План за действие за опазване на белоглавия лешояд (gyps fulvus)

II.5Биология на вида

II.5.1Размножаване

Гнезди на скали. Има данни за гнездене на дървета, но това е възможно в райони с висока концентрация на вида и при наличие на готови гнезда (най-често на черен лешояд). Отглежда 1 малко. Рядко се наблюдават гнезда с две яйца, където в повечето случаи са снесли две женски. За нашата географска ширина, размножителният период започва още през ноември-декември, когато птиците заемат гнездовата скала и започват да нощуват предимно на нея в близост до бъдещите гнезда. През слънчевите и топли дни на януари започват интензивни копулации, които при някои двойки се наблюдават и по-късно - до края на февруари и началото на март. Снасянето става около 40 дни след първата копулация- от началото на януари до средата на март, като най-много двойки снасят във втората половина на февруари. Мътенето продължава 54-57 дни. Мътят и двамата родители. Малкото напуска гнездото около 100-120 дни след излюпването, като разчита на родителите си още около месец след това (Cramp & Simmons 1980). В първия месец след излюпването на малкото един от родителите постоянно присъства в гнездото, като прави сянка на малкото или го крие от дъжд, прегряване или и от хищници. Изложението на гнездото е особено важно, както и това дали е покрито. Лешоядите предпочитат да гнездят в плитки пещери разположени високо на скални венци, но когато няма такива гнездят и на открити площадки по скалите. В този случай от особено значение е изложението на скалата, тъй като в ранния етап от мътенето птицата и яйцето могат да бъдат изложени на много сурови зимни климатични условия, а през лятото на прегряване. След като напуснат гнездото младите лешояди се струпват в младежки групи и заедно посещават местата за хранене следвайки възрастните. По-късно през септември – октомври заедно напускат колонията и мигрират на юг за зимните месеци. От първата до третата си година младежите могат спорадично или трайно да се завръщат в родната колония или тази, в която са избрали да останат (рядко различна от родната след втората година) и започват да участват в живота на колонията. Търсят храна и нощуват заедно с другите птици и създават социални контакти. В тази среда се оформят новите двойки. Към гнездене пристъпват след четвърта-пета година, като мъжките узряват полово 1-2 години след женските. При добри хранителни условия, женските могат да достигнат полова зрелост и на 3 годишна възраст, но това рядко води до успешно отглеждане на малко. В първите години на полова зрелост, гнездовия успех се увеличава с натрупване на опит от птиците (Demerdzhiev et al. 2014).

Динамиката на популацията в дългосрочен аспект зависи от демографските характеристики, които е добре да се наблядават и анализират постоянно. Някои автори смятат, че оцеляването на възрстните индивиди при дългоживеещи видове, като белоглавият лешояд са най-важен показател за стабилност на популацията (Demerdzhiev et al. 2014). В проведено моделиране на различни сценарии на колония на белоглав лешояд в Португалия (Van Beest et al. 2008) се посочва, че най-голям прираст и съответно дългосрочна стабилност се постига при намаляване на смъртността при нулевогодишните малки, и това е по-важен фактор в сравнение с моделирано намаляване на оцеляваемостта на възрастните.

В същото проучване са посочени следните стойности на годишна смъртност при различните възрастови групи: малки на възраст 0-1 година – 76,9%; млади на възраст 1-2 години – 20 %; млади на на възраст 2-3 години – 4,5%; полувъзрастни 3-5 години – 0,045% и възрастни >5 год. – 0,04%. Така според това изследване до три годишна възраст оцеляват едва 41,25% от излюпените малки, докато Sarrazin 1998 е изчислил, че новоизлюпените млади в реинтродуцираната популация в Централния масив във Франция този процент е 63,17% (без обаче да уточнява, дали това е се отнася за успешно напусналите гнездото малки или за излюпени такива, както в гореспоменатото проучване).

Според модела на Sarrazin 1998 за дългосрочно развитие на популация на белоглавия лешояд и при посочената от Demerdzhiev et al. 2014, крива на дългосрочно развитие на популацията в Източни Родопи, може да се направи изводът, че параметрите на оцеляваемост на различните възрастови групи в Източни Родопи са както следва: възрастните около 95%; млади (0-3 год) – 60% и продуктивност (успешно отгледани малки от гнездяща двока) – 60%. Demerdzhiev et al. 2014, посочва по-висока продуктивност за популацията в Източни Родопи, вероятно загубите при младите и/или възрастните там са по-високи, както и самият автор предполага – вероятно свързани с напускане на района по време на миграция и зимуване.

II.5.2Хранене

Предпочита меките части на трупа, като отбягва да яде кожа, козина, сухожилия и кости. Храната си търси на групи или поединично. Хранителната му територия се простира до около 30 км от гнездовата скала или мястото за нощувка, в райони с екстензивно пасищно животновъдство, едродивечови ловни стопанства, райони с размножаващи се вълчи двойки, големи реки с обширни речни долини, където реката често изхвърля трупове на умрели животни.

Средното количество храна за един белоглав лешояд на ден е около 0,45 кг месо или около 164.25 кг за възрастен индивид на година (Van Beest et al. 2008).

За изхранването на колония от 100 белоглави лешояди е необходимо наличие от около 20 хил. овце (или еквивалент) в територия от 2500 кв.км около колонията (Terrasse & Choisy 2007). Важно условие труповете на умрелите животни да са достъпни за лешоядите.

Белоглавият лешояд в голяма степен е зависим от наличието на вълци в района. Убивайки по-едри жертви, отколкото могат да изядат, те често осигуряват храна за лешоядите (Боев и Мичев 1980, Angelov et al. 2005). В съвременно проучване на симпатричното разпространение на вълка (Canis lupus) и лешоядите в Европа (Stoynov et al. in prep.) е установено, че белоглавият лешояд е оцелял в Европа до наши дни и броят му се увеличава в места на реинтродукция или естествено разпространение, където вълкът е изчезнал още до средата на ХХ век или никога не се е срещал (огромна част от съвременния ареал в Испания, Централния масив и Предалпите във Франция – успешна реинтродукция, Крит, Сардиния и др.). Колониите на Балканите в Източни Родопи (България и Гърция), Резервата „Увац” в Сърбия и „Тиквеш”/”Мариово” в Македония оцеляват в райони, където вълкът се среща, но тук вероятно системното подхранване на лешоядите се явява като буфер на проблема с използването на отровни примамки (Stoynov et al. in prep.).

Вероятно поради това, нарастването на колониите в Източни Родопи е значително по-бавно от местата, където няма вълци и съответно проблем с отравяния – Централния масив във Франция и голяма част от Испания.

Неколкократно за периоди от 8 години популацията на белоглавия лешояд в Централния масив във Франция се е увеличавала почти трикратно (2,68 пъти), а в Източни Родопи за същите периоди увеличението е от 0,53 до 1,65 пъти. В Източни Родопи също има период на оптимално увеличение на популацията 2005 – 2012 (2,61 пъти), но след това прирастът намалява и за последния изследван период 2007-2015 е 1,87 пъти (Stoynov et al. in prep). Тъй като гнездовият успех на колониите в Източни Родопи не е по-нисък от този в Централния масив във Франция (Demerdzhiev at el. 2014), разликата в увеличаването на броя на гнездящите двойки може да се търси в достигане на предела на вместимост на местообитанията по долината на р. Арда или в по-висока смъртност на възрастните или полово незрели птици. Не е невъзможно и емиграция на птици в посока Северна Гърция, но засега такава не е докладвана от колегите там. Докладваните случаи на отравяне (Demerdzhiev at el. 2014, Spasov 2005), обаче, и наличието на вълци в Източни Родопи, вероятно са причината за скрито измиране на птици от тези категории, които да обяснят липсата на максимален растеж сравним с този в Централния масив във Франция. Трябва да се анализират детайлно етапите не увеличаване на популацията на белоглавия лешояд в Източни Родопи, случаите на известни отравяния и връзката им с динамиката и обезпечеността на подхранванията в района (Stoynov et al. in prep).

Възможно е предпочитанието на вида да се храни с остнаките от жертвите на вълка (Angelov et al. 2006) (където се срещат симпатрично), които пък най-често са били (и биват) наръсвани с отрова и използвани за примамки за отравяне на хищника (Stoynov et al. in prep.) да е причина за изчезването на вида на Балканите, както това е докладвано за Гърция (Sakoulis 2002). Така вместо да се възползва от присъствието на вълка, белоглавият лешояд е изчезнал или се нуждае от постоянно подхранване (не само като източник на храна, а най-вече като алтернатива на отровената храна) в районите, в които хищникът се среща, поради конфликта му с човека.



Фигура 2. Карта на разпространението на белоглавия лешояд Gyps fulvus (червено) и вълка Canis lupus (сиво) в Южна Европа (Stoynov et al. in prep.). Също така на Балканите вълкът заема три пъти по-голяма площ и популацията му е два до три пъти по-голяма от тази на Иберийския полуостров. Това би могло да е обяснението за разликата от над 40 пъти в броя на белоглавия лешояд в полза на Иберийския полуостров.

II.5.3Местообитания

От ключово значение за подходящост на местообитанието е изискването за сравнително сух климат – под 800 мм годишна сума на валежите в местата за гнездене (Gavashelishvili 2005).

Белогалвият лешояд предпочита обширни скални комплекси в проломи, ждрела, отвесни земни откоси в речни долини из равнини и планини до субалпийския пояс. В миналото гнезди и в дупки по земни възвишения, непосредствено до населени места. Днес гнездата са в ниши на обширни андезитне скали в Източните Родопи. Една колония е на скален венец с дължина около 200 м. и височина 40 м със северна и северозападна експозиция. Второто гнездово находище е на скална стена с дължина около 500 м и височина 60-70 м с югозападна експизиция. Гнездото е в ниша с дълбочина и ширина около 1,5 м и с южна експозиция. (Симеонов, Мичев и Нанкинов 1990). Важно условие за подходящост на местообитанието на белоглавия лешояд е наличието на открити пространства за търсене на храна и за формимаре на термики за осъществяване на реещ полет. Полупустинни, степи, савани, лесостепи, и алпийски и субалпийски безлесни зони са предпочитаните местообитания за търсене на храна. В България в следствие на масовото залесяване след започнало през 1920-те години и интензифицирано след 1950-те години голяма част ото подходящите местообитания са загубени. Балансът между опазването на белоглавия лешояд и горите, може да се търси в поддържане на мозаечна структура, като се избягва формиране на обширни моноструктурни горски масиви. И при това положение, естественото търесене на храна в много случаи е компрометирано, пореди което се налага управление на вида чрез използване на площадки за подхранване (тип „конски гробища”).

Надморската височина на гнездата в Източни Родопи е в порядъка 200 – 500 м. В началото на ХХІ век в Източни Родопи с разрастване на популацията на белоглавия лешояд бяха заети и други скални масиви, вкл. и по-ниски и от друг субстрат – варовик. Новите гнездови находища след 2010 в рамките на реинтродукционните проекти в Стара планина и Кресненския пролом са с разнообразен характер. В Кресненския пролом гнездата (n=6) през 2011 и 2015 година са изградени на гранитни скали с височина от 25 до 50 м. и надморска вмисочна от 480 до 650 м., с югоизточно, южно и югозападно изложение. В Източна Стара планина гнездата (n=5) през 2012, 2013, 2014 и 2015 г., са на варовикови скали от около 20 до 35 метра височина и надморска височина от 180 до 820 м. Изложението варира от северно, северозападно, западно и югозападно. В ПП „Врачански Балкан”, гнездата (n=8) през 2014 и 2015 г., са на огромен варовиков скален масив „Котля”, който е с дължина над 5 км и височина около 200 метра, с надморска височина 900-1100 м. Гнездата са в малки ниши с надвес и са са югозападно изложение.

Поради ранното загнездване на белоглавия лешояд - средно февруари, повечето гнездовища са в южни и с ниска надморска височина райони, където метеорологичните условия позволяват чести полети и добра видимост за търсене и намиране на храна, за провеждане на брачните полети и строеж на гнезда. През зимата гнездата биват изложени на валежи от дъжд и сняг, а през лятото са прекалено горещи, особено в Източни Родопи и Кресненския пролом. И двете крайности налагат гнездата да са прикрити в малки пещерки или цепнатини на скалите.

Част от неразмножаващите се лешояди предпочитат да се придвижат към високопланински райони, през лятото, където освен че е по-прохладно и те намират храна по високопланинските пасища, но имат и достъп до прясна вода за къпане и пиене.

Съгласно CORINE класификацията на местообитанията на птиците в България (Янков, 1997) местообитанията на белоглавия лешояд може да бъдат отнесени към следните типове:

А) Гнездови местообитания

Б) Местообитания за търсене на храна и/или нощувка

II.5.4Движения и характер на пребиваване

Белоглавият лешояд в България е постоянен, зимуващ, летуващ, скитащ и мигриращ през страната вид.

Възрастните не мигрират, установени са само скитания в различни посоки и различни отстояния от колонията извън размножителния период. По-голямата част от младите от Балканския полуостров от 0 до 3 годишна възраст мигрират ежегодно на юг през есента (септември-ноември) достигайки места с други колонии и лесно достъпна храна в Южна Европа, Мала Азия, Арабския полуостров, Синайския полуостров, Северна Африка и на юг до Сахел. Някои нулевогодишни и едногодишни индивиди от колониите на вида в Сърбия и Хърватска зимуват в България. Напролет (март-май) се връщат в Европа, където скитат на големи разстояния (достигайки до Полша на север) и спират за известно време около места с храна и присъствие на други лешояди или в родната колония. Така се образуват места на струпване или по-дълготрайно присъствие през летните (юни-август) месеци- летуване. Такива места за балканските белоглави лешояди са Алпите в района „Доломити” (на границата между Италия и Австрия) и Каймакчалан- Козяк- Кожуф на границата между БЮР Македония и Гърция. В България такива места вече редовно се наблюдават в Стара планина (Котел, Враца, Сливен, Централен Балкан), Рила и Пирин.

Над „Атанасовско езеро” ежегодно се наблюдават от 1 до 5 белголави лешояди през есента, мигриращи на юг. Най-вероятно това са нулевогодишни птици от Балканския полуостров (вкл. от Сърбия и Хърватска), които прелитат по билото на Стара планина до Черно море и от там се отправят на юг. Като цяло мигриращите през есента белоглави лешояди от Сърбия и Хърватска – годишно около 120-150 нулевогодишни и още вероятно 100-120 едногодишни и двугодишни птици минават на широк фронт през България в посока Босфора и обратно през пролетта. Малка част от тях вероятно отиват на юг към Гърция (предимно хърватските птици) и/или заобикалят страната ни през БЮР Македония и Северна Гърция. Големи групи от тези мигриращи птици се струпват на площадките за подхранване от края на септември до началото на ноември, с пик през октомври. Пристигащите през ноември, вероятно птици в по-незадоволително физическо състояние, остават да зимуват в България, в подходящи райони- обилие на храна и наличие на други лешояди.

Фигура 3. Сезонна динамика на броя на белоглавите лешояди наблюдавани наведнъж в Кресненския пролом през 2014 (по Peshev & Stoynov 2015). Кривата вероятно е аналогична за всички гнездовища в страната.


Фигура 4. Сезонна динамика на броя на белоглавите лешояди (всички птици идентифицирани в рамките на съответния месец) в Кресненския пролом през 2014 (по Peshev & Stoynov 2015). Кривата вероятно е аналогична за всички гнездовища в страната
Проследяването на пуснатите по проектите в Стара ппланина и Кресненския пролом лешояди с ГПС/ГСМ предаватели показа, че лешоядите предпочитат да летят в търсене на храна и скитане на далечни разстояния предимно в горещите дни от годината и най-често над по-високите и билни части на планините.

Едни от най-далечните разстояния на облитане на район на проследяван с предавател лешояд с връщане на мястото за нощувка, от което е тръгнал е 180 км. Очаквано, при скитания, птиците се задържат около известните ни площадки за подхранване в Стара планина, Кресненския проломи и Източни Родопи, незовисимо от кой район са пуснати или в случай, че са диви птици в кой район са уловени и маркирани.

При миграция обаче въпреки, че предпочитат да летят над планински хребети, лешоядите често прелитат и над равнини и обширни долини, като по някога кацат на такива места (на ел. стълбове или дървета) притиснати от метеорологичните условия или идването на нощта. При миграция, от данни от предавателите са установени прелети и от 260 км за един ден, но това е при съвпадение оптимални метеорологични условия (вкл. попътен вятър). В повечето случаи изминават около 150 км на ден.

Каталог: docs
docs -> Провеждане на общинските състезания от ученически игри – 2015 г. Гр. Стара загора
docs -> Опит в група чрез психодрама, социометрия и групова терапия
docs -> Дв бр. 103 от 2 Декември 2008г., изм дв бр. 24 от 31 Март 2009г
docs -> Фондация «Гъривер клиринг хауз» (c/o Център за култура и дебат „Червената къща”)
docs -> Иван (Ванчо) Флоров и м а г и н е р н о с т а
docs -> Соу „СВ. Св. Кирил и методий
docs -> Рискови фактори на тютюнопушенето

Изтегляне 1.35 Mb.

Сподели с приятели: