Петър Добрев Увод

В своя стремеж да обрисуват древните българи като ниско-развито степно племе, някои автори на учебници започнаха да представят дори своя единствен източник - хрониката на Заха­рий Ритор - в крайно изопачен вид. От нея те цитираха само втората част, където са изредени народите, живеещи в палатки, и изцяло пропускаха първата част, където древните българи са посочени на първо място между народите, които имат градове, а чрез това и на челно място в културно отношение между всички придошли от изток племена.

Втори още по-голям удар получи тюркската теория, когато след дълги търсения най-после бяха открити цялостни надпи­си, оставени на езика на Аспарух. Те бяха идентифицирани по това, че в тях широко се срещат древните български титли БО-ИЛА, КАВХАН, ИЧИРГУ, ЖОПАН, ЗЕРА и др. Тези надписи поднесоха на науката най-голямата изненада: езикът, на който са написани, се оказа в граматично и лексикално отношение различен от тюркските езици и същевременно близък с езици­те, които се говорят в долините на Памир и Хиндукуш - в онзи район, където според историческите източници се е намирала българската прародина.

Да направим сега кратка равносметка. Крайъгълен камък на нашата ранна история в течение на целия XX век е била те­орията, че древните българи са били малобройно, номадско, степно племе от тюркски произход. Същевременно разборът на тази теория показва, че всички елементи, от които тя се състои, са обременени от сериозни научни недоглеждания и недоразу­мения. Вместо малко племе древните българи се оказват голям и многоброен народ, вместо номади - народ с древна култура, който дори след сътресенията, преживени при преселението към Кавказ, в по-голямата си част е живеел в постоянни сели­ща и градове. Вместо степен народ, те се оказват народ, който през най-древните периоди от своя живот е предпочитал да жи­вее в плодородни и защитени планински долини. И най-накрая вместо тюркско племе, те се оказват народ, чийто език е бил сроден със специфичната група памирски езици.

Голямото бяло петно, каквото дълго време е представлявал проблемът за древните българи, е било запълнено вместо с доб­ре премерени и проверени научни истини, с разнопосочни заб­луди и илюзии. Някои от тях са породили метастази в научно­то мислене, каквато е например стихийно появилото се увлечение да се считат всички тюркски народи по света за наши пре­ки роднини и да не се забелязват нашите истински роднини, скрити в далечните долини на Памир и Хиндукуш.

Повечето от тези научни грешки нямаше да се случат, ако бяха анализирани внимателно поне византийските хроники, от които личи, че българите са били древен и голям народ - дос­татъчно голям, за да изтласка от Балканите многобройните го­ти, а след това да поиска и от славяните да опразнят за него ед­на обширна плодородна област.

Ето защо днес е крайно време да се коригират основите на нашата българска история - да се възстанови точно и грижли­во нейният най-древен фундамент. За да стане това, са нужни дружни усилия на множество изследователи, а не непрекъсна­ти спекулации, водещи до отклоняване на историческата наука от руслото на научната обективност и истинността.

В заключение ще отбележа и това: има народи, които от ед­ното нищо са създавали история, а има народи, които са пре­върнали великата си история в едно жалко нищо. За да избег­нем такава участ, трябва най-после да започнем да гледаме на историята си не като на придатък към политиката, а като на све­щен и неприкосновен храм, в който се допускат само добре проверени и отсети от вековете исторически истини.

Затова беше написана тази сага за най-загадъчния и най-онеправдания от историята народ в Европа - древните българи.