По гладката, стръмна южна урва на Амбарица високия старопланински връх, който



страница2/34
Дата28.08.2016
Размер5.57 Mb.
#7683
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   34

Докато ставаше това, другите двама продължаваха да обират жените. Между тях

имаше и млади. Една по-богато облечена, хубавица, но побеляла като стена,

даваше наниза си, сваляше обеците си. Тя изкряска гневно и бутна турчина, който

й бръкна в гърдите под предлог и там да търси нещо...


- Нали му даде всичко мари, Гино! - каза с пресипнал глас една стара жена.
- Всичко, мамо! Какво търси поразеника още! - избъбра плачешком младата.
Другия - в тоя миг тършуваше една бузеста, едра, здрава селянка, която държеше

в ръка вързоп.


До тях двата мъжа: единият с кокалесто длъгнесто лице, със сиво шаячево сетре,

стоеше като пън неподвижен. Другият - също във френски дрехи, нисък и дребен,

кьосе, с набърчено лице, с попукани от страх устни. Той стоеше пред коня

Найденов и предпазливо бъркаше в джоба на сетрето си.


- Генко, хвърли го! - пошушна му другаря му.
- Ти, булка, и ти, булка, оттеглете се: вас назад ще ви водим! - каза един от

турците на Гинка и на селянката, след като погълча нещо с другите. - Хайде,

кучки, нататък! - и той ги тласна и отдели от другите.
Гинка извика; селянката изплака. Старата изрева, колкото й глас държеше.
В същий миг другите двама се спуснаха с ножове да сечат мъжете и пръв им се

попадна Кирков. Бедният човек изпречи двете си ръце срещу ятаганите в същий

миг, когато черноликият турчин с кървав още нож в ръката се оглеждаше за

Найдена.
Внезапно зад шията на коня се раздадоха, един по друг, четири гърмежа от

револвер. Кълба пушек забулиха коня и стрелеца, затулен зад него.
Турците пред това неочаквано нападение взеха да бягат нагоре из камъняка,

колкото уплашени, толкоз и изненадани. Единият от тях политна, седна, като се

държеше за корема, па хвана да се върти по земята. Женорята се затириха напред

с писък. Увлечени от общото движение, и другите мъже се устремиха с тях напред.


Оня, който гръмна, беше Стремски. Отчаяното положение вдъхна отчаяно решение на

смелия момък. Един миг преди това, пръв поокопитен между другите пленени мъже,

той беше помислил да търси спасеие в бяг към гората, макар че още при първите

стъпки щеше да бъде свален от куршума или ножа на турците. Той знаеше това, но

друга искра от лъжлива поне надежда не съществуваше. Той нито оръжие имаше, за

да се брани и да продаде скъпо живота си, нито пък можеше да очаква милост от

свирепите кръвници. В тоя страшен миг нещо твърдо падна въз десния му крак. Той

помисли, че е камък, но като погледна, видя че е револвер. Ниският българин в

страхът си беше си хвърлил назад револвера, за да се не намери у него. Внезапно

косата настръхна на Стремски. Със светкавична бързина той се наведе и взе

оръжието и със светкавична бързина той се затули зад коня, за да извърши онова,

което току-що разказахме.


Револверът имаше всичко изпушканите четири патрона. Стремски погледа към

гората, отляво, и реши към нея да припне. Друго и не му остаяше да направи, и

то без най-малко бавене. Защото турците, въпреки познатата черта на характера

им - да се стряскат и отстъпват само при проявлението на мъжество у противника,

веднага се затириха насам с яростни викове към дръзкий гявурин, който от

хилядите бежанци един се осмели да бъде храбър и да се брани.


Стремски вече бягаше низ урвата, като правеше грамадни скокове. Зад него пукаха

пищовите на двоицата турци, завчас притърчали на самия бряг на урвата. Стремски

чу не един куршум, че пропищя край ухото му. Веднага той биде посрещнат с други

гърмежи отдолу; бели кълба дим се засиняха по четири разни места в гората. Нему

се стори, че позна същите ония черкези, които по-рано го посрещнаха, при

падането на коня му. Вероятно, те обираха наблизко други бежанци и при чуването

гърмежите бяха се затекли на помощ на едноверците си, а когато видяха посоката,

по която бягаше Найден, слезнаха и завардиха гората. Тяхното притичване и бе

ободрило двамата турци. Стремскеву не остаяше никаква надежда почти. Той видя,

че живее последните минути на живота си, но той не бе в състояние нито да

измени нещо, нито да се брани, нито да се спре. Той следваше да припка надолу

към белите кълба, които непрестанно се подновяваха, той се оставяше на

неудържимата бързина на бегът, утроявана от стръмността на мястото; краката му

не му се покоряваха, а се движеха надолу някак механически, с чудовищна

скорост, като че чужда воля им заповядаше и ги окриляваше. Така, сред гърмежи

отзад, сред гърмежи отпред, единствен нишан на куршумите, които бръмчаха около

него, Стремски като един вятър мина между две нови кълба дим и под блясъка на

един ятаган, който замахна въз него, и се втурна между по-вътрешните борове,

незакачен още. Пукотите продължаваха зад гърба му, а той все се вдълбочаваше

навътре между правите стволове и гората забуча страшно от много пъти

повтаряните екове на гърмежите. Те следваха още, когато той потъна съвсем и се

изгуби от погледа им. Вероятно, гърмяха напосока въз него. Турците не влазяха

никога по-дълбоко в гората да гонят жертвите си, те се бояха от ненадейно

нападение на "комити" - име, което по това време даваха на опълченците - или

московци, които господаруваха на север от този гребен. Гърмежите млъкнаха,

гората утихна и само ушите още дълго бучаха на бежанеца. Той се тръшна на едно

по-равничко място между два повалени бора, безсилен и неподвижен, с очи, впити

в небето, къс от което се виждаше между тъмните клонове на столетните дървета.


V. Найден Стремски


Найден Стремски имаше двайсет и две години, намираше се в началото на

най-разкошний разцвет на младостта, в периода на живота, когато той е богат със

здраве и с радост, когато сърцето вярва, душата ламти, умът хвърчи... Той имаше

лице бледо, тънко, изразително, черни очи живи, уста женствени под черният мъх

на мустаците му в зародиш; снага добре развита, но дръглива; пъргав в движения,

сръчен смел, податлив на най-първото впечатление, но способен за зряло мислене.


От малък жив, събуден, той, въпреки ожиданията, не се отличаваше с успехите си

в местното училище в родний си град, към което пазеше непобедимо отвращение. За

да се избави от уроци, той по цели дни се скиташе по кърищата, по планината,

като се хранеше с дренки или тръносливки, когато не беше успял да тури у тях си

под дрехата един самун. Вечер, по гузния му вид, баща му познаваше веднага, че

е бягвал от училището, и го налагаше отечески. По природа мек, добър, Найден

проявляваше още едно противоречие: имаше нрав упорит в случая, юмрук здрав в

борбата с връстниците си и необуздана потребност от движение и салмуване. До

тринайсетата си година Найден прекара подобен празен и буен живот, като не беше

минал още вторий клас. Баща му се намери в чудо какво да го прави. Към учение -

нехаен н както се видеше, съвсем неспособен; нрав - лудешки. "Ще остане сляп:

наука не учи, занаят не знае... Или хайдутин ще стане тоя кучешки син, чунким

все гората гледа да улови, или просяк!" - казваше баща му сърдито. Така беше и

до петнайсетата година. Найден отиваше тром в учението, безполезен на баща си,

със сърце на нищо неприлепно.
Тогава той го прати при един роднина в Цариград, който имаше нужда от човек в

кантората си. Подир една и половина година служение, което състоеше в

преписване писма и извършване разни дребни поръчки, търговецът забележи, че

Найден се залюби в книги и вестници - които той дълбоко мразеше в Бяла черква.

Най-напред той се зарадва, но скоро хвана да се въси: Найден пренебрегваше

длъжностите си в кантората, увлечен от прочитане. "Той е за даскал наш Найден,

не е за търговец" - каза си сродникът му и реши да търси сгода да се отърве от

услугите му. Случаят му дойде на помощ: турското правителство беше открило

няколко места в цариградский лицей за българчета. Найден попадна между

избраните, които щяха да се учат на правителствени средства.


Не щеш ли, ленивият и негодният в Бяла черква ученик внезапно се промени: той

се отличи с усърдие и с голяма възприемчивост. Той учуди и учителите си с

бързото усвояване французкия език, който беше учебния, и със страстната си

любов към науката. Когато баща му научи това приятно известие, очите му се

наляха със сълзи и от благодарност за успехите му, той определи Найдену по една

лира за харч на месеца. Найден свърши бляскаво лицейския курс миналата година и

сродникът му, възхитен от него, обеща му да го поддържа две години в Париж, за

да следва правото.


Но политическите събития, които подготвяха и направиха неизбежна войната между

Русия и Турция, задържаха горещия Найден в Цариград, занят с писане дописки за

европейски вестници и за българските в Румъния. Подозрян от турците, той биде

хванат и изпратен в Балъ-Кисел в Мала Азия на заточение. Там той чу за

обявлението на войната, за минуването Дунава от русите и за първий бой при

Плевен. Той лудееше от желание да се найде в България, на която съдбата

решаваше оръжието. Един арменец, приятел, му помогна да избегне из тоя

отстранен град и да достигне безбедно Смирна, отдето отиде в Цариград. В

къщата, дето се скри временно, намери го един приятел българин, също готов за

бяг. Той беше военен доктор, възпитаник на императорското медицинско училище,

изпращан при табора в Арабия и избягал от турския параход в минутата на

тръгването му. Тук размениха дрехите си, докторът се спаси, като отплува за

Атина, а Стремски навлече военния мундир и се качи на железницата, за да иде в

Пловдив. Под покровителството на униформата на турски колагасъ и при знаенето

турския език, той мина за турски военен лекар и никой не подозря, че има пред

себе си бежанец българин. Току-що дойде в Пловдив, пристигна известие, че Гурко

минал победоносно Балкана и Средня гора и заедно с другите градове на Северна

Тракия и неговият роден град е освободен.


Тогава той полетя към Бяла черква - пак във военната си униформа, станала

необходима за безопасно пътуване из един друм, пълен с разярени тълпи бежанци

турци, прокудени от руския страх - и се хвърли в обятията на родителите си,

като плачеше от радост, че вижда отечеството си свободно. Баща му неизказано се

зарадва, че го видя жив и здрав. Найден беше порасъл, наедрял, хубавец под този

военен мундир със златни галони и сребърни змийчета на вратника. Но тая лъскава

униформа, сега омразна за окото на българина, Найден замени още сутринта с

шаячеви дрехи.


В това време Бяла черква беше доста безпокойна от обрата, който бяха взели

военните действия в Тракия. Градът особено се тревожеше, че преди десетина дена

беше изпращал в Казанлък, до генерала Гурка, депутация да го поздрави и да

изпроси изпращането в Бяла черква, жедна да види руси, няколко казака, за да им

се порадва. Един отрядец от петнайсет души казаци, с дълги сулици, побити в

стремената, предвождани от един млад, голобрад есаул, беше посетил града, който

го посрещна възторжено, с цветя и дарове, и нагости и след един час бавене, бе

си отишъл назад в Казанлък. Белочерковци помислиха, че всичко е свършено. Един

турчин беше съсечен в конака; а куцият чизмар Капасъзът, наричан още и

Редакторът, пиян, както лани, пред въстанието, метна се на гърба на един турчин

пътник и го язди триумфално половина километър извън града!
Този най-знаменит в живота на града ден го по-губи. Бяла черква сега беше

нащрек, всеки ден плашена от зловещи слухове за нападане от башибозуци... Тя

беше решила да се пази, уверена, че русите ще надделеят и няма да закъснеят да

дойдат на помощ. Но пътник не можеше да проникне, за да донесе каква-годе вест

- съобщенията с външния свят се бяха прекъснали. Дене и ноще пазеха стражи по

краищата. Найден взимаше живо участие в организуването на отбраната. Тия залиси

и безпокойства не му оставиха възможност ни веднаж да се разходи по местата,

свързани с неговите юношески години... На седмия ден от неговото пристигане

Бяла черква с ужас се научи за дръпването на Гурка в Северна България. Дръпване

трагическо, последвано от смърт, пожари и опустошения - в най-цветущий край на

България! Градът в панически страх скокна да бяга през Стара планина. Както

всички граждани, и бай Марковото семейство избяга в балканската долина Леевица,

като заряза всичко - само душа да спаси от наближающата сган башибозуци,

победоносни и разсвирепели. Найден, в бързането през нощта, навлече униформата,

която случайно му падна под ръка. В Леевица баща му, страдающ от стара астма,

почувствува, че не ще може да се изкатери по урвата на Амбарица. Трябваше кон,

но кон не можеше да се намери тука. Биде решено Найден да потърси в някоя

планинска колиба или в Троян добитък за баща си, като изведе със себе си из

урвата и майка, братя и сестри.
Найден, в горещината на младостта си и с героизъм, който се равнеше само с

любовта му към болния и обичен баща, се залови с мъчната си задача. Още вчера

на върха на урвата той повери домашните на един бащин си приятел да ги отведе

за Троян, дето отиваха всичките бежанци, а той удари пеше наляво по стръмния

хълбок на Амбарица, та зави в долът на Осъма и през нощта стигна в Троян. Без

да почине, той яхна купения скъпо кираджийски кон и тръгна пак за към Леевица с

душа, изпълнена от безпокойствие и лоши предчувствия за съдбата на баща си...

Подир двайсет и осем часа непрестанно пътуване през върхове, урви, долове, гори

той достигна днес следобед при лявото рамо на Амбарица - за да научи гибелта на

баща си и да се намери на един косъм от своята.


VI. Самодива


Когато Стремски се пробуди - той беше спал седем часа мъртвешки сън, - в гората

царуваше пълен мрак. Беше нощ. Под високите върхове на елите, между които се

синееше небе с няколко трепливи звездици, гъста и непроницаема тъмнота лежеше.

Нощта образуваше черна стена около скитника. Подир дълго озъртане и напрягане

погледа, за да го свикне с мърчината, той хвана да забелязва ясно някои дънери

наблизо, пазейки зловещата неподвижност на живи същества, които дебнат... В

лесът владееше тишина и безмълвие дълбоко. Глухо, пусто. Далечни някакви

скокове на вода пращаха дотук монотонен, сънен шум. Дивотата и самотията на тоя

заглъхнал пущинак изпълваха Найденовата душа с непонятен хлад, с непобедим ужас

- ужасът от мрака при отсъствието на живота.


Заедно със схващането околната действителност у него се пробуди съзнание за

положението, за обстоятелствата, които предхождаха и докараха тая му нощявка

тука. Смъртта на баща му сега му се науми с поразителна ясност и остър болеж

прониза сърцето му. Всяка една дума на бабичката и на Киркова при разказването

тая случка се припомни в ума му с мъчителна вярност; въображението му виждаше

кървавия лик на мъченика, с дигнати в ужас ръце, с безнадеждно молебен поглед,

под ударите на ятаганите. Сърцето му се дробеше. Той мислеше, че вижда страшен

сън... Какво ставаше с България? Кораблекрушение! Сега въстана в ума му всичкия

страшен сонм от ужаси и бедствия, на които бе свидетел, и пожара на родний му

град, и страхотиите на бягството, и трупа на заклания Донча, който лежи сега

нейде наоколо, със зиналата рязка на гърлото.
И тая мрачна и дълбока гора, която в обикновена нощ би имала нещо поетическо

даже в самата си дивота и безлюдие, сега му се стори още по-грозна,

по-враждебна и подозрителна, като че е в тъмна пещера, населена с влечуги и

гадове свирепи. Гъстият мрак го плашеше, неподвижните стволове, що мътно

прозираше около си, мълчаливи и строги, му навейваха студения трепет от

привиденията. Стана му тясно. Страшно желание се пробуди у него да види

по-скоро виделина, дневен зрак. Кога ще съмне? Той намираше малко отрада и

ободрение само в гледането на звездите, що блещукаха на малкия къс небе,

скъпливо оставен от дърветата. Тия звездици бяха едничкото питомно, познато,

почти дружеско нещо в тоя чужди нему свят. Той не смееше да се помести, защото

не знаеше какво има около него в тъмнината, която образуваше под него пропаст,

бездънна и непроницаема; часто се ослушваше в някои шумове на самотията,

странни, непривични и необясними за него. Веднаж даже чу, че изшумоли нещо по

урвата над него и пак се спотаи. Мина му през ума за звяр. Или друго нещо?

Болезнено раздраженото му въображение от толкова потресни сцени работеше и

пълнеше гората със зловещи образи. Той падаше понякога в бълнуване и чинеше му

се, някои фигури идат към него. И най-незначителния шепот в леса добиваше

злокобно значение... Кога ще съмне? - питаше се... За сън пак - нито можеше да

си помисли. Нощният хлад се усили, той си закопча по-добре палтото. Изтегна се

пак и опря очи в звездите. Това зрелище подействува успокоително на

разстроените му нерви.
По едно време една странна виделина проби отгоре и слабо освети задрямалите

върхове от север. Тая бледа, сумнителна виделина, по нищо неприлична на

утринната, предаде на картината нов вид, чуден и тайнствен. Очертанията на

елите се откроиха по-добре в небето, една сладка, тиха ведрина проникна в

гъстата сянка, няколко трепливи осветлени търкала се изобразиха по земята около

Стремски. Разбра, че изгря месечина. Той се извърна назад и видя сребърният й

лик, че се усмихва между клонакът на една борика. Стана му драго. Тая месечина

беше му един брат и един другар. И гората му се стори по-приветлива под

успокоителното сияние. В нейните дълбочини сенки се отличаваха от сенки и

тътенът на водний шум не тъй диво се отзоваваше сега. Погледът му неволно се

приковаваше през мрежата на клоните към нощното светило, което бързо излазяше

на отворено.


Като гледаше така, Стремски видя на известно разстояние от себе си, там, дето

месечината правеше да се види по-ясно местността, че се мръдна нещо живо и

разшава сухия шумолак. После той видя, че се подигна една глава човешка!

Стремски впи очи в това странно видение и спря дъхът си. Главата се издигна,

показаха се рамената. Лицето се обърна към месечината, като да я погледне.

Тогава Стремски разпозна профил на жена, както и косата й, която забрадка не

покриваше. Жената си остана тъй, не се дигна повече, очевидно, седна на повален

дънер. "Самодива!" - мина му през умът. Той не беше суеверен, макар и да имаше

мечтателна душа... Повече и повече учуден, Стремски наблюдаваше. Женската глава

остана неподвижна няколко време, все обърната към месечината; после се наклони

към почвата, и глава и рамена се изгубиха, като че потънаха там. Подир това

видение, така тайнствено изникнало и изчезнало, Странски изгуби всяко

самообладание, всяко благоразумие. Тикнат от болно и тревожно любопитство,

смесено със страх, който той задушваше, Стремски се изправи и извика:


- Кой стои там?
Неговий глас разтресе мъртвата тишина.
В същий миг там, дето бе потънала главата, изскокна цяла жена, която тръгна

бързо, напреки по урвата. Нейната бяла рокля се развяваше, скривана мигновено

от дънерите отсамшни. Стремски тръгна подир нея, катерейки се по стръмното.

Подир няколко минути той я застигаше. Внезапно тя се спря, извика уплашена и

падна. Когато Стремски дойде до нея, той видя едно момиче, че лежи в несвяст.

Една косвена луча, паднала на лицето, измахнато и пребледняло, го правеше като

мъртвешко.
- Това момиче е избягало тука като мене - каза си Стремски, хвана го тихо за

ръцете, подигна го деликатно да седне, като казваше приветливо:


- Не се бой, момиче, аз съм българин, аз съм белочерковец... Какво чиниш тука?
Момичето се поокопити, гласът и обноските Стремскеви го поуспокоиха. Но то

гледаше все стреснато.


- Не бой се - повтори Стремски, - аз ти на помощ ида. Как остана тука?
- Бягах от турците и страх ме беше да изляза вече - отговори девойката с тих

глас, като изглеждаше внимателно Стремски.


- Кога се скри тука?
- Днес.
- Как ви викат?
- Невянка Шамурова...
- А, на господин Шамуров дъщеря?
Девойката се разплака.
- Не плачете... Защо плачете?
- Не знам тати и мама какво са! Чух, че са убити! И тя захълца, като си затули

очите с ръце. Стремски веднага си спомни какво чу днес от баба Кита за госпожа

Шамурова. Той побърза да утеши дъщеря й.
- Майка ви е жива, Невенке, и баща ви... (в тоя тежък час идеше му лошо да

титулува с "госпожица" тая непозната нему девойка). Не се мъчете напразно.


- Истина?
- Аз положително знам това.
Невенкиното лице светна.
Възрадван от тая среща с жив человек и от случая да бъде полезен на тая

изгубена в страшната гора девица (той забравяше сега, че тя е дъщеря на

свирепия му бащин неприятел, и своите домашни нещастия), Стремски продължаваше

да я ободрява и разпитва. Избягала, както всички белочерковци в Леевица, с

домашните си, тя била изведена до върха на урвата от вуйка си. Майка й остала

назад с децата. Баща й не видяла къде е... Бежанци пръснали слух, че и двамата

са заклани. Днес, когато турците нападнаха част от бежанците, Невянка се

втурнала заедно с мнозина още души в гората, но се изгубила и остала самичка.

Другите, вероятно, са излезли из гората; но тя се бояла и чакала да мръкне.

Като се стъмнило, тя тръгнала да излезе, но тъкмо на края на гората видял й се

човек като турчин. Това я уплашило и тя се върнала назад. Тъй остала тая нощ в

гората.
Стремски я увери, че тя дънер е взимала за човек и че турците, щом залезе

слънце, избягват и се прибират в селата си. Той премълча да й обади какво е

чула за нея майка й... Той скърбеше, че няма никаква възможност да извести

госпожа Шамурова, че дъщеря й е в безопасност и че не е отведена от турци за

обезчестяване, както тя вярваше сега и примираше в безсилно отчаяние. Като

видеше спасено това момиче, острината на неговата собствена мъка сякаш

намаляваше.


- Ние трябва да излезем оттука, Невенке, още много рано сутре. Из пътя ще има

нашенци, с тях ще тръгнем за Троян.


- Благодаря ви.
- Но това място е много несгодно за стоене. Вий казвате, че не сте спали цяла

нощ? Вий сте много уморени, а утре пак ще бийте път... Елате!


И без да чака съгласието или отговора на Невянка, той я улови за ръка и

тръгнаха между елите.


На едно отворено място месечината огря много хубаво и двамата скитници.

Стремски се вгледа по-добре в Невянка. Тя беше девойка на петнайсет или

шестнайсет години, със снага средня, права, напета; с движения свободни и леки.

Лицето й бяло, мършаво, но страшно бледно на месечината, нямаше нищо особено:

повече детски мило, отколкото хубаво; коса черна, спусната отзад, една част

паднала по челото в безредица. На краката й обуща нямаше; само чорапи,

продънени отдолу.
Тая хубава и дръглива снага трепереше под тънката басмена роклица, бяла, с

червени пера. Стремски сне палтото си и я наметна - той забрави да стори това

по-рано. Невянка поблагодари със своите две черни очи. Той видя, че са хубави.
Намериха сгодна полянка, по-малко наведена и защитена, дето можеха да дочакат




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   34




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница