Плодът на Земята, Част 1 от Рик Джойнър

Както Франсис Френджипейн каза, “Ние никога не се проваляме на Божиите изпити – ние просто продължаваме да ги вземаме докато ги преминем.” Аз мисля, че повечето от нас сега са готови да спрат да вземат същите изпити отново и отново, така че нека да ги преминем и да се придвижим. Тогава ние ще получим наградата, която Бог дава на всички, които преминават Неговите изпити – дори най-голямата!

Това е истина: колкото по-голямо е изпитанието, толкова е по-голяма възможността да се влезе в царството. Тази истина укрепвала светиите през първи век, както ни се казва в Деян.14:22: “укрепвайки душите на учениците, насърчавайки ги да продължават във вярата, и казвайки, ‘През много скърби трябва да влезем в Божието царство.’” Само слабите, незрелите, или измамените не успяват да видят изпитанията като врати за царството и възможности за растеж в плодът на Духа, което е да се расте в Христос.

Тези, които искат да живеят живот на измъкване, където могат да избегнат всички изпитания, са тези, които няма да успеят да узреят. Тъжното нещо е, че те ще имат изпитания въпреки това поради неуспеха да се изправят пред тях, и бивайки все повече проваляни чрез тях вместо да бъдат укрепявани. Тези вървят от провал към провал, обикновено израствайки в самосъжаление вместо в природата на Господа. Веднъж когато се научим, че побеждаването на изпитание ни укрепява в Господа и колко по-сладка е победата, научавайки се да вървим от победа в победа и никога да не напускаме ситуация в провал, ние започваме да виждаме големите изпитания като възможности да вкусим дори по-сладки победи, водейки ни по-дълбоко в царството.

Бог не изкушава хората със зло, но ни се казва в Писанията, че Господ изпитва праведните. Има разлика между изпитание и изкушение, въпреки че изкушението може да бъде изпитание. Господ изпита Адам и Ева като постави Дървото за Познаването на Добро и Зло в Градината. Това не беше направено за да ги накара да съгрешат. Не можеше да има истинско покорство, ако нямаше свобода за непокорство Също така, не може да има истинско поклонение, ако няма свобода да не се покланяме. Тази е причината, че трябва да има свобода за да има истинско поклонение. Тази свобода изисква ние да изберем.

Ние трябва да изберем да вярваме. Ние трябва да изберем да обичаме. Ние трябва да изберем да бъдем търпеливи. Ние трябва да изберем плодът на правилното дърво. Адам и Ева можеха да се оплачат, че ако Господ не искаше да ядат от Дървото за Познаването на Добро и Зло, защо го постави точно в средата на Градината, и защо го направи толкова привлекателно? Защото това нямаше да бъде изпит, ако то не беше привлекателно. И както това дърво, повечето от нашите изпити са поставени точно в средата на нашия живот, където е много трудно да не ги срещнем.

Ние можем да направим същите оплаквания: “Господи, защо просто не вържеш Сатана сега така че той да не може да ни изкушава? Защо просто не премахнеш изпитанията?” Тогава това няма да бъде изпит на нашата вяра, любов, и посвещение, и ние няма да растем. Ние трябва да разберем, че колкото по-трудно е изпитанието, толкова повече Господ мисли за нас, а не по-малко. Всъщност, трябва да сме повече обезпокоени, ако не минаваме през изпитания или ако не сме дисциплинирани от Господа. Това ни се казва в едно от най-важните увещания в Писанието, което аз цитирам по-долу и ви насърчавам да го прочетете внимателно. Писаното Слово на Бог е семето, торта, и водата необходими за нас за да даваме плодът на Духа:

Следователно и ние, като сме обиколени от такъв голям облак свидетели, нека отхвърлим всяка тегота и греха, който лесно ни сплита, и с търпение нека тичаме на предлежащото пред нас поприще,

като гледаме на Исус начинателя и усъвършителя на вярата ни, Който, заради предстоящата Нему радост, издържа кръст, като презря срама и седна отдясно на Божия престол.

Защото размислете за Този, Който издържа от грешните такова противоречие против Себе Си, та да ви не дотяга и да не ставате малодушни,

Не сте се още съпротивили до кръв в борбата си против греха.

И сте забравили увещанието, което ви съветва като синове: "Сине мой, не презирай наказанието на Господа, нито да отслабваш, когато те изобличава Той;

Защото Господ наказва този, когото люби, и бие всеки син, когото приема",

Ако търпите наказание, Бог се обхожда с вас като със синове; защото кой е тоя син, когото баща му не наказва?

Но ако сте без наказание, на което всички са били определени да участвуват, тогава сте незаконно родени, а не синове.

Освен това, имали сме бащи по плът, които са ни наказвали, и сме ги почитали; не щем ли повече да се покоряваме на Отца на духовете ни и да живеем?

Защото те за малко време са ни наказвали, според както им е било угодно, а Той - за наша полза, за да съучаствуваме в Неговата святост.

Никое наказание не се вижда на времето да е за радост, а е тежко; но после принася правда като мирен плод за тия, които са се обучавали чрез него.

Затова "укрепете немощните ръце и отслабналите колена",

и направете за нозете си прави пътища, за да не се изкълчи куцото, но напротив, да изцелее (Евр.12:1-13).

Ако ще даваме плод, ние не можем да прахосваме нашите изпитания, но трябва да бъдем решени да вярваме на Бог и да се доверим на сигурния факт, че Той: “…винаги ни води в Своя триумф в Христос, и изявява чрез нас благоуханието на познаването на Него на всяко място” (2 Кор.2:14). Ние също сме насърчени от Неговото сигурно Слово,че: “…знаем, че всичко съдействува за добро на тия, които любят Бога, които са призовани според Неговото намерение. Защото, който предузна, тях и предопредели да бъдат съобразни с образа на Сина Му, за да бъде Той първороден между много братя, а които предопредели, тях и призова; а които призова, тях и оправда, а които оправда, тях и прослави” (Рим.8:28-30).

Това е сигурното Божие Слово, което никога няма да пропадне! Ние можем да се провалим единствено, ако спрем да живеем според Неговото Слово. Точно както първото нещо, което дявола направи за да накара Адам и Ева да се спънат беше да ги накара да се съмняват в Божието Слово, ние трябва, над всичко, да решим да държим здраво Неговото Слово, знаейки, че то е истинно.

Всички Божии изпити са отворена книга, където отговорите са лесно на разположение за нас. Обаче, само да знаем отговорите не достатъчно – ние трябва да ги живеем. Истинския изпит дали вярваме в Господа е дали живеем според Неговото Слово. Решете днес и всеки ден, че вие няма да бягате от изпитите, но сте решени да ги разпознавате и да ги преминавате. В идните седмици ние ще влезем в малко повече детайли относно това как точно можем да веднага да разпознаваме и да разбираме тези изпити и да използваме всеки от тях за да растем в плодът на Духа.

Плодът на Земята, Част IX

от Рик Джойнър

15 август, 2005

Като продължаваме нашето изучаване за плодът на царството, ние ще започнем тази седмица с най-важния текст в Библията относно даването на плод, което е изявление на Самият Господ по този въпрос, както е записано в Йн.15:1-8:

“Аз съм истинската лоза, и Баща Ми е земеделецът.

“Всяка пръчка в Мене, която не дава плод, Той я отрязва; и всяка що дава плод, очиства я, за да дава повече плод.

“Вие сте вече чисти чрез учението, което ви говорих.

“Пребъдвайте в Мене, и Аз във вас. Както пръчката не може да даде плод от само себе си, ако не остане на лозата, така и вие не можете, ако не пребъдете в Мене.

“Ако някой не пребъде в Мене, той бива изхвърлен навън като пръчка, и изсъхва; и събират ги та ги хвърлят в огъня, и те изгарят.

“Ако пребъдете в Мене и думите Ми пребъдат във вас, искайте каквото и да желаете, и ще ви бъде.

“В това се прославя Баща Ми, да принасяте много плод; и така ще бъдете Мои ученици.”

От това можем да извадим няколко важни факта:

1. Ние можем да даваме плод единствено, ако пребъдваме в Господа; отделени от Него не можем да направим нищо.

2. Ако пребъдваме в Него ние ще даваме плод, така че ако не даваме плод това е доказателство, че действително не пребъдваме в Него.

3. Когато започнем да даваме плод, ние можем да очакваме да бъдем очистени, за да можем да даваме повече плод.

4. Чрез даване на ”много плод” ние прославяме Татко, и доказваме, че сме Негови ученици.

5. Ако не даваме плод, ние ще бъдем отрязани.

6. Ако пребъдваме в Него, ние можем да искаме каквото и да желаем и то ще бъде направено за нас.

Да бъдеш християнин, израстващ в плодът на Духа, и носещ плод за царството, не е право на избор. Това е толкова съществено, че то доказва дали сме истински ученици или не. Ако не даваме плод, ние можем да очакваме да бъдем отрязани от Лозата. Това е толкова важно. Обаче, Той не ни е призовал за да ни отреже, но за да ни помогне да пребъдваме в Него така че да можем да живеем най-плодоносния, целенасочен живот, който някога можем да живеем на тази земя. Това е вашето призвание и това, в което можете дори сега да живеете, без значение от всякакви земни обстоятелства, включително възраст, настоящо здраве, или някакви други обстоятелства. Ако имате дори само един ден на тази земя, вие действително можете да бъде използвани да направите нещо историческо за царството, ако пребъдвате в Него днес.

Преди да отидем нататък, ние трябва да разберем, че понятието, че спасението е основано на простата вяра, че Бог съществува е оскърбление за Бог, който съществува, и не е само интелектуална глупост, но в основен конфликт с Писанията. Демоните вярват, че Той съществува. Демоните вярват в Исус, и дори в изкуплението на кръста. Действително, те почти нямат съмненията относно тези неща, които много християни имат. Вярата, която води до спасение не е вярата в съществуването на тези неща, но да поставим упованието си в тях. Божието Слово също е ясно, че тези с истинска вяра в Бог ще живеят за Него.

Тези, които наистина вярват в Него ще бъдат посветени да Го познават, знаейки какво Го удовлетворява, и какво очаква Той от нас така че да можем да вършим това, което Той казва. За истинското ученичество, няма никакви други възможности. Разгледайте следните изявления, които Самият Господ Исус направи:

Тогава Исус каза на учениците Си: “Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека дигне кръста си, и така нека Ме последва.

“Защото, който иска да спаси живота си, ще го изгуби; а който изгуби живота си, заради Мене, ще го намери.

“Понеже какво ще се ползува човек, ако спечели целия свят, а живота си изгуби? Или какво ще даде човек в замяна на живота си?” (Мт.16:24-26)

Всеки, който е повече фокусиран на този живот и на произвеждане за този живот, вместо за вечността, очевидно не разбира истинското ученичество. Как може някой, който наистина схваща истината на евангелието да не върши всичко заради евангелието? Това не означава, че ние не можем да имаме и да не сме успешни в светските притежания. Дори в това ние трябва да правим всичко, което правим като за Господа, а не просто за себе си. Истинските ученици не живеят за себе си, но за Него. Те наистина не са свободни повече да принадлежат на себе си, те са били купени с цена, и сега принадлежат на Този, който ги е купил.

“И тъй, ако някой от вас не се отрече от всичко що има, не може да бъде Мой ученик.

“Прочее, добро нещо е солта, но ако самата сол обезсолее, с какво ще се поправи?

“Тя не струва нито за земята, нито за тор; изхвърлят я вън. Който има уши да слуша, нека слуша!” (Лк.14:33-35).

Мнозина се оттеглят от този текст точно както младият богат управник направи. Това не означава непременно, че ние трябва веднага да отидем и да раздадем всичко, което притежаваме за Господа. Това, което означава е, че ние не считаме всичко, което имаме в наше притежание като наше притежание, но нещо, на което сме направени настойник.

Добрият настойник не само свободно харчи или взема решения за това, което принадлежи на неговия господар, но искрено търси волята на своя господар за тези неща. Този манталитет за тези притежания е, който ни помага да пребъдваме в Господа.

“И защо Ме зовете: Господи, Господи, и не вършите това, което казвам?

“Всеки, който дохожда при Мене, и слуша Моите думи, и ги изпълнява, ще ви покажа на кого прилича.

“Прилича на човек, който като построи къща, изкопа и задълбочи, и положи основа на канара; и когато стана наводнение, реката се устреми върху оная къща, но не можа да я поклати, защото беше здраво построена.

“А който слуша и не изпълнява, прилича на човек, който е построил къща на земята, без основа; върху която се устреми реката, и начаса рухна; и срутването на оная къща беше голямо” (Лк.6:46-49).

Да слушаме думите на Господа не е достатъчно, но мнозина от нас действително се чувстваме сигурни в състояние, в което сме все още в опасност. Ако Той е нашия Господ, Този, на който авторитет се предаваме, ние ще вършим това, което Той заповядва. Ние можем да ходим на църковни служби всеки път когато вратите са отворени, но ако не живеем според Неговите Думи, това няма да ни ползва. Истинското ученичество е демонстрирано чрез посветено покорство на Неговите Думи, а не просто да ги слушаме. Спърджън веднъж се оплакал, че може да открие десет човека, които биха умрели за Библията на всеки един, който би я прочел!

Как можем да пребъдваме в Неговите Думи, ако не ги знаем? Можем ли да бъдем истински Негови ученици когато прекарваме повече време четейки спортните страници във вестниците, отколкото Библията или други книги, да слушаме касети, и източници, които ни помагат да разбираме Библията? С това не казвам, че не трябва да имаме интерес към тези неща, но ако този интерес към тези временни неща засенчва интереса ни към вечните неща, не са ли станали те идоли, които обичаме повече отколкото Бог и Неговите цели?

Ако Исус, който беше Самото Слово, стоеше на Писаното Слово когато беше предизвикан от дявола, колко повече ние трябва да познаваме писаното Слово и да стоим в живота си на него? Без съмнение, истинските ученици са посветени да познават писаното Слово на Бог и да му се покоряват.

“Ако пребъдвате в Моето учение, наистина сте Мои ученици;

и ще познаете истината и истината ще ви направи свободни” (Йн.8:31-32).

Писанията са ясни относно дефиницията за истинския ученик и истинската свобода. Истинската свобода идва от това да не бъдем ограничени от греха и да живеем над грижите и безпокойствата на този свят. Това не означава, че ние не сме отговорни за нещата на този свят, на които сме били направени настойници, но в същност могат да ни бъдат поверени много повече от тях поради здравата основа на вяра в Господа, която имаме. Да живеем чрез вяра в Господа, вместо в обстоятелствата на този свят, е да живеем в царство, което просто не може да бъде разклатено без значение от това какво става в този свят. Това действително е истинската свобода.

“По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако имате любов помежду си” (Йн.13:35).

Писанията са много ясни за това какво е любовта, което ще видим в някаква дълбочина в това изучаване. Без нея всички наши дела стават напразни, както ни се казва в 1 Кор.13:2-3, “И ако имам пророческа дарба, и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, тъй щото планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм. И ако раздам всичкия си имот за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, никак не ме ползува.” Така че любовта е нещо, на което ние определено искаме да дадем най-голям приоритет за да я преследваме. Помислете за това. Какъв процент от нашия живот посвещаваме за да растем в любов?

“Чрез това се прославя Моят Баща, да давате много плод, и така вие се доказвате като Мои ученици” (Йн.15:8).

Както вече говорихме в началото на това изучаване, един от начините, по който доказваме, че сме истински ученици е не просто да даваме някакъв плод, но “много плод.” Не трябва ли това да бъде приоритет в нашия живот? Можем ли да погледнем назад в нашия живот и да видим “много плод?” Виждаме ли потенциала за това в бъдещето? Има много практични начини, по които можем да бъдем сигурни, че това е така, което е и целта на това изучаване. Ние искаме да отделим времето да ги разгледаме с посвещението да ги вършим. Какво вършим, което взема нашето време, внимание, и средства, което е по-важно от това?

Начина, по който ще правим това не е просто да се фокусираме на самия плод, но на Този в Когото трябва да пребъдваме, за да даваме плод. Отделени от Него ние не можем да направим нищо, но в Него можем да направим всичко. Това е контраста между нашите избори. Ако пребъдваме в Него, както Той обещава, ние можем да искаме каквото и да желаем и то ще бъде извършено за нас. Разбира се, ако пребъдваме в Него, ние ще искаме само това, което е Неговата воля. Въпреки това, нашия избор е между това да не вършим нищо или всичко, което желаем за да носим слава за Неговото име.

Това означава, че всеки християнин може да бъде използван за да върши дори най-великите подвизи. Няма ограничения за никой, който пребъдва в Него. Един нов вярващ, който се учи по-добре да пребъдва в Господа може да извърши далеч повече за царството отколкото най-осведоменият професор от семинарията, от привидно най-успешния пастор, от най-популярния учител, или от един автор, който пише много книги. Целта не е просто да вършим дела, но да вършим Неговото дело, с Него.

Не казвам това с цел да злословя по адрес на благородните намерения да поучаваме, да бъдем пастор, или да пишем, ако това е, което сме призовани да правим, но просто да се научим да пребъдваме в Него е по-важно. За това не трябва да ходите в семинария, не трябва да ходите в колеж. Далеч по-важно е да имате посвещение да познавате Господа и да вършите Неговата воля. Вие дори може да не сте способни да водите домашна група, но ако се научите да пребъдвате в Господа вие можете да бъдете човек, който да спаси цял град или дори цяла нация. Вие можете да бъдете човек, който да възпламени най-великото съживление в историята, или който ходи по вода, възкресява мъртви, или премества планини чрез своята вяра. Няма ограничения за никой, който пребъдва в Господа.

Без съмнение, най-големия успех, който можем да имаме в този живот ще зависи от това колко добре пребъдваме в Господа. Никой друг фактор в нашия живот, включително нашето образование, къде сме родени, кого познаваме, или материалното богатство, което имаме, няма да е от значение за да имаме влияние върху истинския успех на нашия живот както този единствен фактор.

Нищо в човешката история някога не се е равнявало толкова на истинския успех колкото Самият Господ направи за всички, които отговарят на призива да бъдат Негови ученици. Всеки християнин на земята, без значение от всички други обстоятелства, може да бъде най-великия шампион на вярата в последните дни. Всеки християнин има възможността да стане най-добрия приятел на Господа на земята. Какво по-добро бихме могли да направим с нашия живот?

Плодът на Земята, Част X

от Рик Джойнър

22 август, 2005

Плодът на Духа е описан в Гал.5:22-23:

А плодът на Духа е любов, радост, мир, търпение, благост, любезност, вярност, кротост, себе-контрол…

Това са характеристиките, които всеки християнин трябва да изявява в своя живот, ако той или тя е истински ученик. Това не означава, че един ученик ще е съвършен през цялото време, но истинското християнско ученичество, което е живот посветен да следва Христос, да учи Неговите пътища, и да бъде променян в Неговия образ, ще расте в тези неща за да има природата на Христос.

Метафората за тези характеристики е наречена “плод” с цел. Това не са неща, които можем да разберем и после да притежаваме, но те трябва да растат и да се култивират. Култивирането изисква подготовка на почвата, засяване, поливане, оплевяване, предпазване от паразити, очистване и подкастряне, после прибиране на реколтата на определеното време. Това е посвещението необходимо за да се расте в плодът на Духа.

Ако не направим нищо за едно поле, ние не можем да очакваме нищо повече от просто случаен плод да порасне в най-добрия случай, но по-вероятно няма да имаме нищо освен плевели и безполезни шубраци. За да порасне плод, има много посяване и грижлива работа. Същото е истина с плодът на Духа. В Пс.37:3-6 ни се казва:

Уповавай на ГОСПОДА и върши добро; населявай земята и култивирай вярност.

Весели се, тъй също, в Господа; и Той ще ти даде желанията на сърцето ти.

Предай на Господа пътя си; и уповавай на Него, и Той ще из върши очакването ти; И ще направи да се яви правдата ти като светлината, и съдът ти като пладне.

Лило Келер, една приятелка от Швейцария, веднъж сподели едно интересно наблюдение на една от нашите кръгли маси. Тя отбеляза как циганите идват от най-чудесните, интересни, и надарени хора, но няма нито един случай в историята когато един циганин да дава значителен дял в изкуството, науката, или културата. Причината за това е, че те никога не са се установили на едно място така че да пуснат достатъчно дълбоки корени за да дават значителен плод. Същото е истина за много християни. Те могат да бъдат извънредно надарени, но те бездействат толкова много, че техните корени никога не могат да отидат достатъчно на дълбоко за да могат да дадат значителен плод.

Ето защо посветения църковен живот и посвещението на семейството са толкова решаващи за даването на плод. Ако не отделим времето наистина да обработим полето и да го култивираме, ние няма да пожънем нищо повече от случаен див плод. Ние можем от време на време да показваме любов, мир, търпение, и т. н., но това ще бъде повече случайно, а не това, което сме. Господ иска да промени нашата основна природа така че да имаме любов, радост, мир, търпение, и т. н., и само рядко да бъдем нещо друго освен тези неща. Това може да дойде само от култивирането на плода, предавайки себе си да работим за всеки един, да сеем семена, да ги поливаме, и да пазим градината от плевели, и т. н.

Някои могат да възразят, че това е “плодът на Духа,” а не резултата от човешко усилие, но всичко, което Духът извършва относно човека, Той го прави чрез човек. Във всичко има съдействие. Веднъж чух една интересна история, която илюстрира това.

Един фермер поканил своя пастор да дойде в неделя на обяд, и докато обяда се приготвял, двамата седяли гледайки полетата на фермера. Фермерът отбелязал с очевидна гордост, “Само погледни това жито, което отгледах.” Пасторът бързо го коригирал, казвайки, “Ти не си отгледал това жито. Бог го е направил.” Фермерът погледнал странно пасторът, преди да отговори, “Да. Но аз помогнах. Нека да ти покажа полето, което оставих на Бог да отгледа всичко Сам!”

Когато Бог създаде човека, Той го постави в градината за да я обработва. Това означава, че градината не беше завършена без човешката намеса. Разбира се Господ може да прави всичко без нас, но Той е избрал да не го прави. Той иска партньорство във всичко, от обработването на първоначалната Едемска градина, до обработването и пазенето на градината, която е в нашето сърце. Той ще ни води, ще ни съветва, и ще работи с нас, но качеството и размера на това, което е пораснало доста зависи от нашата вярност и посвещение. Ние имаме отговорности. Ние ще вземем решения, които ще определят до голяма степен какво ставаме и плодът, който даваме.

Това, на което даваме времето си и вниманието си е това, което е наистина важно за нас. Тези, чиито сърца са наистина заковани на вечността ще предадат себе си на това, което е вечно. Ето защо Господ каза, че иска да даваме плод, който е траен. Апостол Павел също писа за градене, което ще остане след огъня, който е изпитал работата в 1 Кор.3. Както четем в Еф.1:10, че крайното заключение на всичко е “събирането на всичко в Христос, нещата на небето и нещата на земята, в Него.” Това, което ще трае най-дълго от всичко друго на небето или на земята е това, което е на Христос. Затова, ако сме мъдри, ние ще бъдем много по-посветени на това да растем в Неговата природа, и да вършим Неговите дела, отколкото на всичко друго в нашия живот.

Както разисквахме преди много седмици, имаше четири причини защо беше създаден човека, които бяха: