали да търсят благоразположението на византийските императори: „Те - пише той - никога не бяха вкусили от благоразположени­ето на императорите и не уважаваха гръцките обичаи, и преди всичко се стремяха към независимост, било че бяха съседи на този, който царуваше отвъд Дунав /тогава все още независима българска територия - Бел. авт./, и който едновременно с това беше мощен със силната си войска и се гордееше с мощта си в сраженията. Техните собствени обичаи не се отличаваха от та­мошните обичаи. Те решиха да сключат мир и да им се преда­дат /т.е. да се съединят със свободните българи - Бел. авт./. И за­едно решиха, че и аз трябва да направя същото."

От тези думи личи, че чак до падането под византийско робство българите са оставали един горд и уверен в своите си­ли народ, който твърде трудно се е поддавал на чужди влияния. Ето защо не са прави някои късогледи съвременни социолози, които търсят в характера на българина някакви изначални отри­цателни комплекси, които се появили едва ли не със самото за­раждане на българите като народ - комплексът на предателст­вото, чуждопоклонството, дивата отмъстителност и др. Ако те­зи автори погледнат безпристрастно към първите няколко века от българската история, които доста добре са отразени в чуж­дите летописи, те ще видят, че в тях за българите се говори ка­то за един рицарски народ, непримирим в боя, но печелещ по­бедите си винаги в открити сражения, народ, неподатлив към чуждото и дълбоко привързан към собствените си традиции, и най-важното - отличаващ се не с разрушителни инстинкти, на­сочени към разсипването и разграбването на продуктите на ци­вилизацията, а с необикновено високо чувство за справедли­вост и ред.

Ако днес виждаме да се проявяват и други доста отблъс­кващи черти, не бива в никакъв случай да виним за това древ­ната история, или генетичните качества на българския народ, а да погледнем към тъжния ред от жестоки исторически уда­ри, довели до похабяването на българският характер - удари­те на две тежки робства от общо седем века, каквито малко ев­ропейски народи са преживявали и ударите на един сбъркан полувековен период, все още за съжаление незавършил, през който една безотговорна политическа сила срина и четирите стълба, върху които се е крепял някога българския характер -стълбът на държавността и чувството за ред, стълбът на здра­вото и почтено трудолюбие, стълбът на вярата в доброто и стълбът на семейството.

Със своята сложна историческа съдба и с необикновените духовни катаклизми, преживени от него, българският народ представлява един извънредно интересен обект за проучване не само от българската, но и от европейската наука. Защото чрез анализа на неговия път обективният учен може да проследи как дори най-високите народни добродетели могат да се разсипят в резултат на зловредни външни въздействия и погрешни поли­тически системи.

Но ако някой иска да види истинския образ и истинската ду­ховна наследственост на българите и онова, с което те дори до днес се отличават от някои още по-разсипани и осакатени от ис­торическите превратности народи, той трябва непременно да погледне към най-старата българска история. И тогава ще забе­лежи, че народът, който някои увличащи се чужди журналисти рисуват като някакво зловещо сборище от насилници и прими­тивна азиатска тълпа, е започнал своя исторически живот като един от най-достойните народи на стара Европа. И ще трябва да признае, че ако днес Европа се замисля дали трябва по-скоро да приеме в своите структури българите, то преди много векове не един или два европейски народа са се стремили да влязат в бъл­гарските структури на управление и да станат част от организи­раната от българите голяма и добре уредена държава.

Като цяло най-ранната следа, оставена от българите на картата на Европа, е необикновено ярка и триумфална. Не е случайно, че като венец на българските постижения, след поч­ти двувековна борба с Византия именно българите се оказват народът, който успява да създаде на Балканския полуостров и съседните с него земи своя независима държава — нещо, което преди това не се е удало на нито един ранен народ, включител­но на силните във военно отношение сармати и готи и на още по-силните хуни и авари. Значението и вътрешният строеж на тази държава струва ми се най-добре са разбрани от английския историк Ст. Рънсиман, който я нарича Българската империя, подчертавайки както нейния сложен многонационален харак­тер, така и нейната значителна мощ.

Ако българите са успели да направят през V - VII век то­ва, което много други народи са мечтали, но не са сполучили да постигнат, ако те са се оказали в състояние да сломят силата на една могъща някога империя, разпростряна на три континента, това показва, че не е излишно да се вгледаме по-внимателно в миналото на почти непознатия за Европа български народ. За­щото съвършено очевидно е, че този народ е дошъл под евро­пейско небе, зареден с огромна енергия, и името му дълго вре­ме се е носело като гръм, всявайки респект у неговите съседи.

На какво се е дължала тази несъмнено необикновена енер­гия на ранните българи и защо тъкмо на тях се е удало да създа­дат на Балканския полуостров своя държава и да накарат визан­тийския император да се загради от тях със седемдесет-километрова стена - едно умалено балканско подобие на Великата ки­тайска стена? Ето един въпрос, над който си струва да се замис­лим, защото той все още не е разискван в научната литература.
Глава II

По пътищата, които водят на изток

Триумфалната поява на българите в Европа за мнозина ис­торици остава и до днес необяснимо явление. Но тя става на­пълно понятна, ако разчупим границите на нашия тесен евро­пейски хоризонт и погледнем далеч на изток, където се губят най-старите български следи в света.

Ако се систематизират всички стари източници, в които са споменати българите, ще се окаже, че държавата, създадена на Балканите, не е нито първата, нито единствената в целокупна­та българска история. От византийските източници е известно, че преди да се преселят към Дунав, българите са имали голяма държава на изток, между реките Дон, Днепър и Кубан. Тази тяхна първа родина в Европа се е наричала по думите на визан­тийците Старата Велика България и е просъществувала, по всичко личи, дълго време, защото е спомената още през V в. от най-известния арменски историк Мовсес Хоренаци под името „българската земя във веригата на огромната Кавказка плани­на". При това от нея според Хоренаци е имало две ранни бъл­гарски преселения, които според най-новите издания на армен­ската история са станали преди покръстването на Армения, т. е. преди 301 година. В най-стария български летопис, известен под името „Именник на българските канове" и съставен около 765 г., за тази най-ранна българска земя се говори, че просъ­ществувала в течение на 515 г. преди основаването на българс­ката държава на Балканския полуостров, а това показва, че нейните основи са били положени през далечния II век.

В течение на повече от пет века преди появата си на Бал­каните българите са водили организиран държавен живот и вероятно поради това дори и след разпадането на своята пър­ва държава в Европа те всячески се стремили да изградят свои нови държави. Едната от тези държави - Аспарухова Бълга­рия - е добре известна на науката, тъй като е запазена до днес на Балканския полуостров. Но малцина знаят, че по същото време, когато се появява държавата на Аспарух, в един съвсем друг край на Европа - край реките Волга и Кама - възниква и още една българска държава известна в историята като Волж­ка или Волжко-Камска България. Тази голяма, но за съжале­ние вече полузабравена, българска държава е била създадена от брата на Аспарух - Котраг, който се насочил със своята част от българите на изток и успял да обедини под своя скип­тър множество приволжки народи. И в резултат на нейната поява, в течение на повече от пет века на картата на Европа е имало две Българин - една на Балканския полуостров и втора край Волга, прочута някога като голям търговски център и ка­то значителна военна сила.

През 1225 г., когато войските на Чингиз хан завоюват Ру­сия, споменатата Волжка България отбива монголския удар и става известна с това, че единствена от много други царства на­нася поражение на непобедимите по онова време монголци. Но единадесет години по-късно в резултат на специално подготве­на монголска кампания, в която са участвали пет големи армии, ръководени от преки сродници на Чингис хан, Волжка България престава да съществува и на света остава само една българска държава - тази, която днес виждаме на Балканския полуостров. Фактът, че древните българи са създали в Европа не една, а цели три държави, е сам по себе си знаменателен в историчес­ко отношение. От него личи, че големите успехи, постигнати от българите в ранната история на Европа, са свързани с това, че те са дошли на този континент не като неорганизирана тълпа, а като народ със свои древни държавни традиции. Дори там, къ­дето някогашните българи са се преселвали в сравнително мал­ка маса, като например в Италия, твърде скоро на географската карта са се появявали селища, а някъде и цели райони, нарече­ни по тяхното име. Спомен за това се е запазил в названието Италианска България, която е носила през Средновековието ед­на област в Северна Италия, открита благодарение на проучва­нията на проф. В. Бешевлиев, а също в името на планината Бул-герия, което съществува и днес. Способността на ранните бъл­гари да имплантират своето име навсякъде, където ги е отнася­ла историческата съдба, е свързана несъмнено не само със сил­ния им военен заряд, но и със здравите вътрешни традиции на техния народен живот, главен стожер на който е била рано раз­вилата се у тях държавна система.

Нека затова видим какъв тип държави са изграждали ран­ните българи и откъде са дошли характерните за тях държавни традиции.

Начело на всяка от ранните български държави е стоял вла­детел, който е носел особената титла КАНА СУБИГИ, зафикси­рана многократно в надписите, оставени от Аспаруховите бъл­гари, а също и в материали от района на по-старата по време Кубратова или Велика България. Подобна титла не се среща в нито една от известните на науката европейски или източни държави, включително и в тюркско-монголските държави, в ко­ито титлата на владетеля е ХАН, но никога не се явява под фор­мата КАНА СУБИГИ. Тази особеност, както и оригиналните звания КАНАР-ТИКИН, КАВХАН, БАГАИН и др. показват, че българската държавност е възникнала на своя собствена основа и не е била повторение на държавността на някой друг народ.

От достигналите до нас летописи личи, че в ръцете на бъл­гарския владетел е била съсредоточена огромна власт. Единстве­но той е бил човекът, който е имал правото да присъжда и отнема звания, да назначава или освобождава държавните функционери и магистрати. Но всичко това той е вършел, придържайки се към редица стародавни български традиции и преди всичко - тради­цията да се раздават рангове в съответствие с личните достойнс­тва, показани в държавните дела и особено на бойното поле.

По всичко личи, че върху този принцип се е основавала не само държавата, създадена от Аспарух на Балканския полуост­ров, но и по-старата българска държава - Велика България. И до днес сред част от кавказките народи, които някога са влиза­ли в състава на тази държава, е запазена старинната българска дума КАНА, която значи вожд, старейшина. Тази особена дума едва ли е била пренесена в Кавказ от тюрките или монголците, у които съответната титла е ХАН, а не КАНА, а следователно тя е един далечен спомен от древните българи, у които върхов­ната титла е била КАНА СУБИГИ.

Вторият човек след КАНА е носил у българите особено­то звание КАВХАН, което също не се среща в тюркските и монголски държави. Това звание се открива паралелно в Ду­навска България и в Източен Кавказ, където то звучи като КАВХА и е останало несъмнено също като спомен от Стара­та Велика България.

Най-висшите магистрати в българската държава са носили титлата БОИЛА, а войсковите командири са били наричани БАГАИНИ. И двете споменати титли имат подобни на себе си най-вече в Източен Кавказ сред вейнахските народи, в чиито езици думата БОИЛА значи господар, а думата БАХОИН - воин, за­щитник.

Запазването на тези специфични древнобългарски понятия сред споменатите народи показва, че най-старата българска държава в Европа, изградена някога край Кавказ, се е основавала на същите принципи, както и държавата, изградена от Аспа­рух на Балканския полуостров. Или, казано с други думи, Ста­рата Велика България на Кубрат е била държава от абсолютно същия тип, както и по-късната по време Аспарухова България.

Старинната българска държава край Кавказ е оказала няко­га значително влияние върху съседните с нея кавказки народи. Това личи не само от споменатите примери, но дори и от някои мъжки имена, характерни за народите от посочения район. Сред адигите в Северен Кавказ се среща цяла редица мъжки имена, образувани от древната българска титла КАНА, а имен­но имената КАНО, КАНА (мъжко име), КАНУКО, КАН-ШАХ, КАН-ШАО и дори КАН-ШОБИ, последното от които напомня по нещо древното българско звание КАНА СУБИГИ. А твърде разпространени в същия район са и мъжките имена БУУЛА, БУЛЯ, БАГИ, БАНО, КАВХАН, напомнящи старинните бъл­гарски титли БОИЛА, БАГАИН, БАН и КАВХАН.

Модата да се употребяват подобни имена едва ли би въз­никнала в Северен Кавказ, ако не беше старата българска дър­жава. Благодарение на тях става ясно, че тази държава, нарече­на от византийските историци Теофан и Никифор с израза Ста­рата Велика България, действително е отговаряла на своето име - характерните за нея традиции са били заразителни за съсед­ните народи и са повлияли дори върху имената, с които те са кръщавали своите деца.

В течение на много векове българската държава се е нами­рала в долините на Кавказ и затова във всички най-ранни лето­писи се говори за „българската земя в Кавказ", а също и за бъл­гарите при Каспийските врати /Източен Кавказ/, за българите, които дошли от планината Имеон и се заселили в кавказките градове и т.н. В степите и равнините на север от Кавказ - в днешна Украйна - българите проникват сравнително късно, за­това там реални остатъци от българското минало се откриват са­мо в няколко стари градища от древнобългарски тип - Цимлян-ското градище, Маяцкото градище и др. Но в кавказките плани­ни, където българите и съюзените с тях народи са се спасявали в течение на векове, са запазени стотици стари български следи. И до днес в Северна Грузия сред сваните, хевсурите и други малки народи звучат десетки старинни имена, в които са вгра­дени древни и вече полузабравени български държавни титли -БОИЛА /по кавказки БУУЛА, БОЛА, БИИЛА/, КАН, БАН и др. Примерите от този тип в Кавказ са стотици. Така например наред с обикновените и добре познати имена ДАН и ВАСО там от­криваме и името ДАН-БОЛА и ВАСА-БИЛАЙ, образувани с по­мощта на старото българско звание БОИЛА. Наред с имената КАРДАМ и САРДАМ се откриват и дериватите КАР^А-КАН, САРДА-КАН, наред с имената СУР, ГУРО, БУРО, РАИ, ГРУО, ТЕМ, ЛЮЦ, УТ, ИТА (някои от които се срещат и у нас като Гу-ро, Буро, Райко, Груйо и Темчо), в Кавказ се откриват и по-слож­ните варианти СУР-БУЛА, ГУР-КАНА, БУР-БУЛА, РАЙ-БУЛ, ГРУ-БУЛА, ТЕМ-БОЛА, ЛЮЦ-КАН, УТ-КАН, ИТА-БАН и т. н. Общо в Грузия и Северен Кавказ се наброяват 278 стари народ­ни имена, подобни на наши стари български имена, а 36 от тях съдържат и старинните български държавни титли. Но открива­нето на тези имена стана възможно като се заех с грузинския език и се направиха подробни справки в Речника на грузински­те имена от академик Ал. Глонти и в Справочника на личните имена на РСФСР, издаден в 1981 година.

Днес вече е очевидно, че старата българска следа в Кавказ е била твърде мощна и внушителна, особено, ако се има предвид, че там наред с изредените по-горе несъмнено български следи се срещат и имена като Булгарук, Кубра, Кутрангче, Аспарук, Крунцо, Омиртха, Дзвинис, Бориси, Борели, а едно от най-разпростра­нените имена е Кардан, което носи дори фамилията на един от най-големите тамошни езиковеди - Карданов. Дори в самия стил на образуване на мъжките имена там се открива една доста забе­лежима българска следа. Тя лъха от кавказките имена като Крун-цу, Гунцу, Кинчо, Куно, Кунцу, Кунцул, Кузман, Кону, Конде, Ки-чо, Киту, Кипра, Коте, Коче, Лило, Лоло, Лулу, Манчу, Мушку, Микейче, Санче, Сирма, Пело, Пеко, Дако, Дешо, Дичо, Дашико, Дачи, Боко, Бечо, Ташу, Тоту, Туше, Толи, Тако, Титко, Дило, Дил-чу, Джуро, Джако, Джеку, Джаро, Джото, Джиджо, Джуджо, Ца-ку, Цацку, Цанко, Цеку, Цото, Цоко, Цхона, Чачо, Чико, Шано, Шангу Шаро, Шале, Шико, Шила и мн. др.

Удивителното в случая е, че съвпадат почти изцяло не са­мо споменатите кавказки примери с българските имена, но са почти еднакви и суфиксите в тях. На нашите суфикси ЧО, КО и ЧЕ в имена като Крумчо и Ванче там съответстват суфиксите ЦУ и ЧУ, КО, КУ и ЧЕ. А най-честият завършек в споменатите имена е окончанието О, както и в нашите народни имена.

Със своя внушителен брой тези старинни имена подсказват, че за да бъдат те толкова широко разпространени на територи­ята на Грузия и Северен Кавказ, причината може да бъде само една, а именно, че някога в кавказките планини се е преселила значителна маса население от съседните български територии. От това личи, че съседната с Грузия Велика България е била бо­гата на население държава, а не някакъв рядко населен степен район, както си представяха повечето от досегашни историци.

Хазарският каган Йосиф, описвайки историята на своя на­род, съобщава, че земята, в която живеел той, някога принадле­жала на българите-оногундури, които били многоброен народ „по-многобройни от пясъка в морето". А това доста добре обяс­нява защо, разпръсквайки се по света, българите са създали още две държави и защо в Кавказ са оцелели толкова много ста­ринни български имена.

Но от сведението на Коган Йосиф личи и още нещо. То подсказва, че по времето, когато българите са живеели край Кавказ, заеманата от тях територия, е съвпадала по граници и размери с територията на по-късния Хазарски каганат. Ако ис­каме да разберем какви са били рамерите на първата българска държава в Европа, най-добре е да се вгледаме в картата на хазарския каганат - една доста голяма по мащаби държава, която през десети век, когато е писал каган Йосиф, се е простирала от Каспийско до Черно море.

Несъмнено е, че след като българите според самия хазарски каган са били предишните господари на земята, в която царувал той, тогава тяхното старо царство - Велика България - трябва да е обхващало същия обширен район, на който е била разположена по-късната Хазария, т.е. районът между Каспийско и Черно море заедно със съседните степи и северокавказките долини. Старата Велика България се оказва една наистина велика по своите разме­ри страна. Но тази истина изпъкна едва в последно време, когато беше открито неизвестното по-рано писмо на хазарския каган.

На този фон вече се вижда, че не само поради своя висок бо­ен дух и енергия българите са постигнали значителни успехи още при своето първо появяване в Европа. Това те са направили и защото са били доста голям по численост народ, под чийто кон­трол се е намирала в течение на векове значителна по размери те­ритория, населена както с коренни българи, така и с гравитиращи към тях племена - алани, касоги и част от източните славяни.



При преселението на Аспарух отсам Дунава заедно с него се появяват северите - едно голямо източно славянско племе, което е било свързано с българите още преди тяхното идване на Бал­канския полуостров. На това племе, което обитавало някога Северската земя, разположена край р. Донец, Аспарух поверил важна функция - поставил го да брани част от най-уязвимата южна граница на ранна България в съседство с Византия. Праро-дината на северите - Северската земя край р. Донец - по време­то на каган Йосиф е била част от Хазарската държава. А след ка­то Хазария е била наследница на по-предишната Велика Бълга­рия, ясно е, че славянският народ севери в стари времена е бил част от населението на Велика България и по тази причина се е ползвал с твърде високо доверие от Аспарух. За славянския про­изход на северите най-важно доказателство е това, че византийс­ките хронисти описват тяхното преместване към старопланинс­ките проходи като част от преместването на седемте славянски племена. Друго доказателство за техния славянски корен е име­то на северския княз Славун, който бил отвлечен от византийци­те заради многото неприятности, които им създал, и бил зверски убит от императорските палачи. Но самото име на северите от­давна е обект на научни спорове, защото те не са заемали север­ния край на славянските земи и по местоположение би трябвало да се наричат по-скоро южани, отколкото севери. Някои учени предполагат, че северите са били древно скито-сарматско племе, което по-късно се смесило със славяните. Във връзка с това, ин­тересен е следният детайл. В някои езици от памирската група думата СЕВЕРИ означава „конници", „конен народ". Ето защо не е изключено името севери, както и името анти, да е възникнало под влияние на езика на древните българи, които също са при­надлежали към скито-сарматската група народи. Голямото дове­рие, което Аспарух оказал на северите, за разлика от другите, за­варени от него на Балканите, племена, показва също, че е същес­твувало някакво чувство за близко родство между тях и Аспаруховите българи. А за това, че северите и българите са били близ­ки съседи още по времето на Кубрат, говори фактът, че дори през XI в. край източните граници на Северското княжество в Украй­на е имало значително древнобългарско население, управлявано по стара традиция от боили, могути и други български сановни-ци. Към това старо население се обръща мислено притиснатият на бойното поле от куманите руски княз Игор със следните пе­чални възклицания: „А вече не виждам моя силновластен и бо­гат и многовоен брат Ярослав с Черниговските боили и с Могу-тите, и с Татраните, и с Шелбирите, и с Топчаките, и с Ревугите!" Първите две от споменатите старинни звания - боили и могути се срещат и в България като „боила" /понякога „буле"/ и „маготин". Третата титла „татран" е открита от К. Менгес сред грузинските диалектни думи, където тя означава „силен боен кон" и вероятно е била пренесена от древни български преселници. Това показва, че по-голямата част от войската на брата на княз Игор - Ярослав - се е състояла от старо българс­ко население, което първо е встъпило в бой с куманите-полов-ци. Ето защо може да се предположи, че не само Аспарух е имал високо доверие към северите, но и киевските князе са из­питвали същото доверие към останалите сред северите древни българи. Взаимното проникване на българи и славяни в онези краища е изковало явно трайни исторически връзки, за което говорят и редица допълнителни факти.

Откриването на гроба на българския кан Кубрат край р. Днепър напоследък показа, че територията на някогашната Ве­лика България е била твърде обширна и е включвала както зе­ми, населени от древни българи, така и земи, населени от сла­вянски племена.

А следователно потенциалът, който са притежавали древни­те българи и с който те са жънели успехи на много европейски фронтове, е включвал не само техния собствен народ, но и зна­чителни славянски маси, а също част от обитателите на Северен Кавказ. Това обяснява защо във византийските, а също в готски-те летописи се говори за множество общи походи на българи и славяни още преди образуването на българската държава на Бал­каните.

От историческите източници личи, че славяните, които са влизали в състава на българските държави, са придобивали същи­те държавни и военни рангове, както и самите Кубратови и Аспа­рухови българи. В ранните български надписи наред с велможи­те, които носят древни български имена, се срещат и велможи, ко­ито носят славянски имена и старинни български титли. Напри­мер: НЕСУНДИК БАГАТУР, СТАС ЧЪРГУБИЛЯ, ОСТРО-БО-ГОИН, СЛАВНАС БАГАТУР-БАГАИН /вероятно преиначено от Славун/, боляринът ЧЕСЛАВ от двора на Борис, БОГДАН ИЧИР-ГУ БОИЛА, ВОЙТЕХ /Георги Войтех/ от рода на КАВХАНИТЕ и др. Някои от тези славянски по произход велможи са изпълня­вали твърде високи функции в Аспарухова България - например вождът на северите Славун, Крумовият пратеник Драгомир, нато­варен да води преговори с Византия, Стас чъргубиля, който е из­пълнявал ролята на външен министър при Борис в 866 - 869 г., Чеслав, на когото Борис поверил грижите за св. Ангеларий, или Несундик /Сондоке/ багатур, който е бил специален пратеник на българския владетел на Осмия вселенски събор и пр.

Особено бързо нараства броят на титулованите с висши дър­жавни звания славяни към края на Х век през царуването на Са­муил. Между най-видните негови царедворци откриваме следни­те славянски имена: Добромир - господар на Верея, Драгшан -господар на Воден, болярите Драгомъж, Тихон /Димитрий Ти-хон/, Зарица и др. Броят на тези несъмнено славянски по произ­ход големци в Самуиловия двор е почти толкова голям, колкото и броят на големците с източни древнобългарски имена - КРАКРА /от перс. „кракра"- украшение/, ИВАЦ /ср. перс. име Иваз/, ЕЛЕ-МАГ /от бълг. „елем"- първи/, СЕРМОН, НЕСТОНГ и пр.

От имената на ичиргу боилата Богдан и последния българ­ски кавхан Войтех /1072 г./ личи, че през Х-Х1 в. най-висшите държавни служби след царя са били еднакво достъпни за хора­та с древнобългарски и славянски произход. Същевременно из­диганите на тези служби славяни са получавали по традиция старинни български дворцови звания, което показва, че обща за цялата държава е била не славянската, а древнобългарската държавна система.

Явно е, че откритият достъп на всички мъже до военната власт в зависимост от техните лични качества, характерен за българската държавност, е давал в равна мяра възможност не са­мо на българите от потеклото на Аспарух, но и на най-изявени­те славянски поданици да достигат до най-високите стъпала на държавната йерархия. С това българската държава изпъква не само като добре организирана, но и като доста напредничава за времето си държава, тъй като откритият достъп до властта за всички съсловия и етноси по онова време се е срещал твърде рядко дори в европейските държави. Активното приобщаване на балканските славяни към българската държавна система е до­вело до това, че една от най-висшите древнобългарски държав­ни титли ЖОПАН твърде скоро е станала обща за българите и съседните с тях славяни. И ако в най-ранните надписи се откри­ват само българи, които носят тази титла, например двамата вел­можи БОИЛА ЖОПАН и БОЙТАУЛ ЖОПАН от надписа, наме­рен в Надь сент-Миклош, или ТОРТУНА ПИЛЕ ЖОПАН в над­писа на прабългарски език от Преслав, по-късно същото звание се разпространява нашироко на Балканския полуостров и про­никва дори сред сърбите и власите, чиито най-известни владе­тели са Стефан жупан и Мирча жупан.

Отвореността на българската държавна система е изиграла решаваща роля за разпространението на споменатата титла сред съседните с българите народи. И поради това, за най-ран­ните сръбски и влашки васални владетели е било белег на чест да прикачат към имената си българската по произход титла жу-пан. Тя широко се е разпространила сред тях поради откритос-тта на българската държава, която проф. Петър Коледаров с ос­нование нарича федеративна държава. Това е свързано с масо­вото приобщаване на все нови и нови славянски племена към ранна България, довело както до нейното необикновено бързо териториално разширение, така и до въздигането на езика на българските славяни в ранг на официален държавен и църковен език в края на IX век.

Една особеност на ранните българи, възникнала под вли­янието на техните държавни традиции, е обичаят им да кръ­щават децата си с високи и престижни държавни титли. В България и до днес са се запазили старинните имена Кано, Кануш, Бано, Банко и др., произхождащи от старинните тит­ли КАНА и БАН. В най-старите надписи, оставени от Аспа-руховите българи, се откриват хора, които носят като лично име титлата БОИЛА /например велможата Боила жопан/, как­то и титлата КОЛОБЪР. В един надпис на кан Омуртаг се го­вори за велможа, чието име е Колобър, а дворцовата му тит­ла е БОИЛА КОЛОБЪР /велик колобър/. Тази българска тра­диция е оставила доста много следи в ранните исторически материали. Дори през XV в. в един данъчен регистър от Си­листра се открива като име старинната българска титла КАВ-ХАН /в съчетанието Тодор син на Кавхан/.

От този обичай личи, че за разлика от някои други народи, някогашните българи силно са уважавали своите собствени държавни традиции. Кръщавайки своите деца с имена като КА­НО, БАНО и КАВХАН, те са изразявали скритото пожелание към тях да станат достойни синове на своя род. Такъв силно привързан към държавата си народ не е могъл да не успява в своите начинания, колкото и трудни да са били те. И старите българи наистина са успявали - за почуда на околните народи и за своя слава.

Началото на българските успехи обаче не е в Европа, а на съвсем друго място. За да разберем най-дълбоките корени на тези успехи, трябва да надникнем на изток - в неопознатата и неизследвана все още най-стара българска земя.



  1   2   3   4   5   6   7   8


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница