Петър Добрев Увод


Глава IV Четвъртото възвисяване на българското име



страница6/8
Дата02.04.2017
Размер1.59 Mb.
#18322
1   2   3   4   5   6   7   8
Глава IV

Четвъртото възвисяване на българското име

4.1. Българите на Балканския полуостров

Още в най-стари времена, когато българите живеели в по­лите на Кавказ, те често идвали с конете си край Дунава, защо­то на неговия отсрещен бряг живеели техните побратими анти-те. Когато българите и антите започнали заедно да се борят сре­щу своите врагове, тяхното общо царство - Старата Велика България - опряло чак до Дунавските брегове. Затова в най-ста­рия български летопис - Именника - пише, че българите са . имали царство от другата страна на Дунава 515 години. Някои хора, които слабо разбират старите езици, казват, че изразът „от другата страна на Дунав" значи на изток от Дунав. Но другата страна на Дунав не е нищо друго освен отсрещният дунавски бряг, а на отсрещния бряг българите и антите наистина са се по­явили твърде рано, още по времето когато българите били един от най-могъщите народи в Европа, за което беше разказано малко по-горе. Голяма била по онова време българската държа­ва, защото на изток тя достигала до Кавказ и Волга, а на запад до дунавските брегове.

Понеже българите си спечелили слава на непобедим народ, дори горделивата Византийска империя, когато се видяла в смъртна опасност, се обърнала към тях да й помогнат и да я спасят. Това станало в 480 г. когато готите завладели всички зе­ми от Дунав до Бяло море и нямало кой да ги прогони, защото те били мощен и многоброен народ. Повиканите от император Зенон българи веднага се явили отсам Дунава и заедно с визан­тийците прогонили готите.

Тогава българите за първи път обходили по-нашироко зе­мите между Дунав и Бяло море и можали да огледат земята, в която днес живеем. И тях - гордите и свободни воини твърде много учудила картината, която видели: навсякъде между Ду­нав и Черно море живеели не елини, както в Цариград, а поро­бени от Византия народи - траки, илири и сармати - които ни­как не разбирали елински език. Някога тези народи имали свои царства и царе, но сега били подвластни на елините и техните алчни чиновници ограбвали с тежки данъци техния труд.

Гледали българите измъчените и бедни хора, които среща­ли от Дунав до Бяло море, и разбрали, че Византия е голям лъскав затвор, който елините са изградили, за да грабят труда на другите народи.

И не след дълго те отново минали Дунава с войска - но то­зи път дошли, не за да помагат на Византия, а за да прогонят византийската власт от най-западния край на Византия - Илирик. Четири големи армии изпратили срещу българите в 499 г. византийците, но всички те загинали и дори командирите, Инокентий, Никострат, Танк и Аквилин, паднали в боя. „Погина за­винаги славата на Илирик!" - писали тогава византийските ле­тописци. Никое местно племе не тръгнало да подкрепи визан­тийските войски и затова българите лесно превземали град след град и крепост след крепост за ужас на изплашения ромейски император.

През 504 година българите дошли с още по-голяма войска и превзели всички западни земи от Видин до Белград, до Ниш и Охрид. Толкова големи били тогава българските победи, че за тях не могли да премълчат дори византийските летописци. Но най-добре са описани тези първи битки на българите с Визан­тия в един стар български летопис, съставен по времето на цар Иван Александър - Манасиевата хроника:

„При император Анастасий започнаха българите да засел­ват тази земя - казва тази книга - И преминаха първо при Бъдин, а после започнаха да заселват и Долната земя Охридска и цялата друга земя. А оттогава до времето, когато е написан то­зи летопис има 870 години."

Император Анастасий е царувал от 491 до 517 г. А Иван-Александър, е царувал наистина 870 години след Анастасий -точно както са записали някогашните български летописци и това показва, че всичко, което те са писали, наистина е станало, а не е измислено от тях. А ако вземем за начало победата в 499 г., отбелязана от византийските летописи, и отброим от нея 870 години, ще попаднем също във времето на Иван-Александър -1369 г, което показва, че нашият летопис твърди същото, което са казали и самите византийци.

И понеже и византийците, и българите пишат, че по време­то на Анастасий българската войска победоносно е минала през река Дунав, днес ние вече знаем кога българите за пръв път са дошли в тази земя. Това е станало още в 499 г, а след то­ва и в 504 г, но тогава те се заселили не край Черно море, а там, където е днешна Македония - край град Охрид. За това съби­тие съобщават и прадедите на днешните унгарци. Само че те мислели, че българите били повикани от самия Анастасий да минат Дунава, както преди това ги повикал Зенон: „Великият български предводител Реан, с помощта и по съвета на импера­тор Анастасий и със съгласието на славяните, потеглил в 504 г. с войската си от изток на запад и завзел не само България, а и голяма част от Унгария заедно със Сирмиум на юг от Дунава." Но известно е, че точно по онова време Анастасий започнал да строи голяма стена между Черно и Мраморно море, за да пази Цариград от българите, а това показва, че той не само не е по­викал българите, а вече сериозно се боял от тяхното идване. А славяните може би наистина са изразили съгласие да дойдат българите при Дунава, както пишат унгарските летописци. За­щото точно тогава Византия твърде много притеснявала сла­вянските племена отвъд Дунава и често воювала срещу тях.

Ако погледнем в най-стария български летопис, ще узнаем и как се е наричал оня велик владетел, който довел българите в Охридската земя. Това е бил българският кан Ирник, който се е родил според Именника 215 години преди идването на Аспарух - в 465 г. Арменците наричат този наш кан Еран, а унгарците -Реан, но нашият летопис показва, че неговото истинско име е Ирник, а не Еран или Реан.

След победата на Ирник имало още много славни българс­ки походи към Дунава. През 538 г. тук дошли с войска двама български царе, Булгар и Дрогон, и в сраженията с тях били за­ловени с ласо византийските командири Константиол, Годила и Акум. А през 557 г. дошъл от изток великият кан на кутригури-те Заберган и достигнал до самия Цариград за страх и ужас на император Юстиниан. Нищо не можало да спре този неверо­ятен воин - нито Дългата стена, която се простирала от Черно до Мраморно море, нито най-добрият пълководец на Юстини­ан - прочутият Велизарий. И като видял, че българите-кутригу-ри вече са пред стените на крепостта, Велизарий приложил хитрост: накарал византийските конници да вържат на опашки­те на конете си дълги метли, та като излязат пред Цариград да се вдигне зад тях голям облак прах като че ли идва някаква ог­ромна и страшна армия. Хванал се Заберган на тази хитрост и се оттеглил от Цариград. Но лъжата скоро се разбрала и на следващата 558 г. през Дунава минала нова голяма войска от българи и славяни.

Оттогава нататък не само българите, но и славяните започ­нали все по-често да минават Дунава. Защото българските победи окуражили славяните и другите народи и им показали, че Византия не е така могъща, както изглежда.

За славяните старите летописци казват, че не били твърде опитни във военно отношение, „но били силни най-вече със своя брой". Това твърде скоро показали и самите славяни. През 582 г. те изпратили към Дунава стохилядна войска, и тя задълго се нас­танила в полетата край Солун и Пловдив. „До ден днешен те жи­веят и спокойно пребивават в земите на ромеите, без грижа и страх - пише Йоан Ефески - Те пленяват ромейските войски и ги унищожават, станали са богати, имат злато и сребро, конски хер-гелета и много оръжие и се научиха да воюват по-добре, отколко­то ромеите... Те - които не смееха да се покажат вън от гъстите гори и не знаеха по-рано какво е оръжие освен две-три къси ко­пия." Славяните също като българите освободили старите племе­на, които заварили край Дунава, от тежките византийски данъци. Йоан Ефески пише, че те казвали на хората: „Излезте, сейте и жъ­нете земята си! Ние ще намалим вашия данък наполовина." А старите народи - траки, илири и сармати, които те заварили тук, харесвали тези думи и не помагали на византийските войски.

Още в онези далечни времена българите и славяните се настанили трайно при по-старите народи - траки, илири и сар­мати - и започнали заедно с тях да изграждат нова по-справед­лива държава на Балканския полуостров. Но византийците не можели да се примирят с това и непрестанно връхлитали осво­бодените от българите и славяните територии. През 597 г. бра­тът на византийския император Петър нападнал българите, ко­ито живеели край р. Янтра и антите в Добруджа, но българите го разбили, а антите се сражавали до последния човек и му при­чинили големи загуби. След това византийският пълководец Приск нападнал с голям флот българите, които живеели в Сингиндунум - днешният Белград, защото Византия не искала да остави тази голяма крепост в български ръце.

Дълго време българите и славяните живели в постоянни битки и войни с византийците и нито византийците можели да победят, нито българите и другите народи - да заживеят мирно и спокойно. Трябвало най-после да се появи някой голям побе­дител, който завинаги да изтласка византийците от земите край Дунав. И такъв победител наистина дошъл - това бил българс­кият кан Аспарух - третият син на Кубрат.

Когато хазарите завладели голямото царство на Кубрат, Ас­парух живеел в една висока кавказка планина, която византийците наричали Конската планина, а арменците - Дзиакан, което на техния език значи също Конска планина. В Кавказ — точно там, където е старата българска земя Балкария, и до днес се извисява тази прочута планина. Само че тя се казва вече Дзу-кан и Суган, защото сегашните народи, които живеят край нея, наричат конете ДЗУ или СУ.

Силна била войската на Аспарух, но трудно можел той да удържи своята планина. Защото столицата на българите, която се намирала в Кавказ - там където е днешният град Хумар, би­ла превзета с бърз хазарски набег и големият син на Кубрат, Бат- Баян, се покорил на хазарския каган.

„Предайте се и вие - предлагали вероятно на Аспарух и не­говите по-малки братя хазарите. Вашата столица е превзета. А ние не искаме от вас много - само да се наречете не българи, а хазари."

Но не познавали хазарите духа на онези някогашни бълга­ри, чиито прадеди преминали през пустини и планини, но запа­зили своята свобода.

И когато хазарите още веднъж пратили вестоносец при Ас­парух, него вече го нямало в планината. Той се измъкнал по тайни пътеки със своята войска и я повел към Дунава по пътя, по който минали великите канове Ирник и Заберган. А арменс­ките летописци, които единствени узнали как Аспарух се из­мъкнал изпод хазарския ярем, писали: „И от Конската планина - Дзиакан - побягна синът на Хубрат. А между българите и Черно море живеят три народа - гаш, курт, а също и сваните." Земите, през които минавал Аспарух, били населени с два на­рода - българи и анти, защото българите още около 550 г. жи­веели не само край Кавказ, но и по северните брегове на Черно море - Днепър и Днестър, а антите по същото време живеели край Днестър и Дунав и воювали неведнъж с византийците. За­това колкото повече приближавал до Дунава Аспарух, толкова по-голяма ставала неговата войска.

Хазарите пишат, че само българите от неговото бащино племе - оногундурите - били по-многобройни от пясъка в мо­рето. А освен това с Аспарух вървели и други племена и родо­ве - племето купй-булгар и антите от племето севери, които жи­веели на изток край р. Северски Донец. Труден бил пътят, кой­то избрал Аспарух в онази съдбоносна година. Зад неговия гръб връхлитали дивите хазарски племена, а срещу него стояла голямата Византийска империя, която точно тогава била победила мощните араби.

Затова Аспарух направил отначало също като брата си Котраг - укрепил се на един голям остров, който арменците нари­чат Пюки, а също в съседните с него укрепления, които бълга­рите наричали на своя език Онгьл. А арменските летописци от­белязали: „Дунав се дели на шест ръкава и образува езеро и ос­тров, наречен Пюки. На този остров живее Аспарух, синът на Кубрат, който побягна пред хазарите от Българската планина и прогони аварите на запад.".

Голямо безпокойство обзело византийския двор при тази новина. Затова срещу Аспарух тръгнал не някой обикновен во­еначалник, а самият византийски император, който събрал войска от всички азиатски и тракийски градове. Така в земите край Дунав станало най-голямото сражение на VII век - огром­ната византийска войска срещу многобройните българи на Ас­парух и съюзените с тях славяни. Но нямали българите свой ле­тописец, и само византийците са писали за тази война. Затова ние и до днес не знаем какво точно е направил Аспарух и него­вата най-велика битка остава тайна за нас.

Но колкото и малко да знаем за тази епохална битка, не­съмнено е едно - Аспарух победил в пряко сражение самия ви­зантийски император. И не само го победил, но преследвал не­говата армия от Дунава чак до Варна - повече от 100 километ­ра. Императорът, като видял, че ще загине неговата войска, съг­ласил се да плаща на българите данък, а земята покрай Дунава и Черно море - да стане завинаги българска земя.

Така след два века епични борби с византийците, българи­те ги прогонили от дунавските земи и създали тази страна, ко­ято оттогава, та чак до днес се нарича България. „И по името на тези българи се нарекла България" - писали някога папските легати. Защото за тях било очевидно, че България носи името на българите, доведени от Аспарух. Трябва да се помни и още нещо - в арменската география бащиното племе на Аспарух -оногундурите - се нарича БЛГАР (БЪЛГАР), т. е. точно така, както се казва нашият народ. Явно е, че ако Аспарух беше на­ричал народа си с някакво друго име - например булгар, както ни казват турците и татарите; или балгар, както ни казват сла­вяните; ние нямаше днес да носим името българи, а щяхме да се наричаме булгари или балгари. Но някои хора, които явно не са чели текста, в който народът, воден от Аспарух, е наречен по арменски българ, се заблуждават, че името на древните българи е от тюркски произход, и мислят, че те наричали себе си булга-ри. Ако това беше вярно, името българи нямаше да бъде запис­вано от византийците още от У-У1 в. винаги с ударение на пър­вата сричка, както го произнася нашият народ.

Годината, когато се случило най-великото събитие в наша­та история - идването на Аспарух, се наричала по стария бъл­гарски календар „верени", което значи „година на дракона", а по днешния календар тя е 680 година.

Трудно било на византийците да преглътнат великата бъл­гарска победа. Затова техните летописци измислили един хитър разказ, за да поприкрият срама и безсилието ца своя император. „Когато войната с българите започнала - пишат те - императо­рът внезапно получил болки в палеца на крака и спешно оти­шъл на бани в Поморие, та затова българите успели да победят византийската войска и да я гонят от Дунава до Варна." Ако слуша човек този разказ, ще излезе, че Аспарух е победил съв­сем случайно - само заради болния пръст на императора и ако не беше този болен пръст нямаше днес да има България на све­та. Но тайната на победата не е била в болния византийски пръст, а в здравите български ръце, защото много пъти и преди това българите са побеждавали византийците и Аспарух е нане­съл само последния решаващ удар.

Скъпернически са се отнесли враговете на Аспарух към неговата грандиозна победа - опитали са се всячески да я при-низят. Но негов вечен и велик портрет ще остане завинаги го­лямата карта на Дунавска България, която оттогава се е появи­ла на света.

Нищо не казват византийските летописци за това колко го­ляма е била онази най-стара наша България, която създал Аспа­рух. И все пак не са могли да скрият нейния образ, затова нека надникнем в техните летописи. В тях пише, че когато Аспарух прогонил войските на Константин Погонат, той помолил седем­те славянски племена, които живеели между Дунава и Балкана, да се отдръпнат от своите предишни земи и да отидат на запад от тях и отвъд Дунава. В тези обширни опразнени земи се е настанил доведеният от него многоброен народ и това била първата част от новото царство - Мизия. Затова византийците векове наред след това наричали българите не само българи, но и мизи, по името на областта, която заел при идването си Аспа­рух. През същата година, когато Аспарух се настанил в Мизия, неговият по-малък брат Кубер преминал с народа си от запад и се заселил при Солун, Битоля и Охрид. А българите, които во­дел Кубер, били според византийците също твърде голям и до­ри огромен народ. Част от същите българи се заселила и по на изток - в Родопите и западната част на Тракия, където има мно­гобройни следи от тях и от славянското племе смоляни.

Така още по времето на Аспарух българите създали голяма държава на Балканския полуостров. В нея влизали трите тради­ционни български области - Мизия, Тракия и Македония, а съ­що крепостите Срем и Белград, където имало българи още от края на V век. Затова в Равенския летопис, съставен малко след създаването на България, пише, че „в Тракия, Мизия и Македо­ния българи живеят, които са дошли от Голяма Скития."

Пратениците на папата дошли през 870 г. в Цариград на съ­бор отбелязват, че когато българите дошли отсам Дунава, заели твърде обширни земи, в които влизала и Илирия, където е Бел­град и Срем, а също Дардания, където са Скопие и Ниш, и до­ри древния Епир, където днес е Албания.

Летописците на цар Иван-Александър, сочат в Манасиева-та хроника, че българите, които дошли по времето на импера­тор Константин, били многобройни и дори безчислени и заели цялата земя отсам Дунав - чак до Драч в Албания.

В онези времена, българите владеели и още една голяма те­ритория - земите отвъд Дунава и на изток - чак до река Днепър, защото, когато Аспарух дошъл в своята нова земя, той запазил тези свои стари бащини земи и ги съединил с новата държава. Под неговия жезъл се събрала ведно най-западната част от Ста­рата Велика България и новата България на Балканския полуос­тров. В този смисъл неговото царство било колкото ново, тол­кова и старо, тъй като старите земи в него били по-обширни от новите. Затова, макар Аспарух да дошъл тук в 680 г. - годината на дракона - ние днес трябва да отбелязваме началото на наша­та държава не в 680, а 515 години преди това - в 165, когато е възникнало българското царство край Кавказ, от което по-къс­но е излязъл Аспарух.

4.2. Укрепването на българската държава на Балканския полуостров

Когато българите прогонили византийците и заживели спокойно в своето ново голямо царство, първата тяхна грижа била да го защитят от всички страни, както правили в своите предишни държави.

Още с идването си отсам Дунава те започнали да строят и възстановяват крепости и да издигат големи насипи и диги, за да не могат византийците внезапно да ги нападат по суша и море. В един стар летопис пише, че Аспарух издигнал голяма стена меж­ду Дунава и Черно море и построил крепостите Дръстър и Плис­ка. По-късно, когато Тервел, синът на Аспарух, заселил областта Загоре, българите достроили и крепостта Берое и я преименува­ли на Боруй, което на техния език значело „цитаделата, крепост­та". Почти всяка нова българска крепост получавала име от ези­ка на Аспаруховите и Куберови българи: Анхиало било преиме­нувано на Тутхон, Лихнида - на Охрид, а реката Аксиос - на Вардар, което значело Голяма, Широка река. И понеже някога в своята най-стара земя Балхара българите имали шест прочути града, които се наричали Варну, Мадар, Шуман, Канд, Хумар и Балх, същите имена се появили и в новата българска държава, дори някои от тях са запазени в България и до днес, а заедно с тях дошли и древните имена на планини и върхове - Чука и Бал­кан, които и до днес се срещат в древната Балхара.

Мощна била със своите многобройни крепости българска­та държава и затова в онези далечни времена българите имали сили не само да пазят себе си, но и да помагат на съседните на­роди. Когато византийците свалили от престола своя император Юстиниан и го наказали с отрязване на носа, българският кан Тервел вдигнал цялата своя войска от българи и славяни и го върнал отново на царския трон. За тази своя голяма помощ Тер­вел получил като награда почетната титла кесар и областта За­горе на юг от Стара планина. А когато арабите превзели в 718 г. Солун и застрашили Цариград, Тервел ги обсадил в крепост­та и избил над 20 хиляди от тях.

Но макар българите да спасили византийците от тази най-голяма някогашна беда, щом Византия се съживила, обърнала бързо оръжието си срещу България. Затова с право бащата на Борис - Пресиан - по-късно писал: „Българите направиха мно­го добрини на християните, но християните ги забравиха. Но Бог вижда, Бог всичко вижда."

Трима византийски императори се опитали да съборят българското царство, но и тримата претърпели срамен про­вал, вероятно защото Бог пази от гибел честните и самоот­вержени народи.

Първият бил Юстиниан, който скоро забравил как Тервел го спасил от позор, и в 708 г. тръгнал да съсипе България. Всичко свършило с това, че Тервел го обсадил и той от страх и яд прерязал жилите на своя кон и избягал тайно в Цариград, а войниците си оставил на произвола на съдбата.

Вторият бил Константин Копроним, който първо се опитал да завладее България по суша, но в 760 г. бил разбит в проходи­те на Балкана. След това два пъти се опитвал да я превземе по море, но първия път българите избили моряците му, а втория път буря унищожила огромната му флота. После същият Константин вече се опитал да победи с баяния и магии, но кан Кардам избил цялата му войска заедно с пророка-магьосник Панкратий.

Третият император, който тръгнал срещу българите, бил Никифор, но в България той изгубил не само своята армия, но и главата си.

Трудно било да се воюва с българите, защото срещу тях не помагали нито оръжията, нито хитростите. През 763 г. щастието за миг като че ли се усмихнало на византийците, защото българи­те след една загубена битки убили виновния кан Телец, а на прес­тола се промъкнал византийският шпионин Сабин. Но болярите бързо усетили бедата и го прогонили с думите: ,Чрез теб Бълга­рия ще загине!", а името му после изличили от списъка на своите царе, затова в най-стария летопис след Телец стои празно място.

В 791 г. Константин Копроним подкупил няколко царед-ворци да свалят българския кан Телериг, но и тук ударил на ка­мък. Хитрият Телериг се престорил, че иска да бяга от трона и писал на Константин: „Съобщи ми кои са твоите хора, за да мо­га да тръгна заедно с тях.". Зарадвал се императорът и веднага съобщил на Телериг имената на своите шпиони. А той това и чакал - изловил ги и до един ги избил. „Тогава — пишат визан­тийските летописци - императорът изскуба много от белите си коси от гняв и мъка" - толкова голям бил срамът му, че бълга­ринът го е надхитрил.

В онези далечни времена чуждите народи мечтаели за Бъл­гария. „В Преславец искам да царувам - казал руският княз Светослав на майка си Олга - там има всякакви земни блага." Добре се живеело в българската държава и това признавали до­ри най-големи врагове - византийците, макар никак да не оби­чали българите. Затова един техен военачалник писал: „Те -българите - бяха някога най-справедливият от всички народи и затова градовете и племената се присъединяваха към тях доб­роволно". Всеки в България - бил той българин, славянин или дори грък - знаел, че с доблест и чест може да стане командир, велможа или дори пръв болярин в царството. Затова в старите български надписи откриваме боляри с най-различен произход: българи като Исбул, Мостич, Чепа, Корш и Тук, славяни като Славун и Драгомир и дори византийци като Кордилас и Грегорас. Но оня, който ставал в тази държава богат и големец, тряб­вало да помни, че голямото богатството е дар от Бога и затова трябва да помага на държавата да устои.

Докато българите се водели по своя стар закон, трудно би­ло някой да ги победи, защото нито оръжията, нито подкупите и хитростите помагали срещу тях. Но когато държавата им се разширила, защото към нея се присъединили доста много съ­седни племена, у някои хора започнал да се проявява стремеж да се обогатяват с хитрост и лукавство и да се издигат не по доблест, а по произход.

По онова време рухнала от своите пороци и от чуждите врагове една голяма държава — Аварският каганат. Тогава царувар Крум - победителят на Никифор. И понеже канът знаел, че това, което станало с аварите, може да се случи и с България, решил да изнесе на своите боляри малък урок. Извел пред тях пленени от него авари и ги запитал: „От какво мислите, че по­гина вашият предводител и целият ви народ?" Те отговорили: „Понеже взаимните клевети се умножиха и погубиха по-смели­те и по-умните; и още понеже насилниците и крадците станаха съобщници на съдиите; също така и от пиянството. Освен това и от подкупничеството, също и от търговията. Защото всички станаха търговци и се мамеха помежду си. И от това произлезе нашата гибел."

Така предават разговора на Крум византийските летопис­ци, а ето какво направил той след това: „Като чул думите им, обърнал се към всички българи и им заповядал да спазват след­ните закони: Ако някой обвини някого, да не бъде слушан пре­ди да бъде вързан и разпитан. И ако се окаже, че той клевети и лъже, да бъде убит. Не се позволява да се дава храна на онзи, който краде. Или ако някой се осмели да направи това, имоти­те му да бъдат отнети. Заповядал също да се строшават крака­та на крадците и да се изкоренят всички лозя. На всеки, който проси, да не се дава малко, но да бъде достатъчно задоволен, за да си създаде имот и да не изпадне пак в нужда."

Тези разпоредби Крум направил, за да може всеки бълга­рин да живее не от измама и клевета, нито от кражба или про­сия, а единствено от своя труд. А също, за да не могат по-слабите хора да разсипват своя живот и имот чрез пиянство, както направили някога аварите. Чрез всичко това Крум укрепил бъл­гарското царство и показал на българите по какъв начин трябва да ръководят себе си, за да бъда винаги силни и богати.

Някои казват, че великият Крум сам измислил тези закони и преди него българите не са ги познавали. Но това не е вярно, защото и днес в планината Имеон се срещат закони, които твър­де много приличат на Крумовите. Така например на 15 август 1999 г. в древния град Балх (днес в Афгатистан) трима крадци, откраднали от държавата три милиона долара, са наказани със счупване на краката. Макар там вече да живеят други хора, а не древните българи, в онези места още се тачи стария български ред и дори нещо повече - когато там искат да похвалят някой човек, казват „Красив като българин" или „Работлив като бъл­гарин", или „Стегнат като българин", защото за онези хора бъл­гарите са олицетворение на ред и красота. И в някогашната Волжка България е имало същите строги закони като тези, ко­ито е обявил Крум. Там крадците и измамниците, и дори прос­то нехайните войници, се наказвали със смърт, защото волжки­те българи не можели да търпят дори и обикновеното човешко нехайство.

Навсякъде, където са живели някога българите, е имало ед­ни и същи строги, но справедливи закони. Ето защо Крум не е измислил своите прочути закони, а просто ги е припомнил на българския народ, защото виждал, че се появяват изкушения да се хитрува, клевети и пиянства, а с хитрости, интриги и безгри­жие силна държава не се гради.

За чуждите народи българските закони изглеждали прека­лено строги. Но за българите те са били винаги най-добрите за­кони на света и ако някой не ги е спазвал, те му казвали с уп­рек: „Ти българин ли си? Как може да лъжеш или клеветиш." До миналия век в Македония - най-старото българско гнездо на Балканите, когато хората е трябвало да обяснят какво значи българин, казвали: „Българин е който не лъже, не краде, не сме­ня вярата си за печена кокошка."

Византийците заради тези строги закони и нрави смятали българите за груб и варварски народ. За тях била дива и груба и старата българска вяра в слънцето, макар че именно на нея се опирал българският закон. Когато веднъж един византиец за­почнал да се присмива на българската вяра и никак не искал да се съгласи, че Слънцето е бог, Омуртаг строго му казал: „Не унижавай нашите богове. Те победиха цялата ваша империя." Защото Омуртаг - синът на великия Крум - съзнавал, че всич­ко, което са постигнали българите, се дължи на техните тради­ции: древната им чест и слънчевата им вяра. Циментът, чрез който българите изградили своето силно царство в тези земи, били техните закони. Чрез тях те успели да споят в едно цяло различните народи, които заварили тук и да направят от тях здрава и силна сплав - българската държава.




Каталог: books
books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето
books -> В обятията на шамбала
books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж
books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год
books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов
books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год
books -> Книга 2 щастие и успех предисловие
books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга
books -> Тантриското преобразяване


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница