По гладката, стръмна южна урва на Амбарица високия старопланински връх, който



страница14/34
Дата28.08.2016
Размер5.57 Mb.
#7683
1   ...   10   11   12   13   14   15   16   17   ...   34

несносен... Особено в тоя случай.


Найденов можеше да притури и друга причина за нежеланието си да бъде утре тука:

утрешното посрещане на княза Александра с великолепието, възторгът и виковете

на навалицата щеше много живо да му напомни и възпроизведе посрещането на княза

Дондукова в Русе и щеше да съживи тежките му спомени и разтвори раната в

сърцето му.

XV. Безсънна нощ


Нощта беше тиха, звездна. Из прозореца Стара планина стърчеше в тъмносинето

небе. Звездиците трептяха като разноцветни брилянтчета. Тържествена тишина

царуваше навън. Никой шум не идеше отнякъде да наруши сънят на природата,

задрямала дълбоко под сумрачната нощна пелена. Чудна, упоителна балканска нощ:

напоена с дъховете на горите и галена от нежния лъх на зефиря. Вадата на

улицата пееше своята непрекъсната, сънна мелодия. Сегиз-тогиз само

телохранителят на доктора изхъркваше на одъра, дето спеше. Туптене понякога се

раздаваше под Стремски: то бяха докторовите коне в обора. Стремски макар и

уморен от многото тревоги на тоя ден, както и от седенкуването до късно у

Огулева, не можеше да заспи. Той гледаше се към планината, без да дойде сън до

очите му. Пред очите му се мяркаше образът на днешната млада пътница. И чудно,

усещанията, които изпитваше от този образ, бяха съвсем нови, непривични. Вместо

трескавият трепет и мъчителното копнеене и страдание, що му даваше Драгиния

спомен, от образа на тая млада и непозната пътница вееше някаква тиха сладост,

свежест, благодат някаква, нещо успокоително и ободряюще идеше оттам, нещо

добро, приветно, здраво озаряваше душата му. Той се фащаше за челото. Коя беше

тая мома. Де я е видял? Де е говорил с нея? Де е бивал с нея? В Русе? Не. В

Румъния? В някой друг град на България? Тя говореше и по руски: значи и в Русия

е живяла! "Земи, голубчик"! Тия думи звучаха на душата му, пълни с небесна

мелодия.
Защо той не беше по-смел да се запознае тогава? Той можеше да направи това по

най-приличен начин! Страхуването от присмехите на доктора го възпря. Той се

мъчеше от яд. Той мигновено прозря тогава, при виждането на тази девойка, нови

кръгозори от светлост и надежда и тия кръгозори изчезнаха заедно с девойката и

небето пак се прихлупи над него и той остана един, безпомощен, с великата си

мъка, в борба непосилна с тираническия и сладостен образ на Драга...
А образът на Драга, от която той бягаше, преследваше го с нова сила подир

Шоповото писмо. Той беше решил окончателно, неповратно - че между нея и него не

може вече връзка да има, и той щеше да бяга по-далеко и никога нямаше да я

види; но ако волята му можеше да има власт над разума, то тя беше безсилна над

въображението; тя беше в състояние на оня край на света да тикне Стремски - тя

не беше способна да тури преграда между Драга и мислите му.


И тя пак застана пред него. Рояци спомени на нови вълни налитаха в душата му.

Ту е с нея на Дунавския бряг, ту в стаичката й чува лудешкия й смях, ту я

вижда, като се върти на бала, щастлива и сияюща, с Веригарова, който й шушне

четиристишието си... И сърцето му пуща кръв. Той стана, запали свещта и

погледна часовника си. Часът беше още два! Мислите му, душата му, сърцето му

бяха размирени, той искаше да се залише, понеже не можеше да мисли за спане, да

се забрави в някакво занятие, да излъже дългите безсънни часове, нетърпимо

тежки в тая всеобща тишина и покой. Реши да отговори Шопову и да му опише

подробно тая долина и как е прекарал времето. Тая идея му се усмихна. Той седна

при масата да пише. Зафана първия ред, па престана. Остави перото и скръсти

ръце навъсен. Той усети, че това, което щеше да пише Шопову, беше твърде

безцветно, пусто, незначително. Не описания на разходките му можеха да смъкнат

товара от душата му, да разсеят мислите му. Душата му жадуваше да си излее

накипялата скръб в друга форма, мислите му искаха да се изкажат, чувствата му

копнееха да бъдат поверени някому. Той искаше да плаче, да моли, да се бунтува,

да проклина, той искаше да изсипе всичкия пламък из гърдите си, за да му олекне

и му посветне... Но кому да си повери тайната на сърцето? Кому?
Драга! Дали не бива да й пише? Защо не? Той нито мисли повече, грабна перото с

трескава бързина и задраска по хартията. Той писа непрекъснато и с растяща

разпаленост в продължение на един час. Мислите му течеха със силата и буйността

на един пролетен поток, устремен от планинските висоти, подир многомесечен плен

и задушване под зимния лед.
Ето какво написа Стремски на Драга:
"Госпожице!
Няма нужда да ми пишете. Подир вашата постъпка вие разбирате, че да се опитвате

да подновявате връзките с мене е повече от нелепо, то е жестоко. Вие сте

привикнали лекомислено да си играете с чувствата и със сърцето на другите, вие

разкъсахте моето на части безжалостно, вие презряхте любовта ми, вие унизихте

моето човешко достойнство с такъв лесен начин, с какъвто подадохте ръката си на

един човек, който беше чужд на вас, когото вие не любехте и с когото свързвахте

навеки съществуванието си... Съжалявам, че тъй скоро получихте първото тежко

разочарование.


Сега пак си обръщате погледа към мене, към жертвата на вашето свирепо

лекомислие, на вашата жестокост... И тъй лесно! Госпожице, вие сте ужасни! Вие

сте ужасни с тая леснотия да забравяте, да мъчите, да се свързвате и се

откъсвате. Не ви укорявам, нито ви обвинявам, само ви казвам, че вие скъсахте

булото, що ми затуляше очите и оставихте в мене едно сърце убито, едно горко

безверие в душата ми, едно отровно съмнение в човечеството. Заедно с това

разбрах и друго нещо: ний не сме били създадени един за друг. Аз до последния

час не исках да разбера това, въпреки всичките доказателства, които ти ми

даваше. Но моята заслепеност се равняваше само със силата на моята любов. Не

знам какво бихте искали да ми пишете. Напразно ще бъдат всичките ви обяснения

или уверения. Вие няма да ме утешите - защото аз и на тая минута тежко страдам

и ви обичам - нито да ме привлечете изново - защото аз ви мразя ужасно, тоест

бягам и се боя от вас - и никога, никога няма да се повърнат в сърцето ми

прежните чувства и доверие, както в разбитата чаша не може да се повърне

изляната от нея в калта вода... Яма бездънна ни дели от днес нататък. Забрави

ме - това ти е тъй лесно - и пожелай ми едничкото нещо, за което съм жъден

сега: и аз да те забравя. Аз се чувствувам сега доста силен вече да страдам и

по-як - за да посрещам наплива на възпоминанията си.


Сещам, госпожице, колко е унизително за мене това признание, че те любя още.

Гризе ли те съвестта ти или гъделичка тщеславието ти, не зная, то си е твоя

работа. Но аз бях длъжен да ти кажа това, щом реших да ти пиша. Други на мое

място би те оскърбил може би, би изказал думи на ненавист, би се гаврил със

злощастието ви: аз нямам тоя кураж. Как в някои случаи ненавистта е добродетел

и спасителна реакция! Ако аз ти пиша, то това правя за мене си. Не искам нито

да те обиждам, нито да те съдя. Но в тая минута само на тебе една в целия свят

смея да кажа моята скръб - не за да я споделиш, нито търся съжалението ти -

всеки други, комуто бих дръзнал да я съобщя, не би ме разбрал, би ми се

присмял, би ме намерил нищожен и глупав. Аз само на тебе имам смелост да обадя

тая скръб, която всичката отдалеченост, която ни дели, всичките красоти на тая

райска планинска природа, всичките развлечения и съчувствени отношения, с които

ме обкръжава тук един гостоприемен приятел, не могат да я заглушат, защото аз

те обичам, любя те, госпожице! Любя те! -високо викам тая дума сега, защото се

срамя и ниско да я кажа тука. Защото аз цялата тая нощ не мигнах и страдах;

защото теготата щеше да ме задуши, ако да се не беше намерила една хартия и

едно перо на масата ми. Скъсай това писмо, смей му се, чети го, ако щеш на

Веригарова - за мене е все равно: то беше отдишката на котела, без която парата

би го пукнала... След един ден аз ще префърля Стара планина и в нов хоризонт ще

пренеса тъгата си и мислите си. Защото аз и там ще те помня, но ще те помня,

както помнят един мил покойник в гроба, чийто образ пак се вести насъне пред

очите на ония, които са го обичали, но когото никой от тях не очаква, нито

желае да се върне в къщата. Ще очаквам и аз от времето да ми донесе

благодетелния си балзам на забравата... Ще очаквам юнашки и търпеливо

успокоението и новото бъдаще, защото аз съм още млад и чувствувам, че океана на

живота е още напред, та затова ще ми трябва мъжество, и сили, и гордост, да

следвам предназначението си.
Това писмо е последнята беседа, която имам с тебе, и аз искам да свърша тая

беседа с думата, която идеше на устата ми през всичкото време додето ти пишех и

за която е способна само истинската любов: Прощавам ти!"
Като написа това писмо - въпреки волята му, напоено с горчивина - Стремски

усети, като че му олекна на гърдите. Той го тури в плик, па си легна. Умората

от силното вълнение скоро затвори клепките му. Той заспа. Когато сутринта се

пробуди - много късно, - той не намери доктора, отишъл по служба; но като видя

на масата плика, надписан за Драга, той го зе, помисли и го скъса. Той намираше

сега безцелно изпращането му и даже вредно: писмото можеше да предизвика

отговор, от който се той боеше.
Ако нощта дава добри съвети, сутринта вдъхва бистри мисли...
Па излезе да се разходи из града, който беше нащрек по причина идването на

княза Александра.


XVI. Първият избраник


Малко история.
На 17 април тая година, който беше рождения ден на Царя Освободителя, членовете

на Великото народно събрание, свикано в Търново за избиране княз на освободена

България, излязоха по десет часът сутринта из черквата Св. Четирийсет мъченици,

дето бе се отслужил тържествено в присъствието на княз Дондукова-Корсакова

молебен за царя, и отидоха в Народното събрание.
Конака, сборното място на народното представителство, беше обиколен от голяма

навалица свят, любопитен да чуе кой ще бъде народния избраник и да поздрави с

възторг радостното събитие.
Ако да беше оставен този избор на сърдечното влечение на народа и на

представителите му, то пръв български господар щеше да бъде княз Дондуков, в

когото всички имаха пълно доверие, когото бяха видели на работа и комуто бяха

признателни за всичко онова, което беше направил за отечеството. На

настойчивите предлагания от депутатите да приеме българския трон, той отговори,

че е съвсем невъзможно да бъде избран русин. Той обади, че царевото желание е

щото избора им да падне на княз Александра Батенбергски.
Желанието на царя беше заповед за българите...
Княз Дондуков се качи на тронната трибуна и всред гробно мълчание предложи на

Събранието да си избере княз съобразно предписанието на Берлинския договор.

Подир това излезе, сподирен от всичката публика, и в залата останаха само

представителите.


Тогава митрополит Климент Браницки стана и като призова божието благословение

въз делото на Събранието, каза една дълга реч върху великото значение на

днешния политически акт, който предстои да се извърши, изреди европейските

принцове, които биха могли да бъдат кандидати за българския престол: княз Рейс,

княз Олденбургски, княз Валдемар и княз Александър Батенбергски, царев внук,

сестрин син на царицата. Той препоръча като най-сгоден да завземе българския

престол последния.
Възторжени възклицания, изскокнали едновременно из всички уста, приеха думите

на митрополита и името на княз Александра, "първия български княз", пролетя

навън из навалицата посред урагани от гръмотевични ура и топовните гърмежи.
България имаше вече първия си княз.
Великата историческа епопея, на която пролога беше царевата реч в белокаменната

Москва се завършваше тоя ден в столицата на българските царе.


От тоя миг зафащаше се нова ера в българската история.
Веднага една шесточленна депутация тръгна за Ливадия, дето гостуваше тогава у

царя княз Александър, за да му съобщи народния избор, който той прие.


Княз Александър от Ливадия тръгна да направи посещение на европейските дворове

според задължителния в такива случаи обичай. Той беше приет любезно вред: в

Лондон, Париж, Рим, Виена, Берлин, Цариград. В началото на юни той тури крак на

българска земя във Варна, дето го пречака княз Дондуков, а на 7 юни тържествено

влезе в Търново и се закле над Конституцията.
От старата столица на България до новата й, София, шествието князово беше

непрекъснат триумф. Народният ентусиазъм нямаше описване, ни изказване.

Александър I беше не само княз на българския народ, а негов любимец и идол. Той

беше конкретното олицетворение на неговия постигнат политически блян - свободна

България, брънката, която скачваше и продължаваше скъсания преди пет века

синджир на българските венценосци.


При тия титли и при качеството му на близък сродник на царя съединяваше се още

и физическата му хубост, за да уголеми обаянието му.


В София князът пристъпи към съставянето министерство и подир несполучливия опит

да го състави от водителите на двете партии: либерална и консервативна - успели

да се образуват още в Търново при изработването Конституцията - той повери

управлението на едно министерство от консерваторски вождове, додето бъдащите

избори му посочат партията, която се радва на народното доверие. Военното

министерство държеше руския генерал Паренцов. Скоро след подписването указа за

изборите князът напусна София, която нямаше за него нищо привлекателно с тая си

физиономия на още мръсна, вехта и отвратителна валийска столица, и тръгна с

руския полковник Щепелева да обиколи народа си, жеден също да поздрави своя мил

княз, внукът на Царя-Освободителя. Княз Александър имаше намерение да мине през

Лом за Букурещ, та да посети румънския крал, а на връщане да обиколи дунавските

наши градове.


В тая му първа обиколка, която беше нов ред народни триумфи, Бреговец беше

първия град, който се случваше на пътя му и който от месец насам вече се

готвеше да направи славна среща на българския господар. Тоя честит ден за

Бреговец беше 16 септември 1879 г.


XVII. Пречек при триумфалната арка


Действително целия град беше се раздвижил и развълнувал - отрано. Градския

съвет дигаше две триумфални арки, едната на улицата пред къщата, която щяха да

дадат на високия гост, друга извън града на полето. Стражари с коне сваляха от

Балкана елови клоне за тях.


Приготвена беше още по отрано таблата за поднасяне от председателя на градския

съвет хляб и сол. По идеята, дадена от Догански, тя беше оригинално изработена

от буково дърво, което покрива тукашните планини; така - и блюдото, което щеше

да поднесе училищното настоятелство, беше изработено от местен мрямор. При тия

дарове бяха притурени и едно стъкло със златен пясък от златоносната река

Огоста, едно стъкло с блестяще като рубин малиново вино - с производството на

което се слави тоя окръг.
От околните села се стичаха селяни и селянки пременени заедно с кметовете;

метачи чистеха дългата улица, дето щеше да мине кортежът. Офицерите привеждаха

в изправност младата българска войска, която щеше да стои във фронт.

Гостилничарят Йозефович, натоварен от кметството да приготви княжеската

трапеза, събираше по къщята на заможните граждани всички по-добри съдове, като

други събираха килимите, за да постелят и облекат къщата, назначена да приеме

княза. Един местен учител беше му написал през нощта една поздравителна ода, а

учителката "двоеликата" обкичваше с разноцветни ленти тетрадката. Заседателите

на съдебния съвет бяха облекли най-белите си дрехи, а членовете му вадеха

петната от черните си униформи, в които щяха да бъдат представени на княза.

Всичко беше в движение. Всичко се лъсваше. Градът и гражданите добиваха

празничен вид. Даже докторът облече в нови халати болните в болницата, а Дикий

Барин навлече друго палто, пак старичко, но всичките му копчета стояха - понеже

той беше натоварен с важна мисия от началника: да даде команда на урата и да не

оставя да се прекъсва.
По четири часът подир обед пред триумфалната арка на полето беше се натрупал

много свят. Отдалеко още блещеше надписа в стихове на арката, измислен от същия

учител-поет:
Добре дошел, княже!
Народ тебе каже!
Всички народности бяха представени тука в лицето на първенците си. Българи,

турци, евреи - стояха на отделни купове; също и селяните със своите кметове;

чиновнишкият свят се трупаше най-отпред. Ученици и ученички на два дълги реда

стояха при арката; няколко момичета държаха китки: учителят с побелели устни и

с уплашено лице държеше тетрадката с трицветните ленти. Градският кмет с

таблата в ръце чакаше развълнуван, като двайсетия път подпитваше помощника си

да му повтори приветствената фраза, от която се по някоя дума му изщукваше из

ума.
Вълнението и радостта на народа бяха големи. По всички лица се четеше възторг.

Първия български княз минуваше през градът им! Името: "Княз Александър" сладко

се шепнеше от устата, разнасяше се из въздуха, пълнеше душите и сърцата. Всеки

усещаше, че присъствува на извънредно велико зрелище, че преживява необикновен

момент. И очите, пълни с пламък, се стремяха на изток, отдето се очакваше

появление на княза; напрежението на нервите достигаше до последните предели на

силата си. Скоро далеко се зачерни нещо на пътя и се дигна прах. Тълпата се

замърда безпокойно и обърна очи към там. След няколко минути окръжният началник

се зададе, като една буря със запенен кон, а на известно разстояние след него

летяха десетина файтони в облаци от прах. Тогава Дикий Барин ревна "ура" и

хилядите гърла го подзеха; шапките замахаха из въздуха, въздухът екна.

Файтоните приближаваха насам сред тия вълни от викове, прах и възторг. На

най-първата кола седяха двама хубави офицери. Единият, който седеше отдясно,

твърде млад, дълголик, румен и красив, с българския народен калпак с бялото

перо, с мундир, засипан с прах, постоянно дигаше дясна ръка, за да поздравява

възхитения народ. Това беше князът. Колата минаха под триумфалната арка и

спряха. Княз Александър слезе. Той имаше исполински ръст. Неговата глава

стърчеше над всички други глави. Безконечното "ура" продължаваше да цепи

въздуха се с нови и по-яростни талази под командата на неукротимия адвокатин. А

когато то утихна, Дикий Барин опулен, потен, в изстъпление, един за всичките

упорствуваше да заявява народния възторг. Трябваха усилията на стражарите, за

да го накарат да млъкне, за да може кметът да произнесе приветствената си реч

князу. Когато той криво-ляво си изпълни задачата, князът, който сега се учеше

български - и обикновено говореше с народа чрез тайния си секретар, тук

отговори сам със своя немски акцент, от който и до край време не можа съвсем да

се отърве:
- Твърде ви благодаря. Да живей всичкия български народ!
След като получи с благодарност китките от ученичките и чу с ухилване одата на

учителя, князът се обърна към мохамеданските първенци, които с ниски поклони

изразяваха своето верноподаническо почитание.
Един млад софта с бяла гъжва, в турско време кадия тука, произнесе приветствена

реч и после подаде с ниско темена едно прошение от единоверците си. Това

прошение беше само сгънато; князът го отвори и видя при турския текст френския

му превод. Той го прочете внимателно и избъбра нещо на частния си секретар.

Секретарят се обърна към Беринкова.
- Господин началнико, необходимо е да намерите побягналия убиец. Неговото

изпущане зле се тълкува.


- Пратих потеря! - отговори Беринков с ръка под козирог и с червени петна по

лицето му.


- Негово височество желае да му доложите веднага за улавянето му.
- Слушам.
Князът се извърна към селяните и подаде ръка на един достопочтен старец, който

стоеше отпред. Попита го от кое село е.


- От Долне Озирово, господине. Бог да ти дава здраве! - отговори старецът живо.
Князът се усмихна.
- Вие готвите ли се да си избирате депутати? - попита князът, който се

интересуваше от ближните избори.


Старецът не разбра добре.
Тайния секретар му обясни какво го питаха.
Селянинът се усмихна хитро, па каза:
- Е оно, господарю, сме си го нагласили веке: от наше село ще си избереме

двамката само: Тимо Стамболият, оти она е разумен човек и от село ни си е,

познаваме се, дето го рекли... Она и вас избира...
- А другия кой е? - попита ухилен князът.
Селянинът се побара по челото, па попита, като се усмихваше:
- Па да го кажем ли?
- Кажете, кажете, дядо - рече секретарят.
- Ех, и той, вика се, е наш челяк: цар Александри!
Князът биде изумен от този отговор най-напред, после се усмихна, продума нещо

Щепелеву, също усмихнат, и тръгна към файтона си. Един гражданин се промъкна,

приближи и му подаде прошение. Князът погледна въпросително секретаря си.
- За какво ви е прошението? - попита секретарят.
- От страна на гражданите.
- За какво?
- Плачем се от доктора Догански!...
- Добре. Негово височество ще даде надлежния ход на прошението ви - и

секретарят се запъти с княза към колата, за да тръгнат за градеца.


В туй време някой разтласка навалицата, за да излезе напред. Мнозина обърнаха

главите си, в това число и княза. Видяха Дикий Барин. Той, гологлав, с очи

широко разкрити, с изражение на необикновена радост, излезе напред и извика:
- Ура! Ваше величество!
- Quel est se diable d'homme?- попита князът очуден, като изглеждаше любопитно

адвокатина.


Тайният секретар попита Беринкова, който отговори, че негова милост е адвокатин

тука, а на Дикий Барин стреляше ужасни погледи, за да се махне оттам. Но Дикий

Барин, одързостен от вниманието, което възбуди към себе си, приближи с ниски

поклони до колата, на които току-що се качи князът. Князът му махна с ръка, за

да чуе какво има да му каже.
- Имам чест да ви поздравя, ваше височество! Жител города Бреговаца и ваш

покорноподанний.


- С какво се занимавате тука? - попита княз Александър.
- Адвокатска длъжност. Стараем се още за возродителната България... Сиреч,

станахме жертва - за развитие православной религии из мохамеданский полк!


Секретарят, който се сети, че има пред себе си знаменитият покръстител на

туркините в Бреговец, за което бе станало и дипломатическо питане, разказа

усмихнато по немски князу подвизите на адвоката.
Князът се засмя весело, кимна благоволително на Дикий Барин и даде знак за

тръгване, без да дослуша адвоката, който щеше да моли за служба...


Дикий Барин ревна пак "ура" и подир него хиляди още гръмнаха и зацепиха

въздуха. Навалицата всред облаци прах и с изступлени викове хукна подир

файтоните, които отиваха към черквата, дето щеше да има молебен, размеси се с

тях и скоро ги раздели от колата на княза, потънала в талазите на народния




Сподели с приятели:
1   ...   10   11   12   13   14   15   16   17   ...   34




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница