Глава III Най-старите български дири в Евразия

Според историческите източници преди да дойдат при Кавказ българите са живеели далеч на изток - в подножията на легендарната планина Имай или Имеон /днешният Памир и Хиндукуш/. В един старинен летопис, оставен от патриарха на Антиохия Михаил Сирийски е описано дори как е станало пре­селението на българите от тяхната източна прародина към под­ножията на Кавказ.

Някои съвременни историци се отнасят с недоверие към сведенията, че българите са живеели някога в подножията на планината Имеон. Затова не е излишно да погледнем има ли ос­тавени някакви реални следи от някогашното българско при­съствие в споменатия край на Изтока, или подобни следи не съ­ществуват.

Арабските географи, които описват района на Памир и Хиндукуш, споменават, че дори до Х век там е имало една зе­мя, която се е наричала Бургар или Булгар, и друга земя, която се е наричала Балхара. Арменските историци сочат в същия ра­йон народ с име БУЛХ, населявал несъмнено древната земя БУ­ЛГАР, а индийските географски съчинения - пурани - и ранни­ят индийски епос отбелязват народ с име БОЛХ, наречен по ин­дийски маниер БОЛХИКИ или БАЛХИКИ. Повторението на тези имена в различни форми в един и същи район на Древния свят - районът на планината Имеон - показва, че разказът за преселението на българите от изток не е измислен, а почива върху действителни исторически факти.

Ако се вгледаме в най-старите летописи, които описват държавите и градовете край планината Имеон, ще открием в тях и други български следи. Например в гр. Бухара - един от най-старите градове в района - владетелят дори до 628 г. се е наричал КАНА - дума, която представлява пряко подобие на древнобългарската титла КАНА, спомената по-горе. В съседни­те с Бухара Самарканд и Маймург владетелите са носили спо­ред китайските източници титла ШУБИ, или ФУБИ, зад която се крие най-вероятно древният български епитет СУБИГИ, а във владението Илек, разположено на изток от Бухара, е цару­вал владетел с име Спас и с титла ТЕГИН, напомняща българ­ската дума ТИКИН от сложното звание КАНАР-ТИКИН, което е носел наследникът на българския престол.

И трите споменати титли от района на Имеон имат преки български аналози, а това загатва, че създадената в Европа Ста­ра Велика България не е била първата българска държава на света. Може да се приеме, че тя е повтаряла традициите на ня­каква по-стара държава, съществувала някога в подножията на Памир и Хиндукуш и пренесена след това на европейска поч­ва. Приказките, че българите са живеели някога край Имеон, следователно не са се появили случайно в старите източни ле­тописи. Те са свързани с множество реални факти, които тепър­ва трябва грижливо да се изследват от науката.

От това, че владетелят на Бухара, наричен КАНА, разказ­вал през 628 п, че неговият род царува от 28 колена, личи, че титлата КАНА се е появила в Бухара в твърде стари времена -не по-късно от I- II век сл. Хр.

На същата мисъл навежда и един летопис от времето на ку-шанската империя -1 - II в., открит от немския изследовател К. Цойс. В него са изредени в кушанска транскрипция редица древни български титли, между които виждаме званието ТОР-ХОНО /кушанска транскрипция на думата ТАРХАН/, а също титлата КОВХОНО /т.е. кавхан/, БОГОНО /т.е. багаин/, ТОГИ-НО /т.е. тегин/ и ЗОВОГО /вероятно някаква кушанска успоре-дица на българската епитет СУБИГИ, съдържащ се в титлата КАНА СУБИГИ/.

За да се употребяват посочените титли в подножията на Имеон през кушанската епоха, причината може да бъде само една, а именно, че в I- II век в онези краища са живеели наро­ди, на които са били присъщи всички тези особени дворцови звания. Един от тези народи са били несъмнено българите, за­щото някои от споменатите по-горе титли като КАНА, КАВ­ХАН и БАГАИН са типични български държавни звания и не са познати на никой друг източен народ.

В пълно съответствие със споменатите находки точно там, където някога се е намирала държавата, наричана по согдийски БЛГАР, а по арабски БУРГАР, дори до днес има една голяма об­ласт, която носи името ПАЛГАР. Тя се намира в планините на юг от Самарканд и на югоизток от Бухара - двете владения, в които дори до VI - VII век са се срещали типичните древнобъл-гарски титли КАНА и СУБИ /СУБИГИ/. Това показва, че коре­ните на най-старите български държавни традиции трябва да се търсят твърде назад във времето. Те започват от древната дър­жава с име БУЛГАР в долините на изток от Памир, а също в нейната по-голяма близка съседка - държавата БАЛХАРА -разположена в подножията на Западен Памир и Хиндукуш.

Съществуват доста ясни признаци, че по своите главни осо­бености държавната уредба на памирската държава БУЛГАР и нейната посестрима БАЛХАРА са били твърде сходни с трите по-късни български държави в Европа. Пряк белег за това е фак­тът, че както в азиатската прародина на древните българи, така и в техните по-късни европейски държави, най-висшето държавно звание се е състояло от думите КАНА и СУБИ. А също, че и на едното, и на другото място вторият по ранг велможа се е наричал КАВХАН /респективно КОВХОН/, а следващите по ранг царед-ворци са носели титли от типа на БАГАИН, ТАРКАН и ТЕГИН.

Тази особеност изяснява защо още със самото си появява­не в Европа българите се проявяват като строители на държави и градове. Главната причина несъмнено е, че още преди пресе­лението си в Европа, те са били народ със своя собствена дър­жавност.

Разковничето на своя държавен живот българите са пре­несли от своята далечна прародина, разположена в топлите до­лини на Памир и Хиндукуш и в съседните плодородни оазиси на азиатските пустини. Ето защо за разлика от други преселни-чески народи древните българи са създали своите нови държа­ви в Европа не под влияние на римския или византийския мо­дел, а опирайки се изключително на своите собствени стари традиции. Тази особеност им е придала необикновена устойчи­вост в борбата със заварените стари империи, тъй като е създа­ла условия за подчертана независимост и самостоятелност в държавния и духовния живот.

В заключение на тази част заслужава да подчертаем и още един съществен момент. Представите, че българските държав­ни понятия са от тюркски или монголски тип, битуващи и до днес в научната литература, при по-близко запознаване с бъл­гарската държавна система, се оказват съмнителни и неточни. В хода на изложението имахме вече възможност на няколко пъ­ти да се докоснем до този въпрос във връзка с оригиналните български звания КАНА СУБИГИ, КАВХАН, КАНАР-ТИ-КИН, БАГАИН и БОИЛА, които не се срещат директно сред тюркските и монголски народи, но тук ще добавим и някои съв­сем очевидни, но незабелязани досега детайли.

Най-старата българска държава се споменава край Памир и Хиндукуш още във вековете пр. Хр., докато тюрките се появяват като народ през V век, а първата тюркска държава възниква едва през VI век, т. е. след много векове. Втората по време бъл­гарска държава - Старата Велика България - предхожда също с векове най-старата тюркска държава, защото е възникнала във II век. Ето защо съвършено неточно е да се търсят източниците на българската държавност в Тюркските каганати. По-скоро трябва да се проучи обратният тип връзка, а именно доколко старите български държави чрез своята стегната организация и високи успехи са повлияли на създадените в много по-късно време тюркски каганати.

Да видим сега какви сведения са останали от най-старата българска държава в света. В известния латински хронограф от 354 г, в който са изредени народите, населявали около 1-П век района на Близкия и Средния изток, името на древните бълга­ри е вписано в съседство с това на партяните, гедрусиите и дру­ги източноирански народи. Установява се също, че то е употре­бено най-вероятно като вариант на думата бактрийци, а това показва, че най-старата българска държава се е намирала в ра­йона на Бактрия - едно от големите царства край планината Имеон. Още по-интересни са сведенията на Михаил Сирийски, който не само е упоменал, че българите са живеели в прастари времена край Имеон, но е описал дори как е протекло едно от късните техни преселения, започнало от клисурите на спомена­тата планина. „Тогава - пише той - излязоха от Вътрешна Ски-тия трима братя, които водеха със себе си 30 хиляди скити. Те направиха път от 65 дни откъм клисурите на планината Имеон. Пътуваха зимно време, за да намират вода, и стигнаха р. Тана-ис /Дон/... Тези хора бяха наречени от ромеите българи."

Връзката на древните българи с планината Имеон личи и от цяла редица други източници. Както вече посочихме по-го-ре, в най-ранните арабски източници в подножията на днеш­ния Памир и Хиндукуш са споменати държави, които носят името Бургар и Балхара. Същевременно в индийските източ­ници е посочено, че на север от Индия някога е живял голям народ с име болхи или болхики, чийто цар Кардама оставил някога държавата на сина си и се преселил в Индия. В карта­та към най-старата арменска география „Ашхарацуйц", рекон­струирана от акад. С. Еремян, в самото подножие на Памир е локализиран народ с име булх /ранно арменско название на древните българи/. Този народ булх бил според същата геогра­фия един от старите и богати народи на изтока и негови близки съседи са били масагетите, чиято царица Тамирис победи­ла персийския цар Кир.

От тези факти личи, че българите са възникнали като народ в една твърде ранна епоха. Това е станало още във вековете пр. Хр. в подножието на древния Имеон, доколкото там се откри­ват в комплект почти всички специфични български държавни звания, непознати на другите народи.

Една твърде интересна особеност на всички стари българ­ски държави е, че в тях не само самата държава, но и нейната столица носи твърде често името Булгар. Тази особеност може да се проследи във всички райони, населявани някога от бъл­гари. Центърът на някогашната памирска държава Бургар или Булгар се нарича и до днес ПАЛГАР, което показва, че името на столицата е съвпадало с това на държавата. При идването на българите в Кавказ в неговите най-източни части възниква се­лище, което носи името БУЛКАР, а и днес в Дагестан едно от големите селища се нарича БАЛХАР. Това е районът, разполо­жен край някогашните Каспийски врати, в съседство с които българите се споменават като народ още около 550 г. от си­рийския хронист Захарий Ритор. А същото се повтаря и след заселването на българите край Волга, където се появява както държава с име Булгар, така и град с име Булгар, наричан от ру­сите Велики Болгар. Имало и случаи, когато отделни градове са били наричани с имената на специфичните български кло­нове, които живеят край тях. Така например в източните под­ножия на Памир през I век пр. Хр. е имало град с име Бугур, наречен най-вероятно по името на българското племе пугури, чието име се появява в по-късно време и в българските земи в Източен Кавказ.

Тези градежи сочат, че древните българи са имали свой ма­ниер на изграждането на държави. Заселвайки се на някое ново място, те са изграждали преди всичко мощен укрепен център, назовавай най-често с тяхното име. Поради тази тяхна традиция името на столиците на създаваните от тях държави твърде често е съвпадало с това на самите държави.

Повтарящите се строителни начинания, които българите са предприемали в своите държави, показват, че едва ли е точно те да бъдат причислявани към номадските народи, както доста по­върхностно допускат някои автори. Макар в българските земи да се е срещало на места подвижното скотовъдство, значителна роля в българския държавен и стопански живот са играли градовете и укрепените селища. Сирийският хронист Захарий Ри-тор, който доста добре е познавал кавказките българи, специал­но е отбелязал тази особеност. „Зад Каспийските врати живеят българи - пише той - Те имат градове. И алани - те имат пет града...". За никой от останалите северокавказки народи Заха­рий Ритор не подчертава тази особеност. Тях той представя ка­то типични номадски племена, които не притежават градове. Това показва, че по своето държавно и стопанско равнище бъл­гарите определено са се отделяли от доминиращата в подножи­ята на Кавказ номадска маса. По своя живот и бит те са се от­личавали от хунските номадски народи и са приличали най-много на аланите, за които римският историк Амиан Марцелин пише през V век, че били също така войнствени като хуните, но се отличавали с красива външност и уседнал начин на живот. Но за съжаление и до днес в научната литература могат да се срещнат публикации, в които древните българи се рисуват като изостанал номадски народ, който едва след заселването си на Балканския полуостров се е запознал с градския живот.

Благодарение на това, че българите са имали навика не са­мо да изграждат държави, но и да строят градове, днес българ­ският път през света е почти навсякъде двойно индикиран — веднъж чрез названията на държавите, които носят името на някогашните българи и втори път, чрез името на създадените от тях градове. Чрез това те изпъкват като народ със собствен по­черк не само във военното дело и управлението, но и в съзида­телната и стопанска дейност. Народ, който по-рано и в по-голя­ма степен от други източни народи е разбрал огромното значе­ние на градовете като център на стопанския живот.

Ако някогашните българи бяха преминали през света като обикновени завоеватели, днес едва ли щяхме да открием нещо забележително по техния път. Защото всеки обикновен завоева­тел е консуматор, а не създател на ценности, и дори държавите, създадени от най-големите завоеватели, са се разпадали набър­зо след тяхната смърт. Но зад гърба на древните българи ние виждаме трайни държави, всяка от които е просъществувала векове наред, а също и градове с особен и твърде оригинален градеж и не по-малко оригинални светилища. Откриваме редки предмети на изкуството, като розетата от Плиска с нейната осо­бена писменост, съкровището от Надь сент-Миклош или Ма­дарския конник. Всичко това поражда голям и напълно естест­вен въпрос: кои всъщност са древните българи. Как е станало така, че у този загадъчен народ са се събрали на едно място тол­кова многообразни и като че ли противоречащи си едно с дру­го качества - необикновената войнственост и подчертаният стремеж към съзидание, високото бойно изкуство и усърдната работа на полето и в занаятчийската работилница. Несъмнено е, че древните българи са били значително по-сложни като на­род от обитателите на безгрижните чергарски биваци. Но откъ­де е идвала тяхната сложност? Къде се таи източникът на тех­ните респектиращи умения, таланти и неизчерпаеми съзида­телни сили? За да си отговорим на този въпрос, трябва да се за­ровим още в някои древни следи, на които все още не е обърна­то почти никакво внимание.

Глава IV

На какво се е дължала устойчивостта на някогашните български държави

Всеки народ има нещо интересно в своята историческа съд­ба, но у древните българи откриваме една особеност, която твър­де рядко се среща по света. Да смениш няколко пъти своята роди­на, преселвайки се на хиляди километри първоначално от Имеон към Кавказ, а след това от полите на Кавказ към Дунав и Волга, и да не се изгубиш като народ, а да наложиш навсякъде своето име - това е нещо, с което малко народи на земята могат да се похва­лят и което заслужава грижливо и внимателно да се изследва.

Дълго време оставаше необяснено на какво се е дължало не­обикновеното умение на българите да запазват и отстояват себе си, независимо от това с какъв вид народи са се срещали по своя път — с войнствените готи, със самоуверените ромеи или с разде­лените на племена угри край Волга и славяни край Дунав. За да се отговори на този въпрос, беше потребно да се надникне в осо­беностите на старите български държави, а възможности за това възникнаха едва през последния век, когато благодарение на ин­тензивните археологически разкопки в балканските земи бяха открити десетки старинни надписи, оставени от Аспаруховите българи. Намирането на тези надписи разкри пред очите на на­уката нещо колкото очаквано, толкова и изненадващо. Оказа се, че върху каменните плочи и колони, издигани в старите българ­ски градове и крепости, са изсечени десетки особени държавни титли и звания - толкова много на брой, че ако бъдат събрани на едно място, ще се получи внушителен списък от стари държав­ни служби, каквито няма в нито една от известните ранни дър­жави по света. Това откритие заслужава да се постави като кра­йъгълен камък в историята на българите като народ. Защото от него личи, че това, което българите са донесли със себе си в Ев­ропа, не е било някаква рудиментарна или зачатъчна форма на държава, или дори аморфен племенен съюз, както твърдят неза­познати с преките материали автори, а нещо много по-съществе­но. Идвайки в Европа, древните българи са станали приносите­ли на един нов и непознат преди това в нея държавен модел.

Няма по-добър начин да осъзнаем тази истина, от това да надникнем в реликвите, които са ни оставили някогашните българи, особено в техните многобройни каменни възпомена­телни надписи.

Почти всяко българско дворцово звание се среща в стари­те български надписи в няколко разновидности. Най-висшата държавна титла КАНА се явява в следните вариации: КАНА СУБИГИ /държавен глава/, КАНАР ТИКИН /престолонаслед­ник, велик княз/, КАНА БОИЛА КОЛОБЪР /главен жрец/, КА­НА БАГАТУР /водач на багатурите/. Следващата по ранг титла - БОИЛА се открива също в няколко разновидности: БОИЛА ТАРКАН /втори син на владетеля/, БОИЛА КАВХАН /главен кавхан/, ИЧИРГУ БОИЛА /велможа с ранг на външен минис­тър/, ЮК БОИЛА /водач на род, или родова дружина/ и просто БОИЛА /велможа, големец/.

Титлата ТАРКАН, която са носили съдиите и управители­те на области в държавата, се среща също в няколко варианта -БОИЛА ТАРКАН /главен държавен съдия - звание, което е но­сил вторият син на владетеля/, ЗЕРА-ТАРКАН и ОЛГУ ТАР­КАН /успоредни названия на управителите на области/, КАЛУ ТАРКАН /отговорник за дворцовите ритуали и обряди/ и БОРИ ТАРКАН / управител на крепост/. Близки по ранг на тарканите, но с различни функции от тях, са били ЖУПАНИТЕ, които съ­що са се деляли на разновидности - главен жупан, наричан по гръцки ЖУПАНАС МЕГАС (а по български БОИЛА ЖУПАН) и ТОРТУНА ПИЛЕ ЖУПАН - началник на войскова единица, подчинена на ИЧИРГУ БОИЛА. Най-нисшите началници в българската държава са носили званието БАГАИН и са образу­вали особено съсловие БАГАИНИ, по-ниско по ранг от това на БОИЛИТЕ. Това особено звание се е срещало също в няколко разновидности: ЮК БАГАИН /началник на отряд/, БИРИ БА­ГАИН /водач на малка конна част/, СЕТИТ-БАГАИН /водач на стрелкова пехотна част/ и ИЧИРГУ БАГАИН /помощник на ИЧИРГУ-БОИЛА/

Наред със споменатите, в българската държава е имало и велможи със следните рангове: КАВХАН /отговорник за реда и благоустройството в държавата и съуправител на кана/, БАГАТ­УР /конен гвардеец/, БАН /войскови управител на област, ко­мендант/, ЧИГОТ /меченосец, член на свитата на владетеля/, МИР /водач на род или племе/, САБЧИ / по гръцки САМП-СИС/, КАБЧИ /по-гръцки КАМПСИС/, КОПАН, КНИН, МА-ГОТИН и др.

От руския летопис „Слово за Игоревия полк", споменат по-горе, личи, че редом с боилите, наречени по руски БЬГЛЯ, сред българите и сродните с тях народи са се сражавали и началници с титли МОГУТИ, ШЕЛБИРИ, РЕВУГИ, ТАТРАНИ, ОЛБЕ-РИ и др. Две от титлите ББ1ЛЯ и МОГУТ се срещат като БО-ИЛА и МАГОТИН и в български писмени паметници, а това показва, че и останалите звания, споменати в горния текст, са вероятно древнобългарски.

А от старобългарските /славянобългарските/ писмени па­метници се вижда, че в българския дворец е имало и велможи, наричани САМЪЧИИ и СОКАЧИИ, КРАВЧИИ, БИРЧИИ /бир­ници/, КОРМЧИИ /управител/, а също майстори, наричани ШАРЪЧИИ, ЗИДЧИИ, ЧУВЕНЧИИ.

Взети в своята съвкупност изредените звания - общо 47 на брой - рисуват пред нас величествения силует на една ориги­нална и развита държавност. От особеностите на думите в ста­рите български звания личи, че тя е била собствено българско дело, а не е била заимствана от някой съседен народ. Сред бъл­гарските паметници до Х век могат да се открият само два слу­чая на употреба на гръцки военни титли. Това е титлата КАН-ДИДАТОС, с която е бил наречен военачалникът ТУРДАЧИС, и титлата СТРАТИГОС, която се употребява в отделни изолира­ни случаи. Но тези примери на гръцко влияние са твърде оскъд­ни и подчертано се губят в огромното море от собствени бъл­гарски държавни титли и звания, обрисувано по-горе.

Ясно е следователно, че особената държавност, която са притежавали древните българи, не само е била тяхна собстве­на, но е била също твърде развита и детайлна като система на управление. И тъкмо поради това, а не поради някаква слу­чайност, българите са успели да изградят в Европа цели три държави, наречени с тяхното име.

Това, че българите са постигнали своите успехи благодаре­ние на своята стегната държавна уредба, е посочено директно от византийския император Лъв VI Философ. Сравнявайки раз­личните народи на Изтока той пише: „Прочее скитските племе­на имат така да се каже един и същ ред и строй. У тях има многовластие и живеят безгрижно и изобщо като скитници. Само племето на българите, а също и това на маджарите имат подо­бен военен строй, по-здрав, отколкото у другите скитски племе­на, понеже се бият в редовните сражения и се управляват едно­лично.. . Това племе е многочислено и свободолюбиво и има са­мо една грижа - пренебрегвайки останалите удобства и благо­получие - да проявява мъжество спрямо своите врагове... Про­чее това племе се управлява еднолично - то понася жестоки и тежки наказания от управниците си за своите прегрешения и понеже се управлява не с любов, но със страх, храбро понася мъките и лишенията... Обръщат голямо внимание и много се упражняват да стрелят от конете си."

От приведените редове, част от прочутото съчинение „Так­тика", написано като наставление на византийския император към неговите военачалници, личи, че за този добре запознат с българите воин и император, българите са били един твърде ко­рав и опасен във военно отношение противник. Главната при­чина за техните необикновени за времето си успехи той вижда в стегнатата им военна и държавна организация - в това, че за разлика от другите източни народи познават централизирания и строг държавен ред и се подготвят грижливо и усърдно за во­енните битки.

Огромният брой държавни и военни звания, който се отк­рива в българските надписи от VII - Х в. е нагледно доказател­ство за високата организираност на някогашните българи и за споменатата от византийския император разлика между тях и слабо организираните нехомогенни племена. Този факт все още не е оценен по достойнство от историята и поради това най-ин­тересните черти от образа на древните българи са останали не-описани. А пред нас несъмнено е един народ, който е имал свои оригинални и твърде високи достояния, народ, чийто път зас­лужава грижливо и безпристрастно да се проследи.

Гордите и смели български поколения, които са преминали някога като буря през Европа и са създали три големи и трайни държави, отдавна лежат в земята. Историята е обявила този вид българи за напълно изчезнал народ, сякаш за да се предпази от някое ново избухване на някогашната невъобразима и неистова българска енергия. Твърди се, че днешните българи нямат ни­що общо със своите древни предци. От тях те били взели само името и нищо повече, а в езика, на който се говори в България днес, нямало дори и десет старинни български думи.

Но дали това е така?!

Напоследък бяха открити множество следи, от които личи, че гласът на старите българи не е изчезнал напълно от земята.

Да погледнем към военния речник, с който си служи днеш­ният българин. В него има редица изрази от несъмнен славянс­ки произход, Но има същевременно и множество други думи, на които никой досега не е обърнал внимание.

Ако българинът иска да каже, че е победил някой свой ненавистен враг, от него изригва цял вулкан от буйни и ярки думи. Най-малкото, което той може да каже, е, че е победил. Но в прилив на гордост ще рече, че е натупал своя противник, независимо от това дали става дума за истински бой или за битка на спортното поле. А след това, в зависимост от наст­роението си, може да добави и думи като „смазахме ги", „съ­борихме ги", „напердашихме ги", „катурнахме ги", „обърнах­ме ги", „търкулнахме ги", „капичнахме ги", „набъхтихме ги", „прегазихме ги", „прескундихме ги", „изпотръшкахме ги", „нацепихме ги", „прецакахме ги", „опухахме ги", „опаткахме ги", „цапардосахме ги", „смачкахме ги", „сдъвкахме ги", „оперкахме ги", „овършахме ги", „претрепахме ги", „запокитихме ги в джендема", „пратихме ги да пасат", „побъркахме ги", „хвърлихме ги в музиката" и какво ли още не. Повечето от тези особени български изрази не се срещат в славянските езици, макар в днешния български военен език да има и не­съмнени славянски глаголи като: бия, побеждавам, пребор­вам, надделявам, разгромявам и млатя. Не са познати на сла­вяните и самите изходни понятия, от които са образувани част от тези разнообразни български изрази - глаголите „ту­пам, пердаша, катурвам, обръщам, търкалям, капичвам, бъхтя, газя, кундя, тръшкам, цепя, цакам, пухам, цапардосвам, мачкам, дъвча, перкам, вършея, трепя, запокитвам, запращам, бъркам, хвърлям.

Откъде се е взел този необикновен и като че ли неизчерпа­ем извор от особени български думи за победа и надделяване? Защо те са толкова много в българския език и кой ги е създал? Ето един въпрос, над който никой досега не се е замислял. Ма­кар че има защо да се замислим над него, особено след като ис­торията ни сочи, че сме потомци на един победоносен и несломим някога народ.

Човек трябва да е полусляп, за да не се досети, че този по­ток от цветисти изрази е отглас от езика на древните българи -и не само от техния език, но очевидно и от техния дух. По всич­ко личи, че умението на някогашните българи да измислят яр­ки и колоритни изрази не е отстъпвало на буйната шеговитост на някогашните запорожци, запечатана в духовитото писмо до турския султан.

А това, че в българския език и до днес искрят и приплам­ват такива изрази, показва, че грешат тези, които са обявили древните българи за напълно изчезнал народ. Ехото от тях се чува в стотици особени думи, при това интересно е, че най-сил­но звучи то в думите, свързани с битките и мъжките единоборства - най-любимото занятие на нашите български предци.

Когато един силен и голям народ се смали, остават езико­вите следи от неговата мощ, по които личи предишният му ръст и сила, подобно на това, както когато един едър човек измършавее, остават старите му костюми, по които може да се познае колко могъща е била някога неговата снага. Затова нека се вгле­даме внимателно в неизчерпаемите и един от друг по-духовити изрази, с които българинът дори до днес изразява своето ликуване над победените противници. От тях можем да научим твърде много за себе си като народ - много повече от онова, ко­ето може да се открие в пожълтелите от времето страници на историческите летописи.

Всяка от тези думи е подобна на рядка птица, излетяла от устата на нашите забравени предци и достигнала до днес бла­годарение на това, че се е предавала от поколение на поколение и от човек на човек. И ако тръгнем подир гласовете на тези пти­ци, те ще ни отведат към своите далечни гнезда - местата, в ко­ито са се зародили тези изрази за победа и откъдето те са били пренесени в днешна България.

Досега никой не се е сетил да тръгне подир думите, с ко­ито българите изразяват своето тържество над врага?! Или по­дир думите, с които се наричат най-древните и най-широко употребявани и до днес бойни инструменти - ножа, брадвата и сопата, които в България имат също твърде много имена. Оръ­жията от типа на ножа в България се наричат със следната по­редица от названия: нож, кама, сабя, меч, палаш, косер, чекия, черенче; а и за брадвата има много имена. Някои от тези думи - като палаш, косер, брадва, пелка, манарка - не се срещат сред славяните, а други - като сабята - чрез самата своя форма по­казват, че са от източен /неславянски/ произход. Но най-много имена има най-старото оръжие - СОПА, ПРЪЧКА, ТОЯГА, ЧОМАГА, ЦЕПЕНИЦА, ТЕГАРЧУК, ДРАКОЛ, ДРЯНОВИЦА, КРИВАК, БУХАЛКА, ШИБАЛКА, ДЖОП, КОПРАЛЯ, ГЕГА, ЦАП, ВЪРЛИНА и др. Несъмнено е, че и в този случай пред нас е същото явление, както и при думите, свързани с победата - повечето от тях са твърде особени и трудно се откриват на славянска почва. Очевидно не е случайно, че ножовете и сопи-те в българския език носят толкова много имена. В тях също е запечатано ехо от гласа на древните българи, при това както ще видим по-долу - доста звучно ехо.

Всеки народ, който е участвал при образуването на днеш­ните българи, е донесъл своите собствени бойни изрази и соб­ствени названия на основните видове оръжия. Древните бълга­ри са дошли на Балканския полуостров от изток, където са се намирали техните най-стари земи. Затова нека погледнем къде в земите на Изтока се срещат бойни изрази и думи, сходни с те­зи, които се срещат в днешния български език.

Ако се пренесем мислено в Кавказ, в чиито подножия се е намирала някога Стара Велика България, ще се натъкнем на ця­ла редица интересни думи: КАБИЗЕ /руша, капичвам/, ГАТУН /гътвам, преобръщам/, ЗАТЕРИ /затривам, убивам/, БУХИЗЕ /бухам, бия/, РИЩУН /удрям, ритам/, ХАЛЛУ /съсипвам, халосвам/, РЕГЪА, РУКВА /коля, ръгам/, ДАВИ /бия, гоня - срв. тук с българския израз „кучето дави вълци" /, БЕРДАХЕС /съ­сипвам, пердаша/, КЕТАР и ГАТАР /подскачам, прекатурвам се/, БИЧИЗЕ /режа, бича/, БАЧЕС /мачкам/, ДЖАБУ /цапвам, чукам/. Не е трудно да се види, че тези особени думи (които ци­тираме тук по С.М. Хайдаков „Сопоставительньш словарь да-гестанских язьжов" М., 1971) много напомнят за някои от не­обяснените досега български глаголи, свързани с боя и мъжките единоборства - гътвам, бухам, ритам, пердаша, катурвам, мачкам, цапвам. А това показва, че ако не всички, то поне част от посочените думи, са пренесени на Балканския полуостров от старата българска земя при Кавказ. Сред някои от народите, ко­ито имат и до днес тези особени глаголи, се срещат военните звания КАНА, СЕБЕ и КАВХЪА, напомнящи българските дър­жавни титли КАНА СУБИГИ и КАВХАН, от което личи, че споменатите бойни думи са свързани с древната българска сре­да край Кавказ и са били пренесени на Балканите от Аспаруховите българи.

Показателно е, че в някои от кавказките езици - като напри­мер аварския език - изразът „падам, загивам" звучи като ГИНА, а наред с това се срещат и думите ЗАТЕРИ, ГАТУН и КАБИЗЕ, напомнящи в звуково и смислово отношение доста силно бъл­гарските форми ЗАТРИ СЕ, ГЪТНА СЕ и КАПИЧНА СЕ.

За да бъде представата ни за бойните термини съвсем точ­на, налага се освен в Кавказ да надникнем и в най-старите бъл­гарски земи, които са се намирали между Каспийско море и Па­мир. В старите езици от посочения район се откриват следните особени понятия: ГИНА /загивам/, ЦАП /цапвам/ и ЦАП /бу­халка, цап/, ЦАПЕРА /цапардосвам/, БОХТЙА /бъхтя/, ЦАК /бия, цакам/, ТЕРС /преобръщам, тръшкам/, ФЪРГЪН /хвър­лям, хвъргам/, КХАТА, ГАТА /убивам, гътвам/, ТУБ, ТЕП, ТЕ-ПАН /бия, тупам/, ЦЕФТ /цепя/, ДЖАСТ /хвърлям, джаскам/, ТАП /дребен човек, „тапа"/ и др. Явно е, че някои от нашите бойни глаголи са изминали дълго пътешествие - първо са се появили в най-старата българска земя край Памир, а след това са звучали и край Кавказ.