Платон „апология”
Изтегляне 481.53 Kb.
|
Апология Сократ е осъден и умъртвен през 399 г. пр. н. е. — в период на нездрава социална и политическа атмосфера. Пелопонеската война между Атина и Пелопонсския съюз трае с малки прекъсвания близо 30 години — от 432 до 404 г. пр. н. е., и е съпроводена с огромни нещастия, като завършва катастрофално за Атина. Победителите Спарта и съюзниците й празнуват по-лоша от пирова победа. С една дума, цяла Гърция е разорена от тези междуособни унищожения, но победена Атина чувствува най-осезателно последиците и назря-валите през войната конфликти избухват с голяма сила. Демократична Атина се изгради постепенно в борба с олигархията, но олигархията не престана да се брани. През войната тя обаче нападна: в 411 г. пр. н. е. един преврат докарва олигархическия режим на Четиристотинте, макар и за кратко, тъй като в 410 г. пр. н. е. демокрацията е възстановена. Но при капитулацията на Атина в 404 г. пр. н. е. се установява кървавият режим на Трийсетте тирани: 1500 граждани и множество метеки са избити и са конфискувани и техните, и имотите на близките им. Това довежда до гражданска война с много нови жертви и в 403 г. пр. н. е. демокрацията отново се възвръща. Но сега тя е чувствителна повече от всякога и това я прави подозрителна. Обикновено думата имат крайните демократи. Но защо се залавят за Сократ и се разправят така жестоко с него? Той не намира, че Атина има най-добрата уредба — превъзхождат я някои от дорийските държави, но това заслужава ли смъртно наказание. Въпросът за вида на наказанието в същност е второстепенен, а основното е дали Сократ е бил виновен, или не? Поставяйки се на мястото на обикновения атинянин, консервативен по начало и в такава политическа обстановка, отговорът е обикновено „да". Ние разполагаме само с едната страна на процеса — „Апологиите" на Платон и на Ксенофонт, а не и с речите на обвинителите; но и това е все пак достатъчно да се доберем до същността на обвиненията и до причината за този положителен отговор: много от безскрупулните и жестоки политици, които са извършили най-големи злинн на отечеството си, като Алкивнад и Критий, произхождащи от. богати и аристократични родове, са били повече или по-малко негови ученици; Сократ се показва като отличен софнст в споровете и негови ученици се възползуват от този начин на действие за вреда на обществото. Сократ разклаща установените традиционни схващания за морал, религия п разрушеното от него той обикновено не замества ясно с нещо установено, но оставя да съществува съмнение, тъй като той обикновено не стига до извод — така той е засягал моралните устои на държавата. Той е доказвал на всички, които са се смятали за знаещи в своята област, че са в същност невежи, а това му е навлякло тяхната омраза. Могъл ли е обикновеният атинянин да види Сократ такъв, какъвто са го виждали неговите близки приятели: благороден и безкористен мислител, безукорен гражданин, уважаващ законите, морална личност, презряла материалното, за да остане краен сиромах, търсещ истината, доброто и красотата? Сигурно не. Докато нещата в Атина са вървели добре, са виждали вероятно в него колоритна личност, която се шляе по пазарищата и гледа да се залови с някого — това са били за присъствуващите все пак любопитни зрелища, макар и не особено приятни за победения противник. И изведнъж обвинителите, един от които, Анит, с голямо политическо влияние, с други думи, „човек, на когото може да се вярва", събрали във фокус всичко, което може да навреди на Сократ, и поради това то изглежда многократно по-черно, му „отварят" очите: Сократ съвсем не бил безобиден, но престъпник спрямо обществото и отечеството. При тази обстановка сам Сократ се учудва не че бил осъден, но че бил осъден с толкова малък превес, едва от 30 гласа. И все пак въпросът, защо са убили Сократ, остава. Той не се е занимавал никога с практическа политика. Осъждането му става все пак четири години след гражданската война, когато трябва да се предполага, че страстите са малко утихнали. Неговите приятели аристократи или са избити, или са избягали, или са се примирили поне привидно. Изтъкнатите по-горе съображения, които са били внушени на обикновения атинянин и по-точно на съдиите, са разбираеми, но истинските, практическите мотиви на Анит и приближените му остават скрити за нас. Не можем да ги доловим нито в „Апологиите" на Платон и Коенофонт, нито някъде в запазената ни литература. Но че с този процес са искали да сплашат някого или някои, е съвсем близо до ума. И за да не рискуват, са избрали за жертва един от най-безпомощните, чиято почтеност в защитата се е обърнала в оръжие срещу него самия. Така както е опровергавал обвиненията, предварително всичко е било осъдено на неуспех. Сократ не е могъл да излезе срещу това, което е бил през целия си живот, и такъв, какъвто се е представил в съда, е могъл само да предизвика раздразнение. То се чувствува на много места в „Апологията": да искат на някого смъртно наказание, а той да смята, че за заслугите му трябва да го хранят на обществени разноски в Пританея! Обвинението е формално, с общи фрази, на които Сократ е могъл да противопостави пак общи положения, а това го е измествало от неговия солиден терен — да опровергава логично ясни твърдения. А и време за такъв диспут не е имало. Процесът е бил коварно скроен и един лош край за обвиняемия е бил вероятен. Изходът па процеса обуславя много противоположни последици. Ако Сократ бъдел оправдан, което никак не е било изключено, той щял да бъде с много по-голям авторитет, отколкото по-преди и затова Анит застъпва съвсем основателно тезата: или този процес не е трябвало да бъде започван, или веднъж започнат, Сократ трябва да бъде осъден на смърт. А загубването на процеса щяло да доведе до спадане политическото влияние на Анит и неговите хора. Затова той искал на всяка цена осъждането му. Но в случай на неуспех, за да не бъде пряко отговорен и с това да спаси авторитета си, той си послужил с едно подставено лице — Мелет. Анит произхождал от богато семейство: баща му Антемион имал голяма кожарска работилница и изглежда, че се ползувал в Атина с уважение; Анит го наследил, но отрано се впуснал в политиката и в 409 г. пр. н. е. бива избран в колегията на стратезите, най-важния по значение в това време орган. Но понеже командуваната от него експедиция за запазването па Пилос за Атина пропаднала, той бил даден под съд и се спасил единствено като подкупил съдиите. В самия край на войната той става привърженик на най-умерения от Трийсетте, Терамен, който бива убит от Критий, и тогава избягва при изгнанищите демократи в пограничната крепост Фила, където начело с Тразибул става един от техните водачи и взема участие в свалянето па Трийсетте. Няма защо да ни учудва защо във възстановената демокрация Анит добива особено влияние. Знаем още, че синът на Анит общувал известно време със Сократ. Философът виждал в него остър ум и съветвал бащата да не го оставя да се занимава с кожарство. В деня на процеса, след присъдата, Анит минал край Сократ и последният го посъветвал: да намери добър ръководител за сина си, за да не тръгне по пътя на порока. Така и станало — пропаднал от пиянство. Така Анит според Ксенофонт („Апология", 29—31) и след смъртта си запазил лошото име. За да не бъде сам, Анит си намира помощник, Ликон, за когото не знаем нищо освен казаното в „Апологията", а оттам можем да съдим, че е бил добър оратор, особено необходимо качество в атински съд. Не напразно един от приятелите на Сократ, разказва Ксенофонт в „Апологията", настоявал философът грижливо да си приготви защитата, тъй като атинските съдилища поради изкусни речи често са осъждали невинни и оправдавали виновни. Неблагодарната и неблагородна роля и риск поел Мелет. Така както ни го описва Платон в самото начало на „Евтифрон", той бил млад и неизвестен трагически поет, надменен и амбициозен. Според схолиона22 към „Апологията", той бил автор на една „Ойдиподия", за която загатвал Аристофан в една от своите загубени комедии. Предполага се, че поетът със същото име, предмет на подигравка от страна пак на Аристофан в загубената комедия „Земеделците", играна в 424 или 422 г. пр. и. е., е негов баща. Но ако е вярно сведението в същия схолион, че бил подкупен от Анит, то и малкото извинение, което би получил, ако беше действувал от амбициозпост, жажда за известност или нещо друго от този вид, отпада и ние виждаме още по-грозно лицето на Атина на сикофантите23! Диоген Лаерцнй (II, 43) предава, че атиняните веднага съжалили за решението си, затворили палестрите и гимназноните, изгонили Анит и Ликон, а Мелет осъдили на смърт. Но това са по-късни измислици. От формална гледна точка „Апологията" се състои от три части. След речите на обвинителите Мелет, Анит и Ликон, от които първият е повдигнал процеса и е бил единствено отговорен юридически, а другите двама са го подкрепили в съда, Сократ произнася първата част, която e всъщност истинската защита. Това е първата част от процеса, която приключва с гласуването на съдиите: Сократ е признат за виновен. Във втората част обвиняемият взема отново думата, за да говори върху предлаганото наказание, след което се произнася присъдата. Третата част в същност не принадлежи към процеса, тъй като заседанието е било вече вдигнато и Сократ е говорил на една група, събрана около него. ПЛАТОН пише диалогът „Апология” през първия, т.нар. ранен период в своето идейно развитие. Смята се, че той завършва с първото пътуване на Платон в Сицилия, т.е. приблизително през 90-те години на 4 в. пр. Хр. Към този период се отнасят още диалозите „Критон”, „Евтифрон”, „Лахес”, „Хармид” и др. В тях се предполага, че се възпроизвеждат реални беседи на Сократ или най-малкото строго се следва Сократовия метод за водене на дискусия. Вниманието е насочено главно към моралната проблематика. Допълнителна информация: Георги Михайлов Коментар към диалога „Апология” (В: Платон - Диалози, т. 1, С., Наука и изкуство, 1979, с. 419-421; ). Издание: Платон Апология (В: Платон - Диалози, т. 1, С., НИ, 1979, стр. 464 Преводачи: Георги Михайлов, Богдан Богданов 1 Това деление на Платоновите творби на глави, означени с арабски цифри, и подглави, означени с началните букви на латинската азбука, произхожда от ново време — от първото научно издание на Платон. То улеснява цитирането и позоваването. Подобно деление е направено и с творбите на други антични автори, запазени в по-голям обем (напр. Аристотел и Плутарх). 2 Навсякъде в гръцкия текст се употребява думата sophos, която обикновено се превежда с „мъдър, мъдрец", но в никакъв случай не се покрива с днешното съдържание на тезя наши думи, в които основното е моралният елемент, с вглъбяване в себе си, с размисъл върху човека и същността на нещата, с известно откъсване от реалността и дори примирение пред нея. Гръцката дума sophos („който притежава sophia) имa много по-широко съдържание. Първоначалното е „опитен, сръчен в някакъв занаят или изкуство", напр. опитен, сръчен колар, кормчия, скулптор, гадател и пр. Оттам „умен (в практичната дейност), разумен, съобразителен", та дори „хитър, измамник, лукав", напр. „Умен е, който знае не много, но полезни неща" (Есхил). Седемте мъдреци (Талес от Милет, Биант от Приене, Питак от Митилене, Солон и пр.) са хора на практическия живот, предимно държавни мъже, с много знание, съобразителност и житейска мъдрост. Затова sophos може да се употреби и за неща: разумно съставен закон, та дори умно, разумно бягство. В най-общ смисъл sophos е „знаещ, учен, мъдър", като се противопоставя на „незнаещ, невежа" (amathes). В нашата традиция Сократ е мъдрец, но неговата мъдрост има своята специфика, което стои и в основните пунктове на „Апологията": той знае нещо, което другите не знаят, и в това се състои и неговата мъдрост. Затова и ние превеждаме sophos по няколко начина: „знаещ, вещ, опитен или мъдър", според акцента в конкретното място. За превода с първите три думи обръщаме вниманието на читателя на следните характерни места: 19с, където става дума за „знание" (ерistemе), в което някой е „вещ, знаещ" (sophos); 21а—е, където sophoi са и политици, и поети, и занаятчии, като се употребява често глаголът „зная"; 25е, където sophos е противопоставено на „невежа" (amathia, „незнание, невежество"); най-после срещаното на много места „мисли, че знае, а не знае" и подобни. Значението на ядзгдя и ядзгсь като „знаещ" и „знание" се вижда например и от редица места на „Протагор", където има противопоставяне на тези две думи на amathes и amathia, „незнаещ, невежа" и „незнание, невежество", 342а—b, синонимност на sophia и episteme „знание", 329е—330а и b, и паралелност при противопоставянето, от една страна, на amathia episteme 357с—d, и, от друга, на amathia и sophia, 358с (т. е. Episteme = Sophia). Предпочетохме да запазим неконкретизираното и ненюансирано „мъдър" в общите определения, както при оракула 21а, че Сократ е най-мъдър, което именно го подтиква да търси какво е неговото знание, за да бъде смятан за по-мъдър от другите. 3 Аристофан, вж. 19с, където става дума за комедията му „Облаци"; Сократ е предмет на закачки и в други негови комедии. 4 В целия пасаж 19е — 20b Сократ споменава едни от най-прочутите по целия гръцки свят софисти на времето, които са посетили и Атина, преподавали са там и са били познати добре на повечето атиняни. Горгий от Леонтини (в Сицилия), 483—376 г.,е един от главните основатели на софистиката, дошъл в Атина начело на едно леонтинско пратеничество и останал там да преподава с извънредно голям успех. Тогава ситуира и действието на Платоновия диалог, който носи неговото име. Като всички софисти той обръщал особено внимание на езика и стила и се стремял към проза, която със своите ефекти трябвало да съперничи на поезията: поетически думи, метафори, нови думи и изрази, стилови фигури и музикални елементи — асонанси (съзвучия, непълно римуване), римуване, клаузули (ритми в края на изречението) — като заместници на метриката. От произведенията му са запазени две речи „Прослава на Елена" и „Паламед", и фрагменти. Продик от о. Кеос, р. ок. 470 г. пр. н. е., е бил натоварван често от своето отечество с дипломатически мисии, което облагоприятствувало и неговата дейност като софист. Той обръщал голямо внимание на моралните проблеми, което го с сближавало със Сократ, но у Продик е бил подчертан патетичният елемент. Особено бил известен със заниманията си в областта на оинонимиката на думите, което сполучливо е показал и Платон в „Протагор", 340а — 341е, където е един от участниците в разговора (ок. 432 г. пр. н. е.). Хипий от Елида, ок. 481 — 411 г. пр. н. е. е имал в основата на обучението си математиката, астрономията, граматиката, поетиката, музиката. Може би той е същият, който е разрешил няколко геометрични проблеми. От него са запазени само фрагменти, но ни е описан живо в двата Платонови диалога, насочени срещу софистиката, „Големият Хипий" и „Малкият Хипий", както и като участник в разговора в „Протагор", 315b — с. Евен: под това име са известни двама елегически поети от Парос, от които единият — не се знае кой — е съвременник на Сократ и пребивавал в Атина като софист, учил срещу доста скромно възнаграждение от 5 мини (1 мина = 100 драхми, 1драхма = 0,93 зл. лева). Прочутите софисти са вземали големи суми: Протагор е вземал 100 мини за целия си курс (Диогеп Лаерций, IX, 52), Продик — 50 драхми за курса си само по граматика, а 1 драхма за резюмето му в един урок (Платон. „Кратил" 384Ъ). Калий, син на Хипоник, ок. 450—370 г. пр. н. е., богат аристократ, който имал слабост към софистиката. В неговата къща се развива живописното действие на „Протагор" и това потвърждава думите на Сократ, че Калий „платил на софисти повече от всички други заедно". 5 Той е от онези демократи, които избягали заедно с Тразибул в пограничната крепост Фила и повели борба срещу Трийсетте тирани, 404 — 403 г. пр. н. е., вж. уводната бележка към „Апологията". С други думи, Сократ се позовава на лице, на което може абсолютно да се вярва. 6 Клетва без сакрално значение, приписвана на благочестивия митически герой Радамант (Радамант, брат на Минос от Зевс и Европа, е бил прочут като законодател и справедлив човек.), за да не се призовавали боговете за щяло и нещяло. 7 Тази идея е развита в „Йон" 533d и сл., и „Федър" 244а и сл.: чрез поетът говори музата (срв. началните стихове на „Илиада" и „Одисея"), неговото вдъхновение е божествена лудост. 8 Анаксагор от Клазомене в Йония (Мала Азия), ок. 500 — ок. 428 г. пр. н. е., е първият философ, който се установява в Атина. Той дошъл в 480 г. пр. н. е., предполага се с войската на Ксеркс, и започнал да се занимава с философия на 20-годишна възраст в Атина, където останал 30 години (според Деметрий Фалеронски у Диоген Лаерций II, 7). Според него движещата сила в произхода на елементите е Разумът. Той бил обвинен в безбожие и персофилство, но в същност стрелите били насочени срещу неговия приятел Перикъл, който му и помогнал да избяга в Лампсак на Дарданелите (вероятно 450 г. пр. н. е., а не, както се предава в някои извори, 432 г.), където основал школа и умрял в голяма почит. Негова биография у Диоген Лаерций II, 6—15. Там четем: „Той казвал, че Слънцето било пламтящо метално тяло и по-голямо от Пелопонес, а месецът имал селища, както и хълмове и долини." Неговите астрономически възгледи били вероятно повлияни от метеорита в Троада: „Предават, че той предсказал падането на камъка при Егоспотами, който казвал, че паднал от Слънцето." 9 Daimon свързано с глагола daiomai „разделям, разпределям", означава „сила, която разпределя, определя", „божествена сила, предопределение, съдба", оттам „божество", оттам божество в неговата действена проява; също така божество от по-долен ранг, полубог; в християнската религия зъл дух. 10 Ахил. Пасажът е резюме на „Илиада", XVIII, ст. 94 и сл. 11 През Пелопонеската война при обсадата на Потидея (432—429 г. пр. н. е.), в сраженията при Делион в Беотия (424 г. пр. н. е.) и Амфиполис в Беломорска Тракия (422 г. пр. н. е.). 12 Понеже Народното събрание в Атина не се е събирало всеки ден, работите са се ръководели от Съвета (през V в. от 500 души по 50 души, избрани по жребие измежду членовете на всяка от десетте атински фили). Тези 50 представители, притани, са упражнявали в продължение на 1/10 от годината (36—37 дни) пританията, т. е. образували са един вид бюрото на Съвета, което е ръководело и работите в самото Народно събрание, като е заемало службите, в това число председателите на заседанията, секретарите и пр. 13 406 г. пр. н. е., след тежката битка с флотата на Пелопонеския съюз при Аргенузите, острови в Егейско море. Атиняните излезли победители, но поради бурното време не могли да приберат всички трупове, за да бъдат погребани — тежко религиозно престъпление, което поради политическите страсти било разглеждано в Народното събрание в напрегната атмосфера. Законът е изисквал всеки да бъде съден поотделно и да отговаря за собствените си дела. 14 Постройка във формата на ротонда, където пританите трябвало да се намират постоянно, като се хранели на държавна сметка. Там са били приемани и хранени и чуждите пратеници и почетните граждани, напр. победителите в Олимпийските състезания. (В продължение на сто години в пританея са получавали храна потомците на „тираноубийците" Хармодий и Аристогейтон, които се заемат в 514 г. пр. н. е. да убият синовете на тирана Пизистрат Хипий и Хипарх, като успели да убият само втория.) 15 Дем, през V в. пр. н. е. основна административна единица в Атина, която е влизала в по-голямата система на филата. Всеки атински гражданин е трябвало да бъде записан в списъците на съответния дем и се е означавал официално според него. 16 Не всички споменати от Сократ лица в ЗЗб са известни с нещо друго. За Критон вж. уводната бележка към „Критон". За Критобул и тримата му братя като ученици на Сократ споменава и Ксенофонт във „Възпоминания на Сократ", I, 2, 48 (оттам у Диоген Лаерций, II, 121); I, 3, 8; II, 6. Синът на Лизаний е бъдещият философ Есхин, наречен Сократик поради това, че е писал „сократически" диалози, които са високо ценени за техния стил и вярност към Сократовия характер и начин на говорене. Споменатият тук Антифон е съвременник на известния атински оратор Антифон, с когото често се бърка. Теагес е действуващо лице в едноименния диалог на Платон. Според Ксенофонт, „Апология", 28, Аполодор бил силно привързан към Сократ. Критон, Критобул и Аполодор наред с Платон са споменати и по-долу, 38б. 17 От античните сведения може да се заключи, че съдът се е състоял от 502 души и че Сократ е бил осъден с 60 гласа мнозинство; ако 30 гласа са били „против", щял да се получи равен брой гласове и Сократ да бъде оправдан. 18 Колегията на единайсетте е имала полицейска служба и надзор на затворите. 19 Според античните сведения на Сократ било предложено да му бъде подготвена защитата от опитни оратори; опитният съдебен логограф (лице, което пише речи за други — понеже не е имало адвокатура, всеки е трябвало да се защищава сам) Лизий му написал дори речта (Диоген Лаерций, II, 40). Сократ отхвърлил тези предложения. 20 Споменатите тук, 41b—с, са митически фигури. Ми нос е известният цар на Крит, според когото е наречена днес и минойската цивилизация. Радамант, брат на Минос от Зевс и Европа, е бил прочут като законодател и справедлив човек. Е а к е родоначалник на Еакидите (от които според следомировата традиция произхождали и Ахил, и братовчедите му Тевкър и Аякс, споменат по-долу), прославен със своето благочестие, и Пиндар го представя като съдник между боговете. Всички тях тримата Зевс ги прави съдии над мъртвите в подземното царство. Триптолем е един от първите посветени в Елевзинсиите мистерии, в които се чествува култът към Деметра и боговете на подземното царство Хадес и Персефона, и в същност не е съдия на мъртвите. Орфей и Музей са известните митически поети, които също са свързани с Елевзинските мистерии. Паламед, чието име с сродно с глагола medomai „мисля", е пословично умен мъж и минавал за изобретател на азбуката, убит поради коварството на Одисеи. И в смъртта на Аякс, най-силния при Троя, е намесен Одисеи: в спора кой да наследи оръжията на Ахил — Аякс или Одисеи — събранието на ахейците ги присъжда на Одисеи; от обида аякс полудява и се самоубива. Сизиф, цар на Коринт, бил наказан в подземното царство да бута безспир по един хълм скала, която всеки път се изтъркулвала надолу. За причина на наказанието обикновено се посочва, че издал на Айзоп, че Зевс отвлякъл дъщеря му Егина (откъдето се родил именно Еак). Една версия разказва, че бил най-хитрият човек: Поради това, че го издал, Зевс изпратил срещу него Смъртта, но Сизиф я вързал и повече никой не умирал, докато Арес не я отвързал и й предал Сизиф. Преди да умре обаче, Сизиф казал на жена си да не извършва никакви погребални ритуали (нещо изключително важно в гръцката религия) и помолил Хадес да го пусне да уреди тази работа. Но той не изпълнил обещанието си да се върне и умрял в дълбока старост. Хадес му наложил наказанието със скалата. 21 Агамемнон 22 Схолион - от гръцки (беседа;школа;отдих).представлява кратка коментарна бележка,която е била нанасяна в полето на ръкописа,или била вмъквана в текста,дори изнасяна в страни от него. Този метод не е целял цялостното тълкуване на текста,а обяснява неразбираеми думи,или разяснява някои изрази (Ориген и св. Йоан Златоуст са писали схолии) 23 Сикофант – професионален доносник Каталог: textove textove -> Еразъм Ротердамски Възхвала на Глупостта textove -> Nikolai Maistorov textove -> Стоимен стоилов 1944 Роден във Варна, България textove -> Stoyan tsanev 1946 Born in Bourgas, Bulgaria textove -> Stoyan tsanev born in Bourgas, Bulgaria in 1946 textove -> Стоимен стоилов 1944 Роден във Варна, България textove -> Ralitsa Nikolova Born February 16, 1945 in Polski Senovets textove -> Изложение на книгата в Лайпциг, Германия Самостоятелни изложби textove -> Христо Кърджилов textove -> Христо Кърджилов Изтегляне 481.53 Kb. Сподели с приятели:
|