Плосък данък. Месечен бюлетин за ниски данъци Януари-Февруари 2005, брой 6-7 Плосък данък

Георги Ганев: Данъци, стопанска ефикасност и справедливост

Георги Ганев¹

В последно време добиващата очевидно все по-голяма популярност идея за реформа на българските данъчни ставки в посока намаление и, по отношение на подоходния данък за физически лица, единни ставки бива атакувана и критикувана от най-различни посоки. Те са основно три. Първата линия на атака е, че тази идея, обозначавана с термина „плосък данък”, е твърде радикална от социална гледна точка, като радикалността се изразява в безпрецедентност и несправедливост. Втората линия на атака е, че тя би означавала драстична промяна в сегашните нива и скали на подоходно облагане, което е рисково и нежелателно. Третата линия на атака е, че подобна промяна би довела до непреодолими проблеми за бюджетния баланс на държавата.

И трите типа възражения са важни и обществено значими. По тях има смисъл да се спори, като в тази дискусия се постигне по-голяма яснота както по отношение на това какво всъщност представлява плоският данък в сравнение със сегашната българска действителност, така и по отношение на нещо много по-съществено – самият начин по който мислим държавата и нейната роля за обществото като цяло и за стопанския живот в частност. Доколкото и трите теми са значими и изискват развиване на отделни аргументи, тук е разгледана само първата, с надежда този анализ да бъде последват от дискусии и по другите теми.

И така, първото възражение срещу плоския данък е, че той представлява един твърде радикален подход към промените в данъчното облагане в България. Радикален тук има двояк смисъл. Първо, смисъл на предлагащ нещо безпрецедентно и невиждано и поради това криещо рискове. И второ, смисъл на несправедлив, на отнемащ способността на българското общество да обуздае вълчите страсти на неограничения пазар в посока социално по-справедливо разпределение на доходите.

По-задълбоченият поглед върху предложението за плосък данък, обаче, показва, че той нито е нещо безпрецедентно, нито по необходимост намалява способността на държавата да преразпределя доход. Не само това, но плоският данък създава условия държавата да преразпределя доход по един икономически значително по-ефикасен начин, отколкото с използването на досегашната прогресивна скала. Нека разгледаме аргументите един по един.

Всъщност, повечето данъци са плоски и сега.

Ако разгледаме всички начини, по които държавата отнема ресурси от хората чрез облагане, ще видим, че прогресивната скала на данъка върху доходите на физическите лица е едно самотно изключение. Нито ДДС, нито корпоративният подоходен данък, нито митата и акцизите имат сложни стъпаловидни скали на ставките. Никой не смята това за безпрецедентно и радикално. Да не говорим за казуса осигурително бреме, при който за всички осигуровки (за пенсия, здраве и какво ли още не) скалата на облагане на трудовите доходи е изрично и силно регресивна – бремето за най-бедните е по-високо от това за най-богатите – и никой не намира това за отвратително или несправедливо. Реалността показва, че по-скоро прогресивността на данъка върху доходите на физическите лица е изключението, отколкото „плоскостта” или дори регресивността на останалите данъци.

Оттук лесно може да се направи изводът, че именно прогресивната скала на подоходния данък за физически лица е една странност, която има нужда от оправдание и обяснение. Няма нищо радикално или безпрецедентно в това и този данък да отиде там, където са всички останали, с които в България има добре установена практика и никакви изненади не могат да се очакват.

Преките данъци увреждат стопанската ефикасност

Освен че на фона на всички останали данъци подоходният данък за физически лица е странен с прогресивността си, той е и форма на пряк данък и страда от всички нежелателни странични ефекти на преките данъци върху общата стопанска ефикасност. Преките данъци увреждат стопанската ефикасност по два начина. Първо, те създават мъртво тегло поради несключване на сделки и намаляване на стопанския оборот. Второ, те изкривяват информационните сигнали на относителните цени.

И двата ефекта на преките данъци са добре известни и намаляват способността на пазара да насочва всяка следваща единица ресурс към задоволяване на най-голямата човешка нужда. Това води до хабене на ресурси, които биха могли да осигурят по-висока степен на задоволяване на човешки нужди в даденото общество, т.е. по-висок жизнен стандарт. На първо място, ресурси се хабят, защото несключването на сделки и намаляването на стопанския оборот означава по-малко поле за специализация, оттам за производителност на труда и оттам за увеличаване на богатството. На второ място, ресурси се хабят, като биват насочвани към задоволяване на човешки нужди, които са стриктно по-малки (тяхното задоволяване носи по-малка обществена полезност) от други, напълно задоволими със същите тези ресурси, човешки нужди.

Когато в едно относително бедно общество, т.е. общество, което не успява да задоволи с наличните си ресурси кой знае колко човешки нужди, ресурсите се хабят дори малко, това има сериозно отражение върху жизнения стандарт и върху възможностите за неговото нарастване. Накратко, преките данъци, особено прогресивните, причиняват неефикасност и осезаемо пречат на способността на обществата на увеличават благосъстоянието си.

Извинението за допускането на тази неефикасност е стандартно – преките данъци дават възможност за по-голяма справедливост на разпределението на ресурси в обществото. Тези данъци, особено в своята прогресивна форма, служат за прехвърляне на блага, на задоволяване на човешки нужди, от по-задоволени към по-малко задоволени хора, което човешките общества имат навика да възприемат като справедливо. В крайна сметка, твърдението зад прогресивните преки данъци е, че те са необходими за да се прехвърлят блага към бедните и онеправданите, че това е справедливост и че тази справедливост е обществено по-ценна, по-важна, за предпочитане пред стопанската ефикасност и пред способността на обществото да забогатява.

Това твърдение е проблематично. Проблемът не е в това кое е по-важно – ефикасността или справедливостта. В крайна сметка всяко едно общество от свободни граждани има право и трябва да дава непрекъснато отговор на този въпрос, и отговор в полза на справедливостта и в ущърб на ефикасността, особено когато е получен по демократичен път, е легитимен. Проблемът е в това, че прогресивните преки данъци са лош инструмент за постигане на справедливост, на преразпределение на блага.

Справедливост – добре, но защо с прогресивни преки данъци?

Има много различни начини да се постигне едно и също преразпределение на благата в едно общество. Примерно, прехвърлянето на блага от един човек на друг може да става доброволно, по желание и на двете страни. Държавното преразпределение е недоброволно, извършва се чрез отнемане на доход от едни и прехвърлянето му на други стопански субекти. Това става като от някои държавата нетно отнема (повече им взема, отколкото им дава), докато на други нетно дава.

Справедливостта, в крайна сметка, се отнася до това кой нетно “дава” в общия кюп и кой нетно “взема” (или получава) от него. Теоретически, това може да се определи и през приходната страна на бюджета, до която се отнасят преките данъци, но може да се определи и изцяло само от разходите. Сегашното конкретно нетно преразпределение на доходите на хората в България – на всеки един български гражданин – може да бъде буквално повторено до стотинка, като обаче от всеки човек се отнема една и съща сума левове, а им се дадат различни суми левове.

Основната цел на данъците всъщност не е справедливост, а приходи в държавната хазна, които да финансират нейните разходи. Справедливостта е приоритет на разходите. Точно тук се крие и разковничето на предложението за плоския данък: той просто предлага което и да е ниво на преразпределение да бъде постигнато с възможно най-плоски, т.е. неизкривяващи относителните цени, пазарните сигнали и ефикасността, приходи, като неравенството се остави на разходите.

Именно това е и по-ефикасното решение: 1. събиране не приходите от възможно най-широката база, при възможно най-ниски ставки, с възможно най-малко увреждане на стимулите за добавяне на стойност; 2. концентриране разходите така, че да постигне реално нетно преразпределение, което обществото е решило да третира като “справедливо”.

Основното послание тук е, че връзка между ефикасност и “социална справедливост” (т.е. преразпределение) има, но тя не е толкова еднозначна, колкото изглежда от някои аргументи на противниците на плоските данъци. Вярно е, че всяко преразпределение на доходи създава неефикасност поради мъртво тегло и изкривено насочване на ресурси. Но едно и също преразпределение може да бъде постигнато, в зависимост от използваните методи, с по-големи или с по-малки увреждания на ефикасността. Прогресивните преки данъци увреждат ефикасността много и значително тежат на способността на икономиката да расте. Плоският данък е всъщност предложение за постигане на същото ниво на преразпределение, но с по-малка загуба на ефикасност. А решението дали да преразпределяме колкото сега или по-малко е въпрос на съвсем друга дискусия – тази за ниските данъци.
*** ***** ***
Плосък или прогресивен данък?²

Мартин Заимов

Финансовият министър Милен Велчев обяви пред “24 часа”, че ако участва в следващото правителство, ще обмисли идеята за въвеждане на плосък данък.

Този налог е нещо, което придобива все по-голяма популярност в цял свят. За него се говори от много години в САЩ и Западна Европа. Германия обсъжда възможността да го въведе. А има страни, от които би трябвало да се учим, като Естония и Латвия, които вече са го въвели, и то доста успешно. В Естония от 10 години има плосък данък и тя е пример за добро устройство и икономическо развитие.

Но когато се говори за данъци специално в контекста на България, и то в изборна година, трябва да е ясно, че основният въпрос не е размерът на данъка, а размерът на държавата. Хубаво е да си спомним, че при последните две правителства държавата увеличава вместо да намалява данъчната тежест върху всеки от нас. В момента 41% и повече от произведеното в България се преразпределя и по някакъв начин отива директно в държавата.

Въпросът е: защо размерът на държавата трябва да е толкова голям? И предоставя ли тя обещаната справедливост и сигурност. Справя ли се със задачите, които сме й възложили? Едва тогава можем да обсъждаме структурата на данъците.

Няма никакво съмнение – плоският данък е много по-добър от съществуващите сложни, претендиращи за правилност и справедливост налози. По-справедлив е. Той дава възможност за по-добро благосъстояние на обществото и на индивида. Значително по-ефективен е. По-привлекателен е и за хората, които получават доходи, като работят за някого, и за предприемачите, които инвестират.

Но въпросът може да се зададе и в обратната посока – какви са предимствата да няма плосък данък? Защото предимствата да има са очевидни.

Но другата страна – хората, които отговарят за данъчната система, все намират причина да не участват в разговора на равностойна основа. Така тече странен дебат между тези, които са установили системата такава, каквато е, и тези, които се опитват да им обяснят, че тя не е добра.

Или да вземем левицата, която заяви, че прогресивното облагане на доходите е по-справедливо. Но дали така съществуващите данъци реално, а не на хартия облагат по-заможните в България пропорционално повече, отколкото по-малко заможните?

Отговорът е не. Най-сериозно обложени са хората с доходи между 800 и 1500 лева. А това не са най-заможните. Така че аргументът не е валиден по отношение на справедливостта. Справедливото е да има минимална ставка, която да не се облага, и колкото тя е по-висока, толкова по-добре. Тогава върху хората с ниски доходи няма да има никаква данъчна тежест.

А и по принцип не може да се говори за справедливост между човек, който има доход от 2000 лева и друг, който има 10 000 лева. Това е относително – има ли голямо семейство или не, с какво се занимава, дали част от тези разходи не са полезни за обществото?

Инак е много лесно да се каже – дайте да обложим най-имащите! Но ако се види реално колко души плащат най-високите данъци и ако сумата се сравни с това, което плащат хората с по-малки данъци, ще стане ясно, че аргументът е абсурден.

При опростяване на системата чрез въвеждане на плосък данък по-богатите ще плащат повече от сега, защото ще се увеличи данъчната събираемост, доходите ще излязат на светло и т.н.

Но да се твърди, че сегашната система е справедлива, е подвеждащо.

Казва се също, че при плосък данък щели да намалеят приходите. Това е така, ако нивото на данъка е 10%. Но то може да е по-високо. Защото въпросът не е колко, а дали.

И тук отново се връщам на въпроса за държавата. Защо всяко правителства идва с обещанието да я намали, а после не го изпълнява? Защото в по-непочтени общества като българското (спрямо скандинавските например) не се следи дали обещанията се спазват. Политиците обещават повече от това, което изпълняват.

В цял свят разумните хора гласуват за онези, които обещават намаляване на данъците. Онзи, който предлага по-ниски данъци и по-малко държава, е посрещан положително и от българското общество, защото държавата и чиновниците като цяло изключително зле изпълняват своите функции. И качеството на услугите, които държавата предлага – справедливост, сигурност, администрация, регулация, е значително по-ниско от това, което хората очакват.

Димитър Чобанов

Преди известно време Институтът за пазарна икономика направи предложение, подкрепено по-късно от над 100 икономисти, за въвеждане на плосък данък от 10% по личните доходи, корпоративната печалба и осигуровките. Един от аргументите за това е, че ниските и пропорционалните данъци в по-малка степен принуждават хората да укриват доходите си и в крайна сметка да не плащат данъци. Това основание често се оспорва от някои противници на тази идея, но намира множество доказателства в литературата по въпроса.

Тук накратко ще бъде обяснена реакцията на хората по отношение на мотивите за укриването на данъците. Изводите са направени въз основата на емпирични изследвания по този въпрос. При тях има някои проблеми свързани с първоначалните допускания, тъй като резултатите са силно чувствителни спрямо тях, освен това трябва да се оцени големината на ефекта от данъчните ставки върху неплащането. Друго усложнение се дължи на факта, че самото измерване на неплащането се дефинира трудно.

Трябва да се отбележи, че има разлика между неподаването на данъчна декларация и неплащането на данък, от една страна, и плащането на по-малко данъци поради използването на вратички в законодателството. Докато първото е извън рамките на закона и се преследва от данъчните власти, то второто е законно и дори води до по-подробно деклариране за да се оправдае по-лесно избягването на плащането. Само че резултатът като цяло е подобен – свиване на данъчната база и по-малко приходи за бюджета и създаване на разходи за данъкоплатците за избягване на плащането.

При анализа на връзката между плащането на данъците и ставката по тях трябва да се имат предвид два ефекта. Първият е ефектът на заместването - по-високите пределни данъчни ставки правят по-привлекателно неплащането, а вторият е ефектът на дохода – по-високите ставки понижават нетния доход. Тези два ефекта действат в противоположна посока при положение, че склонността към риск нараства, тъй като по-ниският доход мотивира хората да поемат по-малко рискове и следователно в по-малка степен да укриват доходите си.

Един от основните мотиви за избягването на плащането на данъци са твърде високите ставки по тях. Те отнемат голяма част от изработеното от хората (над 50% за някои доходи при размера на данъците и осигуровките през 2005 г. под формата на преки данъци) като по този начин ги обезкуражават да работят повече, да поемат риск, да спестяват и инвестират. Когато от всеки допълнително изработен лев ти се изземват повече от 53 стотинки (най-високата пределна данъчна ставка е 53.5%) човек няма голям стимул да работи или ако все пак го прави се стреми да плаща минимален данък. В резултат на това се свива икономическата активност, създават се по-малко нови производителни работни места, заетостта не се разширява и в крайна сметка се затруднява икономическият растеж. Това намалява размера на данъчната база тъй като доходите и печалбите на фирмите се понижават вследствие на високите данъци. Тогава изходът за данъкоплатците е да се опитат да скрият част от доходите си и да не бъдат обложени.

Друг такъв мотив възниква в случая, когато данъкоплатците не усещат ползата от плащането на данъците – тоест събраните приходи не се разходват за доставянето на публичните услуги в необходимото количество и качество. По тази причина хората предпочитат да не платят данък на държавата, а вместо това да си спестят тези пари и сами да си осигурят необходимото. Това се случва с услуги, които се приемат като функция на държавата, но които тя не изпълнява качествено – като зашитата на собствеността на гражданите. Хората просто се стремят да минимизират разходите си за това, което на практика сами си осигуряват чрез наемане на частна охрана и застраховане на имуществото си.

Следващият мотив за неплащането на данъците е сложността на данъчната система и големите разходи на време и пари, свързани с поддържането на документация, попълването на данъчни декларации, съобразяването с изискванията на законите и други подобни фактори, които до известна степен мотивират хората да не плащат.

Естествено, съществен мотив е и самото нежелание на хората да плащат изобщо данъци какъвто е да е размерът на данъчните ставки. Такива хора наистина съществуват и на тях трудно може да се повлияе позитивно, но броят им все пак е малък. Големият процент от хората не плащат данъци поради посочените по-горе мотиви, защото оценяват ползата от платените данъци като по-малка от направените разходи.

Емпиричните изследвания намират различна по размер еластичност на плащането в зависимост от методологията, страната, за която са приложени, и времевия си обхват. Все пак може да се каже, че връзката е негативна – следователно нарастването на данъците води до по-голяма склонност към укриване, като този ефект е по-силен, когато данъчните ставки са по-високи. Свиването на данъчната база се дължи и на свръхданъчното бреме, което представлява загуба на възможен доход за хората.

Един интересен пример за изследване на неплащането на данъците е анализ на външната търговия на Китай³, където степента на неплащане на данъци е много висока. Данните, които са използвани, обхващат 1998 г. и показват, че средно увеличение на данъчната ставка с 1% води до 3% увеличение на неплащането. Икономическите агенти са склонни да плащат когато ставките са сравнително ниски, но когато преминат определен праг – около 34% - степента на избягване значително нараства.

Освен това връзката не е линейна и еластичността (степента на реакция) на неплащането е по-голяма при високи ставки отколкото при ниски. Изчисленията показват, че данъците в Китай са от грешната страна на кривата на Лафер (по-високи са от необходимото) и всяко повишение ще причини понижаване на данъчните приходи.

Като заключение от посочените аргументи можем да кажем, че неплащането на данъците може да бъде ограничено - от една страна - чрез намаляване на данъчните ставки и - от друга – чрез подобряване на предоставяните публични услуги. Това може да се осъществи чрез подобряване на ефективността на държавните институции, чрез ограничаване на разходите за издръжка, оптимизиране (съкращаване) на персонала, квалифициране на служителите, приватизация на някои услуги, въвеждането на електронно правителство, публично-частно партньорство, премахване на програмите за насърчаване на заетостта и др. Така ще се спестят значителни средства в разходната част на бюджета, които ще позволят дългосрочно устойчиво намаление на преките данъци, независещо само от благоприятната стопанска конюнктура в момента. Въвеждането на плосък данък от 10% ще опрости и попълването на данъчните декларации като намали необходимото време за това и съкрати значително обема на подаваната декларация.

Лъчезар Богданов⁴

Industry Watch

От въвеждането му в България, данъкът върху добавената стойност (ДДС) се превърна в мерило на борбата между финансовите измамници и данъчните власти. Неизменна част от този процес са най-различни идеи и схеми, които биха намалили данъчните измами, изкарвайки сивия бизнес на светло и стимулирайки отчетността на сделките.

Една от популярните идеи, възродена в някаква форма напоследък, е свързана с потребителски натиск върху бизнеса за издаване на касови бележки – т.е. за отчитане на обороти. Възможните вариации са много, но всички те разчитат на следната проста логика: ако крайният потребител може да спечели нещо, изисквайки фискален бон от търговците, то най-вероятно част от хората, които сега нехаят за това дали продавачите плащат данъци, ще променят нагласата си. Оттам, ще се регистрират повече облагаеми обороти, т.е. данъчната основа за ДДС ще се повиши. Един подход е да се възстановява част от платения ДДС според покупките по касови бележки, друг е бележките да се включват в томбола, като данъчните власти финансират наградния фонд.

Икономическия ефект от подобна стъпка е ефективно намаляване на данъчната тежест на ДДС. Това облекчение обаче не се разпределя равномерно върху всички потребители. За томболите този ефект е очевиден – не всеки от участващите ще спечели, т.е. ще “спести” от данъка. Същото обаче се отнася и за възстановяването по бележки – не всички имат време да събират документи, а после и да се занимават с участие в някаква административна възстановителна процедура. Въпросът е каква цел се преследва с подобни идеи: по-висока събираемост или намаляване на данъчната тежест.

Трябва да е ясно, че подобни отстъпки от данъка ще важат само за транзакции, които са отчетени, и следователно – обложени с ДДС. В този смисъл идеи от подобен тип дават данъчно намаление само на тези потребители, които купуват от търговци, отчитащи своите продажби и плащащи ДДС. Вероятно те ще имат ефект точно в посока на леко преместване на търсенето към “светлите” продавачи, за сметка на тези, които не искат да отчитат приходи дори ако това означава да губят клиенти. Но инициативи от такъв порядък не могат да променят съществено ефектите на облагането с ДДС като цяло за бизнеса, както и за стимулите за данъчни измами.

Като начало, ДДС наистина е най-тежкият данък, понасян от българските данъкоплатци. За 2004 г. държавата е събрала 3,9 млрд. лв., или повече от 10% от брутния вътрешен продукт, създаден в икономиката. Теорията на публичните финанси може и да определя ДДС като “данък върху потребителя”, но икономическата логика подсказва, че в крайна сметка и този данък отнема част от дохода, който иначе би останал или в потребителя, или в производителя, а най-вероятно – по-малко и у двете страни. С други думи, без ДДС (или с по-ниска ставка) щяхме да имаме по-ниски цени при повече произведени и продадени стоки и услуги. Следователно приоритетите на данъчните реформи не могат просто да избягват облекчаване на тежестта на ДДС, и да се ограничават само с други данъци.

От гледна точка на бизнеса, тежестта на ДДС е по-висока от тежестта на корпоративния данък. Тъй като за почти всички стоки и услуги един производител не може директно да прехвърли цялото ДДС върху потребителя – най-малкото, защото по-високата цена ще намали търсенето на продукта – то данъкът се превръща в отнемане на част от “добавената стойност” на дейността. Тази стойност включва и вложения труд, т.е. ДДС облага косвено и разходите за заплати (които после допълнително се облагат с осигуровки и подоходен данък). Затова едно намаление на ставката по ДДС ще има ефект върху бизнес сектора, подобно на вече неколкократно намалявания корпоративен данък върху печалбите.

От друга страна, колкото е по-висок един данък, толкова са по-високи стимулите за неговото избягване. Както стана ясно по-горе, за много дейности ДДС е по-тежък от корпоративния данък, така че усилията на предприемачите естествено са насочени към укриване на приходи, или “раздуване” на разходите чрез използване на канали за ДДС разходни фактури. Ако правителството вярва, че намалените ставки за осигуровки, подоходен и корпоративен данък ограничават сивата икономика, същата логика трябва да важи и за ставките по ДДС.

Вярно е, че като най-голям източник на приходи в бюджета ДДС е важен за поддържане на цялостната бюджетна стабилност. Но трябва да си спомним, че в края на 2003 г. правителството успя с планирани 3,3 млрд. от ДДС да “върже сметките”, т.е. разходите в Бюджет ‘2004 можеха да се покрият със ставка от около 17% - останалите 3% до 20% допринасят за излишъка в бюджета.

Трябва да е ясно също, че ограниченията заради членството ни в ЕС са все още далеч като размер на ставката – всяко ниво над 15% ще е приемливо, а 5 пункта намаление в ставката означават 1 млрд. лв. повече в бизнеса и домакинствата.

Накрая, връщайки се към проблема с ДДС измамите, не трябва да забравяме негативния ефект на самия механизъм на действие с ДДС, а именно – възможността за възстановяване на ДДС кредит. За подоходните данъци стимулите са да се намали плащането към бюджета, но няма как ако не извършваш дейност да получиш реални пари от държавата. За ДДС обаче това не е така: т.нар. вериги за източване на ДДС са създадени за да взимат от бюджета. Колкото е по-висока ставката, толкова повече средства подобни престъпни организации могат да печелят “от въздуха”. Това ни отвежда до два извода: че ефектните PR инициативи с томболи и събиране на бележки едва ли ще навредят на ДДС измамниците-професионалисти, и че все по-наложителна става нуждата от общо намаление на ставката.
*** ***** ***
Милен Велчев: плосък данък и по-ниско данъчно-осигурително бреме

На 16 февруари на работен обяд по покана на Американската търговска камара в България Милен Велчев заяви, че приоритет на следващия кабинет трябва да бъде намаляването на данъчната и социално-осигурителната тежест.

Според министъра на финансите въпреки че данъчната тежест сериозно намаля, социално-осигурителната продължава да бъде една от най-високите в Европа. Постепенно трябва да се изпълнява законът, който предвижда балансиране на тежестта върху осигурявания и върху работодателя, а заедно с това и постепенно да намалява осигурителната тежест, допълни Велчев. Преди това той отбеляза пред членовете на Американската търговска камара, че може да се помисли за намаляване на дела на социалните осигуровки, внасяни от работодателите, от сегашните 70 на сто до 50 на сто, като е възможно те да се намалят без да се увеличава тежестта за служителите, тъй като се очаква да продължи икономическият растеж.

Едно просто математическо изчисление показва, че намалението на осигурителните вноски за работодателите от 70% до 50% като едновременно се избегне предвиденото увеличение на осигурителните вноски за работещите означава намаление на осигурителното бреме от 42.7%, колкото е в момента, до около 25%. С други думи, Милен Велчев предлага намаление на осигуровките до 25%.

Министърът на финансите посочи още пред членовете на американската камара, че е възможно данък печалба да бъде намален под сегашните 15 на сто. Според него възможните граници са данъкът да бъде между 10 и 15 на сто, но не бива ставката да пада под 10 процента.

Милен Велчев каза, че има възможност да бъде намалена и ставката на ДДС - от сегашните 20 на 18 на сто, тъй като все още ДДС в България е един от най-високите. Според министъра обаче решенията за намаляването на ставките по двата данъка ще трябва да вземе следващото правителство.

Според Милен Велчев има икономическа рационалност във въвеждането на плосък данък за доходите на физическите лица, но това също ще зависи от следващия кабинет. Ако бъде поискано мнението ми, аз ще подкрепя това, каза Велчев.

Като цяло изглежда, че министърът на финансите Милен Велчев се присъединява към растящия брой икономисти и интелектуалци, които подкрепиха предложението за въвеждане на единна ставка от 10% за осигуровките, данъка върху печалбата и данъка върху доходите. Различието е в това, че господин Велчев предлага 25% ставка за осигуровките, но за сметка на това предлага намаление на ДДС от 20% на 18%.

Светла Костадинова

Предложението за въвеждане на плосък данък досега разглеждаше предимно ефектите върху доходите на хората и ефектите върху икономиката като цяло. Интересно е да се проследи какъв ще е ефектът върху недвижимите имоти поради динамичното развитие на този пазар в страната през последните три години.

Какво става при плосък данък (10% данък върху доходите, данък върху печалбата и осигурителни вноски)?

Прогнозите на ИПИ показват, че доходите на данъкоплатците ще нараснат значително – едно средно семейство ще увеличи разполагаемия си доход с около 1 700 лева годишно. При нарастване на личните доходи потребителите харчат повече за почти всички стоки и услуги, включително и за недвижими имоти. Това от своя страна ще доведе до повишено търсене на недвижими имоти и съответно покачване на тяхната цена.

Според изчисленията на ИПИ, облагането на доходите на гражданите и на печалбите на фирмите ще намалее повече от два пъти. Това означава, че домакинствата ще имат повече финансови възможности за спестяване и оттам за получаване на жилищни кредити. При бурното развитие на кредитирането в България и запазване на същия или дори по-малък темп на нарастване на жилищния кредит (отчитайки мерките, наложени от БНБ на банките), все по-голямо значение ще има възможността на кредитополучателя да събере т.н. собствено участие (в момента то е около 20-30% от пазарната цена на имота). При стабилни доходи на гражданите и възможност за редовно плащане на вноските това ще е достатъчно за отпускането на кредит за придобиване на жилище.

Цената на всички активи, които „произвеждат” доход (в това число и недвижимите имоти) естествено ще се повиши, тъй като тя се влияе в голяма степен от пазарните очаквания за бъдещ доход, коригиран с нивото на инфлацията, риска и данъците. След като данъчните ставки бъдат намалени до 10%, недвижимите имоти ще имат по-голяма ценност защото ще се повиши сегашната стойност на бъдещите доходи от тях след данъчно облагане.

Различни изследвания⁵ за ефектите от въвеждането на плосък данък върху лихвените проценти сочат, че те ще намалеят с поне 2%. Това има два ефекта:

• 
  при по-ниските лихвени проценти по кредитите, повече потребители ще могат да закупят жилище чрез кредит от банка. Така търсенето на имоти ще нарасне и съответно и тяхната цена.
  
• 
  по-ниските лихвени проценти по депозитите стимулират харченето от потребителите и интереса към недвижимите имоти вероятно ще се повиши.
  

За да оценим ефекта върху недвижимите имоти от въвеждането на плосък данък трябва да имаме предвид, че той ще се прилага върху дейността на строителните фирми, т.е. ще окаже влияние върху новостроящите се жилища и не върху вече построените имоти. В този случай, цените на новите жилища за определен период неминуемо ще се повишат в сравнение със старото строителство (имайки предвид, че процентът на собственост в страната надвишава 90%, то е нормално предложението за плосък данък да бъде изгодно от гледна точка на настоящите собственици). Това от своя страна ще насочи търсенето към старо строителство и цените им ще започнат да растат до момента, в който се изравнят с тези на новото строителство. Така пазарът ще постигне ново равновесие, но на малко по-високи цени. Тук изниква въпроса това няма ли да доведе до намаляване на търсенето на нови жилища. За целта е важно да се знае какви са в момента купувачите на такива жилища – това са предимно хора с високи доходи, които могат да заплатят по-висока цена, отговаряща на виското качество на новото строителство. При плосък данък тези хора ще имат още по-голям разполагаем доход и съответно едва ли ще пренасочат вниманието си към старо строителство въпреки по-ниската цена (но и по-ниско качество от гледна точка на изолация, инфраструктура, охрана, предлагането на комплексни услуги по управление на собствеността). От всичко казано по-горе считаме, че кратокосрочното пренасочване на интереса към закупуване на вече построени жилища няма да окаже значително влияние върху строителната индустрия.

Намаляването на корпоративния данък естествено ще остави повече средства във фирмите за инвестиции в офиси, складови бази, магазини и др. подобни. Това от своя страна ще стимулира строителната индустрия и всички свързани с нея производства.

Възможно е за определен момент може да намали цената на жилищата поради по-ниското търсене. Този ефект обаче най-вероятно ще бъде краткосрочен (ще се наблюдава за периода, следващ въвеждането на плосък данък когато ще има инвестиционен бум в икономиката) и не-толкова забележим в дългосрочен план (основните инвеститори в жилища са предимно физически лица – местни и чужди).

От всичко казано до тук се вижда ясна тенденция за покачване на цените на недвижимите имоти при въвеждането на плосък данък (според различни изследвания покачването на цените няма да е повече от 15-25%). Важно е да се отбележи обаче, че това поскъпване няма да бъде от същия характер като това, на което сме свидетели в последните 3 години. Много наблюдатели на пазара предупреждават за нереалистични и спекулативни очаквания, които „надуват балона” в тази индустрия. Това според тях е заради силното изоставане на ръста на доходите и производителността на труда от този на цените на недвижимите имоти, което в един момент ще доведе до криза.

Покачването на цените на имотите в резултат от въвеждане на плосък данък обаче ще представлява реално покачване на цената на недвижимите имоти и не може да се разглежда като спекулативнн „балон” защото ниските данъци ще намалят несигурността на инвеститорите и ще повишат следданъчния доход от собственост. Или казано по друг начин – ще бъде причинено от стабилни и положителни икономически развития в страната (спестявания, доходи, инвестиции, лихвени проценти) и от позитивните очаквания и прогнози на субектите за бъдещето.
*** ***** ***
Защо системата на пропорционален данък е неопровержима?

Мадсън Пири⁶

Плоският данък се разпространява все повече, защото наистина работи. Въпреки всякакви теоретични възражения той постига желаните резултати. Като добавим през тази година Румъния и Грузия, вече има 11 страни, които го използват, а много повече изследват внимателно идеята.

Така че какво всъщност е това? На мястото на множеството данъчни етажи, изключения и облекчения при режима на прогресивен данък плоският данък ги заменя с една единствена ставка. По принцип при него се изключват от плащане хората с ниски доходи и се премахват всякакви облекчения, които правят етажната система толкова сложна.

Той работи на две равнища. Единната ставка е достатъчно ниска така че се повишава събираемостта. По-неизгодно е да укриваш данъци чрез сложни схеми и е по-неизгодно да не плащаш чрез незаконно пропускане да декларираш доходите си. Вторият ефект е, че ниската ставка повишава възнаграждението за допълнителните усилия и поетия риск. Тъй като хората вече могат да запазят по-голяма част от това, което печелят, изкарването на допълнителни доходи става по-привлекателно.

По-високата събираемост и увеличаването на стопанската активност допринасят за разширяване на данъчната база. Това е обяснението за една от най-парадоксалните характеристики на пропорционалния данък: фактът, че той бързо носи повече приходи при по-ниска ставка. Това се случва, защото по-ниската ставка е наложена върху по-голям доход.

Съществува още една парадоксална характеристика. Ниската ставка по плоския данък (при наличието на необлагаем минимум) може бързо да доведе до това богатите хора не само да плащат повече данъци, но и по-голяма част от всички данъчни приходи. Нещо подобно се случва след намалението на данъците във Великобритания през осемдесетте години на 20 век. Хората с най-високи доходи, които представляват 10% от населението, дават 32% от приходите преди намалението и 45% след него. Намалението на данъците в Съединените щати постига подобни резултати.

Онези, които призовават най-високата ставка във Великобритания да се повиши от 40 на 50%, казват, че искат богатите да плащат повече. В действителност приходите от хората с най-високи доходи може силно да намалеят ако това се случи, докато едно намаление до 30% вероятно би повишило общите приходи и би увеличило дела на богатите.

Разбира се, съществуват теоретични възражения срещу пропорционалния данък и Джон Кей ги посочи наскоро. Критиците казват, че е трудно да се дефинира какво е доход и по тази причина ние се нуждаем от данъчни закони от хиляди страници. Но преобладаващото мнозинство от хората във Великобритания получават само заплати и може би някои от тях взимат лесно измерими в пари бонуси като например субсидирана храна. За всички освен за едно миниатюрно малцинство облагаемият доход би бил ясен. В интерес на истината тези трудности се отнасят за сегашната система. Доходът няма да се определя толкова трудно при плосък данък колкото е в момента. Ще бъде по-лесно.

Точно високите данъчни ставки са тези, които мотивират хората да търсят изключения и да укриват част от доходите си чрез тях. Това е една от причините настоящата система да стане толкова тромава и сложна през годините. Преминаването към плосък данък би се явило шанс да се почистят всички натрупани отломки, които са се събирали в данъчната система при различните поколения, точно както приватизацията даде възможност изкривяванията и лошите практики да бъдат отхвърлени от нашите държавни отрасли.

Някои критици твърдят, че плоският данък работи само в по-малки, по-слабо развити или трансформиращи се икономики. Вярно е, че той е прилаган в много от бившите комунистически страни от източна Европа. Но Хонконг изобщо не е по-слабо развита икономика, а Русия не е никак малка. В Хонконг има пропорционален данък от 1948 г., а в Русия от 2001 г. В Китай, който също не е джудже, в момента се обсъжда идеята, която привлича все по-голям интерес и в Съединените щати.

Ще има огромни конкурентни предимства за първата от развитите европейски страни, която поеме по този път. Ниските данъци ще действат като магнит за рисковите капитали и за онези, които искат да започнат нов бизнес. Също така той със сигурност ще струва по-малко за администриране. В плоския данък има дори нещо повече от привлекателността му от финансова и търговска гледна точка. Самата му простота представлява още едно достойнство. По-добре е хората да могат да разберат колко дължат, отколкото да не могат.

Плоският данък обещава да разсече Гордиевия възел на сложното облагане. Онези, които се чувстват добре при тези сложности, може да пребледнеят при перспективата за една данъчна система, която е проста и прозрачна. Ако тази данъчна система освен това отприщи предприемачеството и насърчи икономическия растеж, случаят с нея би бил необорим.

Идеята за плосък данък не е същата като тази, че Земята е плоска, както казва Джон Кей. Вместо това тя е представлява едно приземяване.

Георги Ангелов

От теоретична гледна точка е ясно, че ниските данъци водят до повече стимули за спестяване и инвестиции, повече възможности за предприемачество, по-голям разполагаем доход. Освен това ниските данъци намаляват изкривяванията в ценовата система и намаляват т.нар. мъртво данъчно бреме. В резултат на това може да се очаква, че икономическият растеж ще бъде по-висок, ако данъците са по-ниски.

Фактите напълно потвърждават очакванията, че в страните с ниски данъци има по-висок икономически растеж.

Според данните, събрани от Heritage Foundation и Wall Street Journal във връзка с изготвянето на Индекса за икономическа свобода, страните, в които има по-ниски данъци, се радват на значително по-висок икономически растеж.

На графика 1 страните от Европейския съюз са разделени на 3 групи – страни, в които данъкът върху печалбата е под 20%, страни, в които данъкът върху печалбата е между 20 и 30% и страни с данък върху печалбата над 30%. Страните с данък върху печалбата под 20% имат значително по-висок икономически растеж – при тях икономическият растеж е 5% при около 2% за останалите страни. Още по-висок е икономическият растеж в страните, в които данъкът върху печалбата е 15% или по-нисък – в тези страни икономическият растеж е средно около 6% годишно.

На графика 2 страните от Европейския съюз също са разделени на 3 групи, но според данъка върху доходите – страни с данък под 35%, страни с данък между 35% и 45% и страни с данък над 45%. Най-висок е икономическият растеж (4.5%) в първата група страни, в които данъкът върху доходите е под 35%. По-нисък е икономическият растеж (3%) в страните с данък върху доходите между 35 и 45%, а най-нисък е растежът (1.7%) в страните с данък върху доходите над 45%.

Графика 1: Данък печалба и икономически растеж в ЕС



Графика 2: Данък върху доходите и икономически растеж в ЕС

Разбира се, освен данъкът върху доходите и данъкът върху печалбата съществуват и други данъци, които също имат влияние върху икономическия растеж. По тази причина е добре да се разгледа влиянието на данъците върху икономическия растеж и от макроикономическа гледна точка, чрез разглеждане на данъчната тежест като данъчни приходи в процент от БВП. На графика 3 виждаме точно такава графика, която е създадена от списание Икономист по данни на Евростат. Съвсем ясно се вижда, че страните в ЕС с висока данъчна тежест имат нисък икономически растеж, докато страните с ниска данъчна тежест имат висок икономически растеж.