По чл. 309, ал. 1, вр чл. 26, ал. 1 Нк

Това продължавано престъпление обема три деяния, осъществени от подсъдимия, като предмет са все неистински официални документи, ползвани пред съдилищата.

Смекчаващите и отегчаващите обстоятелства не бележат някаква специфика извън изясненото, съответно, в предните два пункта.

Данните за личността на подсъдимия се отчитат като смекчаващи при индивидуализацията на наказанието. От друга страна се споделя изложеното вече за завишаването на степента на обществената опасност и на дееца, и на деянието в аспекта на характеристиките на целия обем от действия, извършени от подсъдимия, включително на употребата на документите пред съд с ясното съзнание за възможните последици от това. Следва да се допълни, че подсъдимият В. се е възползвал от своето служебно качество, за да се сдобива с документи от други дела, изисквани от него служебно без обаче това да е било необхоД. за разглежданите от него дела. Тази му дейност е била подчинена на преследваната от него цел да придобие имота посредством съдебни процедури. Сочените обстоятелства отличават престъпната дейност като такава с по-висока степен на обществена опасност в сравнение с деяния от същия вид. И в този случай подбудите на дееца, изцяло укорими, не разкриват никакъв смекчаващ субективната му нагласа момент.

Превесът на отегчаващите обстоятелства е осезаем – и в количествено, и в съдържателно отношение. Той не само изключва прилагането на привилегията по чл. 55 НК, но обосновава фиксиране на наказанието в размер над средния, по-близък до максималния, предвиден в закона. Така мотивиран съдът определи наказание от две години и шест месеца лишаване от свобода. По мнение на съдебния състав то е справедлив израз на държавна принуда за стореното от подсъдимия и е от естество да изпълни легитимните цели на наказанието, обсъдени по-напред.
196. За престъплението по чл. 283 НК също се предвижда наказание лишаване от свобода до три години, без специален минимум.

Съдебният състав сподели позицията, че това престъпление, осъществено от подсъдимия, разкрива, сравнено с другите деяния, за които бе признат за виновен и осъден, най-висока тежест от гледна точка на неговата укоримост с оглед конкретните обстоятелства. Така е, защото, въпреки че не е престъпление против правосъдието, деянието на подсъдимия има за странична последица засягането и на неговите устои.

Смекчаващите обстоятелства в този случай се ограничават и изчерпват с посочените вече данни за личността на подсъдимия В. – чистото му съдебно минало, успешната му житейска и социална интеграция на гражданин, спазвал законите на страната до процесните прояви. Добавят се тези за положителната му характеристика в длъжностното качество на съдия, съдържащи се в служебното досие на А.В.. Видно от последното той е инвестирал усилия за професионалното си усъвършенстване, участвайки активно в различни форми на семинари, обучения и пр.

Наред с това обаче има данни, разкриващи, че, експлоатирайки служебното си качество, както и ръководната си длъжност, подсъдимият е съумял да увлече за извършеното от него и други лица, които не са му отказвали извършването на услуги от различно естество, респектирани именно от заеманата от него служба. Този факт се цени като относим за личността на дееца, доколкото за това престъпление длъжностното му качество е релевантно. Съдът не го съобразява като такъв със значение за самото деяние, защото същото обема само фактите, свързани с разглеждането на конкретното административно дело, респективно събитията във връзка с него. Личността на дееца в служебното му качество обаче подлежи на комплексна преценка, при зачитане на всички обстоятелства, които внасят яснота по този въпрос. В тази връзка съдът отчита като отрицателна и много злепоставяща данна за личността на подсъдимия (в аспекта на служебното му качество) установеното обстоятелство, че е възложил на системния администратор П.М., а последният е инсталирал продукт, позволяващ на подсъдимия да наблюдава в реално време мониторите на компютрите на своите колеги съдии в АС – Б.. Освен нарушаването на етичните стандарти, с тази си дейност подсъдимият В. практически е създал за себе си обективни условия да узнава резултата от съдебните актове в хода на изготвянето им и преди те да бъдат обявявани. Без съмнение този подход на подсъдимия е крайно укорим, защото генерира възможност за сериозни корупционни практики.

Видно е, че наред с положителните данни за подсъдимия в качеството му на съдия, са събрани и сериозни по тежест негативни такива. Последните намират своето място сред онези, обосноваващи степента на обществената опасност на дееца като завишена. Пак в такава насока съдът интерпретира и данните за възползването на подсъдимия от служебното му положение на съдия при извършеното от него търсене на подходящ имот и проучване на нужната документация. Всички те са показателни за търпящата му сериозен упрек нагласа да подхожда неправомерно. Подбудите на дееца и в този случай също са само отегчаващи вината му.

Съдът отчита за отегчаващо деянието обстоятелство изключително негативното му отражение за облика на правосъдната дейност. Отново следва да се подчертае, че престъплението не е срещу правосъдието. Няма никакво съмнение обаче, че когато не друго длъжностно лице, а именно съдия се възползва от това свое служебно положение, действията му косвено рефлектират и имат отрицателен ефект за съдебната власт. Те сериозно подкопават доверието на гражданите в нея. Към представителите на съдебната власт са отправени високи изисквания не само за професионалните, но и за нравствените и моралните им качества. Така е, защото осъществяват властнически функции, натоварени с големи обществени очаквания. Съдът е призван да въздава справедливост и да бъде стожер на законността. Логично, всеки съдия, възползвал се от това свое служебно положение, за да набави противозаконна облага, руши с поведението си доверието на гражданите, че в съда те могат да получат търсената от тях защита на законни права и интереси и да очакват справедливост. Подобна дейност е във висша степен пагубна за авторитета на съдебната власт и за облика на правораздаването. Тя определя твърде високата степен на обществена опасност на стореното от подсъдимия.

В обобщение, съдебният състав намери, че наказанието следва да се определи при условията на чл. 54 НК, при решаващ превес на отегчаващите обстоятелства, доминиращи отчетливо в съдържателно отношение над установените смекчаващи такива. Затова и определи за справедлива санкция отмереното наказание от две години и девет месеца лишаване от свобода. Този размер е над средния, в близост до максималния.
197. Налице са материалните предпоставки на чл. 23, ал. 1, предл. ІІ НК за определяне на едно общо най-тежко наказание между отделните четири, тъй като подсъдимият е извършил всяко от деянията преди да има влязла в сила присъда, за което и да е от тях. Ето защо и съобразявайки цитираната императивна разпоредба, съдът определи едно общо наказание между наложените, а именно най-тежкото от тях - лишаване от свобода за срок от две години и девет месеца.

Съдът прие за абсолютно необхоД. да се възползва от разпоредбата на чл. 24 НК и да увеличи определеното общо най-тежко наказание, защото намери, че иначе целите на наказанието не биха били постигнати, както в аспекта на личната, така и в този на генералната превенция.

На първо място е необхоД. изричното уточнение, че този подход на съда не влиза в противоречие с принципните му разяснения, изнесени подробно по-напред (в 186 а). Така е, защото при преценката за приложението на чл. 24 НК съдебният състав съобрази, че извън тези, които бяха обособени от едно продължавано престъпление в две отделни такива, са налице други две престъпления - едно документно и друго по служба. Съдът подчертава, че при решаване на въпроса дали да приложи чл. 24 НК и в какъв размер да бъде увеличението, не третира наказанията по чл. 309, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК и по чл. 316, вр. чл. 309, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, като две на брой. Приема за релевантно само по-тежкото от тях при оценката на дължимото за определяне комплексно наказание, и отбелязва изрично, че решението му за прилагане на чл. 24 НК е обосновано от наличието на санкции за други две деяния – по чл. 316, вр. чл. 308, ал.1, вр. чл. 26, ал. 1 НК и по чл. 283 НК.

Наказанията за сочените две престъпления заедно с по-тежкото от тези за двете документни престъпления, определят като неуместно и несправедливо разрешение санкционирането на дееца само с наказание от две години и девет месеца лишаване от свобода. В такъв размер то не е адекватна и достатъчна мяра на държавна принуда за цялостната престъпна дейност на подсъдимия. Наказването му само с най-тежкото наказание не съответства на тежестта и обществената опасност на стореното, а и не е от естеството да постигне целите на наказанието.

От гледна точка на специалната превенция се налага по-интензивна държавна репресия, насочена към поправянето, превъзпитаването и предупредителното въздействие върху подсъдимия. Това виждане на съдебния състав е основано на конкретно установените обстоятелства по делото, разкриващи сериозна по размаха й на планиране неправомерна дейност на подсъдимия В. и проявено от него изключително престъпно упорство при изпълнението й. Тези данни обуславят необхоД.ст от по-сериозно корекционно въздействие върху личността на подсъдимия. Успоредно с това, целите на генералната превенция също налагат увеличение на общото най-тежко наказание.

Настоящият състав на съда подчертава принципното свое схващане, че целите на генералната превенция не могат да вземат превес и да бъдат водещи само по себе си при решаването на въпроса с наказанието. Така е, защото, без да бъде пренебрегвано целеното въздействие върху останалите членове на обществото, основната цел на наказанието е фокусирана върху дееца. От първостепенно значение е неговото поправяне и превъзпитание. Съобразявайки тази отправна точка, съдът отбелязва, че в разглеждания случай увеличението на наказанието се налага предимно, за да се постигне справедливост – деецът да бъде санкциониран съответно за стореното от него и по начин такъв, че наказанието да въздейства ефективно върху личността му в търсената от закона позитивна насока. Към тези съображения обаче съдът прибавя и виждането си, че за да е ефективно постижимо създаването на контрамотиви срещу възможни подбуди у другите членове на обществото да извършват подобни престъпления, е необхоД. определянето на наказание, което да не е неопР.но снизходително в своята цялост; то трябва да представлява справедлив и съответен израз на данните, характеризиращи отделните престъпления, за които деецът е санкциониран. Генерално-превантивната функция не може да бъде постигната успешно, ако общото наказание, поглъщащо тези за отделните престъпления, е явно несъответно на комплексната тяхната тежест и степен на обществена опасност.

Затова съдът прие, че следва да приложи чл. 24 НК и увеличи с девет месеца общото най-тежко наказание, определяйки крайния му размер на три години и шест месеца лишаване от свобода. По убеждение на съда наказание в този размер обезпечава постигането на нужната ефективност при съблюдаване на съотношението между поправително-предупредителното въздействие и генерално-превантивната функция на санкцията.
198. Размерът на наказанието определя като безпредметно обсъждането на института на условното осъждане – липсва една от задължително изискуемите предпоставки на чл. 66, ал. 1 НК (наложената санкция да е до три години лишаване от свобода). Наказанието следва да се изтърпи ефективно.

На основание чл. 59, ал. 1 НК от него бе приспаднато времето, през което подсъдимият е бил задържан, считано от 31.03.2011 г. до 30.05.2011 г. и от 02.06.2011 г. до 15.06.2011 г.

При определяне на режима и мястото на изтърпяване на наказанието съдът съобрази, че подсъдимият е неосъждан, респективно – че не е рецидивист както по смисъла на НК, така и пенитенциарен по смисъла на ЗИНЗС, и че санкцията е под пет години лишаване от свобода, наложена за извършени умишлени престъпления. Тези особености определят за приложими разпоредбите на чл. 59, ал. 1, предл. І и чл. 61, т. 3 ЗИНЗС. Затова съдът постанови първоначален общ режим на изтърпяване на наказанието в затворническо общежитие от открит тип.
ВЕЩЕСТВЕНИТЕ ДОКАЗАТЕЛСТВА
199. Всички документи, които са с характера на писмени веществени доказателства следва да останат по делото съгласно предвиденото в разпоредбата на чл. 112, ал. 4 НПК.

Що се отнася до приложените съдебни дела и преписката РП – Б., след влизане в сила на присъдата те следва да се върнат в съответните органи на съдебната власт. В диспозитива на присъдата това не е изрично постановено, защото е ненужно. Делата са изпратени само за послужване и връщането им следва да стане по служебен ред.

Съдът постанови връщането на подсъдимия А.Г.В. на иззетите като веществени доказателства негови вещи: пишеща машина „Хеброс” 1300 Ф с черната пластмасова кутия, в която е поставена, и визитка на адвокат И.П., а на Административен съд – Б. - преносим компютър НР Compad 6710b, сериен номер CNU 73550Q1P и захранващ кабел със зарядно устройство; компютър DELL Optiplex 330, и флаш памет 4GB USB.

Не е налице никое от основанията, уредени в разпоредбата на чл. 53 НК или в друга разпоредба от Специалната част на НК, за отнемането им в полза на държавата, което мотивира връщането на вещите на съответния техен собственик.

Мотивиран от изложените съображения, съдът постанови присъдата си .