По гладката, стръмна южна урва на Амбарица високия старопланински връх, който



страница8/34
Дата28.08.2016
Размер5.57 Mb.
#7683
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   ...   34

"Неуловен влъхва от царя по-голям" - мина през ума на Стремски, като гледаше

този победоносен вид на Светлина.


- Ние по личен опит говорим, господин Патев - допълни Никола мисълта на жена си

и й хвърли залибен поглед, каго че се намираше още в медовия си месец.


На Иваница тоя път се видяха несносно блудкави тия презимки и той се навъси и

устрели и двамата със сърдит поглед, като пришъпна в мустака си:


- Маскари недни!
Патев без голямо внимание слушаше тия обикновени и изтрити разсъждения по

съпружеский живот и изглеждаше по-често Драга, по лицето на която излязоха

румени петна. Стремски забележи това и сърцето му се сви... Той почти не говори

през всичкото време, все беше замислен, той мислеше одевешния разговор с Драга

и странно! сега тоя разговор губеше оня раздражителен и обиден за него

характер, одевешното осъждане Драга му се видя строго, а нейните чести погледи,

с които го устрелваше нежно и значително, съвсем прогониха мрачното му униние,

с което бе влязъл в стаята; повече: без да знае защо, той хвана да изглежда

накриво Патева и намери много безочливи взиранията му в девойката.
На двора се подаде един руски офицерин. Стремски стана, взе сбогом и си излезе.

Иваница го изпрати на коридора.


- Дай, Стремски, сега да ти благодаря горещо - каза той, като стисна и двете

ръце на Стремски. - Нашата признателност е вечна! Ти направи подвиг за нас!...


- Нищо особено, бай Иваница! Не по-малко от вас и аз се радвам, че се избягна

неприятност.


- Елате утре, нашироко да се разговорим... Пак благодаря, за всички ни

благодаря!


Стремски си тръгна пак.
- Ах, Стремски, чакай: намира ли ви господия Дразински?
- Не. Кой е той?
- Един мой приятел русин. Той желаеше да ви се представи. Благороден человек.

Приемете го добре. Препоръчвам ви го!


На прага Стремски се спосрещна с офицерина, с когото Иваница се върна в стаята.
На двора като дойде, той неволно се обърна: видя, че до прага на коридора бяха

Светлина и Драга. Светлина му климаше приятелски и глезено си закриваше устата

с веера. Драга го застигна до портата.
- Найдене, защо беше тъй умислен? - Тя му стискаше силно ръката.
- Сбогом, Драго!
- Ела утре надвечер, ще идем на разходка всички при Лом.
- Ако мога - до ща. Сбогом!
- Можи!
Стремски й стискаше ръката.
- Па ревнив не бъди!... Стискай ме по-яката де, ти видиш, че на двора повече не

мога да направя... за да ти докажа, че те прощавам...


И като направи едно чевръсто движение на ръката си към устните, което

изображаваше въздушна целувка, тя се затече назад.


XVI. На улицата


Стремски излезе на улицата, дето дъхна свежия въздух издълбоко. Той напущаше

зашеметен къщата на Филовича, в полупияно състояние, като че омаян от тежки

раздражителни благовония, дълго дъхани в една теплица. Той излазяше из една

атмосфера на лицемерие, притворство, фалш невероятен; но в същото време тая

атмосфера беше препълнена с упойна нега, с коварно-сладка разслабяюща сила - от

присъствието на страстно любимото същество. В ушите му още звучаха изумителните

думи на Драга в стаичката й, звънливо-спокойният, смеющий се глас на Светлина,

пълен с толкова лъжа и очарование, той виждаше и сега, на пътя, тия усмивки,

погледи, движения, прилични на галби, на двете сестри - и от всичко туй

излазяше някакво страстно, и сладко, и копнейно дъхане, дето го замайваше.

Всичко това беше една мрежа от нега, той беше заплетен в нея, чувствуваше

коварството й и приятно му беше да се чувствува в нея. Даже семейната драма у

Филовича, у която той беше един от главните актьори - възмутителна, грозна, -

не го изстуди; напротив, привличаше го към това ветрено семейство, като го

направи пазител на съкровената му тайна; порочната хубост на Светлина сякаш че

пръскаше обаяние въз цялата къща. Чинеше му се, че Драга и за това му е още

мила, че беше сестра на Светлина. Престъплението на Светлина се губеше,

изчезваше, забравяше. Остаяше само едно нещо реално, непобедимо: красотата...

Той се чувствуваше щастлив, че може да диша с интимния живот на двете сестри,

да изпитва магията на близостта им. Но нито мисъл за съпоставление, за

сравнение, за логически извод! Драга, тъй много прилична вънкашно - и вътрешно

- на Светлина, нито можеше да бъде като Светлина, нито мислимо беше да падне в

нейните гибелни увлечения!
Защо?
Защото я любеше. Сърцето му протестуваше против всяко опитване на разума да

постави някакъв въпрос, да подскаже едно съмнение. Сърцето, грубо, тираническо,

задушаваше всяко проявление на самостоятелност у него. В мирът на любовта то е

едничкий стопанин, и стопанин нетърпелив, властителен, недопускающ ни дележ, ни

възражение... И той вървеше из улиците потънал, унесен в тия чувствувания, без

да види и познае многобройните познайници, с които се здрависа с шапка.


XVII. Пепелището на продан


Сутринта Стремски четеше в стаята си "Новое время". Влезе баба Фота, домакинята

на къщата, дето беше отредена квартира на Стремски, и му подаде едно писмо. То

носеше марка от Бяла черква.
- Търси те одеве един господар - прибави бабата.
- Кой?
- Не го знам. Един стар човек, моя пора.
- Добре, иди си, бабо Фото - каза Найден, като зачете писмото. То съдържаше

следующето:


"Милий ми бачо! И тоя път ида да ти говоря за неприятни неща - за татовия дълг.

Вчера туриха запор на мястото на нашата изгоряла къща и на нашата разградена

градина. Ще ги продава хаджи Гъчо. Ще се продава, бачо, бащиното ни пепелище,

дето всички сме родени, дето сме плакали, дето сме играли; чужди хора ще

владеят свещената земя, чужди крака равнодушно ще тъпчат нашите мили

възпоминания, бачо! Сякаш къртят се нашите сърца от гърдите ни. Като ти пиша

това, сълзи наливат очите ми. Мама и тя плаче. Трябва и баща ни да плаче там в

гроба си сега. Но със сълзи не може да се помогне. Ти нямаш възможност, ти си

се заробил нас да поддържаш. Писахме на чича хаджи Евтима - не се обади пак!

Пиши му и ти, бачо, давно се смили да ни помогне, той е богат. Не щем ли да

можем ний да спасим едничкото скъпо наследство от тати? Комисарят залепи

обявленията по улиците за продажбата на мястото. Като ги гледаме, сякаме, че

тия книги са некролози, които обаждат, че ще ровят от нас някого... Извини, че

ти писах толкова непотребни работи!... Има ли полза от охканията? Но на, не

можах да утрая и рекох да си излея каквото ми е на сърцето на тебе, бачо, който

също ще се мъчиш... Чужди хора не ги е грижа. А тоя проклет Шамур гони и прахът

на баща ни!... Мама плаче. Свършам.
Твоя покорна сестра:

Мита М. Стремска"


Стремски изпусна писмото с бузи, облети от сълзи. Тия прости редове, пълни с

толкова тъга и жалост, го покъртиха. Заедно с известието за изваждане на

публичен търг бащиното му дворище, това писмо му освежи в ума трагедията на

тяхното семейство, станала преди две години нещо, избледняла в паметта му. Тая

нова скръб идеше като нов закъснял удар от катастрофата, беше една от

безбройните брънки на веригата от бедствия, наплодени от нея.


"Стар плет изгнива, стар борч - никога" - казва пословицата. Всъщност тоя дълг

имаше следующето произхождение: помни се, че г-жа Неда Шамурова в долът на

Леевица, при бегът на Бяла черква, беше дала на съхранение Марку Иванову сто и

двайсет лири, веднага взети от башибозуците заедно с живота му. Хаджи Гъчо,

навръх Балкана, с револвер в ръка, обра Найдена и му взема дванайсет лири, а за

осталите, щом се въдвори новото управление, подаде иск в съдилището против

Марковите наследници, като подкрепи факта за получаване от Марка парите чрез

показания на очевидци. Съдът реши в хаджи Гъчова полза и когато решението влезе

в законна сила, ищецът пристъпи към продаване едничкото наследство Марково:

пепелището - скръбен паметник на гибелта на едно първо и честито семейство в

Бяла черква.
- Светотатство! Кощунство! Насилие над светинята! Един гроб не се продава! -

извика Стремски в изступление.


Па седна на масата и написа депеша до Шамурова, че ще плати иска му вътре в

една неделя, та да спре продажбата на бащиното му дворище.


Написа депеша и на майка си. Тя съдържаше тия думи:
"Бащината ни светиня ще остане непокътната. Утешете се!"
С какво щеше да изплати дългът?
Той не знаеше.
Но от тия две депеши му олекна.
И веднага се залови да мисли за средства. Той нямаше. Помисли за чича си. Той

се не обаждаше и умълчаваше на всичките им писма до днеска. От хората само

знаеха, че той се е съвсем отчуждил от своите и от България, че е станал

румънин. През трийсет и пет годишно пребивание във Влашко той беше успял да се

изроди и да забрави, че е българин. Прочее, отдавна братовото му семейство беше

изгубило надеждата от него. Даже катастрофата на родния му град не стресна

твърдото му, окоравяло, затъпяло за родствени чувства сърце и той не простря

ръка за помощ към братовата си челяд.


Нямаше от него какво да се очаква.
Нямаше отнийде надежда.
Тогава защо написа тия две депеши?
Той ги скъса с яд.
И заходи назад-напред из стаята си, мрачно умислен.
А в умът му ненадейно се откри ясна картина:
Длъгнеста дворчина, постлана с камъни; бистра барица ромоли през средата, а

чучурче в дъното шурти весело; прозорци с бели завеси гледат в двора; зелени

чемшири покрай зида; една люлика; лоза закрива половината двора със зелений си

покрив; на едно място одърче, постлано с шарен китеник; на него баща му, по

басмен халат, гологлав, с чибук в ръка, пие си послеобедното кафе. Оттук, през

покрива, далеко в небето, две бърда от Стара планина се гледат. Деца, малки и

големи, играят: двора шуми от звънливи гласове, пълни се от радостта на

живота... Всеки камък на тоя двор е познат на Стремски, всяка плоча, всяка

рязка, всяко нещо - мило му е... И ония керемиди, дето се смъкнали и надвисват

от стряхата, като че ще паднат, му са мили и му говорят... И благодат чудна

изпълня сърцето му при тоя отраден вид, възкресен от възпоминанията му.
Да, сега всичко това е пепел.
Но пак свята.
И тая пепел я изкарват на продан за дълг.
Цял свят от сладки образи и спомени се съдържа в това пепелище, което някой си

Шамуров ще продаде за безценък на друг някой Шамуров, за да си съгради там

кръчма, или пък да си хвърля сметът.
- Богохулство! - извика пак Стремски.
Вратата се чукна.
- Влезте! - извика той, като си обриса очите.

XVIII. Приятелят на Филовича


Влезе един изящен господин, на средня възраст, с цилиндър, с червендалесто,

пълно и здраво лице. Той свали шапка още от вратата, като извади дясна

ръкавица, за да се ръкува.
- Дразински! - назова се той с учтив поклон. Стремски му хвана ръката и го

покани да седне.


- Аз нямам чест лично да съм запознат с вас, мосье Стремски - започна гостът с

един изискан тон и не с руско произнасяне, - и бях просил господина Иваница

Филович да ме представи на вас. Но за жалост, по неразположение тия дни, той не

излазяше. Вярвам обаче да ви е говорил за мене.


- Да, спомена ми за вас снощи - каза Стремски, като се чудеше какво има да му

съобщи тоя червен господин.


- Възхитен съм тогава - продължи Дразински, - господнн Филович е мой приятел

отдавна; а сега, мога да каже, нещо повече от приятел. Търговски сношения ни са

свързали още от турско време; защото ние сме хора на труда и от него очакваме

средствата за съществуванието си.


- С какво се занимавате?
- Ний сме взели върху плещите си тежката грижа да снабдяваме с храна храбрата

армия, която освобождава отечеството ви. И ние, както виждате, взимаме своя

почтен дял в делото на великия подвиг на руския народ... Вий сами сте пренесли

големи жертви, изгубили сте любезния си отец в тая война н всичкото ваше

състояние станало пища на пламъците, разорени сте! О, знам! - и Дразински доби

покъртен вид. - Но няма що: съдбата е променлива: днес зла - утре добра, и тъй

нататък.
- Вий сте предприемач на доставката на брашното? - попита Стремски, като разбра

сред тоя куп думи, че пред него стои порядчикът, чието брашно днес щеше да

преглежда комисия.
- Да, мосье Стремски.
- Драго ми е.
- Аз днес ще имам радостта пак да ви видя като член от комисията при прегледа.

За мене е щастие, че присъствието в казаната комисия на най-добрия приятел на

моят най-добър приятел ми е една гаранция във внимателното, тъй да кажа,

благоволителното й отношение... към... собствено... Имайте пред вид, мосье

Стремски, че правите задължение и великодушие към най-благородния си приятел...

Такива са человеческите отношения: един от други имаме нужда. На услугата -

услуга отговаря...
Стремски погледна часовника си.
- Вие ще ми позволите - каза той и стана.
- Да! Извинете. Време е за обед - каза приветливо Дразински; - пак ви съм

крайно признателен за любезния прием и моля да благосклонствувате към нас -

завърши подобострастно Дразински, като си взема от масичката, при която седя,

цнлиндърът и се дръпна назад с почтителни поклони и излезе.


Стремски си тури шапката, за да излезе също, да иде да обядва с графа.

Ненадейно видя на кръглата масичка, на същото онова място, дето беше стоял

цилиндърът на Дразински, един плик. Стремски го взе и го прегледа... Той беше

дебел.
- Забравил си е писмо този Дразински - каза той, но веднага почервеня, като

видя с много ситни словца името си написано на пликът, и отдолу пак с такива

словца в скобки: "С пятью тысячью рублями."


Тоя плик с тая съблазнителна цифра, оставен от Дразински тъкмо до сестриното му

писмо, сякаш че казваше мълчаливо: "На това писмо ето отговора!"


Без да разпечатва плика, Стремски се затече при прозореца и видя на улицата

Дразински, като си отиваше.


- Мосье Дразински! Моля повърнете се малко! - извика му той.
Дразински веднага се повърна назад, като си бъбреше: "Що? Може да е недоволен

от това... Другите двама - по хилядо само, и възхитени останаха. Ну, няма да се

караме с мосье Стремски най-после..."
Дразински се появи пак в стаята с усмихнато лице. Стремски му каза, като

държеше плика:


- Господин Дразински, вие забоварихте това писмо на масата.
Дразински отговори ухилено:
- То е за вас това писмо, любезний мосье Стремски... То е, позволете да кажа,

един деликатен знак на нашето уважение, на нашата предварителна благодарност...


Стремски го пресече побледнял:
- Това писмо с пет хиляди рубли не може да бъде оставено за мене, господин

Дразински.


Гласът му тръпнеше.
- То е на ваш адрес, позволете...
- Аз ви казвам, че вие сте сгрешили името, това писмо е било назначено за един

мерзавец, но не за Стремски.


Дразински, страшно смутен, отстъпяше.
Стремски викна гневно:
- Идете да търсите вашите хора другаде, господине! В тоя дом няма чест за

продан. Един българин за никакви милиони няма да стане съучастник в отравянието

на руския салдатин с хляб, смесен с пясък, какъвто навярно ще констатираме

вашът. Задръжте тоя подкуп за други, прилични вам, и марш оттука!


И той му хвърли плика в краката и му посочи портата.
Дразински дигна плика и излезе, като се кланяше. Стремски ходи няколко време

развълнуван яз стаята си. Той се не побираше в себе си от мисълта, че този

евреин е можал да го мисли способен да се продаде... Тая мисъл го доведе на

друга - още по горчива: вероятно Дразински си е позволил това с един българин,

защото други са го насърчили, като са приемали подарките му. Дразински се

хвалеше с голяма дружба с господина Филовича. Мигар сам Филович, който му го

препоръча, да е съветвал на евреина смелостта за такава сделка! Невъзможно!

Филович, човек с доволно широка съвест, познаваше впрочем добре Стремски, той

можеше да го счита способен на всяка друга слабост, но не и за безчестност.

"Такова предположение не трябва даже и да допускам" - помисли си Стремски.


Погледът му падна на разтвореното писмо от сестра му Мита и той го прочете пак.

В очите му пак бликнаха сълзи. Това писмо, проникнато с такава истинска,

сърдечна скръб, с такава висота на чувството, контрастуваше ярко със сцената,

която току-що се разигра тука... И пак му се представи в умът съдебното

решение, увиснало заплашително над пепелището, и белите обявления, залепени по

улиците.
- Сега пари! - каза си той и се улови за челото.


Пари ли? Той ги имаше преди малко пет пъти повече!
Очите му случайно се спряха на един малък портрет на стената - това беше

бащиний му образ.


- Тате - каза си той, - ти ми завеща две наследства само: едно пожарище и твоят

честен характер. Първото съм безсилен да спася, прости ме. Второто - свято ще

запазя, тате, кълна ти се!
Очите му се просълзиха.

XIX. Съд
Троечленната комисия не можа да достигне до едно съгласие и се раздели на две

мнения върху качеството на брашното: едното мнение беше, че то е смесено с

несище и пясък и не отговаря на мострата, следователно, че контракта е нарушен

в най-съществената си част; а другото мнение намираше брашното добро и

приемливо. Последното мнение беше на болшинството и надделя. Стремски

протестува и апелира още същий ден пред губернатора, който взе във внимание

доводите Стремскеви и по предложението му състави се нова комисия да анализира

брашното.
Двамата руси се възмутиха безмерно от поведението на Стремски. Единия от тях

беше същия, когото срещна снощи у Филовича. Вероятно Дразински им беше обадил

за начина, по който го прие Стремски, защото единия каза с презрение:
- Что за дрянний братушка!
Но другия каза със злобна усмивка:
- Знаете ли, Мойсей Карлич, това екзотическо животно ми наумява много жалбата

на оня простак, описан от Некрасова:


Место я имел доходное,
да доходу не имел;
безкористье благородное -
да и брать то неумел!
И той се изсмя съжалително.
Но губернаторът беше на друго мнение (Стремски му беше обадил за опитването да

го подкупят) - той каза:


- Когато видя такива примери на доблест, аз подмладявам и се повръщам в периода

на идеалните си години... Българите са един народ с бъдеще.


Но колкото това дело го подигна пред губернаторовите очи, толкова много го

свали пред очите на Драгиний баща. Иваница Филович силно се ядоса, той се

разочарова от Стремски. Той не можеше да му прости изпущането случая да спечели

съвсем безопасно за себе си цяло едно състояние, предложено от Дразински тъй

деликатно, отблъснато от Стремски тъй лудешки. Какъв зет! - думаше си той. -

Какъв човек ще стане от него с тия бръмбари в главата в тоя век на спекулациите

и практичността! С празна честност и със сухо службашество Стремски не може да

ощастливи Драга, привикнала да си не отказва нищо, нито да поддържа блясъка, в

който тя е живяла у бащиний си дом! "Тоя човек не е за мене!" - реши си той.

Иваницовото негодувание против Стремски беше толкоз по-силно, че отхвърлянето

брашното на Дразински увреждаше и него: той имаше скришом дял в предприятието!

И Стремски ритва с крак интереса му, макар от загатванията на Иваница и на

Дразински той да разбра каква услуга щеше да стори на бъдещий си дядо.
Виден гражданин в Русе преди няколко години, с много влияние пред турската

власт, Филович - от разпасан и харчовит живот и непресметливост, беше си много

побъркал положението и се принудил тутакси подир освобождението на Русе да

вземе важна служба в едно финансово учреждение. Но по стара привичка той караше

пак тъй нашироко, поддържаше разкоша в къщата си, пъчеше се с аристократизъм, а

платката му отдавна бе престала да посреща разноските му. Той добавяше

недостигналото от други страни и чрез други пътища, само нему известни, без да

може обаче нито на растящите харчове да надвие, нито дълговете си да намали.

Положението му се затрудняваше. Той разчиташе сега сигурно на голяма печалба от

предприятието с Дразински, но подир несполуката - дължима само на Стремскевото

вироглавство - за него наставаха тежки минути. Никой обаче под маската на

достолепно чорбаджийско държане и светска усмивка, която не оставяше този як

човек, не можеше да проникне кризата на положението му.
Госпожа Елисавета също се много наскърби, кога чу за пакостничествата

Стремскеви.


- Цял блъснигабър! - забележи Филович горчиво.
Тия думи, разменени в тоя интимен семеен съвет, като изражаваха цялото

нравствено мировъзрение на почтените супрузи, бяха една присъда върху Стремски

и една закана въз неговото щастие.
Но другите членове на фамилията останаха непосветени в мислите им...

XX. Гост
Като свърши делото си, Стремски се завръщаше у дома си със спокойна съвест - но

не със спокойна душа: мисълта за бащиното му огнище пак го налегна и замъчи.

Той, за себе си, прежалваше злочестата светиня, но какъв беше ударът за майка

му, и за родните му, и за семейната чест на Марка Стремски! Та чрез тая жертва

дългът й нямаше да се изплати, той пак щеше да висне над семейството и над

Стремски за дълго време още. А той имаше днес в ръцете си куп злато, пет пъти

повече от сумата на тоя дълг, но той хвърли това злато с настръхване, както

захвърляш една змия, която погрешно си уловил с ръка вместо друго нещо. Въпроса

беше решен: светинята трябваше да се продаде. Но страшната мисъл пак се

изпречваше: как ще види това майка му, как ще пренесе тоя удар, това ново

унижение - при толкова живи синове! Неговата душа страдаше от съзнанието на

това безсилие, както и от това, че той не можеше, не възприемаше да посвети

другиго в тая домашна грижа. Нещо и безполезно впрочем.


Като приближи до тях си, той съгледа на прозореца глава белобрада.
- Мачухонски е у мене. Защо ме дири? - каза си той.
В двора го пресрещна бабичката.
- Господин Стремски, пак дойде оня човек.
- Кой е горе у мене?
- За него ти казвам. Чака те.
- Значи, не Мачухонски! Ти ли го введе в стаята ми?
- Не, той поиска там да те чака. "Не се бой, бабо, каже, аз съм свой човек,

господин Найденчо няма да рече нищо." Приказва едно завалено. Гледам го,

прилично облечен господар, и му отворих.
Стремски се покачи по стълбата, твърде зачуден.
В стаята намери един стар господин, отгоре над шейсет и пет години, с лице

широко и кротко и с рунтави бакенбарди, съвсем побелял. Чертите на тоя чужденец

му бяха съвсем непознати, но странно приличаха на бащините му.
- Добър ти вечер, Найденчо! Не познаваш ли ме? - каза стареца, като приближи до

Стремски и си подаваше ръката.


- Кой сте ваша милост?
Старецът се усмихна.
- Кажи добре дошъл на чича си хаджи Евтима!
- Чичо! - извика Стремски и се спусна да целува ръка на стареца. Старецът го

целуваше по челото и по главата, с бузи, оквасени от сълзи.


- Оставих Бяла черква, когато баща ти се не беше още оженил. Ти мязаш на него -

каза тихо старецът, като си отриваше сълзите с кърпа.




Сподели с приятели:
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   ...   34




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница