По гладката, стръмна южна урва на Амбарица високия старопланински връх, който
Изтегляне 5.57 Mb.
|
|
първи нагон е да подражава. А не може да се откажат добри задатки у тях. Аз имам случай да ги изучвам. В губернаторската канцелария все българи служат, освен губернатора, аз и екзекуторът Мачухонски. А propos, това добро и смешно старче. Писвал съм ти вече за него: псе няма по-вярно, православен няма по-набожен, ум няма по-изостал, сърце няма по-златно. Отдавна не ми е нужен, но иди да лишиш от хляба такъв свети човек! Обичам го просто. Когато нямам работа, с него дърдоря. Представи си, той се нарича, и не без чувство на национална гордост, българин. Отде измисли това? У него нищо българско няма! Има у това човече нещо, което ти наумява типове из Мертвия души...
особни поручения е един българин самоук, но твърде пъргав, хитър, досетлив. Арменски ум. Има тоя недостатък в манерите - общ на южните народи: говори с буйни ръкомахания. Когато го гледаш отдалеч, мислиш, че иска да бие събеседника си... Пише отчаяно лошо руски и с отчаяно лош почерк. Да го четеш - не ти трябва каторга. Но устата работят изумително и се надварят с ръцете. Старият чиновник по особни поручения е наш възпитаник, от Киевската семинария, отдето пристигна право. Готвил се е за духовно звание, но нуждите на отечеството му го извикаха на административно поприще. Трезвомислещ млад человек, сериозен, тих, вечно закован на писалищния си стол. Флегма. Сякаш че тече чухонска кръв в жилите му, а не южна. Не е ми симпатичен: полет няма, направен е за добър кариерист. Много наумява нашите. Но полезен на службата. Имаме и друг чиновник, пак по особни поручения, временно прикомандирован, тъй да се каже. Генералът го много цени. Познава го още от бойното поле. Образован, млад, владее прекрасно французки. Крайно симпатичен момък, чието семейство е изтърпяло ужасно от башибозуците. Столуваме се заедно, разговаряме се по литература, по славянския въпрос, по политика. Горещ, но мисли зряло, чувствува благородно. И оратор е. Аз мисля, че има да чуем за него. Такива натури изскокват. Един поразителен контраст образува с него губернския ни лекар. Человек, свършил в някой немски университет, но скъп, но тъп, но раболепен, пази те боже! И, право да ти кажа: аз не знам какво да говоря с него! Ну, за калта в улиците, за вятърът, за стихиите небесни. На всяка моя дума: "Да, ваше сиятелство!" На тоя учен человек гръбнака много се прегъва. По обичам селяни братушки. Аз ти дотегнах, ma chere Lubov, с това бъбрене. Но списъка на моите познанства и връзки в Русе се изчерпа... Ах! Щях да забравя още един наш чиновник - преводчикът. Той е поет. И той бегал от областта си - градината на Хесперидите - и станал "чернилная душа". Самите условия карат всички тия младежи, подготвени или създадени за други призвания - да стават службаши. На страната липсват работници по нейното политическо устрояване и ето защо канцеларията поглъща като минотавър всичките сили и дарования, и професии. При това, месечната плата има голям престиж за братушките. Аз знам едри търговци, които станаха чиновници. И този поет сериозно иска да прегърне чиновнишко поприще и ламти за йерархически напредък по администрацията. Като дойде генералът в качество на русенски губернатор, аз му представих списък на чиновниците с означение способността и отличителните качества на всекиго. За преводчика турих само тая бележка: поет. Губернатора се засмя.
време да пише! Определихме му занапред лека работа, такава, каквато да му отнема само половина час през месеца, именно: съставление в края му статистическа ведомост за стихийните произшествия из губернията. Казвам ти: не повече от половин час работа!... Стана поетът недоволен, мрачен, угрижен. Той разбра, че го считат некадърен, безполезен чиновник. Пише пошлата си ведомост, скучае ужасно, но нищо не ми казва. Един ден случайно видял списъка ми, иде яростен, възмутен, настръхнал: "Графе! - извика (той някога не ме титулува иначе). - Как сте си позволили да ме унизите пред губернатора с такава една препоръка? Вие ми отнемате възможност да се проявя чрез тия глупави ведомости, вий ми убихте положението!" И очите му пущат пламък. Представи си, драга Любов Александровна, не мога да го утеша, не мога да му докажа, че това сторихме от дружба и съчувствие към него като поет. Впрочем, поет е громка дума. Вземи я в значението й, което може да има, когато е реч за един още полудив народец с наречие развалено и варварско и със зачаточна книжнина, каквато е била руската във време на Кантемира. Подир 50 години, когато и у българите литературата се развие, той ще има у тях си онова значение, което има у нас днес Сумароков. Впрочем, нашия беден ритмоплет стои на непостижна висота в сравнение с този "български поет", както сериозно го считат братушките. Това ги лъсти. Този вчерашен народец бърза да стане славен. У него е всичко голямо: големи писатели, големи герои, големи хора безчет! Невинна грандоманска черта у микроскопическо племе... Но това е по-добро, отколкото известното самоунижение славянско. Карайте, братушки! Бъдете велики. Чувство на народна гордост, най-после... Отровата на отрицанието и песимизмът не е се коснала до душите ви! Да прибавя, че поетът е инак мил човек и се столува с мене.
възможност да узная нещо от нравствената психология на тоя възкръснал за нов живот славянски народ. Занятията малко време ми остаят, за да свържа сношения и с други среди и класи. Но едно нещо е явно: подир грухването на вчерашното минало, всички проявления в областта на обществений и духовний живот дават понятие за нещо младенческо, зародишно, ненормално. Животът, изтикан из старите си дируги, още не се е закрепил на новата си почва, не е се свикнал с новите си форми и политически условия - които бяха последица на освобождението на България. Другият факт е, че българите обичат парите с остървенение. Отбележвам това като сух факт: не искам да виня българите, както струват мнозина от нашите, за един ламтеж общ на цял свят в днешния материалистически век. Впрочем, примамката на златото е привлякла в този град народи от четирите краища на вселената и му е придала характер козмополитически, заедно с трескавия кипеж на спекулацията. И какви народности, драга Любов Александровна, няма да срещнеш по шумните улици да се тласкат и кръстосват, одушевлени от същата жажда за печелене пари! При българите и русите още гъмжат, но буквално гъмжат - евреи испански, полски, руски и немски; мяркат се великоноси арменци, чернооки румъни, нашите безвъсести некрасовци; замислени турци, гърци, немци, италианци - помниш Пушкина?
ще ти пиша за бала довечерешни, специално за красния пол, което тебе ще интересува. Целуни по челцето моя син Саша. С неохота прекъсвам... Сега се сетих, че куп работи интересни имам да ти кажа, но късно: вече три пъти влиза моят любезни Мачухонски и ме погледва някак си строго, изпод вежди, като че казва: "О, стига си беседувал с графинята... Дружба - дружба, служба - служба! Надо и честь знать!" Недей мисли, че бозна какви важни служебни интереси: той ще ми говори без друго за моливите или за други канцеларски ситнежи - за него от чрезвичайна важност въпроси.
Аполон"
II. Канцеларията
прозорец. Навън се отваряше чудесен вид на Дунава. Величествената река течеше гордо в широката си матка, на еднакво равнище с отсрещний потопен бряг, обточен с цветущ върболяк. Отсамний край на реката се затуляше от високий яр, който образуваше българския бряг; отгоре на този бряг вървеше набрежната с дървена заграда към стръмнината. Насред Дунава един остров, покрит с нисък върбак, туряше своето зелено петно в тихото огледало на реката, като я делеше на два ръкава. Два парахода, един срещу други, шумишкож пореха вълните, оставяйки опашки от бяла пяна, които дълго още къдреха повърхността на Дунава.
неизгледно поле на равна Румъния. Погледът с наслада плуваше из простора на тая чудесна панорама, като ту се губеше в далечините на румънския хоризонт, ту кацаше на гиздавия отсрещен град Гюргево, ту се носеше галено по широките вълни на Дунава, на които дневната светлина даваше разни цветове - от тъмномътния до светломодрия и до лучистосребристия, какъвто беше западният му ток. В ъгъла на тази стая - тя се намираше в помещението на губернаторската канцелария, - широка, в дела, с голи стени, на една от които бе закована Каницовата карта на Северна България, стоеше прост писмен стол от невапсани дъски, претрупан с купове книжа, депеши и руски вестници. Няколко стола и един долап за книжа допълняха неизискания накит на този писмен кабинет, център на всичките поворки, които докарваха в движение административната машина на новообразуваната Русенска губерния.
пет годишен, беше облечен във формен зелен сюртук, с медни копчета и плетени сърмени еполети, с шпага - задължителни тогава за "коронните" чиновници - със сиви летни панталони от док. Той имаше червендалесто прищяво лице, умно, със сериозно изражение, с печат на аристократическо достойнство, завършено с рядка брадица.
криво-ляво живуваха с охранителното чувство на руския дворянин. Кореспондент най-напред на руски вестник в Русе, граф Марузин от няколко месеца беше на тая висока длъжност, която го поглъщаше цял. Малко срещи имаше той с българите и кръгът на познайниците му се ограничаваше с другарите му. Както се забележва от писмото до жена му, графът покрай верните съждения изражаваше и чувството, общо тогава, на русите, служащи в България, към освободените: благосклонна снизходителност, смесена с високомерност - често прекалена до пренебрежителност. Известна злъчност, известно чувство от досада за отсъствие у българина идеалните качества, произволно предположени у него, звучеше и в това писмо, и в беседите на русите; това разочарование, при големите несгоди за живота в страна, със средства изчерпани от преминуването на две армии, се превръщаше в горчивина, която повечето руси, за жалост, отнесоха със себе си против освободените братя...
III. Екзекуторът Вратата се отвори и влезе старец, надскокнал шейсетте години, малко прегърбен. Лицето му беше сухо, дълго, с високо чело, с брада, мустаци и къдрава коса - силно побелели; гърбавият му нос, яхнат от очила, придаваше важност на тая лишена от жизненост и уморена физиономия. Главата му изцяло беше хубава, с благороден профил. Той беше облечен вехто, пазеше вид смирен, почтителен и подобострастен. - Ваше сиятелство, заплатата ви приех и покупките за вас извърших, да ви представя сметката! - каза Мачухонски и сложи на масата куп руски книжни рубли. - Това е остатъка, а цифрата на купените вещи...
рублите в чекмеджето. - Проверете, ваше сиятелство! Графът го изгледа насмихнато-благоволително: - Няма защо: аз напълно се доверявам на вашата сметалка, Аким Филипович, и на вашата безподобна честност. - Благодаря покорно, ваше сиятелство, за великодушното ви мнение за мене. Старая се да го заслужа. В тая минута удариха камбаната на ближната черква. Мачухонски се прекръсти. - Ваше сиятелство, няма ли да ми заповядате нищо? - каза той, като се готвеше да си отиде. - Идете, идете, Аким Филипович, помолете се богу - нямам нищо да ви кажа. - Молим се за господаря императора, ваше сиятелство, и за Русия, и за България... - Право, право: отечество ви е - усмихна се графът. - А що, Аким Филипович, вие ще останете ли в България? Мачухонски погледна стреснато. - Извинете: как да остана в България? - Как, нали знаете? След два месеца ще се дигнем и чисто българска власт ще приеме управлението. Нашата задача се свърши. Дълбока печал и учудване се изобразиха по доброто лице на стареца. - Позволете, ваше сиятелство: наистина ли ще напуснем България? - Берлинский договор ни предписва това. И слава богу. А то захванахме да подотегваме на братушките, та и ние сами се теготим вече от положението си. Нашата рол е изиграна.
Берлин, извинете, нищо не отбират и нямат право да се месят в нашите славянски дела. Господарят император не трябва да ги слуша!... Как ще оставим тоя народ, който всемогущий бог тури под руска защита, на разтерзание на хищниците и на враговете? Той е още годиначе, едвам се крепи на краката си.
реши и ние, които проливахме кръв, не сме вече господари на делото си. Ну, идете си в черква...
тръгват!... Ще се помоля богу да заслепи враговете на Русия, да им върне стократно злото, което правят на православния свят.
е родна страна, тъй да се каже, тя няма да бъде за вас по-малко гостолюбива от Русия.
сега да го уча, не мога, памет слаба. Да беше стоенето ни по за дълго - нека да додеха домашните: може би да останехме - щяхме да привикнем. Но сега, като си отивате вие - тежко е, съвсем чужди, тъй да се каже, ще остатем тук. Свикнали сме със старото гнездо и с руския православен народ.
слушайте, Аким Филипович, като излезете от черква, идете до поручика Волски и му занесете това писмо. Той тръгва тая вечер за Русия.
да купя разни потреби канцеларски. Тука у Чакъров не са остали добри неща, па и скъпо! На кутия пера взима петнайсет копейки повече, отчколкото се дават в Гюргево... Жид! Привършила се е и попивната хартия: каква заповядате да взема? Бяла или розова? Розовите по-добре взимат мастилото.
графът.
- Да, Аким Филипович, днес губернатора намери много лош червения восък, като си запечатваше едно писмо! - Как? - попита стреснато старецът. - Даже се навъси. - Наистина? - Да, восъкът почерня и даваше на печатът траурен цвят. Това е неприятно, съгласете се: утре може да му стане нужен восък, и пак ще има същата неприятност - казваше графът небрежно, като разпечатваше депешите...
българско. Руски човек и в кръвта, и в душата. Дълбоко набожен, прост, добър, с ум и понятия, незасегнати от никаква нова мисъл. Прадядо му се беше преселил още през миналия век от България в Русия, при Катерина Втора. Тая императрица особено благоволеше към гръцката народност, от която имаше много преселенци в Русия. Гръцката колония в град Нежин беше особено привилегирована и надарена с разни правдини, което привлече наплив от нови преселенци. Голяма част от тях бяха българи, но те минаха за гърци пред очите на русите. Оттам и титула "нежински грек", който се даваше, безразлично на нежинските колонисти и стоеше в паспортите им. На старо време Мачухонски се намери претоварен от многобройна челяд и без обезпечено съществувание. Дълги години той се бух'а като вода о бряг в разни дребни търговщини и службици, без никаква сполука; настала беше тежка сиромашия и той се готвеше да продаде малкия си имотец в Чернигов, последнята му надежда, след която идеше пълна безизходност, когато обявлението на войната го спаси. Той получи някаква длъжност в интендантското управление и дойде в България. Но след два месеца изгуби мястото си, жертва на интрига. Подир доста мъки, той успя да влезе като преводчик в канцеларията на свищовский губернатор, в качеството си на българин, който владее руски език. Бедният Мачухонски се смая, когато видя, че неговия български език българите не разбираха. Той не знаеше ни една дума български! От жалост към стареца не го изгониха, а го направиха екзекутор, тоест една по-горня степен разсилен, натоварен с грижата да купува канцеларските потреби и да върши други дребни поръчки. За да не изтърве и тук залъка, Мачухонски се посвети с благоговейна любов на делото си. Той тичаше като вятър, със своите шейсет и толкова години на гърба, по изпълнение службата си. Никой български чиновник в канцеларията не беше способен тъй със страхопочитание да стои пред началството. Явно беше, че това гръбнаколомение беше привичка стара, придобита в друга среда и проникнала в самата кръв на Мачухонски. Макар че безсмислений страх от уволнение тук изчезна, защото граф Марузин благоволеше към него, той пак си пазеше своите раболепни приеми. "Лучше перекланяться, чем недокланяться" - спомняше си старецът руската поговорка.
глава, скърбуца с перото и пълни големи листове с дълги послания до жена си или дъщеря си, които обожаваше. Той им описваше със старчески възторг България и всичко българско в най-розови цветове. Заспалото му досега народно чувство, което събуди първия клик на Руско-турската война, растеше с нова сила; всеки ден той повече се влюбваше в България. Превождаше им чрез помощта на българите чиновници български патриотически стихотворения, хвалеше им Стара планина, видена само през очилата на въображението му; опоетизуваше небето и земята; прати им даже веднаж в тенекиева кутия малко пръст от българската земя. Той, в идеализацията на България, изливаше своето сърце и душа, жъдни да разменят мисли с далечните мили хора. Тия писма бяха утешението, съставяха щастието на стареца.
храм.
IV. Бал
павильона на Хелмщайновата градина, ставаше танцувална вечеринка.
поле и будеха съня на заспалите хълмове на Левенттабия. Прозорците на салона, дето играеха, силно осветлени, гледаха като огнени очи в нощната мърчина, премрежвани на всяка минута от сенки на човеци в движение. Пред входа на градината гледаха други светливи - по-малки - очи, фенерите на колата, донесли гостите, и тия очи постоянно се умножаваха. В самия салон, напълнен с дами в изящни бални дрехи, с голи рамена и с кавалери в черни рединготи - някои във фракове, - вихърът на валса беше в разгара си. Чужденецът, който би влязъл в тоя салон, би се зачудил от това пълно възпроизвеждане европейските удоволствия в един град едвам вчера излязъл из мрака на един варварски режим. Но той би се излъгал, ако припишеше тоя успех на влиянието на наплива от вънкашен свят, предизвикан от войната. Той би се почудил още повече, ако му кажеха, че тоя напредък не е от вчера и че той се дължи на един цивилизатор турчин. Мидхат паша беше направил от Русе не само столица на Дунавската област, но и център на европейска културност, взета в най-пустите си или най-грозните си форми. В съседната стая - бюфета - също куп млади хора, залисани в живи разговори. Сегиз-тогиз младежите се извръщаха несъзнателно към вратата, колчем тя се отваряше и пущаше вътре някоя нова натруфена гостенка, закъсняла пред огледалото си.
другиго от дружината - младеж с черно мършаво лице, който разправяше нещо с широки ръкомахания.
момък, като се запъти също към салона. - Не ща, Жирков. Стремски погледна през прозореца, отдето се виждаше, че пристигат нови пайтони пред градината. По лицето му, възмъжало и станало много изразително, с тънки като гайтан мустачета над свежата устна и с малко черно кочанче на брадата, играеше нескриваемо безпокойство. Той очакваше нещо, което не идеше.
по-възрастен мъж, с червено лице и със зелена униформа. Той беше граф Марузин. - С благодарение, Аполон Петрович. Един шприц! - обърна се Стремски към бюфета. - Хвана да става душно... Ах, тази мадам Анго! Пак тя - и на кадрила! Вечно тоя опротивял, опошлял мотив... Пропищяха ни ушите... Навсякъде той! - извика графът, като си обърса с кърпа червеното лице.
бал. И нарочно за нея ида - да набера материал за едно интересно писмо, което ще й причини много удоволствие. Тя любопитствува.
Стремски. - Този път съм обезоръжен, Найден Маркович: вашите българки са пленителни. Никога не съм виждал такава китка от хубави жени... Ето, например, влазя още нова - каза графът, като гледаше към вратата на салона, които се отвориха.
девойка, в бален накит, бял цвят, която замина край тях с една възрастна жена и се присъедини към купа госпожи в срещния кът на салона.
нова гостенка, придружена - от мъж. - Ето Светлина! - Мадам Голичева! Тия две възклицания изскокнаха едновременно из устата на двамата. Госпожа Голичева, облечена в черна атлазена рокля, която обвиваше един великолепен стан, правеше "петно" с тоя необикновен жалеен шар сред Каталог: res res -> На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка res -> Космически граници res -> Соу „СВ. Св. Кирил и методий res -> Списък на издадените сертификати за продукти res -> На предложение Дата Съдържание на предложението res -> Побитови операции Изтегляне 5.57 Mb. Сподели с приятели:
|