По гладката, стръмна южна урва на Амбарица високия старопланински връх, който



страница34/34
Дата28.08.2016
Размер5.57 Mb.
#7683
1   ...   26   27   28   29   30   31   32   33   34

нейните бузи облени от сълзи. Старецът я ободряваше, но и той вътрешно силно се

мъчеше. Това нощно грабване и отвличане в разгара на една революция беше

сериозно нещо и над Стремскевата глава висеше неизвестна беда. Те знаеха, че

Найден е жертва на клевета или интрига на душмани, които се ползуваха от

размирното време да му направят зло, може би и да го унищожат. Утре, с помощта

на Догански и Канелова, щеше да се оправи работата, но дотогава какво щеше да

се случи по кърищата с Найдена в тая тъмна нощ, при това изстъпление на

духовете? В революция всичко е възможно да стане и като стане веднаж - това за

това.
И колата трещяха из улиците, носейки двамата души, с дълбоката скръб в сърцата

им, страхове, негодуване и горко чувство на пълно безсилие.


XV. Пътят затворен


А Рангел тичаше.
В недълбокия ум на шопа одеве, когато извика, бе светнала внезапно една ясна и

ужасна мисъл: че Стремски извлачаше полицията из Пловдив, а харамиите отиваха

да убият не шпионина, а неговът приятел и благодетел, и най-благородният човек,

когото познаваше. И той сам беше насъсквал Мерджана! Рангел мислеше, че ще

полудее. Да превари да го избави - тая мисъл владееше сега ума му, душата му,

цялото му същество. Уморен от цял ден тичане, той сега придоби свръхестествена

пъргавина на мишците, той хвърчеше, той беше вятър, а не човек. След пет минути

достигна до моста.


И в същото време той видя в сумрака една талига и до нея един стражар-конник,

които тропаха по моста и отиваха нататък.


Той се спусна подире им.
- Къде бре? Назад! - извика му стражата с насочени щикове.
Излезе, че мостът беше затворен и съобщението с Кършияка за гражданите - по

разпореждане на военната власт - прекъснато.


Рангел се отдръпна в ужас.
- Оставете да мина! - изкряска той.
Но щиковете грубо го оттласнаха назад. Един му продупчи дрехата.
- Ако дойдеш още веднаж, ще ти изкарам червата - каза единия войник.
- Луд ще е - добави друг.
Колата отминуваше и още се мяркаше неясно на моста. Рангел си скубеше косата в

отчаяние. Минутите отиваха...


Изтупуркаха коне из улицата. Това бяха няколко конници и офицерин. Рангел позна

Канелова. Неволен страх го обзе и той поиска да отбегне. Но веднага друга мисъл

му дойде: да спре Канелова и да му обади всичко. Канелов щеше да го познае,

щеше да го предаде на солдатите и отведе пак в тъмницата. Но Стремски щеше да

бъде спасен! Да бъде, каквото ще - той замаха на офицерина. Кавалеристите

пролетяха и отминаха нататък. Никой го не забележи! Рангел зяпна като треснат.


- Не може, побратиме, не позволява се: без билет от коменданта не пущаме.
Тия думи бяха казани към друг един нощен пътник, който също бе дошъл и искаше

да мине. С него имаше две момчета.


Той беше Иван Боримечката, който се прибираше на хана си в Кършияка с Гурка и

Скобелева.


Като чу, че моста е затворен, исполинът избълва една псувня ядосан.
Тогава съгледа Рангела, който бе захванал да плаче и да си дере дрехите като

обезумял.


- Какво писка тоя, бре? - попита той.
- И той иска да мине, па се хвърли на щиковете. Луд е! - отговори войникът.
- Хей, хей, малчик, върни се! - извикаха войниците и се спуснаха подир

Скобелева, който с юруш си отвори проход по моста.


- Същи Скобелев-майка му стара!...-продума самодоволно Боримечката, па му

извика повелително:


- Магарски сине, назад!..
- Ами ти какъв си, бре? - обърна се Иван към Рангела, като и той го помисли за

луд.
- Не съм луд, господине, не съм луд! - хленчеше Рангел. - Ами ако не мина и не

стигна оная талига - и той посочи към талигата, изчезнала вече в Кършияка -

Мерджана ще го пребие! Ще го опушнат!... Пуснете ме или ме промушете!


И Рангел, обезумял от страдание, пак се засили да бяга по моста, въпреки

насочените щикове.


Боримечката го дръпна грубо за ръкава.
- Хай иди си! Ти закон не знаеш ли какво е? Или си говедо? Не пущат - не пущат.

Свършено.


- Ще го убият, брате!
- Кого ще убият?
- Стремски!
И Рангел пак заскуба космите си с изкривено от отчаяние лице.
- Стремски ли кажеш, бре? - извика стреснато Иван.
Като видя по това питане, че този човек познава Стремски и се интересува с

него, Рангел му разправи на пресекулки и разбъркано в каква голяма опасност се

намираше в тая минута живота на Стремски. Той съвсем забрави сега, че Иван го

познава и че трябва да се пази от него.


Едвам Боримечката чу това, той се извърна и се хвърли на моста.
- Назад бре!
- Ей го и тоя пощръкля.
Щиковете се опряха в широките гърди на исполина. Той се сепна и отдръпна.

Помисли си първия миг да нахвърля войниците в реката, но това беше безумие!...

Очите му пущаха огън в тъмнината като на звяр.
- Бре сега! - извика той с отчаян глас и се плесна по челото.
Погледът му падна на Марица. Тя лъщеше в мрака. Вълните жабуркаха жаловито,

като се удряха в подпорите на моста.


- Върви с мене! - заповеда той на Рангела, който по-чувствува в тоя човек сила

и му се подчини.


Той припна подир него. Но при всичката си бързина едвам можеше да следи

исполина, който правеше скокове на пантер из улиците. Минаха край хотел

"Марица", завиха из тясната улица, която излазя край новото областно събрание,

минаха край конашката градина, заобиколиха я от запад, излязоха при Марица и

припнаха нагоре, надлъж по пустия бряг. Най-после стигнаха при едни върби,

израсли над него. Там Иван спря.


Реката се тъмнееше широка пред тях със своя върбалак на отсрещния бряг. Рангел

едвам тука разумя каква бе целта на непознатия приятел Стремскев.


- Тук има брод: да минем! - рече Боримечката и впиваше очи във водата, като да

узнае дълбочината й.


XVI. Брод


Шести септември е още лято в Южна България. Реките са малки. Сушата тая година

особено беше продължителна. Марица бе спаднала и песъчливи острови, изникнали

сред нея, деляха я на места на няколко ръкави. Тя имаше бродове вече и Иван още

днес бе видял селени, че я газеха тука. Той позна по върбите, че тук беше

отсамния край на брода. Месечината слабо светеше през облаци и хвърляше бледа

лъскавина тук-там по водата. Пред него се тъмнееше един тесен ръкав вода, после

идеше широк нисък песъчлив остров; после - пак вода и остров, после - трети

ръкав и брегът. Боримечката опита с тоягата си, доколкото можеше, навътре.

Водата стигна до един метър. Той хвърли горната си дреха, седна, изу се, па се

обърна към Рангела, който вече бе останал по риза:


- Да се прекръстим най-напред!
- Как, ти ще газиш - попита Рангел.
- Няма да хвъркам я, майка му стара! Ти знаеш да плуваш?
- Малко знам.
- А, ти знаеш? А аз ще газя - каза ниско Иван, като се взираше с тайна тревога

във вълните, които криеха неизвестности и коварство за него. Но нямаше време за

маене и Стремскевите избавители се прекръстиха до три пъти, па нацапаха. Те

стъпаха опипом, студената вода барбукаше тихо, тя ги хвана най-напред до

прасците, после надмина коленете, после дойде до бедрата. Те следваха полека

напред към острова. Скоро усетиха, че се повдигат и водата на всяка стъпка

ставаше по-плитка.
Излязоха на песъчливия остров.
- Хайде сега и тая река... тя е по-широка, майка й стара...
Нагазиха в средния ръкав. Той се оказа още по-плитък. Очевидно Боримечката

вярно бе намерил брода. Те се ободриха и ослободиха. Рангел видя, че няма да

стане нужда от плуване. Третият и последният ръкав беше по-тесен. Те влязоха в

него самоуверено. Неговата повърхност тихо се бърчеше и отражаваше безсилно

забулените лучи на луната. До едно място водата им стоя до бедрата, па хвана да

се дига. Усетиха, че има течение силничко; но три метра едвам остаяха до брега.

Рангел, две педи по-нисък на ръст от другаря си, видя, че водата му дойде

по-горе от циците. Тогава подскокна, плесна с ръце вълните, па заплува.

Успоредно с него стъпаше и другарят му. Водата и нему стигна до циците. Той

продължаваше да я опитва с тоягата и да върви напред и понеже водата не се

намаляваше, а се издигаше, той хвана да псува по влашки. Остана още два метра

нещо до спасителния бряг, до който Рангел вече се докопваше. Боримечката по

положението смяташе, че трябва почвата да хване да се издига, но тя още се

навождаше под краката му. И бързеят шумолеше тихо. Стори му се, че тука е

изпуснал брода, поуплаши се и се обърна назад. Било че бързеят го бутна, било

че направи невярно движение, той внезапно почувствува, че под краката му е

празно и че той не стъпа на нищо, извика и разпери ръце над водата, като

изпусна тоягата. Той несъзнателно направи движения като да плува и литна напред

към излезлия на брега другар. Рангел още не разбираше опасността, в която се

намираше Боримечката. Внезапно той чу сред глухия шум на водата виковете му:

"Ела тука! Ела!" Па го изгуби от погледа си. Той се хвърли във водата. В същия

миг главата и ръцете на Ивана се подадоха над вълните на два метра по-надолу и

пак потънаха в студената бездна. Рангел плувна по тая посока, още един път се

зачерни глава над водното равнище и преди да изчезне, Рангел се улови за ризата

на рамото му с лява ръка, а с дясна се хвана за тънките пръчки на една от

ниските на това място върби. Това улавяне за клоните беше тъкмо навреме, защото

давещия се исполин, почувствувал човек при себе си, по нагонното несъзнателно

чувство на самосъхранение обхвана Рангеловата снага със силата на един боа и би

увлякъл и него със себе си в гибелта без опората, която Рангел намери в

спасителната върба.


Рангел успя да подземе Ивана под мишницата и като се залови за самия ствол,

изтегли го в шубръките на брега.


XVII. И Филеас Фог съюзник


И двамата бяха спасени.
Десетина минути Боримечката в несвяст припада и повръща мътните струи. Минути

скъпоценни! Когато се окопити, той можа да каже само това:


- Скорр...
Действително скоро трябваше. Талигата трябваше вече отдавна да е излязла на

къра, сподирена от тримата харамии по шосето. Всеки един миг можеше да се чуят

гърмежи, ако не са гръмнали вече, когато те се давеха!
Хукнаха най-напред към Демировата кръчма - за да се уверят как стои работата.

Рангел, почти гол, с една мокра риза, лепнала по тялото, разтреперан и зачаткал

зъби от студ, надмина скоро другаря си, комуто напитите с вода конопени бели

гащи и риза тежаха и му замъчняваха хода. Ясната лятна нощ оставяше полето в

дрезгав полумрак.
След много спъвания и падания стигнаха кръчмата. В нея още светеше.
Иван с ужас видя вътре, че стражари нямаше; имаше само четворица души граждани.
- Отишли са! - извика той. - Колата е минала!
И той плесна отчаяно ръце, готов да тича напред.
- Мерджан! Мерджан! - развика се Рангел към едного от стоящите в кръчмата и се

спусна към тях.


Македонците бяха тука още, но свалили стражарските си дрехи от предпазливост.
- Де талигата? - питаше Рангел поразените от необикновеният им вид харамии и

кръчмар.
В тоя същи миг една талига задруска по калдъръма и идеше насам. С нея вървеше

конни стражар.
Идеха колата, в които откарваха Стремски.
Той беше спасен.
Самото провидение ги беше докарало навреме, в минутата, когато Мерджанът, Климе

и Петко щяха да последват "турския шпионин" на полето, за да изпълнят с мирна

съвест една патриотическа длъжност.
Забавянето на колата и тях спаси и им попречи да извършат едно ужасно

злодейство.


Да, при всичкото закъсняване на Рангела и Ивана при моста, после в тичането,

после при газенето и давенето в реката и припкането дотука талигата беше още

повече закъсняла; тя беше употребила цял час, доде измине един километър - от

моста до Демировата кръчма.


Това беше талигата на Филеас Фога!
Полицията, ненамерила друга кола, беше насила взела тая.

XVIII. Сутринта


....................................................................................
....................................................................................
Сутринта, по освободения от стража мост, Иван и Рангел, пременени в заети дрехи,

водеха гордо между себе си Стремски, твърде бледен.


На край моста се качиха на файтон и тръгнаха към дома му.
Кога дойдоха при Шадравана, срещнаха доктор Догански, уморен, зачервенял, бурен. Той

спря файтона и подир първите обяснения се метна при Стремски и из пътя му разправяше

много ядосан как цяла нощ е тичал, додето разбере накъде и защо е изгонен Стремски

из Пловдив. Той псуваше по ужасен начин Благодумова, творецът на това грубо насилие,

в което игра роля на първо оръдие злобния кознодеец Ладжович.
Благодумов сега беше намерил сгода да отмъсти Найдену за оскръблението в Искрец

преди шест години!


Помнеше Благодумов!
На портата Невянка и хаджи Евтим, немигнали цяла нощ, изскочиха с радостни викове и

посрещнаха дълбоко покъртения Найдена.


Избавителите се простиха с тях, без да им обадят страшното примеждие, от което

отърваха Стремски, и тръгнаха пеш да си търсят дрехите при Марица, които намериха

непипнати. Подир това Боримечката тръгна да търси Гурка и Скобелева, зарязани снощи

при моста и оставени на произвола на съдбата.


- Майка му стара - усмихваше се самодоволно Боримечката, като мислеше, че тая нощ

Гурка и Скобелева на един косъм остана да ги направи Марица сираци.


После прибави:
- Ама за Стремски, и пак умираш... И тоя ешек селянин, майчин син излезе - мислеше

си Иван за Рангела, с когото бе забравил да се запознае...


А кипежния живот на града в революция пак зашумя и заклока с буйни талази...

XIX. Съединението


Съединението осъмваше втори ден.
То стана.
България и Европа се пробудиха пред едно свършено дело. Никога революция не

изненада повече и не учуди по-малко: тя избухна в най-пълната тишина; тя се

показа най-естествена, защото беше най-справедлива. На това се дължи и

невероятно бързото й и пълно възтържествуване. Когато Гладстон чу за нея, той

каза: "Странно как тая раволюция чака седем години. Барутът за нейното пламване

се хвърли още в мастилото, с което се подписа Берлинския договор." Един

български държавник в княжеството каза: "Съединението беше такова национално

нещо, щото първия пияница, който би извикал в пловдивските улици: "Долу

Румелия!" щеше да го направи. И наистина в наше време надали е имало друга

революция, която да събере всеобщите одобрения, да извика единодушните

ръкопляскания на Европа и Америка, да бъде поздравена с такава гореща симпатия

от човечеството и да събере като във фокус душата на цял един възхитен народ -

като революцията за съединението. Омразната присъда на Берлинския договор,

която изкуствено и противоестествено разкъса един целокупен, неразделим народ

на няколко части, чрез насилствени граници, беше осъдена от разума и историята

още в самото си начало. Лорд Биконсфилд считаше най-голяма слава на своята

дипломатическа кариера- намаляването на България чрез образуването на Румелия.
Той не доживя да види трайността на своето дело и горчивата подигравка на

съдбата с най-изкуствените комбинации, с най-мъдрите и прозорливи пресмятвания

на дипломацията. Бисмарк при закриването на Берлинския конгрес изрази надежда,

че делото му ще бъде трайно. Този велик държавен мъж се излъга: той нито се

сещаше да помисли, че съществува един друг фактор, който казваше: не! -

българския народ.


*
Революцията за съединението се извърши леко, тихо, бързо, безкръвно. Тя стана

толкова леко, свободно, охолно, щото беше почти игрива и има моменти, когато тя

изглеждаше като опереточен фарс. Правителството падна, както никое правителство

не е падало: без борба, без противение, без да причини или даде жертва.

Революцията прегърна и завърши народът, а я почна една партия. Защото всичките

преврати така ставаха. Куп недоволни хвърлят кликът и ако той говори на сърцето

на народа, ако отговаря на неговите ламтения, жажди и национални идеали, той,

народът, се отзовава и дава ръка на първите, готов да даде и кръвта си. А

идеята за съединението беше срасната с душите и със сърцата на целия народ, тая

идея беше повече от един инстинкт, тя беше един догмат, неоспорим, неоспоряем,

посеян в дълбините на народното съзнание. Въпросът: "Добро ли е?" никога от

никого не биде подигнат; въпросът: "Време ли е?" - той се задаваше. И идеята за

съединението беше едно вълшебно знаме, което събираше народа около партията,

която го издигнеше. И това съблазнително знаме фатално трябваше да бъде дигнато

в разгара на партийните борби. На 1884 година го дигна Народната партия, като

извика една мирна, но грамадна манифестация на народното желание. Народната

партия се ограничи с тоя нравствен протест и не отиде по-нататък. Когато взема

властта - тя още по-малко кураж почувствува в себе си за насилствен преврат на

режима, преврат, чрез който, като хвърляше на риск облагите на положението и

престижа на властта, туряше и бъдещето на отечеството пред страхотиите на

неизвестността и себе си - пред ужасна отговорност, която тя нема храброст да

понесе. Това малодушие се градеше толкова въз чувство на егоизъм, колкото и на

патриотизъм. Последвалите събития оправдаха страхуванията й... Вината на

Народната партия не е, че не направи съединението, като дойде на власт -

революциите не се правят от правителствата - а е, ако може да наричаме вина

фаталните закони на историята - приемането властта, след като се обяви против

Източна Румелия, която сега трябваше по силата на нещата да управлява, сиреч да

закрепя, и се постави в противоречие с програмата си. Прочее, великолепна и

благородна почва за борба се отвори на опозицията, която беше Народната

либерална партия. Понеже правителството се умълча, тя викна и грабна знамето.

Ролите се промениха. Тя поиска гръмогласно съединението. Тя сега съвършено не

мислеше тъй, както мислеше на 7 априлий лани, когато на всенародния вик: "Да

живее съединението!" отговаряше с възванието си: "Братя, това наше народно

желание е неосъществимо... Часът за съединението не е ударил още." - Тя тогава

бе на властта. Сега тя намери изведнаж, че тъкмо е ударил часът за съединението

и народното желание е осъществимо! Истина, сега тя пък беше в опозиция и

промени очилата... Рядко са опозициите у нас, които се замислюват пред избора

на средствата си в борбата си. За тях няма добри и лоши, нравствени и

безнравствени - има целесходни. Ако правителствата имат над себе си и над

действията си винаги дебливия надзор на общественото мнение, опозициите имат

развързани ръцете си, за тях не съществува юздата на отговорността. Една

опозиция никога не губи от една революция, даже и от най-пагубната за страната,

защото няма какво да изгуби. Напротив, тя печели. В дадения случай Народната

либерална партия имаше само шансове за себе си. А тя нема нужда даже да

подготвя духовете: Народната партия беше й чудесно улеснила задачата с ланската

си съединистическа агитация. Прочее, революцията стана моментално, с водевилна

лекост. Една рота от милицията извика пред южната порта на конака: "Да живее

съединението!" и тя се отвори с двете си крила като по магия, както в

приказките на "Хилядо и една нощ" прави чудеса думата: Сезам.
И в същия ден целия български народ, в Южна и Северна България, се откликна с

възторг и се притече на помощ.


*
Истина, подобни крупни политически събития като една революция имат по-сложни

причини. Идеята е основната стихия, но на нея куп други елементи се налепят,

куп интереси, куп страсти, съвсем чужди ней, на тая идея, се преплитат в нея и

стават толкова пружни, съдействующи на целта й чрез пробуждането и наежването

колективното чувство на народа и са искри тоже, хвърлени във възпламенителната

почва, готова вече сама да пламне. Има недоволните умове, неутолените жажди,

има възбудените охоти, уязвените самолюбия, онеправданите и обидените и

жертвите на настоящия ред: има фалангата на разпалените глави, на бълнувачите

за подвизи и за слава, на изтръпналите в бездействие сили, гладни за да се

изхарчат в бурна и ратоборна деятелност; на преситените в охолността и мирът

души, жаждущи ново, за да се освежат; има тъмния рой от човешки страдания, от

нужди, от бедности, раздражени от вида на чужди благувания, от безизходности и

униния, които търсят един лек, една заря, един спасителен обрат на съдбата си в

политическия прелом; има най-после демоническия сонм на ужасните омрази, на

безпощадните мстителности, на слепите и свирепи зависти, на бесните злорадства

и всичкия кипеж на калта, напластена в дъното на отровените души.


Всичките тия хилядни двигатели присъединяват полезните си усилия към работата

на гигантския идеен лост, за да превърнат и сгромолясат зданието, осъдено на

разрушение.
*
Септемврийската революция едвам екна из Пловдив и народът я прегърна. Народът,

зет в голямата си стихийна смисъл, като същество живо, мислеще и чувствующе,

винаги верующ в доброто, честен, простодушен като дете, едничък способен на

безкористни пориви, отзивчив и впечатлителен, видя само едно нещо: знамето,

което му дигнаха високо пред очите. Той не пита: коя партия, кой лагер?

Съединението беше негова заветна мечта, неговът естествен ламтеж. Велик и едър

във всичките съдбоносни исторически моменти, народът нема време да се губи в

ситнежи, да изследва тайните побуждения, да спуща стълба в съвестите, да брои

кому носи облаги и кому пакости едно движение, което отговаряше на

най-благородните въжделения на сърцето му. Когато лани му поискаха моралната

подкрепа на съединението, той я изрази чрез двеста и шейсет митинга; когато

сега му поискаха помощ в кръв, той прати петдесет хиляди свои сина на

границата. Той не резонира, а чувствува, дава, мре. Сюблимно дете в обикновено

време, апатично, тежко, дори тясно-егоистично, а в критически час - цяло нерви,

огън и преданост.
При всичките примеждливи и дълбоки потреси, които революцията довлече за

България, тя има в своите първи часове, в първите си два акта:

провъзгласяването съединението и сръбската война - благодетелно влияние върху

морала на българския народ. Тя подигна духа му, пробуди чувството на народната

му гордост, внуши му доверие в силите му и изтъкна в много рязка форма неговата

политическа личност. Тия две събития - ний не се косваме до тяхното

политическо-икономическо значение - имаха действието на освежителна буря върху

душата на българския народ, уморен от непрестанните партийни шумове; заглушен

от грубосебелюбивите вреви на честолюбците, жедни за власт, приплетен неволно в

техните интереси; издребнял в едно съществувание монотонно-крамолно и ялово,

лишено от високи вълнения, които могат да дадат само отечествените идеали, но

не партийните програми, хилядния път, изневеряван от тях... И България усети в

гърдите си закипяването на най-благородната кръв; нейните застоели нравствени и

физически сили найдоха изведнаж широко поле да се развъртят; България се

почувствува млада, жилава, идейна, способна пак за великите саможертвувания.

Ентусиазмът, чувство величествено и възродително, непознато в настоящия си вид

от седем години на българското сърце, сега го възпламени, подмлади и направи да

тупа със стихийна мощ. Тоя живителен лъх от бодрост и вяра се косна до всичко,

проникна във всичките пластове, вля своята освежающа струя във всичките кътове

на народната душа и я възвиси до величието на съдбоносните събития.


*
Септемврийската революция беше не само политически преврат, тя беше преврат и в

българската история. Шести септември пресече като с нож нейното течение из

естественият й път и блъсна бъдащето й развитие в нова посока, неизвестна и

примеждлива. От 6 септември токът на нашия исторически живот напусна матката си

из равната, еднообразна, макар и траповита долина, и удари през бреговита

страна, пресечена с дълбоки долове, с каменисти прагове, скалисти и тесни

клисури, препречена с урви и препятствия. И той затече пенлив на буйни

водопади, като изхарчваше енергията си в борба със стихийни прегради, за да си

отвори свободен път, който минва и в подземни канали, дето свободният му устрем

бе потиснат и задушен от мрачни канари и пак изскокнал на свобода. Движение

нанапред на млад великан, което събуди с гороломния си шум далечните екове и

възбуди удивление с проявлението на мощна жизненост и здрава кипяща кръв.

Движение гръмливо, славно и ялово: колосален запас от сили, прахосан в

десетилетни изпитни и лутания, додето най-после струите му, размътени и

уморени, да найдат пак равната долина - напусната по-рано.

XX. Към север


На третия ден от революцията Невянка и хаджи Евтим пътуваха във файтон за Бяла

черква. Денят беше хубав, полето широко.


Хаджи Евтим пушеше и мълчеше. Той гледаше само Амбарица, която в кръгозора на

север забиваше своята разтегната пирамида във вълни бели облаци. Но вероятно

друго нещо занимаваше мислите му, защото той от час на час измърморяше на себе

си загадъчните думи: "Нова земя, нова земя!...


Невянка оставаше из пътя замислена. Тя дълго се удържава и крепи, па най-после

обилен поток сълзи бликна из очите й, тя заплака с глас и захълца неудържимо,

напусната внезапно от мъжеството, което вчера заран я крепи да може с ясна

усмивка на лице и с китка в ръка да изпрати на Пловдивската станция Найдена,

тръгнал доброволец за границата.
А отзад слънцето заливаше с празничен светлик чудните и живописни грамади на

шумния Пловдив, дето сега се измътваше новото и бурно бъдаще на България.


15 априлий 1896 г.
София


Сподели с приятели:
1   ...   26   27   28   29   30   31   32   33   34




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница