Глава I Приказната Балхара

Държавата, която индийците и арабите са наричали Балх и Балхара, а гърците - Бактрия, в дълбоката античност е била считана за едно от най-прочутите царства на Азия, а античният географ Страбон я нарича в I в. пр. Хр. „перлата на Ариана", т.е на земите, обитавани от древните индоирански народи, извест­ни под името Айрия.

Най-ранните сведения за нея се отнасят за XIII в. пр. Хр. /периода между 1301- 1235 г./, когато според легендите богатс­твата на това царство привлекли вниманието на египетския фа­раон Рамзес III. По-късно според Ктесиас от Книдос се опитали да го завладеят и древните асирийци, чийто цар Нинос воювал с бактрийския цар Оксиарт. Един от най-новите изследователи на историята на Балхара-Бактрия - Валерий Никоноров - пред­полага, че тя е възникнала в късната бронзова епоха или в нача­лото на желязната епоха, т.е. около Х век пр. Хр. „При всички случаи тази държава е възникнала не по-късно от VII в. пр. Хр. - пише той. Нейни създатели са били източните ирански наро­ди, които, придвижвайки се на юг, завоювали значителни прос­транства от Близкия и Средния изток."¹ . Предположението на В. Никоноров, че това забравено царство е създадено в толкова далечна епоха, се подкрепя не само от редица латински и гръц­ки извори, но и от това, че то се споменава многократно и в най-старите индийски източници - „Ведите" и особено в „Махабха-рата", първият от които датира от второто хилядолетие пр. Хр., а вторият по най-нови проучвания е възникнал около Х в. пр. Хр. Характерно е също, че за разлика от римляните и гърците, древните индийци наричат още от онези времена това царство не Бактрия, а най-често Балх и Бахл, име което е носила и него­вата столица - Балх. А народът на Балх те наричат „балхи", „болхи" и „бахлики". Тези древни имена на пръв поглед изглеж­дат твърде бледи подобия на нашето българско име и може би затова са останали незабелязани. Но за да разберем техния сми­съл нека си припомним, че в арменската география „Ашхарацуйц" българите са наречени освен с името „булгар" още и с името „булхи", което е съкратена форма от източноперсийската /таджикска/ дума БУЛХОР - българи. На картата, съставена от акад. Еремян на базата на „Ашхарацуйц", името на народа БУЛХ е нанесено в подножията на Западен Памир и Северен Хиндукуш - точно там, където на индийските карти се намира древният Балх и народът с име болхи и балхики. Същевремен­но в някои индийски източници древното царство Балх се нари­ча и с името Балхара, а същото име в леко променен вид Бала-хара се среща и в кашмирската история „Раджа Тарангини" на пандита Калхана. Известно е също, че когато част от народа на Балх се преселила в Северна Индия, там било основано ново царство, чиято династия векове наред наричала себе си с името Балхара като спомен за своята северна прародина.

Причината, за да се появят паралелно имената Балх и Балха­ра, а също булх, булгар и булхор, е свързана с това, че при древ­ните българи почти всяко име на род и племе се е срещало в две форми - пълна и кратка. Така например в арменската география един от големите български клонове е записан като КУПИ, а в надписите на Омуртаг същият клон е наречен КУБИАР. Майчи­ният род на Кубрат е записан в Именника на българските канове като ЕРМИ, а в надписите на Омуртаг същото име се среща ка­то ЕРМИАР. Друг български род ЧАКАР се явява и като ЧАКА-РАР и т.н. По силата на тази закономерност някога и самото бъл­гарско име е записано в две успоредни форми - при индийците - като БАЛХ и БАЛХАРА, а в източноперсийската книжнина -БУЛХ, БУЛГАР и БУЛХОР, при това в един от преписите на из­вестната поема „Шах-наме" от Фирдоуси, открит в Афганистан от англичанина Раверти, е посочено директно, че царството Бул-гхар /така е у Фирдоуси/ се е намирало при източните граници на Персия - там, където се намира древна Бактрия - Балхара.

Днес, когато са открити твърде много източни книжовни паметници, вече не е трудно да се определи точното местопо­ложение на Балхара, защото за него множество сведения са да­ли както индийците, които пишат, че то се е намирало отвъд Хималаите - на север от Индия; персите, според които то е на изток от Персия; така и ранните арабски книжовници, един от които - Димашки - пише: „Балхара - е земя на запад от Та-джех", т.е. Таджикистан².

На така описаното местоположение - на север от Индия, на изток от Персия и на запад от Таджикистан, отговаря само една древна държава и това е несъмнено древна Балхара. Интересно е и това, че различните източни народи са произнасяли пълното име на това царство по три различни начина - Балхара, Булхор, Булгхар и дори Болгар /у днешните иранци/, при което първият гласен звук е варирал в твърде широк диапазон - като „А", „О" и „У". Това необикновено разнообразие на произношението по­казва, че в началото на името е стояла някаква особена гласна, която е липсвала у съседните народи и се е предавала в силно променен вид. Такава гласна, която липсва в санскрит, индийс­ки и персийски език, е гласната „Ъ", особено като ударена глас­на. Характерно е също и това, че в средата на името стои в едни случа звукът Х, в други ГХ, а трети Г, което показва, че и там се е съдържал един особен звук, чието произношение е било про­меняно в зависимост от особеностите на различните езици. Ето защо може да се предположи, че в своя оригинален вид името на древна Балхара е звучало като Бългхар или Бългхара и е стояло съвсем близко до името на нашата страна.

След всичко това става ясно, че сведенията за древното царство Балх, Балхара и Булгхар, а също за неговия народ, на­ричан БАЛХИКИ и БОЛХИКИ и БУЛХИ, имат изключителна ценност за българската история и се отнасят не за някое неоп­ределено племе, а за нашите древни български предци.

Вече съвсем определено се вижда също, че най-старата зе­мя на този народ се е намирала там, където и до днес на геог­рафската карта стои името на древния град БАЛХ и където те­че реката със същото име БАЛХАБ. Там е било според индийс­ката география сърцето на някогашната голяма държава с име Балхара, а и самото име БАЛХ е най-вероятно съкратена фор­ма от българското име, образувано по същия принцип, както от името на рода Ермиар се е образувало името Ерми, а от имена­та на другите български племена, споменати по-горе - цитира­ните вече кратки форми.

След като вече бе изяснено защо всички древни историци са писали, че прародината на българите се е намирала при пла­нината Имеон и след като посочените от тях детайли показаха в кой точно район на планината се е намирала тази тяхна прас­тара земя, време е да се заемем и с географските и стопанските особености на този далечен край и да проследим какъв е бил животът на обитателите на древната Балхара и на съседната с нея по-малка област, наричани дълги векове Балгар.

От древните историци най-информиран за Бактрия /Балха­ра/ е бил Ктесиас от Книдос - гръцки лекар и писател, който е живял в Персия при двора на Ахеменидите между 418 и 395 г. пр. Хр., т.е. по времето, когато Балхара е била вече област от Древна Персия. В своята обемиста история, която се е състояла от 23 тома, но се е запазила само в частичен вид чрез извадки­те на Диодор Сицилийски и Фотий, той описва войната на аси-ийския цар Нинос срещу бактрийския цар Оксиарт.

От описанието на похода личи, че по онова време столица на това царство е бил древният град Бактра /Балх/, който е бил здраво укрепен и бил превзет след дълга обсада. Останките на този град се намират на юг от Амударя в известния Балхски оазис. През 327 г. пр. Хр. тази земя е завладяна от Александър Македонски. Учените, които са го придружавали, са оставили първите по-подробни описания. Според тях, преди да достигне Балх, наричан от персите Зариаспа, Александър завладял пър­во древна Ариана /дн. Герат/, откъдето се насочил към плани­ната Паропамиз (днешния Хиндукуш) и през нея - в Бактрия, от което личи, че тя се намирала на изток от Хиндукуш - една сурова и непристъпна планина, отличаваща се според тогаваш­ните очевидци с високи върхове, дълбок сняг в долините, без-людие и редки планински къщи. След като я прекосил, Алек­сандър превзел един древен град, наричан от гърците АОРН-УС, а от местните жители ВАРНУ. Това бил вторият по големи­на град и неговите руини до днес личат в областта Балх в Севе­рен Афганистан, недалеч от град Хулм. Столицата Балх остана­ла непревзета, но Александър, разтревожен от вестта, че срещу него се събират големи войски, побързал да обяви цялото цар­ство за свое владение и се оженил за една тамошна принцеса -Роксана, най-вероятно, за да затвърди чрез този династиен брак своята все още призрачна власт. После той тръгнал на поход през пустинята, откъдето към него настъпвал бившият госпо­дар на Балхара - Бес, и за да повдигне духа на своите войници при един труден преход се отказал от своята вода в полза на един умиращ от жажда войник. Оттам, след разгрома на Бес, той достигнал до Мараканда - днешният Самарканд. От разка­зите за похода на Александър личи, че това е бил един особен край на Изтока с голямо природно разнообразие и резки климатични контрасти. Високите планини се редували с топли, гъс-тонаселени долини, а от вечно заснежените върхове се вижда­ли знойни пустини. Най-прочут от тамошните градове бил древният Балх, наричан от гърците Бактра, откъдето дошло и тяхното име на цялото царство - Бактрия. За разлика от тях, персите го наричали Балх и Зариаспа, което значи на персийс­ки Златоконният град, т.е. градът на Златните коне. Балх се на­мирал в благодатна земеделска област - така нареченият Балх­ски оазис, който е едно равно обширно поле, напоявано още в древността от безброй канали. Там процъфтявало открай време земеделието и градинарството, а на изток от полето - по ниски­те хълмове и предпланини на Хиндукуш, са се простирали об­ширни и богати на трева пасища, където някога се отглеждала една прочута порода коне - легендарните Балхски коне.

За облика на древния Балх говорят твърде картинно изра­зите, с които го наричали чуждите народи. В най-старата ар­менска книжнина той се споменава като „царственият Балх" и „майката на всички градове", защото от него в древността про­излезли редица видни царски династии, включително династи­ите на Партянските царе и Арменските Аршакиди. Арабите, ко­ито се появили там през VIII век, твърдели, че от Балх произ­лезли египетските фараони, а от съседния град Серахс - техни­те везири. За големината на Балх се разказвали легенди в древ­ния свят. Според арабския книжовник Ибн-Надим /IX в./ Балх е бил един от седемте най-големи градове на света и стените му в древни времена били толкова високи, че когато вятърът отвял едно знаме, издигнато върху тях, то отлетяло на няколко фарса-ха /десетки километри/. Арабите твърдели също, че от Бактрия, която те наричали Балхара, били пренесени в Египет някои ценни култури и особено едрите балхски пъпеши.

Китайците наричали този град с две имена БОТИ и БОЛО, първото от които произлизало от гръцкото име Бактра, а второ­то - от собственото му име Балх. Те също рисуват древния Балх като огромен и дори уникален град. Според някои сведения, преведени неотдавна от китаиста И. Малявкин, обиколката на града била повече от 80 ли /над 24 км./, а според други по-скромни данни - 20 ли /6 км./, но дори и втората величина е внушителна, защото в древността най-големите градове рядко са надхвърляли 3 - 4 ли /1 - 1,5 км./.

От тези и много други материали личи, че земите на няко­гашна Балхара са били един от районите с най-рано развила се градска мрежа в земите на Древния изток. Това показва, че из­разът „Страната на хилядата градове", с която са я наричали ня­кога древните гърци, не е бил само красив образен епитет, а е възникнал под влиянието на интензивния градски живот в тази страна, който явно е поразявал очите дори на свикналите с то­зи вид живот гръцки пътешественици. След като само в една долина от 50 км. /Сурхан даря/ по сведение на споменатите ар­хеолози се наброяват около 110 старинни крепости и градове, а почти толкова има и в Бишкентската долина край Кафирниган и редица други долини в Южен Таджикистан, не е трудно да се пресметне, че около I век сл. Хр. броят на постоянните селища извън главната столична област около град Балх е възлизал на не по-малко от няколко стотици, поради което изразът „Страна­та на хилядата градове" никак не е неуместен.

Канудж е държавата на раджпутите между Ганг и Джамна. На север от нея се простира южната част на днешен Афганис­тан - Мултан. А на югозапад от държавата на раджпутите се намирало друго самостоятелно владение с център Делхи, чи­ито царе са наричали себе си с титлата Балхара. И доколкото владетелите на Делхи са били считани през Х век за най-висо­ки по ранг от индийските царе, Бируни съвсем правилно посо­чил, че „царете на Индия се наричат Балхара." Тези подроб­ности идват да потвърдят сведенията на индийските източни­ци за преселенията на древния цар Кардама откъм Балх, чрез които било създадено царството на така наречените Кардамити. За това, че Кардама е дошъл откъм Балх - столицата на Балхара, говорят не само преките сведения, но и самото му име, което според индийските специалисти по санскрит не е от древноиндийски произход, а се среща в езиците на север от Индия, където се е намирало първото и най-старо царство с име Балхара. В санскрит подобно име на цар не би могло да се образува, защото в този език думата „кагйата" има силно от­рицателен смисъл и означава „мръсотия, нечистота". За раз­лика от това в езиците край Памир и Хиндукуш думата КАР­ДАМА значи „добродетелен човек", човек с чиста карма, което показва, че името Кардама е от памирски тип. За това, че няко­га от древното царство Балхара е имало голямо преселение към Северна Индия, говорят и имената на сина и внука на Кар­дама - Саса-Бинду и Ила. Неотдавна тези две имена бяха отк­рити в пергаментовите документи от Древна Бактрия, разчете­ни от проф. Н. Симс-Уйлямс⁶.

Особено характерно за Бактрия /Балхара/ е било името Бинду, което многократно се открива в древните документи, из­следвани от Симс-Уйлямс. Явно е, че преселникът Саса-Бинду е бил син на царя на Балх - Кардама и с това окончателно се изяснява достоверността на описаното в индийските източници преселение.

В китайските хроники Балхара се нарича обикновено с името Бо-ло и там е вписано директно, че наред със старата държава Бо-ло има и друга държава със същото име, която съз­дали преселилите се в Северна Индия жители на Бо-ло. По-късно те съобщават, че в Боло /Балхара/ се заселили прогонените от изток ЮЕЧЖИ /кушаните/, чийто владетел бил напад­нат от хуните и забягнал в Индия, където основал ново царство с име ЮЕЧЖИ, което те наричат Малките Юечжи⁷.

Това показва, че от Балхара към Индия е имало някога най-малко две големи преселения, първото от които е довело до об­разуването на втора държава с име Балхара /наричана по ки­тайски Малкото Боло/, а второто е довело до образуване на второ царство на кушаните, известно като Малките Юечжи. Първото преселение е станало несъмнено преди появата на ку­шаните /юечжи/, т. е преди I в. пр. Хр., а второто - към края на господството на кушаните - през III - IV в. сл. Хр.

Освен сведенията за тези преселения има и още един блок от данни, които позволяват да се разкрият някои интересни подробности от историята на древна Балхара. Това са текстове­те на най-древния индийски епос „Махабхарата", създаден в устен вид между Х и VIII в. пр. Хр. - в една твърде ранна исто­рическа епоха, когато древна Балхара все още не е била завла­дяна от персите и по-късните завоеватели. Навсякъде в епоса се среща името на древното царство Балх и на неговата столица, която също се нарича Балх. За царете на Балх се говори като за могъщи и независими господари, които силно подпомагали един от двата противоборстващи си индийски царски родове -родът Куру /Каурави/. Тази особеност показва, че в индийския епос е отразен древен исторически период, когато Балхара не е била зависима от Персия и царете й са били едни от най-прочу­тите владетели на север от Индия. Такава епоха е било времето преди VI в. пр. Хр. и точно този свободен и най-важен период от живота на Балхара се оказва отразен в „Махабхарата".

Няма друг източник, чрез който да научим за деянията на най-древните царе на това велико някога царство, затова нека погледнем какво пише за тях в този огромен епос.

В „Махабхарата" царете и народа на Балхара се наричат по индийски маниер с името „балхика" и „бахлика", тъй като в езика санскрит имената на чуждите народи приемат твърде чес­то суфиксът „ка" и „га" /аварите стават аварика, хуните - хуника и хунга, племето шалва - „шалвеяка", а общото име на чуж­денците е „млечха" и „млечга"/. Но зад нагодената към индийс­кия правопис форма „балхика" стои винаги царят на Балх - сто­лицата на древна Балхара, или неговата войска, наричана също „балхика" и „бахлика". Затова нека видим какви древни сведе­ния се крият под тази специфична индийска езикова обвивка. Характерно е, че в епоса царят на Балх се споменава почти ви­наги на видно място и към него индийските воини отдават поч­ти същата почит, както към своите собствени царе. Това личи от следната сцена, където великият герой Накула се прощава, тръгвайки на поход:

„Сбогом аз казвам. На великия род Бхарата и на моя стар дядо - царя на Индия, а също на Сомадата и на великия цар на Балх /на индийски Балхика - Бел. авт./. Сбогом на Дронга, Кри-па и останалите принцове.. ."⁸

В моменти на триумф към царя на Балх се отправят поня­кога по-големи похвали, отколкото дори съм индийските царе, което личи от следния кратък текст: „Хвалете царя балхика-дарада - първият от всички земни царе, който получи царс­твото си на земята при своето раждане /курсив авт./. Хва­лете Карна, който стреля с голям лък, подобно на хилядоок бог - царя на Анга и Ванга. Защо не хвалите и такива царе като Шаля и другите, ако вашето сърце е честно в похвалите?!"⁹

По-нататък в друг пасаж се казва:

„Аз видях великия цар след неговото завръщане от Града на Слона. Бхисма, Дронга, Видура, Самджайя, царя на Балх /Бахлика/, Сомадатта и другите, които бяха почитани от най-старшите /курсив авт./, а също брахманите и останалите, които съществуват независимо"¹⁰ Тук царят на Балх е посо­чен между почитаните от най-старшите и е споменат преди брахманите.

За самото царство Балхара в този епос се говори като за далечна северна страна отвъд Хималаите, което личи от след­ния пасаж: „Планинските царе отвъд Хималаите донесоха сандалово дърво и алое, а също скъпоценни камъни, злато и парфюми... Дарадите, Парадите, царете на Балх, царете на Кашмир... пахлавите,... кукурите, саките - о, Господарю на света... всички велики барони-меченосци донесоха огромни богатства..." Тук царете на Балх се споменават в съседство с тези на Кашмир, а също на дардите от Хиндукуш и персите, наречени пахлави, т. е точно при онези народи, които реално са били съседи на древния Балх и чиито потомци и до днес живеят в близост до голямата област Балх, която е част от Се­верен Афганистан.

В „Махабхарата" на царя на Балхара се гледа като на един от царете, произхождащи от древна Ария - легендарната прародина на индоиранските народи. За това какво означава тази подроб­ност най-видният съвременен санскритолог Томас Барроу казва: „Нахлулите в Индия северни народи наричали себе си с името А1КУА. Зад тях - в Азия - останали родствени с тях народи, ко­ито заели цялото Иранско плато и обширните пространства на Централна Азия. Тези народи наричали себе си със същото име -на езика на Авестата А1КУА, от което произлиза и името на съв­ременен Иран." По времето, когато е била писана „Махабхара­та", все още е бил жив споменът за общата прародина на ин­дийците и иранците, известна като АЙРИАНА ВЕДЖИО, затова индийските царе са гледали на царете на Балхара като на свои древни сродници, произхождащи от прастарата съвкупност от на­роди, наричани с общото име АIКYА /АЙРИЯ/.

„Царете на Ария - пише в „Махабхарата" - верни на сво­ята цел, сигурни в своето знание, познавачи на „Ведите", изкъ­паха душите си в светлия ручей на „Упанишадите". Царете с цялото дължимо достойнство и благолепие и вървейки заедно като един, изпълниха всички високи церемонии за своето обе­диняване, Бхарата! Това беше царят на Балх - Бахлика /кур­сив авт./, който докара колесница, облечена цялата в злато и Судакшина я запрегна с бели коне от Афганистан... Господарят на Декан донесе ризница. Царят на Магадха - гирлянда и тюрбан; великият стрелец Васудана доведе огромен слон на 60 годи­ни... Царят на Кашите донесе лък. Шаля - царят на Мадра, донесе позлатен меч и мандолина със златни струни. Тук царят на Балх е посочен на първо място между съюзниците на индийската династия Каурави, при това той стои начело на съ­юзните царе при церемонията по побратимяването, съединява­ща по прастар обичай в едно цяло царете на АИРИЯ, т. е на древната индоиранска прародина. Забележителен е и подаръ­кът на царя на Балх - облечена в злато бойна колесница с пре­възходни бели коне. Направената проверка в санскритския оксфордски речник показва обаче, че преводачът изкуствено е: осъвременил своя превод като е нарекъл конете с израза „коне от Афганистан", а навсякъде в самия епос тези коне се наричат „коне от Балх" /по санскритски Ваlhi, т.е. коне от Балх/.

Епитетите, с които се нарича в целия епос царят на Балхара, са свързани несъмнено с това, че за индийците той е бил един от великите царе на Айрия - древната обща прародина, от която са излезли владетелите на Бхарата - Индия. Затова освен като велик цар и дори първи от всички царе, той твърде често се слави и с израза „великият воин Балхика", или „могъщият воин на колесница", напомнящ не само за неговия героизъм, но и за необикновената красота на колесниците, които се изработ­вали в неговата страна. На пръв поглед изглежда като че ли „Махабхарата", описвайки този цар, ни пренася в някаква из­мислена приказна страна, съчинена подобно на митовете на древните гърци. Но има множество епизоди, от които личи, че в този епос е вградено реално историческо съдържание, свър­зано с древни събития, възникнали преди VI в. пр. Хр., когато за трона на Бхарата /Индия/ са се борили две могъщи групиров­ки, а на север от Индия вече е съществувал големият град Балх - център на великото по онова време царство Балхара.

За реалната историческа канава на епоса свидетелства фактът, че въпреки приказния тон, с който се описват действа­щите царе и герои, в него са отразени десетки имена на реални племена и народи, които са живеели в Индия и съседните геог­рафски райони - перси, саки, дарди, кашмирци, авари, хуни и мн. др., включително йонийци от древна Елада, наричани по санскритски „явана". Всички те са влезли в епоса не с измисле­ни названия, а със своите собствени имена, променени съвсем незначително по индийски модел, но въпреки това лесно различими. Налице е необикновен реализъм при предаването както на имената на народите, така и на тяхното местоположение, поради което, за разлика от някои фантастични поеми, тук събитията се разиграват не на измислена и въображаема сцена, а на реалната географска сцена в Индия и съседните земи. А след като тук се срещат десетки имена на реални народи, които действат често в своите реални страни, очевидно е, че и имена­та на прочутия Балх и великия цар „балхика" не са измислени, а отразяват преки исторически спомени. Внимание заслужава и следният момент: царят на Балх се явява в епоса постоянно в обкръжението на царе от съседни с древна Балхара области и с една група видни герои с имена, които не са характерни за Ин­дия, но се срещат на север от нея - край Памир и съседните планини. Почти винаги редом с царя на Балх присъства Шаля -царят на племето мадри, чието име съвпада с името на древния град Мадр на около двеста километра на юг от Балх. На някои места и Шаля подобно на царя на Балх е наречен „балхика", ко­ето показва, че съставителите на епоса не са изреждали произ­волно имената на източните царе, а са ги подреждали в зависи­мост от тяхното родство. На едно място царят на Балх се явява заедно с царя на Кашмир - съседното с древна Балхара владе­ние: „Дойдоха Кунтибоджа - блестящият цар на Кашмир - и могъщият Сухма, а също всички останали герои и царе от Балх - Вирата с неговите синове и великият воин Мачела - царе и синове на царе и господари от много страни.".

Твърде често в епизодите, споменаващи царя на Балх, се явяват и няколко герои с особени и нехарактерни за Индия име­на - Накула, Видура и Бурисрава. Техните имена, както и имената на владетелите, свързани с царя на Балх - Шаля, Вира­та и Мачела, наречени направо със санскритската дума „балхи­ка", т. е „хора от Балх", имат далечна прилика с наши българс­ки имена. Например името ШАЛЯ и до днес се среща широко в българските земи като Шале, Шало и Шальо и от него произ­лиза фамилията на известния родолюбец от Македония Дими­тър Шалев. Името Мачела има прилика с днешното българско име Мачо, което се среща и като Мачун и Мачул, и е свързано също с известен поборник - възрожденецът Искро Мачев. Име­то Вирата има частична прилика със старото българско име Ви-радин, а имената Накула, Видура и Бурисрава напомнят по не­що нашите народни имена Нягул, Видул и Борислав, особено ако се има предвид, че в санскрит звукът Л преминава масово в Р, поради което думата СЛАВА там звучи като СРАВА, думата ДЪЛГА - като ДИРГА и т.н.

Към това трябва да се добавят и споменатите в индийски­те пурани царе от Балх - Кардама, Ила и Бинду /Саса-Бинду/, които удивително напомнят старите български имена Кардам, Ил /от един средновековен надпис/ и Бинтьо /от Българския именник на проф. Йордан Заимов/.

Сходството на имената на царете, наречени по индийски „балхика" /балхийци/, с български имена, е един допълнителен белег, че в древното царство Балхара са скрити корените на най-древната българска история.

Както вече бе посочено, навсякъде в „Махабхарата" за ца­рете на Балх се говори с уважение и респект и непрестанно се славят техните подвизи, богатства и красиви коне. Същевре­менно подобно приповдигнато отношение в епоса е изразено далеч не към всички народи. Например за хуните, наречени ХУНГА в него, постоянно се употребяват укорителни и отрица­телни изрази, между които особено често се среща изразът „грабителите хуни", или „разбойниците хуни". Това показва, че доброто отношение към древните българи не е плод на някаква дипломатична тактичност, а на реални техни достойнства, ко­ито силно са ги отличавали от азиатските хуни.

Като цяло индийският епос „Махабхарата" отваря важен прозорец към най-древното минало. И ако този прозорец у нас бе открит късно, причината е, че едва напоследък бяха намере­ни източниците, от които личи, че царството, което гърците са наричали Бактрия, е било наричано от своите древни съседи с имена като Балх, Балхара, Булгар, Булхор и др., а на своя собс­твен език се е казвало най-вероятно Българ или България. Ин­дийците, които най-добре са познавали това царство, открай време са го наричали с неговите собствени имена, а не с гръц­кото име Бактрия, и затова в индийските източници няма дори и сянка от съмнение за това, че Бактрия е едно и също с древ­ния Балх. Ето защо в заключение ще приведем една кратка из­вадка от индийските коментари:

„Основната и първоначална земя на народа, наречен с име­то „балхики", е несъмнено областта на Балх и не може да има никакво сериозно съмнение, че зад това древно име – балхики - се крият древните бактрийци, обитаващи земите край днеш­ния Балх в Северен Афганистан." - пише известният изследо­вател на „Махабхарата", проф. К. Мушра.

„В Атхарва веда те се споменават в едно заклинание про­тив треска, в което жрецът призовава болестта: ,,О, Такман /ин­дийско име на треската - Бел. авт./, умолявам те, иди надалеч, върви в Муджаванта /планина в Кашмир/ или при Балхиките. Следователно - пише друг виден изследовател, проф. П. Сингх - очевидно е, че „балхиките" са народът на Балх, т. е. народът на древна Бактрия. Тази земя - Балхика, или Бактрия - е очевидно в близост до Хиндукуш... В известната „Падма-пурана" народът на Балх е споменат редом с кашмирците и саките като народ, живеещ на север от Индия, а на изток от Индия са посо­чени древните хуни... Народът, наричан в Индия Балхика, е жи­веел в земя, твърде отдалечена от народа Куру, която се иденти­фицира като Балх, наричан от Птоломей Бактриана... Навсякъ­де в „Махабхарата" за царя на Балх се говори със синовно прек­лонение /в оригинала на английски „Fatherly Veneration"/ като за по-стар роднина на царската династия на Кауравите... Рама-яна сочи, че царският род на Кауравите /Куру/ произлиза от Праджапати Кардама, който оставил своето царство Балх на си­на си и се преселил в Мадхядеша... Много народи са с объркан и неясен произход в древните пурани. Но обитателите на Балх, наричани по индийски Балхика, не са между тях... Те не са ни­какъв ребус за науката, защото винаги са сочени като обитате­ли на земите на север от Индия и това в равна мяра важи както за „Махабхарата", така и за пураните, а също за „Брихатсамхита" на Варамихира, които всички ги споменават като северни по отношение на Индия племена... Те са винаги на север. Ройчаудури правилно ги отъждествява с народа, наречен Бактрии от Птоломей."¹¹

Привеждам тези кратки извадки, за да отпаднат и послед­ните съмнения, че древна Бактрия и древна Балхара са едно и също източно царство. А за да си обясним на какво се е дължа­ла голямата слава и високата почит към това древно царство заслужава да разгледаме и някои древни легенди за произхода на царете от Балх:

„В някои от пураните е записана една древна индийска версия за произхода на балхиките - народът на Балх, според ко­ято този народ произлизал от легендарния герой Дарста - деве­тия син на Ману /индийския Адам/. От този Дарста според ин­дийските предания, произлезли множество герои, наричани с името Дарстака, които според легендите били кшатрии. Тези именно древни герои от царски произход се заселили някога в земите на Балх и станали известни под името Балхика или Бахлика." /П. Сингх/

От тази легенда личи, че за индийците древните жители на Балхара са били кшатрии, т.е народ от герои и царе. Ето защо едва ли е чудно, че на тяхната страна са били дадени от съседните и по-далечни народи безброй красиви имена: „Царствени­ят Балх", „Майка на всички градове", „Перлата на Ариана". Ня­ма да бъде пресилено да се предположи, че сред древното индоиранско семейство от народи, още преди неговото разделе­ние на индийци и иранци, този народ е заемал същото високо положение, както известните в по-късно време „Царски скити" в Европа и техните близки сродници „Царските сармати". А за възможната връзка и приемственост между древните българи и споменатите водещи източни племена говори и следният факт. Според латинските източници над сарматите, които в II - III в. се преселили от Кавказ към Дунава е царувало едно племе, ко­ето е било известно с името сармати — господари. От него е произлизал царят на сарматите, наричан Зизаис. Същевремен­но според известния латински хронограф от 354 г. родоначал­никът на древните българи се е наричал ЗИЕЗИ, т. е почти като споменатия сарматски цар, произхождащ от сарматите-господари. Случайно ли е това или не, науката тепърва трябва да проучи, но не е изключено зад сарматите-господари да се кри­ят далечни потомци на някогашното племе от кшатрии, обита­вало земите край Балх.

Според друга индийска легенда не само жителите на Балхара, но и мадрите - техни близки роднини, са имали твърде ви­сок и благороден произход. „Мадрите - пише проф. К. Мушра - са били ведически народ с високи позиции, което личи от то­ва, че тяхната държава е посочена като център на ведическата наука... Близки техни роднини са били племената от съюза Шалва, едно от които се наричало Мадракара. Царят, който уп­равлявал Мадра по време на събитията, описани в „Махабхара-та", се нарича Шаля, и носи прозвището Балхика /т. е. цар от Балх/. Това показва, че народът, който той оглавявал, се е пре­селил в Северна Индия от Персия или Бактрия /Балх/ и се уста­новил в Пенджаб... Високият произход на това племе личи и от вълнуващата история за неговата принцеса Савитри, възпята в индийския епос като олицетворение на най-висок морал".

За духовната издигнатост на някогашните жители на Балх говори и един кратък епизод, разказан в арабската поема „Калила и Димна". Веднъж двама мъдреци от Балх отишли на гос­ти при един индийски цар, който любезно ги поканил в своя дворец. Но когато влезли в двора, едно говорещо папагалче им казало, че царят наскоро бил изгонил вярната си жена. Затова, когато те прекрачили прага на двореца, благодарили за покана­та и веднага се обърнали да си вървят. „Но защо?!"- попитал учудено царят. „Царю, ние научихме, че ти си прогонил най-предания си човек, а нашите обичаи ни забраняват да седим на една маса с такива хора." - отговорили мъдреците от Балх.

1.4. Краят на Древна Балхара

В науката всяка крачка напред носи не само радост и прос­ветление, но и нови парливи въпроси. Така стана и след откри­ването на неизвестния по-рано факт, че най-старото българско огнище на света се е намирало при далечните планини Памир и Хиндукуш в древното и прочуто царство, което индийците и арабите са наричали Балх и Балхара, арменците - Булх, а пер­сите и таджиките - Булгар и Булхор.

Веднага след това възникна въпросът: защо след като древ­ните българи са обитавали този благодатен край, където са се радвали на висока почит и изобилие от земни блага, те са се из­селили масово към Европа, както са правили някога най-вече ниско развитите номадски племена.

На пръв поглед изглежда невероятно, че един народ, който е постигнал високо развитие и е създал в земята си стотици крепости и градове, заради които дори някои високо цивилизо­вани народи са наричали държавата му „Страната на хилядата градове", внезапно е решил да изостави плодовете на своя хи­лядолетен труд и да се впусне в дълги и рисковани пътешест­вия по света. Историческите данни обаче упорито показват, че народът от древна Балхара е предприел точно тази наглед край­но нелогична и необяснима стъпка, а това кара някои автори да се съмняват, че древните жители на Балхара и древните бълга­ри са един и същи народ.

Авторите, на които изглежда невероятно, че появилите се в Европа българи са дошли от прочутото царство Балхара, а не от някаква дива степ, са пропуснали да забележат обаче цяла ре­дица ярки исторически индикации. Извън техния поглед е ос­танало например това, че точно в онези райони на Кавказ, къ­дето са се заселили древните българи, са се появили нови гра­дове, някои от които са били наречени с името Балх, в памет за столицата на древна Балхара, а други са получили името Балхар, което явно е било пренесено също от старата българска зе­мя. А в централен Кавказ се е появила и цяла голяма област с име Балкария, напомнящо също за древната Балхара. Чрез тези свои имена древните българи при Кавказ ни сочат недвусмис­лено къде се е намирала тяхната по-стара земя. Колкото и неве­роятно да изглежда, случва се в историята и стари и цивилизо­вани народи да сменят своите земи и вече трябва да повярваме, че точно това трудно изпитание са поели някога върху себе си и древните обитатели на Балхара. Има и други допълнителни индикатори, които сочат това.

Имена като ВАНАНД, ВХНДУР, АВИТОХОЛ, ЗИЕЗИ, имат свои преки подобия единствено в езиците, които се гово­рят днес в земите на древна Балхара, и това, че те се срещат сред преселилите се в Кавказ българи, сочи, че те са дошли от Балхара.

Друг пример: според елинските хроники на изток от Бакт-рия съществувал големият град Мараканда, чието име значело Град на Слънцето /от „мара" - слънце/. А във Волжка България преди Х в. имало празник на Слънцето, наричан МАР ДУКАН. Как би се появил този празник, ако древните българи не са се преселили от Балхара и съседните с нея земи?!

В Анонимния хронограф от 354 г. българите са посочени като потомци на СИМ, който според Библията заселил след По­топа земите на Изтока. Тази легенда ясно сочи, че българите са дошли от земите на Изтока.

Явно е, колкото и невероятно да изглежда това, че българи­те са дошли в Кавказ от това древно и богато царство, те наис­тина са се преселили оттам.

Но каква би могла да бъде причината за това? На този въп­рос отчасти са отговорили индийските и китайски източници. Според китайците владетелят на Бо-ло /Балхара/ бил тормозен от хуните и затова оставил царството на сина си и тръгнал да се изселва. А според индийските пурани царят, който оставил Балхара на сина си, бил Саса-Бинду, синът на Кардама, което показва, че изселването на българите в различни посоки е било причинено от съкрушителното нашествие на азиатските хуни, което се разгърнало с особена сила след 153 г., когато северни­те хуни били разгромени от Китай.

След много векове на златни победи и подвизи старото българско царство се оказало пред огромно изпитание. От без­крайните степи се стоварили като лавина прогонените от Китай диви чергарски племена, а най-страшното било, че те имали своя особена тактика за изтощаване дори и на най-силните противници. Ако опората на Балхара била в нейните многобройни крепости и опитни бойци, силата на помадите била в тяхната по-голяма маневреност и неуловимост. Всеки път, когато виде­ли срещу себе си голяма войска, те се разбягвали, за да се вър­нат отново, щом узнаят, че тя се е оттеглила надалеч. Дори ко­гато не успявали да превземат градовете, те съсипвали околни­те ниви и градини и създавали хиляди пречки на земеделците да се заемат със своя труд. Непрекъснатите им набези застра­шили Балхара не толкова с превземането на нейните градове, колкото с постоянен недоимък и глад, заради опустяването и разоряването на нивите и плодните полета. Арменците, които в онези далечни векове ходили в земите на изток от Персия, ви­дели една тъжна картина. Навсякъде в древните царства край планината Имеон - Хорезм, Согдиана, Балхара - препускали нови чергарски племена /над 40 на брой/ и между тях едва се виждали вече българите и другите стари народи. Ето какво раз­казват арменците за тези кървави и страшни времена:

„В Средна Азия има пет области, в които живеят 15 богати стари народа, които имат изкусни майстори и търговци и заемат пространството между Персия и Туркестан в полите на плани­ната Имеон. А между тях бродят 43 варварски чергарски пле­мена. От 15-те стари народа един се нарича масагети... След тях идват българите, а зад тях на северозапад се намират хорез-мийците... А от 43-те други народа един се нарича Ефтал, друг се нарича Ал-хон, третият Вал-хон, а останалите имат такива варварски имена, че е излишно да ги споменаваме." /Ашхара-цуйц. 1883, с. 233/.

Ситуацията, която описват арменците, се отнася не за на­шествието на Черните хуни, а за нахлуването на белите хуни-ефталити и на сродните племена, в чиито имена твърде често се среща думата ХОН, която на арменски значи хун. А от това ли­чи, че през целия дълъг период от II до V век земите на древна Балхара и съседните с нея цивилизовани народи са били опус­тошавани от редуващите се едно след друго хунски племена. Техните набези явно не са били никак малки, след като към V век на териториите на старите народи вече трайно са се били настанили според арменците 43 номадски племена. Възможно е принудителното присъствие на тези неканени гости да е по­родило някаква симбиоза между тях и завареното старо населе­ние. Но скоро към това се добавила и втора голяма беда. Дока­то древните българи се борили с чергарите-хуни от запад в техните земи нахлули за втори път персите, завзели тяхната столи­ца Балх и най-хубавите им полета.

Всичко това не можело да не предизвика дълбоко разст­ройство и отчаяние в живота на обхванатите от този гибелен водовъртеж древни българи. При толкова много врагове вече било невъзможно да възвърнат свободата и благополучието на своята изтерзана страна.

При това положение за всички ставало ясно, че за да за­живеят свободен живот, единственият шанс е да се преселят в нови свободни земи и да изградят в тях нова държава. Труд­но било в онези времена да се избере правилната посока за спасение. На изток пътят бил преграден от свирепите хуни, на запад се простирала мощната Персия, която можела да ги приеме единствено като покорни слуги и роби, а на север и юг срещу тях стояли огромни природни препятствия - на юг - дълъг път през дивите планини на север от Индия, а на се­вер също толкова дълъг и опасен път през азиатските пусти­ни. Всеки, който погледне местоположението на древния Балх, който и до днес е запазен на картата на Средна Азия, ще се изненада какъв сложен ребус е трябвало да решават ня­когашните обитатели на Балхара в стремежа си да си потър­сят нова, свободна земя за заселване. Но по някакви неизвес­тни причини, които завинаги са потънали в бездната на исто­рията, част от тях избрала не пътя на юг, към Индия, по кой­то се изселили българите, водени от сина на Кардама, а пътя на север, през опасните азиатски пустини. Възможно е при­чината да е била в това, че в Кавказ вече живеели техни ста­ри познайници и съседи - аланите - потомците на старите масагети, а възможно е да са узнали, че част от народите, ко­ито населявали района между Каспийско море и Дон, са за­почнали да се изтеглят на запад и да опразват предишните си земи. Каквито и да са били причините, станало така, че в един мразовит зимен ден от Балхара на север потеглила голя­ма човешка маса. Тръгването им на път през зимата днес из­глежда странно и неразбираемо, защото за мнозина зимата изглежда най-неподходящия за преселение сезон. Но за всич­ки обитатели на Средна Азия, както тогава, така и днес е из­вестно, че най-добрият шанс да се премине успешно пусти­нята Каракум пеш или на кон, е да се пътува в края на зима­та, когато все още ги няма пролетните разливи на реките и непоносимите летни горещини.

Затова не бива да се учудваме, че в единствения открит до­сега летопис, в който се описва преселението ако не на всички някогашни българи, то на една от техните големи групи, пише, че те тръгнали през зимата, за да намират вода и след два месе­ца път, които протекли несъмнено в борба с лютите предпро­летни ветрове, достигнали до р. Танаис /дн. Дон/.

В оцелелия летопис на М. Сирийски се описва не първото, а едно от по-късните преселения, по времето на Маврикий. А първото трудно преселение е станало в някое от десетилетията преди 165 г, най-вероятно през периода между 153 и 165 г, ко­гато Средна Азия била нападната от прогонените от Китай Се­верни хуни, които най-вероятно са били същото племе, което индийците наричат Хара хунга, като се има предвид, че в тюркските и монголски езици думите ХАРА и КАРА означават ед­новременно и ,Нерен" и „Северен".

След това е имало и други, по-късни преселения през пус­тинята Каракум, която не случайно носи името Черната пусти­ня. Никой не знае кога точно са станали те, но истинско щастие за науката е, че за едно от тях - най-последното и най-трудното - е разказал споменатият по-горе сирийски патриарх, известен днес като Михаил Сирийски, но наричан някога заради негова­та ученост Мар Михаил Велики. Ето какво е писал той за това последно преселение, което е станало във времето на импера­тор Маврикий - около 570 година:

„И тогава излязоха от Вътрешна Скития /Средна Азия/ трима братя с 30 хиляди души скити. Те пътуваха през зимата, за да намират вода. И изминаха 60 дни път от клисурите на пла­нината Имеон до р. Дон, която се влива в Азовско море... А ка­то стигнаха до р. Дон, която се влива в Азовско море, единият брат, Булгариос, помоли ромейския император да му даде земя за заселване и той му даде Дакия и Мизия... Другите двама бра­тя се заселиха в градовете на Аланската страна в Кавказ, които се наричат още Каспия или Торайски врати. Тези хора бяха на­речени от ромеите с името българи."

С много трудности се преборили българите, за да дойдат в своята нова земя, но запазили свободата и честта си и не стана­ли роби на своите врагове.

Но някои от българите останали в старата Балхара, защото не искали да се разделят с родните земи. Твърде скоро обаче те горчиво съжалили за това, защото ги връхлетели нечувани мъ­ки и беди. Над тях като ята лешояди се спуснали дивите чергар-

ски племена и ги превърнали в свои роби, а след това много ве­кове наред продавали по робските пазари най-красивите моми и най-личните техни момци.

Какво станало с тези българи личи най-добре от стиховете на таджикския поет Насири Хусрау, който бил свидетел на тех­ните страдания през Х век:

„Робини карат от Булгар!

Ах, мой език! - Защо пресъхваш

Пред тази дивна красота!"

А ето и друго, още по-хубаво стихотворение:

„Красиви сте, макар и роби,

о, вие, хора от Булгар! _:

Сърцето ми от мъка стене,

\ Душата ми изгаря в жар!"

Тъжно било на великия поет да гледа как стенат в робски окови последните българи от древната Балхара, но никой не можел да им помогне и да ги спаси. Защото остане ли един на­род малочислен, лесно го изяждат неговите врагове, а българи­те, които останали в Балхара, вече били силно оредели.

Днес за тези нещастни българи напомня само малката пла­нинска земя Балгар в планините над Самарканд, която някога е. била тяхно последно прибежище от враговете. Хората, които живеят там, отдавна не са българи и дори името Балгар произ­насят като Палгар и Фалгар, но до Х век арабите наричали то­зи край Булгар и оттам са карали робите, които видял Насири Хусрау. А реката, която тече през Балгар и до днес е запазила своето древно българско име. Тя се нарича Зерав-шан - Злато-каменната река - и напомня по нещо името на нашата българс­ка Жеравна, както нашият Балкан напомня далечния източен Балхан.

За да живее един народ, той трябва да е силен и многобро­ен - това ни показва историята на погубените българи от Бал­хара. Но нека видим какво станало с българите, които отишли в Кавказ. Защото тяхната история също е останала неописана досега.