Платон „апология”



страница1/2
Дата23.07.2016
Размер481.53 Kb.
  1   2


Платон




„АПОЛОГИЯ”




Първа част1

Какво впечитление са оставили моите обвинители у вас, мъже атиняни, не зная, но насмалко остана да ме накарат мен самия да забравя кой съм — така убедително говореха! И все пак в техните думи нямаше, така да се каже, нищо истинско. От многото лъжи обаче, които изрекоха, най-вече се удивих на една — на тази, когато ви казваха, че трябвало да внимавате да не ви излъжа, понеже съм бил страшен оратор. Да не се засрамят, че веднага ще бъдат разобличени от мен на дело, когато не се покажа страшен оратор — това ми се струва най- безсрамно, освен ако, разбира се, те не наричат страшен оратор този, който говори истината. Ако казват това, аз лично бих се съгласил, че съм оратор, но не, както те го разбират. И така те, както аз твърдя, казаха или твърде малко, или нищо, което да е истина. Няма естествено, кълна се в Зевс, мъже атиняни, да чуете изящни фрази като техните, с глаголи и съществителни, нито добре подредени, но да се говори просто, както идват думите. Понеже съм убеден, че това, което казвам, е истини. И никой от вас да не очаква друго! Съвсем не би подхождало, мъже, на човек на тази възраст да излиза пред вас като момче, което си вае думите. Ето, мъже атиняни, много ви моля за следното и силно го искам: ако ме чуете да се защитавам със същите думи, с които обикновеноо говоря и на пазара при сергиите, където мнозина от вас са ме чували, и другаде, не се чудете и не викайте неодобрително. Понеже така стоят нещата: на седемдесет години за пръв път сега се явявам на съд естествено чужд съм на тукашния език. Както, ак> се случеше да съм в действителност чужденец, щях? без съмнение да ме извините, ако говорех и на ош език, и по оня начин, с които именно съм израснал така именно сега искам от вас като нещо справел диво, както аз мисля, да ми позволите, добър-лои; моя начин на говорене и да гледате и насочите в,ий манието си в това, дали говоря право или не. Понеже в това е достойнството на съдията, а достойнството на оратора е да говори истината.

И така най-напред съм длъжен да се защитя мъже атиняни, срещу по-старите лъжливи обвинения към мен и по-старите ми обвинители, а след това срещу по-новите обвинения и обвинители. Понеже много са моите обвинители пред вас, които ме обвиняват вече дълги и дълги години, без да казват нищо истинско от тях, аз се страхувам повече отколкото от тия около Анит, макар че и те са страшни. Но онези са по-страшни, мъже атиняни, понеже като хващаха повечето от вас още от деца, ме обвиняваха напълно лъжливо и ги убедиха, че има някакъв си Сократ, знаещ мъж2, който и изследва небесните явления, и е проучил всичко, каквото става под зад мята, и прави по-слабата теза по-силна. Тези, коита разпространяват тази мълва, мъже атиняни, те са страшните ми обвинители. Понеже, като ги слушат смятат, че изследващите тези неща и в богове не вярват. После, тези обвинители са много и много време вече са ме обвинявали, а отгоре на това ви говореха в тази възраст, когато най-много щяхте да повярвате — едни от вас деца и младежи; напълно задочно ме обвиняваха, без никой да ме защитава. И от всичко най-глупавото е, че не е възможно човек нито да знае, нито да каже имената им, освен ако се случи някой да е комедиограф3. Но тези, които ви убеждаваха от завист и омраза и тези, които им вярваха и убеждаваха други, всичики те са най-трудни: невъзможно е човек да призове никой от тях, нито да го изобличи, но е принуден — просто като че ли се бие със сенки — да се защитава и да разобличава, без никой да му отговаря. И така съгласете се и вие, както аз ви казвам, че моите обвинители са два вида: едни, който наскоро повдигнаха това обвинение, и други, които отдавна ме обвиняваха и за които сега говоря. И сметнете за необходимо, че първо трябва да отгово­ря на тях, понеже и вие тях по-напред сте чули да ме обвиняват, и то много повече, отколкото по-късните ми обвинители.

Е, добре — трябва да се защищавам, мъже атиняни, и трябва да се заема да изтръгна от вас в толкова кратко време клеветата, която ви е внед­рена в продължение на дълго време. Наистина бих цокал да стане така, ако това е по-добре и за вас, и за мен, и да сполуча в защитата си, но мисля, че н трудно и съвсем не е тайна за мен колко е труд­но. Все пак нека стане, както е угодно на бога, а аз трябва да се подчиня на закона и да поема за­щитата си.

И така нека се върнем и видим отначало какво с обвинението, от което се роди срещу мен тази клевета, на която облягайки се и Мелет заведе това дело. Е, добре — какво именно твърдят в кле-петите си майте клеветници? Като на обвинители трябва да им прочета обвинението: „Сократ върши престъпление: той безчинствува, като изследва то­ва, което става и под земята, н на .небето, прави но-слабата теза по-силна и учи другите на същото." Такова е приблизително обвинението, понеже това видяхте и сами в Аристофановата комедия: там някакъв си Сократ се носи насам-натам и казва, че ходи по въздуха, и дрънка много други дивотии за неща, от които нищичко не разбирам. И това го казвам, не че се отнасям пренебрежително към та­кова знание, ако някой е вещ в него — дано Мелет не повдигне срещу мен поне такова тежко обвинение! — но аз действително, мъже атиняни, нямам нищо общо с тези неща. Аз призовавам за свидете­ли повечето от вас и ви моля както взаимно да се осведомите, така и тези, които някога сте ме чули да се разговарям — а такива има мнозина от вас, — да кажете. И така кажете си един на друг дали някога много или малко някой от вас ме е чул да се разговарям по такива въпроси. И от това ще разберете, че такива са и другите работи, които пове­чето хора казват за мен.

Разбира се, нищо такова няма, нито пък е ис­тина, ако сте чули от някого, че аз съм се заел да уча хората и искам възнаграждение. Макар че и е то ми се струва хубаво, ако някой може да учи хора както Горгий от Леонтини, Продик от Кеос или Хипий от Елида. Понеже всеки от тях, мъже, е тол­кова способен, че в който град идат, убеждават мла­дежите, които имат възможността да се учат безплатно при когото от своите съграждани биха ис­кали, да изоставят тези свои учители, и да се учат при тях самите срещу заплащане, а отгоре на това да им са и признателни. Понеже има и друг един учен мъж от Парос, който научих, че се намирал сега тук. Случи се да ида при човек, който е платил на софисти повече от всички други заедно — Калий, син на Хипаник. Него именно попитах — той има двама сина: „Калий, казах аз, ако за своите синове имаше две кончета или теленца, ние щяхме да им вземем срещу възнаграждение наставник, който щеше да ги направи добри в присъщото им качество това щеше да е някой, който разбира от коне или от земеделие. Но сега понеже са хора, кого имаш наум да им вземеш за наставник? Кой е сведущ в такива добри човешки и граждански качест­ва? Смятам, че си помислил, понеже имаш синове. Има ли някой, казах аз, или няма? — Разбира се, че има, отговори той. — Кой е, го попитах, откъде е и срещу колко учи? — Евен, каза, Сократе, от Парос, срещу пет мини." И аз облажих Евен, ако на­истина притежава това изкуство и учи срещу толко­ва умерено възнаграждение.4 И аз самият несъмнено щях да се гордея и надувам, ако го знаех. Но аз не го знам, мъже атиняни.

Може би някой от вас би ме попитал: „Но, Со­крате, що за работа е твоята? Откъде се явиха тези клевети срещу тебе? Ти не вършиш нищо по-особено от другите и все пак нямаше да се явят и тази мълва, и тези приказки, ако не вършеше нещо различно от повечето хора. Затова ти ни кажи какво е, за да не съдим ние самите прибързано за теб. Който говори така, струва ми се, че говори право, аз ще се опитам да ви покажа това, което ми създаде и името, и клеветата. Слушайте прочее. Мо­же би на някаи от вас ще се стори, че се шегувам; все пак бъдете сигурни — ще ви кажа цялата ис­тина.

Аз, мъже атиняни, съм получил това име не току-така, а поради някакво знание. Какво е всъщност това знание? Това е може би знание, присъщо на човека. Наистина изглежда, че съм вещ в него, а тези, които току-що споменах, навярно са вещи в някакво знание, по-голямо от отнасящото се до човека, или не знам какво да кажа, но аз лично не притежавам това знание и който твърди това, лъже и говори да ме клевети. И недейте, мъже атиняни, да шумите неодобрително и да не ви се струва, че говоря големи приказки. Понеже това, което ще ви кажа, не го казвам аз, но ще се позова на един, в чиито думи имате доверие. За свидетел на моето знание, ако действително го имам, и какво е то, ще призова бога в Делфи. Струва ми се, познавате Хайрефонт. Той ми е другар от млади години и е привърженик на вашата демократическа партия, отиде в изгнание с вас и се завърна с вас5. И знаете много добре какъв беше Хайрефонт, колко ревностен беше в каквото предприемеше. Именно като ходи веднъж в Делфи, осмелил се да се допита до оракула за следното – не викайте, мъже, срещу това, което ви казвам – та той попитал дали има някой, който е по-мъдър от мен. И Пития отговорила, че няма никой по-мъдър. За тия неща ще ви свидетелства брат му, който е тук, понеже Хайрефонт почина.

Вижте за какво ви говоря това: искам да ви обясня откъде ми дойде клеветата. Като чух това, почнах да разсъждавам така: „Какво собствено казва богът и за какво загатва? Понеже аз лично съзнавам, че не съм мъдър – нито много, нито малко. Какво всъщност иска да каже, като твърди, че аз съм най-мъдър? Понеже той в никакъв случай не лъже – не му е обичайно”. И дълго време се намирах в затруднение какво казва. И най-после, и то много мъчно, се реших да потърся отговора по такъв един начин.

Отидох при един от тези, които минават за знаещи, за да опровергая тук, ако може някак си, оракула и да докажа на прорицанието: „Ето този е по-мъдър от мен, а ти казваш, че съм аз”. Като го изследвах внимателно – съвсем не е необходимо да му казвам името, беше един от държавните мъже – та като го изследвах и разговарях с него, получих приблизително такова впечатление: този човек ми се стори, че се смята за знаещ от мнозина други и най-много от самия себе си, но не е. И тогава се опитах да му покажа, че той се смята за знаещ, а не е. Поради това станах омразен и на него, и на мнозина от присъстващите там. И така, като си отивах, си мислех: „Аз съм по-мъдър от този човек, защото възможно е никой от двама ни да не знае нищо добро, но той си мисли, че знае нещо много, без да знае, а аз не мисля, че знам, както всъщност и не знам. Изглежда, че поне мъничко съм по-мъдър от него в това, че което не знам, не мисля, че го знам”.

Оттам отидох при един от тези, които минават за по-знаещи от нето, но получих същото впечатление. И там станах омразен и на него, и на мнозина други. След това вече тръгнах наред, разбирайки — и с огорчение, и със страх, — че си навличам омраза, но все пак смятах за необходимо да поставя над всичко въпроса с бога. И така трябваше да ида, изследвайки какво казва прорицанието, при всички смятани, че знаят нещо. И кълна се в кучето6, мъже атиняни — понеже трябва да ви говоря истината, — на мен наистина ми се случи приблизително следното. Изследвайки според волята на бога, най-прочутите ми се сториха почти най-жалки, а други, които минаваха за по-долни - по-прилични мъже с оглед на здравия разум. Трябва да ви разкажа моето скитане, което е като преминаване през мъки, за да видя неопровержимостта на оракула.

След държавниците отидох при поетите — трагици, автори на дитирамби и други, — за да се уловя на местопрестъплението, че съм по-невежа от тях. И така, като взех от произведенията им, които ми се сториха най-добре изработени, питах ги какво са казали, за да науча в същото време нещо и от тях. Действително, мъже, срамувам се да ви кажа истината, но все пак трябва да я кажа. От­кровено казано, почти всички присъствуващи щяха да говорят по-добре от самите автори за произве­денията им. И така за кратко време научих и за поетите, че създават своите творения не поради знание, но поради някаква природна дарба и боговдъхновение7 като пророците и прорицателите, по­неже и те казват много и хубави неща, но не зна­ят нищо от това, което казват. Нещо подобно раз­брах, че става и с поетите. Същевременно разбрах, че поради поетическата си дарба те се смятат за най-мъдри и в останалото, в което не бяха. Отидох си следователно и оттам с мисълта, че ги превъз­хождам в същото, в което и държавниците.

Накрая отидох при занаятчиите, понеже съзна­вах, че нищо не знам, така да се каже, а знаех, че тях ще ги намеря да знаят много и хубави неща. И в това не се излъгах — те знаеха, което аз не знаех, и в това бяха по-знаещи от мен. Но, мъже атиняни, на мен ми се стори, че същата грешка ка­то поетите имат и тези добри занаятчии: поради това, че си разбират добре от занаята, всеки смята­ше, че е извънредно сведущ и в най-съществените неща в другите области, и това им заблуждение скриваше и знанието им в тяхната област. Така че, ча да оправдая оракула, стигнах да се питам дали не бих искал да съм какъвто съм — да нямам нито тяхното знание, нито тяхното невежество, отколко­то да имам като тях и двете. И така, отговорих и на себе си, и на оракула, че ми е полезно да съм, какъвто съм.

От това именно проучване, мъже атиняни, произлязоха за мен много омрази, и то възможно най-зли и най-тежки, така че много клевети да произлязат от тях и да ми излезе това име, че съм мъдър. Понеже присъстващите всеки път мислят, че аз самият съм сведущ в това, в което изобличавам някой друг, че не е. А изглежда, мъже, всъщност богът е сведущ в него и това казва този оракул – че човешкото знание не струва нещо много и дори нищо, и изглежда, че като споменава този Сократ, той си служи с моето име като пример както, ако би казал: „Този от вас, хора, е най-мъдър, който като Сократ е разбирал, че наистина не струва нищо в знанието”. Впрочем и сега още обикалям и изследвам това и разпитвам според повелята на бога който и да е между съгражданите ни и между чужденците, предположа ли, че е знаещ. И когато не ми се види, помагайки на бога, показвам, че не е знаещ. И от това занимание не ми остава свободно време да се заема с нещо сериозно нито в държавните, нито в домашните ми работи, но съм в крайна бедност поради службата си на бога.

А отгоре на това и младежите, които ме съпро­вождат по своя воля — това са тези, които имат най-свободно време, синовете на богатите, — изпит­ват удоволствие да слушат хората, подложени на това изследване, и с а мои често мм подражават и се заемат да изследват други. И тогава, мисля, от­криват извънредно много хора, които смятат, че знаят ;нещо значително, а в същност знаят малко или нищо. След това изследваните от тях се сърдят на мен, а не на себе ой и разправят, че има един мно­го отвратителен Сократ и че разваля младежите. И когато ги запитат какво прави и на какво учи, те не могат да отговорят, тъй като нищо не знаят. А за да не изглежда, че се намират в затруднено положение, изтъкват обикновените обвинения сре­щу всички, които се занимават с философия — „не­бесните явления и какво става под земята", „не вярва в богове", „прави по-слабата теза по-силна". Истината, мисля, те не биха искали да кажат, по­неже става ясно, че си дават вид, че знаят, без да е знаят нищо. А тъй като са, мисля, честолюбиви, упорити, многобройни и систематично и убедително говорят за мен, напълнили са ви ушите — а и сега продължават — с тежките ай клевети. От тия работи се нахвърлиха срещу ми Мелет, Анит и Ликои — Мелет с омразата на поетите, Анит на занаятчиите и държавните мъже, Ликон на ораторите. Така че, както казах в началото, бих се учудил, ако бих могъл да премахна у вас в толкова кратко време тази клевета, станала по този начин огромна. Това е истината, мъже атиняни, говоря ви, без да скривами от вас или да премълчавам нищо, било голямо, било дребно. И все пак почти съм сигурен, че ставам омразен поради същите причини, което е доказа­телство, че истината говоря, че тази е клеветата срещу мен, че тези са причините. И ако търсите и сега, и после, това ще намерите.

И така за това, в което ме обвиняваха първите ми обвинители, тази защита нека ви бъде доста­тъчна. А сега ще се опитам да се защитя срещу Мелет, този почтен човек и родолюбив гражданин, както сам се нарича, и срещу по-късните ми обвинители. И понеже това са други обвинители, нека да вземем пък тяхното обвинение: Сократ, се казва в него, върши престъпление, понеже разваля мла­дежите и не вярва в боговете, в които държавата вярва, а в други, нови божества. Такова е именно обвинението и нека разгледаме всяка една точка от него.

Твърди се, че върша престъпление, понеже развалям младежите. Аз пък твърдя, мъже атиняни, че Мелет върши престъпление, понеже си прави ше­ги със сериозни работи, като изкарва току-тъй на съд хората и си дава вид, че заляга и се грижи за неща, за които никога не е и помислял. А че е така, ще се опитам да го покажа и на вас.

Ела тук, Мелете, и кажи: държиш ли за нещо повече от това младежите да стават възможно най-добри?

— Не, разбира се.

— А я сега кажи на съдиите кой ги прави по­добри. Явно е, че знаеш, понеже се

грижиш за то­на. Ти си намерил, както твърдиш, този, който ги разваля — мен, изкарваш ме на съд и ме обвиняваш. Сега кажи кой е този, който ги прави по-добри, кажи му името тук. Виждаш, Мелете, че мълчиш и не можеш да кажеш. Не ти ли се струва, че това е срамно и е достатъчно доказателство за това, което аз именно казвам, че не те е било ни най-малко грижа? Но кажи, драги: кой ги прави по добри?

— Законите.

— Но аз не те питам това, отлични ми Мелете, а кой е човекът, който знае преди всичко и самото това нещо, законите.

— Тия, Сократе, съдиите.

— Как казваш, Мелете? Тия ли могат Да въз­питават младежите и ги правят по-добри?

— Да.


— Дали всичките, или само едни, а други не?

— Всички.

— Добре казваш, кълна се в Хера, и това са много хора, които ни принасят полза. Какво тогава, тия, които слушат тук, правят ли ги по-добри, или не?

— И те.


— И членовете на Съвета ли?

— И членовете на Съвета.

— А гражданите, които участвуват в Народно­то събрание, те, Мелете, не развалят ли младежите? Или и те всички ги правят по-добри?

— И те.


— Следователно всички атиняни, както изглеж­да, създават благородни хора освен мен и аз един­ствен ги развалям. Това ли казваш?

— Точно това казвам.

— В голямо нещастие смяташ, че се намирам! Но отговори ми и това: и с конете ли мислиш, че е така? Че всички хора ги правят по-добри, а само един ги разваля? Или точно обратното: един или твърде малцина — тия, които се занимават с ко­не — могат да ги правят по-добри, а мнозинството, когато имат работа с тях и ги използуват, ги раз­валят? Не е ли така, Мелете, и с конете, и с всички други животни? Точно така е независимо дали ти и Анит ще се съгласите, или не. Понеже някакво го­лямо щастие би било за младежите, ако един-единствен ги разваля, а всички останали им принасят полза. Но, Мелете, ти достатъчно се изобличаваш, че никога не си помислял за младежите, и ясно по­казваш, че ти лично не си се интересувал ни най-малко от това, в което тук ме обвиняваш.

Но кажи ни още в името на Зевс, Мелете, дали е по-добре да се живее между добри или между лоши граждани. Отговори, приятелю, не те питам нещо мъчно. Лошите не вършат ли лошо на тия, с които са в най-голяма близост, а добрите — добро?

— Разбира се.

— А някой предпочита ли да му навреждат тия, с които общува, а не да му принасят полза?

— Не, естествено.

— Хайде сега, дали ме обвиняваш, че преднаме­рено развалям младежите и ги правя порочни или непреднамерено?

— Преднамерено, разбира се.

— Какво, Мелете? Ти, един млад човек, толкова ли си по-вещ от мен, който съм на такава възраст, та ти знаеш, че лошите вършат винаги лошо на тия, които са в най-голяма близост с тях, и добрите — о добро, а аз съм дотам невежа, та не знам и това, че ако направя порочен някого от тези, е които об­щувам, рискувам да получа зло от него? Та аз вър­ша преднамерено това толкова голямо зло, твър­диш ти? В това не можеш да ме убедиш, Мелете, а мисля я никой друг човек. Или не развалям, или ако развалям, непреднамерено е. Така че ти и в двата случая лъжеш. А ако развалям непреднаме­рено, за такива неволни простъпии няма закон да се дава под съд, но се заемат с човека частно и го поучават и укоряват. Явно е, че ако разбера, ще престана с това, което върша непреднамерено. А ти избегна да се срещнеш с мен и да ме поучиш — ти не пожела това, а ме изкарваш тук на съд, къ­дето според закона се изкарват тези, които трябва да се наказват, а не и да се поучават.

В същност, мъже атиняни, вече е очевидно това, което аз от своя страна ви казвах, че Мелет никога не го е било ни най-малко грижа за тия неща. Но все пак ни кажи: как според теб, Мелете, развалям младежите? Или е ясно според писменото ти обви­нение, че като ги уча да не вярват в боговете, в които държавата ни вярва, но в други нови божест­ва? Не казваш ли това, че ги развалям, като ги уча?

— Точно това именно казвам.

— В такъв случай, Мелете, в името на същите тия богове, за които сега става дума, кажи ни още по-ясно и на мен, и на тия тук мъже, понеже аз не с мога да разбера, следното: Дали твърдиш, че уча, че има някакви богове — в същност вярвам в богове и не съм в никакъв случай безбожник и в този пункт не съм виновен, но все пак не вярвам в боговете, в които държавата ни вярва, а в други бого­ве, — в това ли ме обвиняваш, че вярвам в други богове? Или твърдиш, че изобщо не вярвам в бого­ве и аз самият, и уча и другите на това?


  • Това твърдя, че изобщо не вярваш в богове.

  • Чуден си, Мелете! Защо казваш това? Наис­тина ли не смятам нито Слънцето, нито

Месеца за богове, както другите хора?

— Кълна се в Зевс, съдии, понеже казва, че Слънцето е камък, а Месецът — земя.

— Ти мислиш, че обвиняваш Анаксагор, драги Мелете. Ти така подценяваш съдиите и ги смяташ за невежи, та да не знаят, че книгите на Анаксагор от Клазомене8 са пълни с тези теории. И младите наистина научават от мен това, което може поняко-е га да си купят от орхестрата (в театъра) най-мно-го за драхма, и да се смеят на Сократ, ако припис­ва на себе си тези теории, особено като са толкова необикновени! Наистина, в името на Зевс, така ли мислиш за мен? Смятам, че не съществува ника­къв бог?

— Да, кълна се в Зевс, в никакъв случай.



  • Ти не вярваш, Мелете, както ми се струва, и, на себе си. Според мен този човек, мъже

атиняни, се гаври нагло с нас и неговото обвинение е напи­сано чисто и просто с една необуздана гавра и младежко нахалство. Изглежда, като че ли е искал да състави една гатанка, за да ме изпита: „Дали знае­щият Сократ ще разбере, че аз се шегувам и си противореча, или ще изиграя и него, и другите, които слушат." Понеже за мен е ясно, че той си противоречи, както ако би се казало: „Сократ вър­ши престъпление, понеже не вярва в богове, но вяр­ва в богове." В това именно се състои подигравката

Разгледайте заедно с мен, мъже, защо ми се струва, че говори така. А ти, Мелете, ни отговаряй! Вие пък спомнете си, което ви помолих в началото — да не викате неодобрително, ако водя разго­вора по обикновения си начин.



  • Има ли, Мелете, такъв човек, който вярва, че има човешки неща, а пък няма хора?

Нека отговаря, мъже, а не да протестира непрекъснато! — Има ли такъв, който вярва, че няма коне, а има конски неща? Или че няма флейтисти, а има флейтистки неща? Няма, отлични човече! Ако ти не ис­каш да отговаряш, аз го казвам и на теб, и на ос­таналите тук! Но поне това отговори: има ли такъв човек, който вярва, че има демонски неща, а няма демони?

— Няма такъв човек.

— Каква услуга ми направи, че ми отговори, макар и с мъка и принуден от съдиите! Следователно ти твърдиш, че аз вярвам и уча, че има демонски неща — независимо нови или стари, но аз според твоите думи вярвам в демонски неща и ти си се заклел за това в обвинението си. А ако вярвам в прояви на демони, по необходимост вярвам и в де­мони. Не е ли така? Разбира се, че е така. Смятам, че си съгласен, понеже не отговаряш. А не смятаме ли демоните за богове или за деца на богове?9

— Да, естествено.

— Следователно, ако вярвам в демони, както ти твърдиш, и ако демоните са някакви богове, това би било, което аз твърдя, че ти говориш с гатанки н се шегуваш: ти твърдиш, че не вярвам в богове, а след това, че вярвам, понеже вярвам в демони. Ако пък демоните са някакви незаконни деца на богове от нимфи или от някакви други жени, как­вито се предава, кой човек би смятал, че има деца на богове, а няма богове? Както би било странно някой да смята катърите за родени от кобили и магарета, а пък да смята, че няма кобили и мага­рета. Невъзможно е, Мелете, да си написал обви­нението си така, ако не си искал да ни изпиташ или пък си бил в безизходица да намериш срещу ми истинско обвинение. Да убеждаваш някого, колкото и малко ум да има, че един и същ човек вярва в демонски и божествени неща и в същото време, че не вярва нито в демони, нито в богове, нито в хероси — това не е възможно.

Че аз, мъже атиняни, не съм виновен в това, в което Мелет ме обвинява, мисля, че няма

нужда от дълга защита, но че това е достатъчно. А което казах по-преди — че голяма омраза се породи у мнозина срещу ми, знайте, че е истина. И ако нещо ме погуби, то ще ме погуби – не Мелет, не Анит, а общоразпространената клевета и омраза. То е погубила и много други благородни мъже, а мисля, и занапред ще погубва и нищо странно, ако не спре с мен.

Може би някой ще ми каже: „Все пак не се ли срамуваш, Сократе, че си имал такъв начин на живот, поради който сега рискуваш да те осъдят на смърт?” На това аз с право бих отговорил: „Не говориш добре, човече, ако смяташ, че един мъж, който има и най-малка стойност, трябва да пресмята възможностите за живот и смърт, а да няма предвид в действията си единствено дали постъпва справедливо, или не. Според твоя начин на мислене нищожества биха били тези полубогове, които загинаха пред Троя, между тях и синът на Тетида10, който дотолкова презрял опасността пред бъдещото безчестие, че когато горял от желание да убие Хектор и майка му, една богиня, му казала, доколкото си спомням, приблизително следното: „Чедо, ако отмъстиш за убийството на другаря си Патрокъл и убиеш Хектор, и ти ще умреш – веднага след Хектор настъпва твоята участ”, той при тези думи презрял смъртта и опасността, страхувайки се много повече да живее като страхливец и да не отмъщава за приятелите си, и отговорил: „Нека умра веднага, след като накажа виновника, да не остана тук за присмех при извитите кораби и бреме за орната земя”. Да не би да смяташ, че той е мислел за смърт и опасност? Така стоят нещата в действителност, мъже атиняни: каквото място заеме в строя някой било сам, понеже го смята за най-добро, било по заповедта на началника си, там трябва според мен да остане и да се излага на опасност, като не държи сметка нито за смъртта, нито за нещо друго, а само за позора.

Аз лично щях да съм извършил ужасни неща, мъже, когато военачалниците, които вие избрахте, ме поставиха при Потидея, Амфиполис и Делион11 на някакво място в строя и аз оставах твърдо там, както всеки друг, и рискувах живота си, а когато богът ми възложи задачата, както аз сметнах и предположих, че трябва да живея, занимавайки се с философия и да изследвам и себе си, и другите, да се уплаша от смъртта и от каквото и да е и да дезертирам – страшно би било това и тогава справедливо бихте ме дали под съд, че не вярвам в богове, не се подчинявам на оракула, страхувам се от смъртта и мисля, че съм знаещ, без да съм.

Понеже да се страхуваш от смъртта, мъже, не е нищо друго, освен да мислиш, че си знаещ, без да си: да мислиш, че знаеш нещо, означава, че не го знаеш. Никой не знае що е смърт, нито дали случайно не е най-голямото благо за човека, а се страхуват от нея, като че ли знаят, че е най-голямото зло. Това как да не е незнание, заслужаващо укор – да мислиш, че знаеш това, което не знаеш? Аз, мъже, в това може би се различавам от повечето хора и ако бих твърдял, че стоя по-горе от някого по някакво знание, то би било в това, че като не знам достатъчно за работите при Хадес, така и мисля, че не го знам. А да вършиш неправда и да не се подчиняваш на по-добрия – и бог, и човек – че е лошо и позорно, знам. Никога няма да предпочета злините, които зная, че са злини, пред онова, което не знам дали не е добро, и се уплаша и избягам от него.

Така че, ако сега ме пуснете, като не повярвате на Анит, който ви казва, че или по начало аз не е трябвало да се явявам тук, или като съм се явил, не било възможно да не бъда осъден на смърт; че ако съм бъдел оправдан, вашите синове, прилагай­ки старателно на дело това, на което Сократ учи, напълно ще пропаднат — ако при това бихте ми казали: „Сократе, сега ние няма да повярваме на Анит, пускаме те, но все пак при условие да не се занимаваш повече с това изследване, нито с фило­софия — ако те уловим, че вършиш още това, ще бъдеш убит", та ако, както казах, бихте ме пуснали при това условие, бих ви отговорил: „Аз ще ви благодаря сърдечно, мъже атиняни, и ви обичам, но ще слушам повече бога, отколкото вас и докато дишам и ми е възможно, няма да престана да се занимавам с философия, да ви подканям и да разяснявам на всеки, когото от вас срещна, като му кажа, както ми е обичаят: „Чудесни човече, като атинянин, от град най-голям и най-прочут по знание и сила, не се ли срамуваш да полагаш грижи само за богатство, да спечелиш възможно най-много, за слава и чест, а за разум, истина и за душата си, да стане възможно най-добра, ти не полагаш грижи и не мислиш!” И ако някой от вас оспори и каже, че се грижи, няма да го оставя веднага да си иде, но ще го питам, изследвам и разкрия и ако ми се стори, че не притежава добродетел, а само така твърди, ще го укоря, че най-ценни неща цени извънредно малко, а по-незначителни неща – повече. Това ще правя и с млад, и със стар, когото срещна, и с чужденец, и със съгражданин, и то повече със съгражданите си, толкова повече, че сте ми по-близки и по род. Понеже така заповядва богът, добре знайте. И лично аз смятам, че на вас тук не ви се е случило по-голямо добро от моята служба на бога.

И наистина аз не върша нищо друго, а обикалям и ви убеждавам, и млади, и стари, да не се грижите предимно, и то така усърдно, нито за тялото си, нито за богатствата си, както за душата си, за да стане възможно най-добра, като ви казвам, че не от богатството се ражда добродетелта, а от добродетелта богатството, както и всички други блага за хората и в личния, и в обществения живот. Ако с тези думи развалям младежите, това би било вредно. А ако някой твърди, че говоря друго, а не това, нищо не казва. С оглед на това бих казал, мъже атиняни: вярвате или не вярвате на Анит, освободите или не ме освободите, аз няма да постъпвам другояче дори ако ми предстои да умра много пъти!

Не викайте неодобрително, мъже атиняни, а съблюдавайте, което ви помолих — да не викате, каквото и да кажа, но да слушате. Понеже, както аз мисля, вие ще имате полза, ако ме слушате. Аз имам намерение да ви кажа някои и други неща, при което може би ще викате, но по никакъв начин не го правете. Бъдете сигурни, ако ме осъдите на смърт, такъв човек, какъвто ви казвам, че съм, на вас самите ще причините повече вреда, отколкото на мен. На мен нито Мелет, нито Анит ни най-малко биха ми навредили — те не биха могли, понеже не мисля, че е в реда на нещата по-лош човек да навреди на по-добър. Разбира се, някой би могъл да ме осъди на смърт, на изгнание или да ме лиши от граждански права. И той, и някой друг може би смятат тези неща за големи нещастия, но аз — не. За мен е много повече това, което Мелет сега вър­ши — че се стреми да убие несправедливо един чо­век. И така, мъже атиняни, сега аз съм далеч от това да се защитавам заради себе си, както може да се помисли, но заради вас, да не се провините някак си спрямо дара, който ви е направил богът, като ме осъдите. Понеже, ако ме осъдите на смърт, лесно няма да намерите друг напълно като мен, ако и да ви се види смешно, отреден от бога на държавата ни, като конска муха при голям и расов кон, но поради големината си бавен и нуждаещ се от подбуждане. Затова, струва ми се, богът ме е предоставил на града, какъвто съм, за да ви подбуждам, да ви убеждавам и порицавам всеки един непрестанно по цял ден, без да се отделям от него. Друг такъв човек няма да ви се роди лесно, мъже, и ако ме слушате, ще ме пазите. Вие изведнъж бихте могли да ми се разсърдите също като хора, когато спят и ги събудят, и слушайки Анит, да ме ударите и лесно ще ме убиете, а след това да прекарате целия си живот в сън, докато богът, загрижен за вас, не ви прати някой друг. Че в случая богът ме е дал на града ни, какъвто съм, оттук бихте разбрали: Не прилича на човешка работа моето – да си зарежа всичките работи и да търпя последиците на това толкова години, а да се занимавам с вашите, като отивам като баща или по-стар брат при всеки поотделно и го увещавам да се грижи за добродетелта . И ако все пак имах от това някаква облага, ако увещавах в това срещу възна­граждение, това щеше да се разбере. А сега и сами го виждате, понеже моите обвинители, които така безсрамно ме обвиняват във всичко друго, не мо­жаха да отидат дотам в безсрамието си да представят някакъв свидетел, че някога съм взел възнаграждение или пък съм искал. Но аз ви давам един свидетел, който ви стига, че говоря истината — сиромашията си.

Може би изглежда странно, разбира се, че аз съветвам частно хората и се бъркам в много работи, а не се осмелявам да изляза публично пред народа и да съветвам държавата. Причината е, което често и на много места сте ме чували да казвам – у мен се появява нещо божеско или демонско, в което и Мелет, присмивайки се, ме е обвинил в обвинението си. Това започна още в детството ми, някакъв глас, който, яви ли ми се, ме въздържа от това, което мисля да правя, но никога не ме насърчава. Той се противопоставя да се занимавам с обществени дела и според мен по много щастлив начин се противопоставя, защото, бъдете сигурни, мъже атиняни, ако отдавна се бях заел с политика, отдавна и нямаше да съм между живите, а това нямаше да е от никаква полза нито за вас, нито за мен. Не ми се сърдете, че ви говоря истината: не ще спаси живота си никой, който благородно се противопостави било на вас, било на какъвто и да е друг народ и пречи да станат много неправди и беззакония в държавата; този, който действително се бори за правдата, ако смята да остане жив известно време, по необходимост трябва да остане частно лице, не да се занимава с държавни дела.

Лично аз ще ви дам големи доказателства за това, не думи, а което вие цените — факти. Чуйте от мен какво ми се случи, за да знаете, че не бих от­стъпил несправедливо на никого от страх пред смъртта, а с неотстъпването си бих си причинил и ги­белта. Ще ви кажа, както става в съда, неприятни неща, ,но верни. Аз, мъже атиняни, не съм заемал в държавата никаква друга длъжност, освен че съм бил член на Съвета. Случи се нашата фила Антиохида да бъде пританствуваща12, когато вие поис­кахте да съдите вкупом противно на закона, както по-късно всички признахте, десетте стратези, които не бяха прибрали убитите в морското сражение13. Тогава аз единствен от пританите ви се противопо­ставих да не вършите нищо против законите и гла­сувах против. И макар че ораторите бяха готови да повдигнат обвинение срещу ми и да ме изкарат на съд и вие ги карахте и викахте да го направят, аз сметнах, че трябва по-скоро да се изложа на опасност със закона и правото, отколкото, уплашен от затвор и смърт, да се присъединя към вас, които не решавахте справедливо.

И това беше, когато в града имаше демокрация. А когато се установи олигархията, Трийсетте пък ме повикаха с други четирима в Толоса14 и ни запо­вядаха да докараме от Саламин Леон Саламинеца, за да го убият. Такива заповеди те често даваха и на мнозина други, понеже искаха да опетнят с пре­стъпления колкото се може повече хора. Тогава именно не на думи, а на дело пак показах, че ни най-малко, ако и да звучи доста грубо, не ме е гри­жа за смъртта, а да не върша нищо несправедливо и безбожно — в това ми е цялата грижа. Мен не ме стресна онази власт, колкото и да беше твърда, че да извърша каквато и да е неправда. Когато излязохме от Толоса, другите четирима отидоха в Саламин и доведоха Леон, а аз си тръгнах и се при­брах вкъщи. И това може би щеше да ми струва живота, ако властта им наскоро след това не беше премахната. И за това ще се явят пред вас много свидетели.

Следователно мислите ли, че щях да преживея толкова години, ако се занимавах с държавни дела и, както подобава на един почтен човек, защитавах правото и, както и трябва, държах най-много на това? Далеч не, мъже атиняни, а и никой друг човек нямаше да може. А аз ще се окажа, че съм бил такъв през целия си живот — и в обществения, ако съм заемал някаква длъжност, и в частния си съ­що, че никога на никого не съм отстъпил в ущърб на правото, нито другиму, нито на някого,от тези, които моите клеветници наричат мои ученици.

Аз никога не съм станал учител на никого. Ако някой, млад или стар, би искал да ме слуша, когато говоря или върша моите обязаности, никога никому не съм отказвал. Аз не съм такъв, че беседвам срещу пари, а отказвам да беседвам без възнаграждение, но се поставям на разположение еднакво и на богат, и на беден да ме пита и ако някой иска, да го питам и да чуе какво бих казал. И ако някой от тях стане или не стане добродетелен човек, с никакво право не бих поел върху себе си вината за това, понеже никога никому не съм обещавал да го уча, нито съм учил. Ако някой каже, че някога от мен частно е научил или чул нещо, което не са чули и всички други, знайте добре, че не говори истината.

Но защо тогава някои изпитват удоволствие да прекарват много време с мен? Вие чухте, мъже атиняни, цялата истина ви казах: те изпитват удоволствие, слушайки ме да изследвам тези, които се смятат за знаещи, а не са. А това не е неприятно. Но на мен, както аз твърдя, това ми е наредено от бога да го върша, и чрез оракули, и чрез съновидения и по всякакъв начин, по който някога някакво друго божествено предопределение е наредило на някого да върши каквото и да е там Това, мъже атиняни, е и истина, и лесно може да се докаже. Понеже, ако едни от младежите развалям, а други съм вече развалил, то наистина някои от вече стигналите зряла възраст, която са разбрали, че някога като млади съм ли съветвал нещо лошо, трябваше сега да станат да ме обвинят и да поискат наказа­нието ми, или ако не пожелаят те, то някои от близ­ките им, бащи, братя или други роднини, ако съм направил нещо лошо на техните близки, сега да си спомнят това и да поискат наказанието ми. Наисти­на мнозина от тях присъствуват тук. Аз ги виждам: най-напред ей го Критон, мой връстник от същия дем15 като мен, баща на Критобул, който е тук; след това Лизаний от дема Сфет, баща на Есхин, който е също тук; после ей там Антифон от дема Кефисия, баща на Епиген; и други, чиито братя са общували с мен, са тук: Никострат, син на Теозотид, брат на Теодот — Теодот се помина, така че не би могъл да го моли за мен; Парал, син на Демодок и чийто брат беше Теагес; а ето и Адеймант, син на Аристон и чийто брат е тук присъствуващият Платон; ето и Айантодор, чийто брат е ето там Аполодор.16 И мнозина други мога да ви кажа, ня­кого от които Мелет именно трябваше да посочи в речта си като свидетел. Ако тогава е забравил, сега да посочи, аз му позволявам — нека каже дали има такъв свидетел. Тъкмо напротив, мъже: ще наме­рите, че всички са готови да ми помогнат, на мен, който развалям техните близки, който им причинявам зло, както твърдят Мелет и Анит. Действително самите развалени може би биха имали основание да ми помогнат, но неразвалените, вече зрели мъ­же, техните близки, какво друго основание имат да ми помогнат освен правдата и законността, понеже съзнават, че Мелет лъже, а аз говоря истината?

Е, добре, мъже: приблизително това и може би още нещо от този вид е, което бих имал да кажа с в своя защита. Някой от вас, ако е имал и по-ма­лък процес от моя, като си спомни за себе си, че е молел и умолявал съдиите с много сълзи, като е довел и децата си, за да го съжалят повече, а и много близки и приятели, възможно е да възнего-дува, че аз не ще направя нищо от това, и то като съм заплашен, както ми се струва, с най-тежко на­казание. Като си помисли това, той би станал по-суров спрямо мен и разгневен от тези обстоятелства би гласувал под влияние на гнева си. Ако дей­ствително някой от вас е така разположен — аз впрочем не го вярвам, но ако все пак е така, мисля, че съм в правото си да му кажа: „И аз имам, отлични човече, някой и друг близък. Поне­же, както казва и Омир, и аз не съм се родил от дър­во, ни от камък, но от хора., така че имам и близки, и синове, мъже атиняни, трима — единият вече юноша, а другите двама още момчета." Въпреки това аз няма да доведа тук никого от тях и да ви моля да не ме осъждате.

Защо няма да направя нищо от това? Не от упо­ритост, мъже атиняни, нито от неуважение към вас. Дали смъртта ме плаши, или не, е друг въпрос — за моя и ваша чест и на целия ни град мисля, че не е хубаво да постъпвам така на тази възраст и с такова име независимо дали го заслужавам, или не, но все пак смята се, че Сократ се различава по не­що от повечето хора. Действително, ако тези, които ги смятат, че се различават било по знание, било по мъжество, било по друга някаква добродетел, ще постъпят така — позорно би било. Така да се държат съм виждал много пъти в съда хора, които минават за нещо, а постъпват странно, понеже мис­лят, че ще ги сполети нещо страшно, ако умрат, като че ли, ако не ги убиете, ще бъдат безсмъртни. Аз мисля, че те навличат срам на града ни, та някой чужденец да сметне, че тези от атиняните, които се отличават по добродетел и биват избирани на длъжности и им се отдават почести, по нищо не се различават от жени. Това, мъже атиняни, нито ние, които минаваме за нещо си там, трябва да го пра­вим, шито пък вие, ако го правим, да ни го позво­лявате, но, напротив, да покажете, че много повече ще осъдите този, който разиграва тия жални драми и прави града ни за смях, отколкото този, който остава спокоен.

Независимо от достойнството, мъже, не мисля, че е право обвиняемите да молят съдията и с молби да се отървават, а да излагат фактите и да убеж­дават. Не за това е седнал съдията — да жертвува правото за угода на някого, но да реши кое е право, а и се е заклел, че няма да оказва благоволение на когото би сметнал, но че ще съди по законите. За­това нито ние трябва да ви приучваме да наруша­вате клетвата си, нито вие да свиквате, понеже и едните, и другите не бихме постъпвали благочес­тиво.

И така, мъже атиняни, не искайте от мен да пр-авя спрямо вас такива неща, които нито смятам, че са хубави, нито справедливи, нито благочестиви, а особено пък най-вече, в името на Зевс, ка­то съм обвинен в безбожие от тук присъствуващия Мелет. Очевидно, ако бих ви убедил и с молбата си извършил насилие над вашата клетва, бих ви учил да не вярвате в богове и открито бих обвинил себе си, че не вярвам в богове. Нещата обаче да­леч не стоят така, понеже аз вярвам, мъже атиня­ни, както никой от моите обвинители, и се поверя­вам на вас и на бога да решите, както ще бъде най-добре и за мен, и за вас.
Втора част
Че не се възмущавам, мъже атиняни, от станало­то — че ме признахте за виновен, — много неща играят роля и особено, че го очаквах. Много повече се учудвам на броя на гласовете „за" и „против" — аз лично не смятах, че ще бъда осъден с толкова малко мнозинство, а с много по-голямо. А сега, как­то изглежда, ако само 30 гласа бяха отпаднали17, щях да бъда оправдан. В същност, що се отнася до обвинението на Мелет, както смятам, и сега съм оправдан, и не само съм оправдан, но и на всеки е ясно, че ако не бяха излезли Анит и Ликон да ме обвиняват, той щеше да бъде осъден на глоба от хиляда драхми, че не е могъл да получи една пета от гласовете.

И така, човекът ми иска смъртно наказание. Добре. А аз какво мога да предложа от своя стра­на, мъже атиняни? Очевидно, каквото заслужавам. Какво следователно? С какво заслужавам да бъда наказан юш,глобен, че не водих спокоен живот, но пренебрегнах това, на което повечето хора дър­жат — богатство, домашни работи, военно коман­дуване, речи в Народното събрание, длъжности, групи, партии, които се образуват в града; че по­исках да бъда в действителност почтен човек, а не да спася живота си по този начин; че не отидох там, където ако отидех, нямаше да яма полза нито за вас, нито за мен; че отивайки лично при всеки един, му правех най-голямо благодеяние, както аз твър­дя, заемайки се да убедя всеки от вас да не се грижи за своите материални интереси, преди да се е погрижил за самия себе си, нито за материалните интереси на града, преди да се е погрижил за са­мия град, така и за другите неща по този начин — какво следователно заслужава такъв човек? Нещо добро, мъже атиняни, ако трябва действително да ми се отдава по заслуги, и то такова добро, какво­то ми подобава. А какво подобава на един беден благодетел, който се нуждае от свободно време, за да ви подбужда. Няма нищо, мъже атиняни, което да подхожда на такъв човек така, както да го хранят в Пританея, и то много повече, отколкото на някой от вас, който е победил в Олимпийските със­тезания на надбягване с коне или с колесйици е, два или четири коня. Понеже той ви прави да изглеждате щастливи, а аз — да сте., А й той няма никаква нужда да го хранят, а аз имам. Ако следователно трябва да си определя справедливо за­служеното наказание, това си определям — да ме хранят в Пританея.

Може би и сега ще ви се стори, че ви говоря тези думи от упоритост, както ви говорех за плача и коленопреклонната молба. Нищо такова, мъже атиняни, но по-скоро следното. Лично аз съм убеден, че не онеправдавам никого умишлено, но вас не мога да убедя в това. Малко време се разговорих­ме — мисля, ако имахте обичая, както е у други народи, един углавен процес да не трае един-единствен ден, но няколко, щях да ви убедя. А сега не е възможно в малко време да се отстранят големи клевети. Лично убеден, че не онеправдавам никого, далеч съм от мисълта да онеправдавам себе си и сам срещу себе си да кажа, че заслужавам нещо лошо, и да си произнеса такава присъда. От страх пред какво? Да не ме сполети наказанието, което Мелет ми иска и което твърдя, че не знам нито дали е нещо добро, нито дали е нещо лошо? Вмес­то него да предпочета, което добре знам, че е лошо, и поискам това наказание? Дали затвор? Че защо трябва да живея в затвор като роб на неизменно избираната власт — колегията на Единайсетте?18 На глоба и да ме затворят, докато я изплатя? Но то ще бъде същото като току-що казаното, понеже нямам средства, откъде да я платя. Да поискам изгнание? Може би на това бихте ме осъдили. Голяма любов към душицата си би трябвало наистина да имам, ако съм толкова тъп, та да не мога да разсъдя следното: вие като мои съграждани не можах­те да понесете разговорите и приказките ми и те ви станаха толкова неприятни и омразни, та търси­те да се отървете сега от тях, а други ще ги понесат лесно! Далеч съм от тази мисъл, мъже атиняни. Хубав би ми бил животът да напусна на тази въз­раст отечеството си и да се скитам голей от град на град! Понеже добре зная, че където и да ида, младежите ще идват да ме слушат както тук. Ако ги отпъждам, те ще ме изгонват, убеждавайки по-възрастните; ако не ги отпъждам — техните бащи и близки ще го правят заради тях.

Може би някой ще каже:„Като заминеш оттук не ще ли можеш, Сократе, да живееш мирно, без да говориш?". Най-мъчното е да убедя в това именно някои от вас. Ако ви кажа, че това е неподчинение на бога и поради това е невъзможно да мълча, не ще ми повярвате, понеже ще сметнете, че ви ирони­зирам. Ако пък ви кажа, че най-голямото благо за човека е да говори всеки ден за добродетелта или за други неща, за които ме слушате да се разгова­рям, когато изследвам и себе си, и други, и че жи­вотът без изследване не заслужава да се живее — това още по-малко ще ми повярвате. Така, както ви казвам, стоят нещата, мъже, а не е лесно да ви убедя.

При това аз лично не съм свикнал да се смятам достоен за някакво наказание. Ако все пак имах пари, щях да си определя глоба, колкото можех да платя. Това нямаше да ми навреди. А сега — ня­мам. Освен ако, разбира се, искате да ми наложите, колкото бих могъл да платя. Може би бих могъл да платя една сребърна мина — толкова мога да си определя. Ето там Платон, мъже атиняни, а и Критон, Критобул и Аполодор ми викат да опреде­ля 30 мини и че стават поръчители. Съгласен — определям 30 мини. В тяхно лице ще имате сигурни поръчители.
Трета част
Малкото време стана причина, мъже атиняни, тези, които искат да злословят за града ни, да хвърлят върху ви вината и да ви прикачат славата, че сте убили Сократ, един мъдър мъж. В желанието си да ви нападат, те действително ще кажат, че съм мъ­дър, макар и да не съм. А ако бяхте почакали из­вестно време, всичко щеше да се свърши от само себе си: виждате възрастта ми, животът ми е вече напреднал, близо съм до смъртта. Това не го каз­вам на всички ви, а на тези, които ми гласуваха смъртно наказание.

На тях казвам и следното. Може би мислите, мъже, че съм осъден поради липсата на такива речи, с каквито щях да ви убедя, ако смятах, че трябва да върша и говоря всичко, за да ме опрвдаете.19 Далеч не е така. Осъден съм поради липса, но не на речи, а на дързост, на безсрамие, на же­лание да ви говоря така, както щеше да ви бъде е най-приятно да слушате, да плача и се вайкам й да върша и говоря много други, недостойни, както аз смятам, за мен неща, каквито .сте свикнали да слушате от другите. А аз нито тогава сметнах, че по­ради опасния процес трябва, да направя нещо дол­но, нито сега съжалявам, че съм се защищавал така — сто пъти предпочитам да умра след такава защита, отколкото да живея на онази цена! Нито в съда, нито на война нито аз, нито някой друг трябва да прави всичко възможно да избяга от смъртта. Често и в сраженията е ясно, че смъртта може да се избегне, като се хвърли оръжието и се поиска милост от преследвачите. Във всяко опасно положение има и много други начини да се избяга от смъртта, ако човек се реши на всичко и да върши, и да говори. Да се избяга от смъртта — това съвсем да не ви се вижда трудно, мъже, от низостта е много по-трудно: тя тича много по-бързо от смъртта. Сега и аз, понеже съм бавен и възрас­тен, бях уловен от по-бавния бегач, а моите обви­нители като силни и бързи — от по-бързия, злото, И сега аз ще изляза осъден от вас като заслужаващ смърт, а те — осъдени от истината като виновни в порочност и неправда. И аз оставам с присъдата си, и те. Вероятно така е трябвало да стане и мис­ля, че всичко е, както трябва.

Но аз искам и да ви предскажа какво ще стане по-нататък с вас, които ме осъдихте. Че аз съм вече в онези минути, когато хората най-вече предсказ­ват — когато се готвят да умрат. Аз изричам, о, вие, които ме убихте: веднага след моята смърт вас ще ви постигне много по-голямо наказание, кълна се в Зевс, от това, което ми наложихте, смърт. Вие направихте това с мисълта, че ще се отървете да се изследва животът ви — тъкмо обратното ще стане, казвам ви го със сигурност. Повече ще станат тези, които ще би изследват — досега аз ги спирах, а вие не разбрахте. И те ще бъдат по-мъчни, поне­же ще бъдат по-млади, и вие повече ще негодувате. А ако мислите, че като убивате хора, ще попре­чите да се яви някой да ви упреква несправедливия живот, не мислите добре. Понеже този начин да се отървавате от такива хора не е нито възможен, ни­то хубав; онзи е най-хубав и най-лесен — човек да не потиска другите, но да се стреми да стане кол­кото се може най-добър. С това пророчество се разделям с вас, които гласувахте за моето осъж­дане.

Но с удоволствие бих си поговорил върху цялата тази станала работа с тези, които гласуваха за оп­равдаването ми, докато служебните лица са заети (с формалностите) и още не съм тръгнал за там, където отишъл веднаж, трябва да умра. Останете при мен, мъже, през това време — нищо не пречи да си поговорим, докато е възможно. На вас като на приятели искам да ви изложа какво означава това, което ме постигна сега именно.

На мен, съдии — понеже, като ви наричам съдии, правилно бих ви наричал, — ми се случи нещо чудно. Обичайното пророческо внушение ми се правеше от страна на божествената сила през цялото време досега извънредно често, като ме спи­раше дори при много незначителни неща, ако смя­тах да върша нещо неправо. Сега ме постигна, как­то виждате и сами, това, което би се сметнало, а и се смята за най-голямата от злините, а нито тази сутрин, като излизах от къщи, ме възпря божият знак, нито тук, като се явявах пред съда, нито по време на речта ми, каквото и да се канех да кажа. Друг път впрочем, като съм говорел, често ме е спирал по средата, а сега при самия процес не ме спря при никаква моя постъпка или дума. Коя смятам, че е причината? Аз ще ви я кажа: изглежда, това, което се случи, е добро и ние, които смятаме смърт­та за злина, мислим погрешно. За това ми се даде голямо доказателство: непременно щеше да ме въз­пре обичайният ми божи знак, ако нямаше да на­правя нещо добро.

Нека помислим и по следния начин, че можем силно да се надяваме смъртта да е нещо добро. За­щото тя е едно от двете: или мъртвият е нищо и няма никакво усещане за нищо, или, както се смята, смъртта е Някаква промяна, преселване на душата оттук на друго място, А ако не съществува никакво усещане, също когато някой спи и не вижда абсолютно нищо на сън, чудна полза би била смъртта! Мисля, ако някой избере тази нощ, в коя­то така е спал, че не е сънувал нищо, и сравни н другите нощи и дни на живота си с нея и като прецени, би трябвало да каже колко дни и нощи е жи­вял в живота си по-добре и по-приятно от нея, мис­ля, че не само обикновеният човек, но и великият е (персийски) цар ще ги измери по-малобройни в сравнение с тези нощи. Затова, ако смъртта е нещо подобно, аз я смятам за полза, защото именно цялото време нататък се явява само като една без­крайна нощ.

Ако пък смъртта е като заминаване оттук на друго място и е истина това, което се казва, че там именно се намират всички мъртви какво по-голямо благо би имало от това, съдии? Ако някой, пристигайки у Хадес, освободен от тези тук, които твърдят, че са съдии, намери истинските съдии, които се смята, че съдят там, Минос20, Радамант, Еак, Триптолем и всички други от полубоговете, които са били справедливи в живота си, нима това зами­наване би било безполезно? Или човек да се събере с Орфей, Музей, Хезиод и Омир, на каква цена някой от вас би го получил? Ако това е истина, аз искам много пъти да умра, понеже лично за мен пребиваването би било чудесно — да се разго­варям с Паламед, с Теламоновия син Аякс и с все­ки друг, който едно време е загинал поради неспра­ведлива присъда, съвсем не би ми било неприятно, мисля, да сравнявам моите преживелици с техните. И най-голямото: да продължавам да изследвам и разучавам всички там, кой е знаещ и кой мисли, че е, а не е. На каква цена би получил някой възможност, съдии, да изследва този, който е завел тази голяма войска срещу Троя21, или Оди­сей, или Сизиф, или други хиляди, и мъже, и жени, които човек би могъл да спомене — не би ли било неизразимо щастие да се разговаря с тях там, да бъде в тяхното общество, да ги изследва? И за това те ни най-малко не убиват: защото те са по-щастливи от нас тук и в това, че са безсмъртни, ако това, което се казва, е вярно.

И вие, съдии, трябва да имате добра на­дежда в смъртта — помислете върху тази единствена истина: за един добър човек не съществува никакво зло нито приживе, нито след смъртта, нито боговете не се интересуват какво става с него. Всич­ко това с мен не стана от само себе си - за мен е ясно, че за мен е било по-добре вече да умра и да се отърва от мъки. Затова и знакът не ме възпря и аз не съм много сърдит на тия, които ме осъдиха, нито на обвинителите си. При все, че не с това наме­рение те ме осъждаха и обвиняваха, но с мисълта, че ми причиняват вреда, и в това те заслужават укор.

Все пак едно ги моля: Когато възмъжеят сино­вете ми, накажете ги, мъже, като ги накарате да изпитват същите неприятности, каквито аз, ви причинявам, ако сметнете, че те се грижат за пари или за нещо друго повече, отколкото за до­бродетелта, и ако смятат, че са нещо, без да са, порицавайте ги, както аз ви порицавам, че не се грижат за което трябва и че се мислят за нещо, а не струват нищо. Ако така постъпвате, вие ще сте постъпили справедливо и с мен, и със синовете ми.

Но вече е време да се върви — аз в смъртта, вие в живота. Кой от нас върви към по-доброто — никому не е известно освен може би на бога.





Въпроси към текста: 1. В какво се състои знанието на Сократ? 2. Как разбира Сократ службата си на бога?





Поделитесь с Вашими друзьями:
  1   2


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница