План за действие

Град Гълъбово се намира в югоизточната част на Горнотракийската низина, на юг от Старазагорското поле и попада в групата на малките градове. Градът е разположен на 45 км от градовете Стара Загора и Хасково, на 13 км от

Симеоновград, на 24 км от Раднево, 26 км от Харманли и на 40 км съответно от Нова Загора и Тополовград. Разположен е на двата бряга на р. Сазлийка, която извира от южния склон на Сърнена гора, протича през Тракийското поле и източно от Симеоновград се влива в р. Марица. Градът е ограден с ниски склонове от всичките му страни.

През територията на града преминава един от най-преките пътища между Северна и Южна България, от Русе през Стара Загора до Свиленград - главен път Е85 Русе - Капитан Андреево, свързващ Румъния с Турция и Гърция. Железопътната линия, преминаваща през Гълъбово, Раднево и Нова Загора свързва Симеоновград с Бургас и Варна.

Историята на града започва с заселването на покрайречните места на р. Сазлийка, до постепенното му разрастване до днес. Благоприятното разположение на Гълъбовския край е причина тук да се установят хора още през новокаменната епоха (5 000 г. пр. н. е.). В 1910-1912 г., при разкопаването на могилата „Девебаркан" при устието на р. Сазлийка, братя Шкорпил откриват предмети от тази епоха-каменни брадви, тесли, чукове, зъби и кости от животни. През бронзовата епоха и желязната епоха първи които живеят по нашите земи това са траките. Те разполагат селищата си в низините и подножията на планините в съседство с реки и извори. Останки от такива тракийски поселения има в местностите "Кошадере", "Беловините", "Корийката" и др. Запазени паметници от тракийско време са и надгробните могили. Край Гълъбово това са: „Малова чука", „Лесова чука", „Лиска могила" и др. С голямо научно значение е селищната могила Асара (Хисаря), намираща се до ТЕЦ „Марица-Изток" 1. От периода на римската цивилизация пък са известни няколко стари пътища. По течението на р. Сазлийка например минава древният път от Нове (Свищов) през Августа Траяана (Стара Загора) до Константинопол. Освен това тук се срещат и останки от друг римски път свързващ някога Стара Загора с Одрин. Интересни сведения има също и от времето на Първото българско царство (VII-XI в.). Така още при управлението на непосредствения Аспарухов приемник—хан Тервел (701-718), Гълъбовският регион е включен за първи пат в пределите на току що образуваната славяно-българска държава.

Днешният гр. Гълъбово обединява в едно някогашните села Кум Дуванджии, Карабунар и гара Гълъбово. В многовековната си история тези селища са известни с различните си наименования. През 1885г. с. Кум Дуванджии получава името Гълъбово. Същата година с. Карабунар е преименувано в с. Сладък кладенец. От 1906 г. селището обособило се покрай жп гарата се нарича гара Гълъбово. През 1947 г. с. Сладък кладенец променя името си на Кладенчево, а през 1950 г. се обединява с гара Гълъбово под името Стаханово. С указ №519/24. X. 1969 г. гара Гълъбово и бившето с. Гълъбово се обединяват и образуват сегашния гр. Гълъбово. След построяването на жп линията (1872-1876 г.) започва и масово заселване на българи от съседните на района села, най-вече от Кум Дуванджии. Вече след Освобождението около гаровата сграда в Гълъбово се изграждат множество житни складове. Така създадената складова база се превръща във важен пункт за събиране и използване на зърнени храни и други селскостопански произведения. С установяването на десетки нови семейства около вече построената жп гара се полагат основите на едно съвсем различно селище, което се превръща по-късно във важен административен и стопански център за околните села.

В Гълъбовския край започва развитието и на много още различни занаяти, като тенекеджийство, коларожелезарство, обущарство и др. Постепенното развитие на селското стопанство, търговията и занаятчийството налага разкриването на нови дейности. Така през 1888 г. се открива пощенска станция. През 1920 г. се открива „Популярна банка". През 1920 г. американската компания ..Standard Oil

Company" учредява Гълъбовското петролно дружество „Соколи". През 1920 г. е построена тухларска фабрика, която по-късно, през 1938 г., е модернизирана от братя Доневи. Година преди това (1937) е открита предачна фабрика, собственост на Александър Захариев, Янко Илиев и д-р Жеко Тенев. През 1935 г. Гълъбово става център на новообразувания РКС (Районен кооперативен съюз). С голямата си складова база съюзът обслужва и снабдява със стоки магазините на кооперациите от 30-40 околни села.

Освен с търговия, занаятчийство и някакъв вид промишлена дейност, за което стана вече дума , жителите от района се занимават предимно със земеделие. Отглеждат се най-вече пшеница, ечемик, ръж, овес, царевица, памук, цвекло, тютюн и слънчоглед. Развито е и животновъдството - овце, свине, говеда, птици и др. Селското стопанство е раздробено на малки парцели. Липсва механизация и за обработката н а земята отначало се използват старите изпитани средства-коне, магарета и волове. В края на 30-те и 40-те години на XX век някои по-заможни селскостопански производители се сдобиват с вършачки и друга селскостопанска техника.

С построяването на керамична фабрика, откриването на клон на Българска земеделска банка градът се развива като икономически център. През 1937 г. се изгражда предачна фабрика с 1000 вретена, развива се търговията. В по-ново време развитието на гр. Гълъбово е свързано с изграждането на комплекса „Марица - изток".

Няколко са основните фактори, които оказват благоприятно въздействие за оформянето на Гълъбово като център на региона през периода 1878-1945 г. Такива са преди всичко: Благоприятните климатични условия и удобното географско разположение на Гълъбово и региона; Построяването на жп линията Симеоновград-Нова Загора-
Ямбол през 70-те години на XX в.; Заселването на будни и образовани хора от съседните села и Стара Загора; Възходящото икономическо развитие на Б-я след Освобождението от османска власт (1878 г.) и особено след Съединението на Княжество България с Източна Румелия (1885 г.); Обявяването на независимостта на Б-я (22 септември 1908 г.); Развитието на земеделието и търговията по време на управлението на Александър Стамболийски; Обособяването на Гълъбово като самостоятелна община през 1934 г.; трудолюбието на хората от региона.

След Втората световна война Гълъбово от малко селище на търговци и земеделци е превръща в център на енергетиката и въгледобива. Бързото развитие на града в следвоенните години е свързано с разработването на комплекса „Марица-изток". Той започва през 1952 г., когато и започва реализирането на програмата за използване на Източномаришкия басейн. Ако не е бил „Марица-изток" гр. Гълъбово и селата наоколо са щели да си останат най-вероятна напълно селскостопански, а районът може би е щял да се обезлюди, както е станало с много други населени места в България.

През периода преди 9.10.1945 г. градът се и делял на две населени части за които се избирали най-видните измежду населението хора, крупни земевладелци, търговци и стари родови наследници. Вероизповеданието е 99% християнско, основно източноправославно и малък брой евангелисти.

Общинският театър при Дом на културата - Гълъбово е продължител на Драматичния състав към културния институт от преди 30 г. След известно прекъсване той отново започва своята дейност. От сезон 2003/2004 год. носи името Общински театър и има ориентация към комедийните образци на българските и балкански автори. Под ръководството на Жечка Минкова-режисьор от 2003 г. театралната трупа е реализирала постановките "Службогонци", "Ръченица", "Криворазбраната цивилизация", "Аналфабети". От 2006 г. режисьор и постановчик на Общинския театър е актьора Христофор Недков. С неговата професионална подкрепа групата израства много и навсякъде се посреща с интерес. В последните години редовно участва в Театралния фестивал на любителските театри с международно участие в гр. Каварна, където печелят награди. Те са носители на: II и две III награди за женска роля и III награда за спектакъл. Общинският театър е известен с постановките си "Женско царство", "Свекърва", "Имен ден".

В града се осъществява Международния турнир по борба за деца "Злати Ройдев" - единственият в България, одобрен от международната федерация по борба ФИЛА и включен в нейният спортен календар; Национален фолклорен фестивал "Янко Петров" за гъдулари (самодейци и професионалисти), танцови състави и ансамбли и фолклорни певчески групи- ежегодно се провежда през месец май; Майски дни на културата.

Градът е разделен на три жилищни зони - първа зона /централна част на града с административните, банковите и културни институции, кв. Строител и кв. Тракия/, втора зона /източна част - кв. Сладък кладенец и кв. В. Левски и западна част на града - кв. Дружба/ и трета зона /кв. Митьо Станев/.

Село Главан има древна история. За селото се споменава в османски данъчни регистри от 14-15 век. В близост до него се е намирал кръстопътят на древните пътиша Виа Диагоналис и Виа Милитарис, като за тяхната охрана са били построени 2 стражеви крепости, по-запазената от които е Балзена или Валзина, както е спомената в Сюлейманкьойския надпис на Хан Омуртаг за 30 годишния мир. Там тя е описана като гранична крепост между България и Византия.

Тази крепост отстои на 3-4 км от стария римски военен път. "Балзена" е била с двойни стени дебели около 3 м. От изток на запад стените са тройни с кули и бойници. По времето, когато селяните започнали да строят къщи от камък стените на крепостта били постепенно разрушаване, за набавяне с камъни. През средновековието крепостта е имала ключово значение и покрай нея възникват няколко малки селища. Едно от тях се е намирало на територията на днешните местности: "Бекчийницата" и "Трацов Кладенец". Двете местности се намират на около 1 км западно от селото. Останки от древни селища са открити в местностите" "Циганското дърво", "Читашки юрт", "Могилите", "Чешката река".

В близост до селото са открити останки от тракийски град, наречен „Гласин", впоследствие и „Главин", от където произлиза и името на селото. Към 16-ти век в източния край на селото, на около 2 км югоизточно от гробищата на Войводово възниква селище, което в турските регистри фигурира под името "Узалан". По много спомени на стари хора и по предания от техни прароднини селото е било тормозено често от турците.

В западния край на днешното село са съществували през различен период от време две селища. Едното от тях се е намирало в днешната местност "Лозята", а другото в местността "Читашки юрт". Ако може да се съди по името на втората местност селището там е било населено с помаци или турци.

Първите по-сериозни сведения за Главан като село са от 1805 г. и се предполога, че населението на селото е било многобройно и е било в преобладаващата си част християнско.

През 1812 г. селото наброява 3916 жители и едно от най-големите селища в целия тогавашен район. Още повече, че по това време почти всички селища в Тракия, Сакар и Странджа са били подложени на пълно разорение от кърджалийските банди. Оттогава са започнали и първите преселения на главанци към Северна България и Русия. Втората голяма преселническа вълна е през 1829-30 г., след поредната Руско-турска война, когато от селото се изселват над 100 семейства. През 1839 г. в околността възниква чумна епидемия и много хора умират за кратко време. Изселват се още около 100 семейства.

През 1860 г. по смисъла на разпоредбите и клаузите на мирния договор след Кримската война много българи за изселвани в Русия, на място на изселваните оттам кримски татари. От Главан в Таврия са изселени 60 семейства. Поради носталгията към България и родния край много главанци не издържат и се връщат. Известно е, че през 1870 г. в селото е отседнал и Васил Левски, който е създал местен комитет.

По време на турското робство, селото се е наричало Ямуклари (от Ямук-глава). По време на турското робство жителите на село Главан на три пъти емигрират към Бесарабия през 1806, 1815 и 1829 г. Въпеки това, селото се запазва и в края на XIX век наброява около 2200 жители и 800 къщи.

Населението е изцяло православно. Единствената църква в селото е „Св. Архангел Михаил", изградена в началото на 19 в. В нея са запазени стенописи и книги от около 1830-1840 г.

Училище „Хр Ботев" в селото е създадено през 1839 г., като килийно, впоследствие след Освобождението става основно - до 4 клас. През 1921 г. училището става прогимназиално. Закрито е през 2008 г. В селото функционира читалище "Г.С.Раковски".

с. Искрица - разположено е на 143 м н.м.в. Селото има борова гора, а до него минава малка река наречена Дувандере. Селото е близо до ТЕЦ Марица 3. Покрай него минават ленти, които носят пръст.

Преди няколко години селото е имало други имена като Стражари и Кунчелари. Селото е на около 450 г. Сега селото е станало много малко и населението значително е спаднало. Преди 50 години е било с население около 600 души, а сега са останали 257 жители.

В селото няма особени забележителности, освен една стара мелница на повече от 100 години. Обикновено през март се хвърлят стрели в центъра и се запалва голям огън. На Коледа из селото минават коледари. Има малък състав от възрастни жени, които организират често представления, дори понякога са награждавани.

с. Медникарово - разположено е на 155 м н.м.в. Селото се намира в полите на Сакар планина и има типичен подбалкански климат. Територията му заема площ от 31 хил. дка и се прорязва от дълбоки дерета. През селото тече малката река Луда Яна. Земята на Медникарово е богата на лигнитни въглища, които се копаят на открито. С тези въглища се захранва ТЕЦ „Марица изток"-1, -2 и -3. Населението е 569 жители.

Селото е изградено преди близо 300 г. Първото му име е Карапелит. Според местното предание, дълги години в селото са съжителствали българи и турци, но един ден в селото пристигнал наперен ага, задирил най-хубавата мома в селото на име Йова, като и предложил да се потурчи и омъжи за него. Гордата българка категорично отказала и не се отрекла от вярата си. Тогава турчинът я отвлякъл насила, завел я в едно тясно дере, гаврил се с нея и накрая я убил по най-жесток начин. Днес това дере носи нейното име — Йовина река. Цялото село било потресено от жестокостта на агата. Най-будните момци от Карапелит решили да отмъстят за поруганата чест на девойката. Една вечер десетина младежи нападнали турския конак и убили намиращите се там турски управници. От този ден отношенията между българи и турци се влошили. Участниците в отмъщението напуснали селото и се укрили в гъстата дъбова гора. След тях тръгнала потеря с цел да ги залови и обеси, но с хитрост българите успяват да нападнат враговете си и да ги избият до един.

През 1906 г. с указ номер 462 от 21 декември, селото е преименувано от Карапелит в Медникарово.

В местността „Кюпа" са намерени антики, статуетки и големи делви. Има и няколко могили — „Рощук", „Рошава Драгана". Тези антични предмети дават основание да се твърди, че селото е основано върху заварени тракийски селища.

В селото е открит гроб на тракийска принцеса. Гробница от края на втори и началото на трети век е открита от археолози в района на селото. В гробницата са открити чифт златни обеци, сребърна гривна и бронзов пръстен с надпис „Дар на Теодора".

с. Мусачево - разположено ена 93 м н.м.в. Населението е 262 жители.

с. Мъдрец - разположено е на 144 м н.м.в. Населението е 904 жители. Намира се в района на Комплекса „Марица - Изток". Селото е разположено в Югоизточната част на България в Тракийската низина в красива котловина в подножието на северозападните склонове на Сакар планина, на двата бряга на р. Дерменка и левия бряг на р. Соколица /Дуван дере/.

На изток от селото се издига височината Белия бряг, на югоизток Махмудова курия, на югоизток и юг Козалан, на югозапад Мандаери, на запад Балармаджи и обширната равнинна местност Карач герен, на северозапад височината Сакарджа, на север височините Тузлуджен и Билюците и равнината Карагерен, на североизток височините Чекека и Махмучук. На североизток добре се очертават Манастирските възвишения.

Обручище е старо българско селище. Съществува от 1550 г. Поради набезите на турците на няколко пъти сменя нахождението си. Последно през 1550 г. се заселва в местността „Оброка". От там получава името си Обруклии, а после се преименува на Обручище. По време на турското робство е заобиколено от турски села, но в селото турчин не е стъпвал. Активно участва в борбата против турските поробители. Освен Руси Кънев и неговата чета която участва в Старозогорското въстание, то има своя дял и в Априлското въстание с участието на Господин Стоянов Поборника, който пръв се записва в Хвърковатата чета на Бенковски и е негов сподвижник до смъртта му. През 1876 г. в с. Маточина са обесени 13 въстаника от четата на Руси Кънев. Друг известен български родолюбец е Петко Гичев Станковски участник в четата на Таньо Николов борил се за свободата на македонските българи. Обручище дава много жертви в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война.

През 1836 г. в селото е открито килийно, а през 1864 г. светско училище. В селото се намира православен храм "Св. Архангел Михаил".

На територията на селото се намира историческата могила "Хисара".