КОГАТО СТАНЕ ВРЕМЕ ДА СИ ТРЪГВАТЕ

КОГАТО СТАНЕ ВРЕМЕ ДА СИ ТРЪГВАТЕ

Днес Истанбул е забележителен град. Той се гордее с едно от най-оживените пристанища в света, както и с богатата си история. Днес белезите на мюсюлманската култура са навсякъде.

Малцина са посетителите, които биха предположили, че този град – познат някога като Константинопол – се е намирал в центъра на християнството в продължение на хиляда години. Той е управлявал огромна империя, начело на която бил Христос, дълго време, след като Рим бил плячкосан от варварските племена. В продължение на векове той бил считан за непревземаема крепост на християнската вяра.

Но Константинопол и славата му били пометени. Трагичната участ на този град днес има да ни каже нещо важно за духовното оцеляване.

Ние проследяваме древните писма по западния бряг на Турция, търсейки техните седем дестинации. Писмата са били изпратени от Великия Лекар Исус Христос чрез апостол Йоан до седем различни църкви, намиращи се в различно здравословно състояние. В тази глава ще разгледаме едно място, наречено Тиатир – едно от писмата е адресирано до църквата в този град. Днес каменен саркофаг, използван за погребения, е единственият артефакт, все още говорещ за това място. Надпис на гръцки споменава името: “Тиатир.”

Апостол Йоан изпратил Христовата вест до Тиатир от един остров, остров Патмос, на който бил заточен. По това време Тиатир бил процъфтяващ град, важен търговски и промишлен център. Градът станал известен с цеховете си за тъкане и боядисване на вълна. Всъщност, първият обърнал се към вярата чрез проповядването на Павел, била Лидия, една жена от Тиатир, търговка на пурпурни стоки.

Ето как започва писмото до Тиатир: “Зная твоите дела и любовта, вярата, служението и търпението ти и че последните ти дела са по-много от първите” (Откровение 2719). Първо е предадено едно насърчение. Христос цени любовта и вярата на тези вярващи. Писмото започва с насърчение, защото Великият Лекар има да предаде някои неприятни новини. Вярващите в Тиатир ще трябвало да се изправят пред вземането на трудни решения. Христос хвали тези християни. На практика Той казва:

- Израствате и това е добре. Но за да продължите да израствате, ще трябва да приемете някои трудни факти.

Очевидно общността на вярата в Тиатир в даден етап от развитието си е престанала да израства. Тя изчезнала. Защо? Нека разгледаме диагнозата, поставена в Христовата вест до тази църква.
Но имам против тебе това, че търпиш жената Езавел, която нарича себе си пророчица и която учи и прелъгва Моите слуги да блудстват и да ядат идоложертвено. И дадох й време да се покае, но не иска да се покае от блудсттвото си (Откровение 2:20,21).
Тук Исус използва символичен език. Той говори за определена заплаха, за определена болест, пред която са изправени тези вярващи. И Той използва образа на Езавел. Езавел била зла царица от старозаветните времена, въвела израилевите чада в идолопоклонство. Тя ги отклонила от посвещението им на небесния Бог. Въвела ги в неморални сексуални практики, които били част от различните култове на плодородието.

Така че вестта на Исус към Тиатир е:

- Нещо става – във вашата група, във вашата църква, – което отклонява хората от истинското поклонение, от здравословното посвещение.

Разбира се, всяка общност на вярата си има своите проблеми. Нито едно църковно тяло не е съвършено. Но това е проблемът, който Великият Лекар посочва. Тиатир отказва да се покае. Било му е дадено време, но той продължава да постъпва неморално. С други думи, с отклонилите се водачи е било разговаряно. Имало е известна намеса. Имало е опити да се покаже на хората, че онова, което вършат, е вредно, че то противоречи на вярата в Христос. Но проблемите продължават. Неморалността продължава. Религиозните злоупотреби продължават.

Писмото говори именно за тази ситуация.

Проблемът в Тиатир е проблемът на духовното прелюбодейство. Прелюбодейството е незаконно съединяване с човек, който не е истинският ви брачен партньор. Прелюбодейството говори за невярност. То е нарушаване на святата брачна клетва. По същество това писмо касае един цял период в църковната история – периодът на Мрачните Векове. Християнската църква, символизирана с Тиатир, е била невярна на истинския си любим, Исус Христос. Тя е нарушила клетвата си за вярност на своя Господ.

Обърнете внимание на това проницателно твърдение за този период от историята: “Християнството се превърна в официална религия в Римската Империя и зае мястото на езичеството. Християнството такова, каквото съществуваше през Мрачните Векове, би могло да бъде наречено “покръстено езичество”” (“Църковна история,” век 2, глава 2, част 7).

Разбира се, в мрака все още светела светлината. През целия период на Мрачното Средновековие Бог е имал хора, верни на Неговата истина. Те се опитвали да се държат здраво за Исус, Светлината на Живота.

Но как да стане това? Това е било въпрос на духовно оцеляване.

Как да оцелеете, когато средата около вас стане отровна? Как да оцелеете, когато вашата общност на вярата се разболее? Може би това е група, която в миналото се е грижила за вас. Може би това е църква, на която държите. Искрено желаете да оздравее, но състоянието й става все по-лошо и по-лошо. Какво да правите?

За да разберем къде ни отвежда Великият Лекар с това писмо, трябва да посетим още едно место в Турция. Тъй като кризата, с която се сблъскал Тиатир, била криза, пред която бил изправен и друг град, но в много по-голям мащаб. Това било част от сблъсъка на империите. За да разберем какво се е случило с Тиатир, трябва да отидем на местото, познато някога като Константинопол.

През 324 г християнският император Константин решил, че това място ще стане източната столица на Римската Империя. Той му дал името си и през следващите години Константинопол процъфтял с великолепна катедрала, кралски замък и хиподрум. Когато Рим паднал под властта на остготите, Константинопол останал единственият и главен страж на християнската цивилизация, главата на новата Византийска Империя. Но още от началото той представлявал необичайна смесица от езически вярвания и християнски ритуали.

Има една сграда, известна като Кръглата Колона; някога на върха й е имало статуя на император Константин. Каменната фигура държала в ръката си кълбо, в който според преданието се намирала част от кръста на Христос. Но със същата тази статуя императорът бил представен като езическия бог Аполон. Били съчетани християнски и езически символи. Константин искал да угоди на всички. Днес тази сграда е една от основните джамии на Истанбул, а на четирите й ъгъла се намират характерните минарета. Но някога тя е била най-великолепната катедрала на християството: Хагия София, Света София, Църквата на Светата Мъдрост. Този молитвен дом бил построен от Юстиниан, най-могъщия византийски император. Той създал едно от най-големите места в света, покрити с един-единствен купол. Изглеждал така, сякаш самото небе го поддържа. Всеки звук на това място отеквал отчетливо до най-далечните кътчета на църквата, чак до окъпаната в светлина галерия. Създавало се чувството, че Бог чува, че Бог изслушва всяка издигната към Него молитва. А разпрострялата се необятност на този огромен купол загатва за безкрайността и неограничеността на Господа на небето и земята.

Хагия София е било красноречиво заявление на вярата.

Но това е било само едно от заявленията, които Юстиниан и другите императори трябвало да направят. Дворецът Текфур е бил императорската резиденция по време на последните векове на Византия. Бил пълен със сребро и злато, със сатен и коприна. Бил пълен, както възкликнал благоговейно един посетител, “с най-изрядните неща на тази земя.” Все пак, Константинопол бил столицата на огромна империя, простираща се по цялото Средиземноморие. Тя достигала до Испания и Египет. А императорите трябвало да живеят с определен стил; те трябвало да създават все повече и повече внушителни и импозантни паметници.

Хиподрумът бил огромен стадион за надбягвания с колесници, построен да съперничи на Колизея в Рим. Гражданите на Константинопол се стичали в Хиподрума, за да наблюдават състезанията на героите си. Всяка колесница била подкрепяна от определена група, тези групи прераснали във фракции, които от своя започнали да се опълчват една срещу друга. Двете доминиращи фракции – Сините и Зелените – се превърнали в яростни и кървави съперници.

Хората от Константинопол можели да провеждат и заплетени теологични дебати. Тук са се провели много от църковните събори. В Константинопол участниците разисквали за естеството на Триединството и статута на Христос. Един от посетилите града духовници пише: “Ако питате за цената на хляба, в отговор ще ви кажат, че Отец е по-висш, а Синът е по-низш. Ако попитате: “Готова ли е банята ми?” в отговор ще чуете, че Синът е бил създаден от нищото.” Тези граждани са били добре обосновани в мистичната теология. С лекота повтаряли кредото на вярата. Но със следващото си дихание те можели да извършат кръвожадно убийство на Хиподрума.

Някои от най-красивите сгради на Константинопол са били опожарени и плячкосани по време на бунтовете, избухнали заради големите данъци на Юстиниан. За изграждането на паметниците си той се нуждаел от все повече и повече пари. Сините и Зелените излели възмущението си на улицата. Дори унищожили църквата, която по-късно била възстановена като Света София.

Но Юстиниан успял да привлече фракцията на Сините на своя страна. След това той наредил убийството на 30 000 Зелени на Хиподрума. В продължение на много дълго време този град подхранвал комбинацията от твърде интелектуална теология и твърде не-християнско насилие. Изтънчената доктрина и заплашителната жестокост се оказали случайни познати. Те унищожили Константинопол.

Случвало се и нещо друго, което до голяма степен засегнало византийската столица, градът на Босфора, свързващ Европа и Азия. Отоманските турци се превърнали в доминираща сила в региона. Те основали своята собствена Отоманска Империя и тя бавно започнала да подяжда Византия. Християните в Константинопол били здраво укрепени против атаки както по суша, така и по вода. Чувствали се в безопасност зад укрепленията, които включвали три редици масивни стени. Черпели увереност и от големия паметник, който били издигнали в чест на Бога – голямата катедрала. Все пак, олтарът бил от чисто злато, отрупан със скъпоценни камъни, а за построяването на великолепния амвон отишли парите от пет години данъци от Египет.

Да, Константинопол бил много богат град. Но енергията му отслабвала. Населението му намалявало. Сферата му на влияние се свивала. Духовният му живот пресъхвал. Според Чарлз Дийл, един от авторитетните специалисти по Византийската Империя, Константинопол бил “град на безсрамна поквара.” Той пише, че в началото на VІ век “неестествени пороци се проявявали посред бял ден.” В Константинопол е имало деца-проститутки, пристрастени към хазарта свещеници и население, което много държало на кръвожадните спектакли в Хиподрума. Тук хората можели да се придържат към религиозните си спомени, но е имало твърде малко белези на духовно съживление.

Най-накрая отоманските турци обсадили града. Насочили много оръдия, за да разрушат стените. Довели 12 000 елитни войници, наречени еничари, за да се преборят с отбраната на града. През 1453 г Константинопол бил превзет от турците. Градът бил опустошен. Много от жителите му били посечен. Това бил краят на могъщата Византийска Империя.

Всъщност Константинопол бил обречен десетилетия преди това. Всички белези били налице. Вътрешното разложение било ясно. Градът от дълго време намалявал.

Ужасното клане можело да бъде избегнато. Но, разбира се, много трудно било да се изостави любимият град, да се изостави домът. Трудно било да се изоставят паметниците. Трудно било да се изостави великолепната катедрала. Чак до самия край много от жителите на града смятали, че Бог по чудодеен начин ще се намеси, за да ги защити. Та нима те не са се борели с враговете на християнската вяра? Нима не са се борели с мюсюлманите?

Естествено, невъзможно е да оспорим подбудите на хората, така храбро сражавали се край стените с турските завоеватели. Много от тях са били истински герои. Но тяхната криза ни представя поразителната картина на духовната криза, с която всички ние можем да се сблъскаме. Има моменти, когато религиозният ни дом става опасно място. Има моменти, когато домът на вярата ни се разболява. Има моменти, когато той просто се свива до размерите на крепост.

Гледаме навън, към големия лош свят. И сме сигурни, че това е правилното ни място, че това е мястото, което трябва да защитаваме. Но не се вглеждаме какво става вътре в духовно отношение. Не обръщаме внимание, че болестта вън вече е прескочила стените; че тя вече е разболяла и това, което е вътре. Това е опасността, против която предупреждава Исус във вестта си към вярващите в Тиатир. Той говори на обсадените вярващи, чувстващи се заплашени от огромната Римска Империя. Говори на вярващи, които стоят на стените с оръжия, насочени навън. И им казва:

- Вижте какво става вътре. Болно е. И няма да става по-добре.

В предупреждението Си към Тиатир Исус използва символа на Езавел, покварената царица, въвела древния Израил в идолопоклонство. И ето какво казва Той:

Затова Христос символично хвърля Езавел в болничното легло. Той казва:

- Вижте, това е опасна болест. Не можете съвместно да съществувате. Не може да съжителствате. Трябва да се справите със злокачественото състояние.

По-нататък Исус казва и това: “Но дръжте това, което имате, докле дойда. И на този, който победи и който се пази докрай, за да върши дела, чисти като Моите, ще дам власт над народите” (стихове 25,26). Предизвикателството е да се държите за това, което имате, за вярата, която имате. Предизвикателството е да поддържате здрава вярата си, която принася плод в “делата” на Исус.

Как да постигнете това в една болна среда? Как да постигнете това, когато домът на вярата ви стане място на духовна болест?

Разбира се, няма отговор, приложим към всяка ситуация. Няма правило, което да важи за всяка духовна среда. Затова в писмото Си Великият Лекар не посочва закон за всекиго. Но в това писмо можем да видим един много важен принцип. Можем да видим нещо много важно в начина, по който Великият Лекар описва Самия Себе Си. “Това казва Божият Син, Който има очи като огнен пламък и Чиито нозе приличат на лъскава мед” (стих 18). Начинът, по който Исус е описан във всяко едно от седемте писма на Откровението, е свързан с всяка отделна вест. И тук виждаме Исус с “очи като огнен пламък.” Какво предполага това? Предполага един, чийто поглед прониква дълбоко. Предполага поглед, който прогаря повърхностното, който прогаря претенциозното – поглед, пронизващ сърцето.

Вярвам, че Великият Лекар ни казва:

- Отвори очите на сърцето си.Виж какво става около теб. Не се заслепявай, защото всичко изглежда толкова добре познато. Не се заслепявай, защото си гледал колко лошо е всичко навън.

Това е трагедията на Константинопол. Хората в този град се държали здраво за духовния си дом. Държали се здраво за формата на религията. Но силата й била отминала.

Има и нещо друго, което забелязваме в описанието на Исус в това писмо. Нозете Му са като лъскава мед. Какво предполага това? Предполага, че Исус е способен на твърди, на решителни стъпки. Там, където стъпва, земята трепери. Приятели, понякога трябва да предприемем твърди стъпки. Понякога трябва да предприемем решителни стъпки. Понякога трябва да си тръгнем.

Жителите на Константинопол имали достатъчно доказателства, че е време да си тръгват. Но те просто не можели да ги забележат. Разбираемо е, че са искали да се държат за любимия си дом. Та той някога е бил център на християнската цивилизация! Ние също бихме могли да имаме основания – добри основания, - да се държим за религиозния си дом. Но понякога домът може да се превърне в болно място; понякога домът може да стане разрушително, насилническо място. И трябва да разберем кога да си тръгнем.

Не можем просто да си затворим очите и да се свием зад стените. Не можем просто да насочим оръжията си към онова навън. Понякога трябва да осъзнаем, че вътре са навлезли скръбта и смъртта. Понякога трябва да си тръгнем. Не желаем да се държим за познатото, докато болестта доведе до смърт. Не желаем да бъдем заключени в кутията на онова, което сме свикнали да правим. Не желаем духовният ни живот да бъде пожертван само защото не можем да се преместим, само защото не можем да напуснем.

Можем само да се чудим какво ли е станало с добрите вярващи в Тиатир. Дали са се събудили преди “Езавел” да е отнела най-доброто от тях? Или очите им са останали заслепени – докато е станало твърде късно?

Моля, запомнете, че Небесният ви Баща в този момент работи за духовното ви здраве, за духовното ви изцеление. Иска Му се да може да ви каже:

- Зная делата ти, любовта ти и служенето ти, и вярата ти.

Иска да знае, че израствате духовно.

Така че не допускайте никаква друга лоялност да попречи на връзката ви с Него. Не допускайте фалшивото чувство на дълг да ви накара да останете в някоя разрушителна ситуация. Може да последвате решителните стъпки на Христос, чиито нозе са като лъскава мед. Може да повярвате, че Той ще ви покаже по-добро място. Ще ви отведе в местото на свободата. Ще ви отведе там, където може да израствате.

Затова ви подканвам да се посветите още в този момент – да се посветите да отидете там, където Христос ви завежда. Може да разцъфтите там, където се намирате. Или може да излезете от града, от разрушителната ситуация. Затова вижте къде се намирате през очите на Исус, вижте нещата от Негова гледна точка. Обещавам ви, че когато последвате Исус там, където Той ви води, ще сте в безопасност. Обещавам ви, че ще ви отведе в дома, към който принадлежите. Нека да се помолим: