Пламен пенев дневник от другия ден
Изтегляне 0.98 Mb.
|
.ІІ. Светът се разделя със себе си пред голямата своя причина с помислени движения и светлини някъде все още живи незнайно някога през този праг преминали Четем или си мислим че разчитаме книги сладостно унесени загледани през тяхната действителност без друга работа да ни е дадена приживе и никакво участие в движението с видимите сенки Времето в привидните неща остава с липсващия мирис на морета от наши сънища далечни които вече никога не ще пребродим забравени сами сред собствената паяжина с книгите И зад предела на света една земята още неродена Дали потъваме в морето или с онази светлина над нас в различно някакво небе отиваме където няма никакви щурци да вплитат песента си в мъртво пладне неподвижно средище с друга свобода дарено Светът потръпнал цял от удар на весло в ръка невидима .І. Една звезда безсилна и прекрасна в клетките на времето пробуждане Къде е образът свещен и нероден несрещнат с пътеките преминати от дните безцветно и неясно тела дихания кънтящи Разтворена душа жената приближена със очи искрящи през своите невидими стъкла мълчи от дим и мисли само притежавана Навярно топъл бронзов профил вечно обитава в забравените граници преминала през парка и няма разказът безплътен там в алеите с нас да се пресрещне или безславно себе си да преразкаже Какво ще притежаваме и то ще ни подмине през всичките прегънати стада години облаци на падналите ангели сред нас които се разхождат неразбрани изпълват и заселват преходи бездомни ничии видения приземните владения небесните градини Живот привиден и отдавна мъртъв от свят тъй жалък изоставен в скръбните си дни незнайно как останал да прехожда с повтаряни безкрайно светлите несретници – умора след несметно отегчение тъга по улици далечно мъртви пресилени с ехтящи хорове невидими и гласове .ІІ. Мястото е странно което обитаваме и то изцяло ни съдържа Не помним ничии неща от времето само леките стада сърни души и спомени Тогава има някакъв порядък във всичките разместени сюжети – огледала безсилно натрошени и няма никога към своя порив да се върнат но има смисъл и надежда в цялото това присъствие Отдадени на всички горди далнини едничка светлина сред цялата вселена Една е равнината която ни познава и ние я познаваме вечните мъгли миражи вечни сърцето с топлите сълзи Възвишен силует овална нежност с мечтани цветове болезнено красиви гледки Мечтаната земя все там където ни остави някога и ние я забравихме – сенки странници по странни хълмове Какъв повик и този полет без видима посока и видими следи Но птиците са там поглеждат в светли ширини от своите планети В зелените листа е слънцето от миналите и от дните предстоящи – дъждовни капки тихо ромолящи в нашите души Пресветлото лице и рамо очите живи в нежната река на времето с коси над хоризонти залези летящи и тази вечност която е деня Стълбицата вечна сред спящите листа в слънчевия ден Не може нищо толкова докрай да се изпее и да пренесем – онази цветна нежност по стълбищна тъга под дишащи дървета с вечните гори Какво е песента недосегната мелодия душа потънала изящно в стенещата нежност с цялата сънувана тъга – долината на цветята и все това което няма никога докрай да се разкаже напразните миражи смисъла на целия живот в създанието първо и последно .ІІІ. Красиво слънцето блести или желаехме красиво да блести Незабележими отминаваме дълбоко в нас каквото и да ни подканва и зове неспирно тиха пустотата и гори примамена от птици непознати с тяхната възхвала безпределна – в блестящи слънчеви лъчи любимата ни странстваща и неизвестна Не всекиму е позволено да живее там където пожелае вишните цъфтят когато сме без власт да спрем усещането за безименното преживяване Любимата без цветове лице познато прекосява храма край толкова невидими мечти .ІV. Вятърът и спящите върби сред нашия живот защо е все това сумрачно гробище незнайно от кога отглеждано край спящи и сънувани животи и звезди Залутана в скитащото тяло сянката на странно нашите треви В онези толкова високи планини сякаш нещо и завинаги живеем с невидими и странстващи места И нищо не задържат в себе си освен водата покрай нас с безкрайната тъга която е навсякъде или е въздуха обхванал в нежното люлеене всичките души толкова прозрачни и минаващи през викащите тайни в сянката от смътния пейзаж на нищото .V. Забравяме сред странните драперии на дните изгубени достойни изоставени цялата достойна почит сълзи посвещения Когато разпознаем нежното обичане наниза кристален с времето на стъпките облечени в очи лица понякога ни стопля тяхната последна истина – минаваме през светещи неща Кои коне препускат в утринта с ездачи в светлина незрима и висока там е стражът на нощта От кристалната и лека висина прииждаме и жажда неизречена Припомнен е заветът поемаме пътеката отместена от погледа на светеща гора и бледи кипариси светли символи са техните тела в тукашна далечна далнина преди да се повторят и разкрият с птичи песни в чистота лъчиста
в шумящата река на всички спомени далечни с една дантелена говореща гора на храмовата светлина и горди спомени блестящо вречени И ще намерим и тя ще ни намери онази сладостна насита в утринта С леките смирени длани познаваме своите жадни лета и слепи потоци забързани толкова верни Зримото приижда сред нашето задавено мълчание с всички странни неща които мислим че виждаме още по-странни неживяни от нас и всеки от живите .І. В дом на толкова осъдени сега е вече в нас това отлагано тогава време дърветата не са дървета а облаци от блясъци понесли извисеното небе до сянка тиха планината Понякога смъртта се връща към безсмъртие което ни е безразлично защото няма да го знаем не вижда никой своето безсмъртие ни своята забрава Времето което спира е повече безсилна вечност навярно въздухът навсякъде сред нас е цялото невидимо течение – безславен бродещ силует .ІІ. В мига най-тежък с цялото безсилие в сянката на тази планина стоим обхванала съдбата ни това нещастие от камък и горяща вечност привело дългата пътека с нашата съдба Смъртта през тъмната си сянка с хрилете на невидима митична риба която плува през кръвта на живите Покрай сияещото слънце облаци ята прозрачни насекоми и крилата сребърни изписват смисъла на времето Не зная и не помня вече нищо – нито мое нито чуждо преминало през друго място далеч от времената и годините Идеята за моста и липсващите думи от цялото събуждане Понякога с измисленото настояще сме направени Случайно преминаваме средата изоставили – горди и смирени едновременно Една е вечната реалност на това завръщане Някакви големи непонятни думи езикът на това завръщане несрещнати лице в лице и неизречени докрай – в изгубени фрагменти само разпознати и забравени Навярно всичко е напразно високомерие и бедност и смирение в едно и също одеяние по хълма на забравените фрески където е езикът на провисналия спомен от своето изгубено и неизменно привидение И никой никога не ще познае и няма да изписва Оставаме на хълма мълчалив с някакво напразно и неясно разкаяние и залез примирен настъпил покрай сенките – завинаги във тези празни стаи – цветя откъснати по здрач в градината с мириси отминали невидими и нощни хладни капки шепнеща роса Всичко сякаш в сферата ни изостави с този дом на дебнещи миражи Наред с приятните и топли блясъци в мрежи с мигове стаени неизбежни леки паячета с които винаги догаря залезът в стъклата на прозорците Там безмълвно прекосяват триери видения жени наметнати от вечни светлини и своя младост над дърветата по залез Няма никаква утеха на света времето е въздух винаги виси в неподвижното движение от вчера и от утре Тогава е нощта на цялото очакване отваря пролука навън и навътре Свободата самотна форма на мълчанието в изоставени градини Примиряваме се с външните неща всякога завинаги и неизбежно пресича времето чрез нас самото себе си Отдавна слушаме напразно растежа в стъпките далечни по улици спираловидни ръждясали стари фенери - смъртта – справедливост винаги късно постигната след безкрайното единствено неравенство на своя замислен живот .ІІІ. Позната мъглата есенната утрин а никога дотук не е достигала мълчи разглежда пътеките с дърветата когато дълго някога преди сега предълги мисли заселва Далечното завръщане в единственото време където само звездите са смъртни – време разширявай себе си с живи форми и познание в телата на душите и никога с опустошените потоци на живота и вярата отдавна вечно мъртва С кое измерена е силата и мъдростта в реалната протяжност Винаги децата са с усмивка през съня си и свое знание за мислите по тайната архитектура възвишеното тайнство восъчните пчелни клетки и на осата глинените укрепления Всичко от света е наша принадлежност и мъртвите в себе си го носим без мястото да се стеснява и то на нас да е омръзнало Продължаваме живота им с галерии дълбоки запустели корени тайните съществувания и нерушими коридори в слънцето Покритите огледала навярно притежават нещо толкова отдавна казано мириси и светлини през скритите огради преминават Постепенно ни превзе останахме в тази гледка необятна – широки и крайбрежни приливни вълни от плажовете южни вечно наши където бездните на мисълта отровата в душите никога не са били посявани Младостта всякога една и съща защото времето и слънцето са с наша възраст и тази светлина е наша през зримата далечина с всички смърти Какво ще видим в огледалото открито и то ще се разкрие себе си докрай ще ни разкаже Все ще дойде някога лицето светло под сводовете утринна луна и тихо с вятъра на слънчевия изгрев с тази земна вечна ведрина Когато идва чужденецът нещо светло и достойно има в есенната утрин познатата мъгла която никога дотук не е достигала ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ .І. В наколни жилища са нашите вселени приютени И никакъв херолд не възвестява неговото идване ние сме завинаги по тези брегове Царствено нощта се вдига към небето етоал Една горяща светла трепетна действителност без вечери и без запалена звезда Знаците ги вземат за знамения Какъв ще бъде тоя знак с бесовския танц в покрайнините на живота Сред крясъка безумен и тълпи безродни не ще изчезнеш малък пясъчен часовник Загаснали фенери до тихата тъга и стенеща кристална нежност С какво ще прекосим самотното безсмислие зорилите зари – пропасти безлюдни мъртви и тълпи Обречените легиони достигат хоризонта импровизираната артилерия целите невидими всичко толкова бездомно мерзко Къде изтича неведомата мъка за родната земя луна Сред тежко и митично унижение от гордото предание коя торба за бедната душа орисниците блудни изговарят в пустинни дни край странстваща пътека една мечта на своя залез Безкраен сняг над катафалката унесена и никаква надежда Прогонена и сомнамбулна вяра скита в сухите треви Какви тълпи през тук оттатък хоризонта Всеки трябва да се труди в несвършващо поле на луди и забравени Напразно всичко е раздадено – има толкова часовници които времето отмерват и нежни далнини пространствата огласят Толкова бедно светещото царство от запалени луни кое възмездие с дела многовековни призовахме къде сме с всичките отложени надежди и видения Защо е целият порой на мъртвите родени и това проклятие Накрай света е нашето спасение навсякъде очакват нови светове бреговете родни в нов живот да бъдат преродени и после там ще продължат .ІІ. Нека бъдем нищо и навсякъде по стълбата от светлина под сводове кристални осветени да играем своята прекрасна роля на вечното скиталчество отдадени От всички ъгли на вселената дочути има толкова часовници в невидимите утрини с часове последни без вест и изоставени са нашите крайбрежия подминати от кораби далечни На слънцето вратите винаги са там кой разчита невидимия надпис най-скритият език на посветени толкова забравен цъфти животът по прозорците на слънцето не тук където дните хроника безславна изписват само ничиите странни страници звезди .ІІІ. Да изследваме и не забравяме потайните неща в идеята Невидимите гънки в завесите от времето хоризонта на нашата идея – откриване на пътя не само неговото прекосяване гънките в поляните и вятъра в растежа на тревите където толкова прозрачна забравата и обитанието Вглеждане във водните отблясъци през унеса свободен на съзнанието не в цялото движение а в скрития оттенък от неговите отражения Да бъдем верни в похода и верни изследователи без гласовете на това съмнение връщане или напускане в клетките сънувани и смисъла Какво изгубване намиране и то на своя ред ще ни открие Всичко е в ония бродещи видения през планините и ни познават само в преходите наши Една епоха толкова злощастна в гънките на времето обикновеният декор в потоци светлина същия и много променен Когато слънцето се върне от планинската верига всички крайности навярно се допират Какъв рояк от форми през водата въздуха безкраен дали в унеса ще видим всичките свещени снегове Непрогледна бяла нощ обхваща паметта ни това пътуване към себе си и своите любови до земята най-примамлива и непозната препълна с мъртви чувства памети съдби Да приласкаем и си спомним вселените от скръбни и нещастни когато са край нас или са толкова далече с тихата река и ромона на някоя молитва оттук дотам и по-нататък самотни прашни кипариси в спомена забравен с нашето обичане кристални ветрове през всички брегове на времето кои са имената нашата любов равнините от душата кристални дъждове реки които с всичко ни разбират и приемат --.VІ. – Кристални равнини Когато толкова е наш дъждът и други ветрове през леките завеси все говорят една изящна мрежа времето сребриста идваща мъгла пресича всички наши дни и часове Какво си спомняме в един случаен съд на идващите утрини наднича стенеща кристалната зора зад хълма и тази мъртвина Не е отминало напразно нищо не е отминал никой В кристална равнина е всяка приказна душа и стоплена постеля и бавно някъде през нас минават познати светове и мигове живяни Какво ни разпознава и кой над всички хълмове ще призове Отминал е животът несвестните безкрайни грехове с изгубени пътеки улици на мисълта той идва себе си оставя под снежни фикуси посрещаме неземна вечерта и всяка светеща мечта която ни желае и ние някъде нататък През светещи площади в прозрачните реки сред гълъбни ята и вярващ здрач с мълвящата луна някой ни посреща и познава когато ни напуска с блед и снежен шаяк зорилата зора - ще ни изгуби ли душата в центъра на всичките неща и всяка светлина Над улични дървета розетката на смисъла запалени фенери будят вечерта и не от тези светове и не към тях валежите са толкова прекрасни с техните тела и всички светове - летящи сребърни видения в друга ведрина земя висока и далечна Един площад побира цялата вселена храм в средата нанякъде къде през облаци неземни зад хълмове далечни и недосегаеми гълъби по просеки витаещи и нежни Огнища в родната и тъжна нищета изпепелена до тази толкова красива залезна вълна вечна и завинаги вещае бъдното под вечерна луна Коя е цялата душа и храмовете с тиха нежност през всичките вселени с падаща разлята пелена позлатени плащове покриват и нощта и тази наша днешна вечна младост Под древни фикуси животът - с ветрове и времената паметни – в това изящно светло обитание През сенките на златните дървета мигове оставяме в средата на една загадъчна планета душа на своя младост неизречена къде отиваме оставаме и тя сред нас ще свети в дни на здрача тъжен изоставени и толкова горящи пориви планети В един прекрасен парк живота обитаваме и той на нас незнайни редове изписано е цялото предание безвестно вечно повторение Едно дърво над нас - нежно и в мълчание разхожда стихнали дихания Но кой ще ни повтори и ще върне идващите спомени Сред толкова отминалото нас животът все разказва и притваря с прислонена жадна светлина която винаги пренася ветрове през въздуха прозрачен където птици свои домове издигат и говорят Безспирна сянка с бели сънища навсякъде и никъде в прозрачния покров на странното завръщане вечното обичане неземен толкова приземен плащ на траурните празници които все до нас пристъпват и пристигат Едно изящно стенещо отделяне една е птицата която вечно от спящото дърво и всички светли пориви за нежните ята рояци и плеяди безкрайни и несвършващи свидетели вълни и пориви - по стари и всевечни равнини площади улици и проходи Свистящи ветрове през урвите и пепелите южни не толкова е тъжно което тях ще призове висят над себе си другото познават и никога не е чак толкова голяма живата тъга Безкрайно е поглеждането с всичките неща на цялата привидност с часове и цветове и дати изписани по цели домове затишия пристанища във този град от изпарения сънуване всевишно отчаяние Къде ще гледа цялата реалност на града сънуван и замислен в наметала от изпарения и влажна океанска същност Къде полага себе си и погледите нежни вкаменени в южната оттатъшност на порива забравен и спасен завинаги Къде е цялата вселена на града и нашата друга земя с цялата лагуна птиците и островите цветни в шум и цветове от песни и вселени светлина Натам отиваме в цялата безлунна принадлежност с вечната луна и град от светлина царствена позлата и победни хорове дали ще се изплачем в някоя мълчаща няма равнина на своя младост през стенеща зора в което няма никога да се забравим и останем Да полетим през всички светотатствени предели натам нататък винаги нататък когато живината с приливни течения сред нас остава от някъде ще дойде Каталог: library -> nbpr -> plamenpenev library -> За медитацията ошо въведение library -> Поредица ние обичаме животните library -> Тайната на скорпион library -> Разчупване на оковите Победа над: Отрицателните мисли library -> Бог и човекът човешки теории за човека plamenpenev -> Пламен пенев критическа хроника животът на идеите (Сборник) Изтегляне 0.98 Mb. Сподели с приятели:
|