По гладката, стръмна южна урва на Амбарица високия старопланински връх, който
Изтегляне 5.57 Mb.
|
|
съмване.
като облече и закопча добре палтото и си подложи дясната ръка под главата, при подножието на един бор. Стремски имаше право: Невянка трябваше да умира за сън, който досега й беше невъзможен от нощния хлад и страхът. Щом склопи очи - и заспа.
VII. Хала Беше истинско щастие за девицата, дето Найден се улучи с връхна дреха, която да я стопли. Нощната свежест се усилваше. Излезе вятър. Пластове облаци, които се зададоха от север, забуляха постоянно небето; вместо тихата небесна синева с брилянтови точки, сумрачно покривало се надвеси над скитниците. Луната потъна във вълнистите грамади на облаците, след като няколко време им позлатюв'а наръбените краища. Лесът почерня, погрозня: глуха шумотевица го изпълни; вятърът съскаше из иглистите клони, люшкаше вършето, превиваше младите борове, виеше плачевно в околните усои. Вятърът се превърна на веявица, която с голяма сила забуча из екливите самотии на развълнуваната и настръхнала гора. Заглушителни пищения минуваха през скърцащите ветви и се сливаха с дълбокия вой на природата. Разсвирепялата стихия с бясна стремителност поваляше на една страна столетната гора, като че искаше да я изкърти, или я блъскаше по всички страни, виеше я, тласкаше я, гънеше я... Халата гръмна с гороломна ярост. Настана хаотическа мълва от вой, писък, плач, рев - демонско съзвучие от борбата на лудия ураган и вековния лес.
повече в блажената област на бляновете. Тоя млад организъм беше изгладнял за отдих. Стремски, сгушен на завет до дънера - макар до самата нея, - не я разпознаваше в големия мрак. Ненадейно той чу един ужасен трясък, като че се сгръмоляса планината над него. Тоя трясък се последва от други няколко и веднага нещо гигантско, велико, чудовищно със заглушителен гърмеж грухна над главата му и разтърси до основание бора, при който стояха, а над него се раздаде страшна шумотевица от премазани клони, от счупени върхари и един дъжд от борикови гранки, иглисти листа и шишарки засипа двамата бежанцн. Стремски веднага разбра: падаха боровете! - и един, като политаше, падна върху техния бор и се залости в клонака му. Стремски забута Невянка да я разбуди. - Невенке! Ставай! Ще падне на нас бор! - извика той, като я клатеше силно за рамото. Но девойката не се сепваше от дълбокия сън. Борът, до който стояха, пращеше и се гънеше под двойния натиск на легналия въз него бор и на халата. Нямаше време за губене. Стремски грабна девойката през кръста и я изнесе настрана от опасния бор. Беше време! Едвам стори това, гигантът с гръмовен трясък се изкърти и заедно с другия се простря на самото онова място, което остави Невянка... Тя стъпи на краката си замаяна и зашеметена. - Да бягаме! - извика Стремски. И той я улови за ръка и я повлече нагоре из урвата. Отдясно и отляво трещеше някой падающ бор. Скоро Невянка падна изнемощяла. "Не мога!" - извика тя. Тя усети, че коленете й се пресекли. Стремоки не чака: той я прегърна като едно дете и тръгна нагоре с товара си. Тя неволно му се държеше за вратът, прилепнала до гърдите му. На всеки миг той чакаше да падне въз тях някой гигант. Напречени дънери затрудняваха вървежа му, с тоя нежен товар, а халата го тикаше настрана. Когато минуваше край някой прав ствол, той слушаше с ужас как той скърца от силата на вятъра и се гънеше като върба по бесните му юруши. Когато най-после, заморен до крайност, раздран и избоден, приближаваше последните дървета на урвата, с момата в обятията, веявицата поотслабна. Излязоха навън и той сложи Невянка на тревата. Тя се простря запъхтяна и изплашена. Лесът вече по-тихо шумеше, сякаш пъшкаше от раните, получени в борбата, насеян с трупове от победени великани.
небето, цяло още тъмно. На една точка само, през високото бърдо на планината, в небето висеше неподвижно една светлива мъгла, едно бледно сияние, необяснимо под това тъмно небе и на тая висота. Тая неподвижна светла мъглица, това бледатво озарение, което се не махваше вече от няколко дена насам от въздуха, беше отблеска на пожара в Бяла черква. А планината наоколо беше пуста и грозна под мрачното си було. Тъмните криви линии на върховете се дигаха високо пред тях, неми и черни в кръгозора. Тия неизвестни пущинаци отпред и тая черна гора отзад, която още бучеше глухо, пълнеха с тайнствен страх душата. Стремски се безпокоеше за Невянка, която се оплакваше от голямо безсилие и неспособност да върви нататък. Силите й бяха изчерпани от страшно двудневно бягане и от глад, а краката изрязани от камъняците и бодилите. Без добитък тя не би могла да стигне Троян. Не можеха прочее да тръгнат по-рано от това опасно място и трябваше да чакат нови дружини бежанци, които биха й дали кон. Догдето се грижеше за това, Невянка го бутна за лакътя сепнато и му посочи на изток нещо. Найден се обърна и видя, че нещо иде насам, полека край гората.
дърветата. В сумрака не личеше добре какво иде насам. Найден се взираше, цял нащрек. - Стойте! - каза й той. - Не е човек това - кон е! И Стремски стана, пресрещна го и сръчно улови добитъка за повода, който се влачеше. Веднага позна своя кон! Бедното животно, което турците не успяха да отведат вчера вечер, беше се въртяло цяла нощ край гората и пасло, или пък чакало ездача си, по нагон почувствувало, че той е в гората. С това беше и уплашило девойката. Както и да е, този случай, тъй естествен и тъй чудесен, беше едно велико щастие за Невянка. Без да чакат повече, Стремски й помогна да се качи на самара и поведе коня напред, като намери пътя. В това време, на изток, зад тъмната чука на Юмрючал, се показваше слаба дрезгавина. Съзоряваше се. VIII. Из пущинаците Планината беше пуста. Пълна тишина владееше из пространните самотии на това приоблачно царство. Напред, отзад, отстрана: върхове, долове, стръмнини, дълбоката гора и облаците на отдалечените чуки, вече къпани от първата виделина на зората. Нашите пътници вървяха мълчешката и озъртом. Защото спокойствието на планината беше дълбоко, много дълбоко - та подозрително чак.
утрен въздух нарушаваше тишината.
идат ли бежанци отзад. Видяха на каменистата стръмнина при боровата гора, която оттук пак се видя, черни предмети, които мърдаха. Невянка ги взе за човеци, но Найден й обади, че са орли. Той й не обади какво чинеха там. Те пируваха с месата на Донча... Защото той позна, че там беше мястото на вчерашните ужасни сцени.
тлъсти треви, в които краката на коня потъваха до коленете.
погледнаха назад. Никой. Слънцето, изскокнало над кръгозора, криеше се зад отсрещния гол вис, като озаряваше урвите и върховете зад тях, все голи, безлюдни и гробно тихи. Наситените орли само, литнали пак във въздуха, рееха се лениво и покойно над мястото на пиршеството си. Найден все по-често се огледваше. Той пръв път минуваше из тая планина. Той забележи, че пътеката отива все към югоизток, вместо да отива към североизток, където се падаше Троян. Разбра, че е забъркал посоката си и е хванал друга пътека. Това го уплаши. Той сега си обясни защо не вижда никак бежанци да се подават зад тях. Той обади на Невянка откритието си. Спряха се. Невянка, седнала на коня, извръщаше пребледнялото си лице с изражение на страх и недоумение. Найден търсеше с поглед изгубената посока и лучкаше умствено де трябваше да бъде пътя им. Внезапно отнякъде изгърмя пушка отдалеко и разтресе Балкана. омичето полетя от коня и падна. Найден се спусна към Невянка. Помисли, че е ударена. Но тя веднага скокна и захвана да припка напред. Тя бе паднала от уплашване. - Имаш ли нещо? - питаше я той, като бягаха надолу низ някаква паша, лъзгава и гладка.
припкаха. Извърнаха се най-после.
напред, успоредно все с Найден. Сега вървяха съвсем без път. Наклонът на местността ги мамеше и те несъзнателно бягаха там, дето беше по-леко за бягане.
голината, стърчаха причудливо, нашарени от петна чер загорял мъх Когато наближаваха до тях, един шум, нещо като звънтене, чу се отляво; това звънтене идеше от стръмнината, която също се увенчаваше от грамадни канари. Те се спряха. Скоро от завоя се подаде една глава, после изскокнаха гърдите, после и целият човек. Той беше турчин с пушка на рамо. Веднага изпълзяха около него овци. Това беше турско стадо. Стадото и овчарят турчин с пушката и големи бели кучета идеха насам. Найден хвана Невянка за ръка, притърча с нея между скалите и се сгушиха под един голям надвиснал камък. Той висеше твърде ниско над земята и образуваше лоша заслона, а още по-лошо скривалище. Бежанците се принудиха да легнат, за да си скрият половината тяло поне; другата половина остаяше навън. Ако турчинът прекараше стадото си от долня страна на камъка, щеше да ги види без друго, и стадото щеше да ги нагази, или пък псетата му щяха да лавнат на тях. Това значеше, че Найден и Невянка бяха изгубени. Турците овчари из Стара планина бяха в обикновено време разбойници; а в тоя час на всеобщо клане на гявурите - те бяха кръвожадни зверове.
IX. Лутане Беше вече обед. Те премаляваха от глад. Найден късаше киселец, който рядко съзираше тъдява, и даваше на Невянка, като и сам смучеше сочната киселина на билката. Те мълчаха и вървяха. Минаха едно малко поточе в дъното на долът, дето конят жадно пи, па се запокатериха по отсрещното възвишение. Те търсеха гора, за да се укрият и да чакат нощта. Да пътуват на север, за да се упътят към Троян, те не смееха, те не знаеха местата, те се бояха от лоши срещи. От това възвишение една пролука, оставена от две чуки, даде им да видят част от Стремска долина на Средня гора. Много пушеци. Пушеци в полето, пушеци надлъж по Стрема, пушеци в полите на Средня гора. Горяха българските села. Но тая скръбна картина скоро се изгуби от очите им. Те се закриха зад камъняци и все като пъплеха около тях, за да бъдат по-малко изложени на погледите, превалиха ръта и там седнаха да почиват до канарите на сянка.
ниското.
Тя приветливо ги викаше в своята шуместа самотия. Дотука твърде малко си бяха говорили двамата скитници. Невенкините очи бяха влажни. Тя погледаше с неизразима тъга и с неизразимо чувство на доверие и упование другаря си. В тия страшни пущинаци всичката й надежда беше на Найдена. Той, преобърнал се на преданост и самопожертвуване, беше занят само с мисълта за спасение момичето. Случаят беше поверил на закрилата му дъщерята на страшния си бащин неприятел и той мислеше как да я запази. Като гледаше на високия Острец отдясно, който се издига над Карлово и долината, той си спомняше, че там нейде сега майка й на Невянка, пленница и робиня на дивите башибозуци, примираше от отчаяние за дъщеря си, която мислеше пропаднала в ръцете на сластолюбивите зверове... И пак гледаха напред. Той споделяше с Невянка мислите си и надеждите си. - Съглеждаш ли там на отсрещната стръмнина, над гората, нещо да се белее като пътека? - попита я той,като й сочеше напред. - Пътека е - отговори Невянка, като си изтри очите, за да види добре. - Ние ще се скрием в гората там. Из пътеката непременно ще мине някой българин от Карлово и с него заедно ще се запътим и ние - думаше Найден, като се взираше още по-внимателно.
какви са. - Да станем! Станаха и се запътиха бодро нататък. Невянка хромеше, но меката трева, която покриваше голината, правеше по-малко чувствителни болежките й. Рътлината, която им се видеше лесна за прехвърляне, се оказа върла и пространна. Те трябваше да вървят повече от час още, додето минат на другият й наклон.
изчезнали, стръмнината остаяше пуста. Спуснаха се и полека приближиха гората. Тя беше елова млада и рядка гора, израсла от двете страни на една рекичка и покрила до едно известно място стръмнините, що се издигаха от долът.
вървеше из пътеката, а се спущаше пряко из урвата, като да слезе в гората срещу тях.
съгледаха, че той гледаше към тях. - Какъв ще да е тоя човек? - помислиха си и двамата. И те се спряха в нерешителност между ниските борики в долът. Из тоя дол течеше Карловската река. X. Заслон Подир малки из дърветата отвъд реката подаде се човекът. В един миг той мина поточето и се намери пред тях. Той беше едър, бърчав старец, в изкъсани дрехи. - Къде отивате, чичовата? - попита ги той, още запъхтян. Стремски му обясни. Старецът тури пръста на устата си. - Какво щяхте да направите? Аз затова, като ви видях, затекох се да ви пресрещна. Найден го гледаше зачуден. - На пътя пазят турци. Преди малко опушнаха един карловец. Тука стойте, в гората.
Подир няколко минути между младите ели, до самата вода, мярна се колибка, покрита с начупени върхари и трева. Но тя беше толкова малка и ниска, щото само седешком можеше вътре да се стои.
прибави: - Гладни ли сте? Така ли? На ви хлебец! - и извади из пояса си комат подничен хляб.
си.
Троицата бежанци завързаха разговор с нисък глас. Карловката била избягала тая нощ из града си. Там запирали, клали, бесили! Тя беше четирийсетгодишна жена, твърде уплашена и слисана. Като приказваше, тя още трепереше. Между това, слънцето се затули зад чуките на запад. В долът се възцаряваше прохладна сянка. Старецът след един час пак дойде. - Хапнахте ли? Добре. Сега си поспете тука. Но старецът - той каза, че се викал дядо Гъчо - любопитствуваше да узнае кои му са гостите. Стремски му каза своето име. - Стремски? Аз знам цяла Бяла черква, но Стремски не съм чул - каза старецът. Найден сети, че дядо Гъчо имаше право: старецът познаваше баща му под името Марко Иванов, Гьопсата, прякор, който Найден в Цариград по патриотическата мода в онова време беше превел на български Стремски1.
тръгнем всички за Троян. Старецът им разправи, че той пасял овцете тука на един турчин карловец и затова другите турци не го кътнали. Но той се уплашил днес от техните закани и решил да бяга и той, като напусне овцете. Добродушният дядо Гъчо дълго още приказва с гостите си, от които Невянка, съсипана от умора, както седеше, заспа облегната до стената на колибата до задрямалата по-рано карловка. Един луч от месечината падаше през отзявката на покрива въз бледото лице на момичето. Найден, до входа на колибата, слушаше с натегнали клепачи стареца. - Лека нощ! - каза дядо Гъчо, като стана и си отиде в кошарата при овцете. Найден нито му отговори: главата му клюмна на земята и той заспа като мъртъв. Чудна балканска нощ! Пространните самотии, къпани от модрата светлина на месечината, тайнствено дремеха във вековечната си тишина и царствена непокътнатост. А от двете страни на планината, в долините на Тракия и в полетата на Дунавска България, ужасните фурии на войната бодърствуваха и разсяваха н'астръх и трепет по обляната с кърви и покрита с пожарища земя, из които трябваше да изникне младата й свобода... -------------------------- 1. Река Струма на турски се казва Гьопса.горе I. Писмото на графа Марузина Граф Марузин довърши писмото си. Преди да го вложи в плика, той го прочете внимателно. През време на четенето краят на лявата му устна часто се подръпваше и изражаваше лека ирония.
Четох го няколко пъти и всеки път намирах нова причина да се чувствувам щастлив и ново удоволствие - да целувам още хартията, по която твоята мила ръка е нанизала тия задушевни, скъпи редове. Това удоволствие повлече друго: аз седнах да ти отговоря веднага и тоя път ще бъда по-подробен. Ти желаеш да ти опиша всичко, т. е. обстановката, що ме обикаля, средата, дето живея, обществото, развлеченията (sic!), несгодите - ох, те са големи. Но въпреки това, ще видиш, че тук не се издъхва от скука. Представи си, тая вечер ще бъда на обществен бал, даден с патриотическа цел. За тоя бал исках още в това си писмо да вместя впечатленията си и затова тъкмях утре да го предам на пощата. Но ненадейно днес кузенът, Михаил Аркадиевич, тръгва за Москва и аз се възползувах от случая - ти знаеш колко се бавят сега писмата от Русия и за там. Михаил Аркадиевич ще ти разкаже чудеса за тукашния край. Ето един человек, за когото сигурно може да се каже, че не скучае в тоя първобитен свят. Само го проси да бъде откровен. Красив, остроумен, ловък, изящен кавалер, той тук произвожда "фурор" - между дамското общество. Ах! "дамско общество" и "първобитен свят"! Как, ще попиташ, съгласявам тия две противоречия! Противоречия? Та тук всичко състои от противоречия, от нелогичности, от изумителни несъобразности. Либералнейша английска конституция, например, веднага след най-несносните рабски вериги; в скотовъдческа страна сме, а мляко от месеци не съм видял - ти знаеш, че утрин без него не мога; тая нощ ще фъфлят около мене коприна, атлази и разкошни тоалети, а братята и мъжете на тия, които носят тия разкошни тоалети, носят своите цървули с не по-малко удоволствие. Тая модност хармонира и с нравите на тукашното дамско общество, доста разпасанички - влияние от съседството на румънската цивилизация. Уверяват, че навътре живота се е запазил по-добре. Впрочем, да се не отстранявам. Споменах вериги. Уви! Кузенът влачи вече едни. Тоя всегдашен победител на женски сърца, който своето държеше под осем ключа, тоя мил ветреник, тоя очарователен Ловлас - сам най-после се улови за въдицата. И тая въдица се олицетворява от една черноока българка, с гордата осанка на една Мария Стюарт и с дивата, чувствена природа на една баядерка, начетена на французки романи. Аз навярно ще я видя на бала. Хубава е като дявол наистина. Голямо щастие бе за него случая, който го извика ненадейно оттука. Защото увлечението му бе достигнало дотам, щото един прекрасен ден пленникът трябваше да грабне пленителката и да я понесе по белни свят, додето офукат голямото наследство, което получва. Забравих да ти кажа, че тая особа не е мома, а женена, има мъж и детенце! Главното е, че и тя лудува за него, и там бе опасността. Il m'a fait ses confideces, non sans des soupires formidables! Как да ти опиша Русе? Махни Киев от хълмовете му и тури въз тях кримският Бахчисарай, като му придадеш няколко къщи по европейски кроеж. Улици тесни, мечети с лепряви стени, кафенета, дето бърбука наргилето, нечистотии - възточен мир. Тури и като couleur locate маса къщи порутени, покриви продупчени, минарета с пресечени върхове - от нашите обузи и гранати през време на бомбардировките. Съблечи киевските хълмове и от веселата им зеленина, и от горите им. Защото тука, драга Любов Александровна, всичко е голо, изгоряло, пустиня. А прах, прах - ужас! Прах и вятър. Толкова вятър никъде не се е виждало. Но Дунавът, който се лее под високите брегове, Дунавът - той всичко изкупува. Великолепна река. Как е скромен нашия Днепър в сравнение с тоя могуществен ток! Аз от прозореца си и сега гледам на него. Да би била тук, гълъбче, щяхме да се поразходим с катера по Дунава. Какви нови ощущения! Любопитен бих да видя би ли се би научила български ти. Аз решително не мога да възприема нищо от това развалено наречие, славянски някакъв patois, от което губернаторът се възхищава и го намира твърде сходно с руския език. Това е, чини ми се, повече от славянофилска любов. Какви мили, добри, простодушни тия български селяни! Представи си, Любов Александровна, влазят при мене в канцеларията, свалят шапка и си подават ръката. Представи си един наш мужик, които би направил същото у нас на един колежски асесор! Скандал! Светата Рус цяла би се разтресла!... И знаеш? Стискат добре, пръстите пращят в тяхната шиеста ръка. "Ваше сиятелство" - няма - "Господине!" На губернатора - тоже! И нему - ръка! Прекрасен народ, демократически нрави! Право, има що да се поучим у братушките.
народа. Европейският лъск я пленява и той е дал на маниерите й и образа на живота й изкуствен, фалшив отпечатък. Няма обаче защо да виним младежите, това е в реда на нещата, историческия ход на развитието у един млад народ, чийто Каталог: res res -> На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка res -> Космически граници res -> Соу „СВ. Св. Кирил и методий res -> Списък на издадените сертификати за продукти res -> На предложение Дата Съдържание на предложението res -> Побитови операции Изтегляне 5.57 Mb. Сподели с приятели:
|