По повод на книгата му „Кръговрат" поетът Паруш Парушев пише в литературния алманах "Света гора"



Дата31.03.2018
Размер32.23 Kb.
Емил Кръстев започва работа като репортер във в. “Орбита”. Същата година постъпва като редактор в Българското радио, програма “Христо Ботев”. По-късно работи във в. “АБВ” и издателство “Земиздат”. През 1991 г. основава издателство “Гея-Либрис”. Като журналист пише основно по темата за опазване на околната среда и екологичното равновесие. Дебютира през 1984 г. с повестта “Луда надежда” в библиотека “Смяна” на издателство “Народна младеж”. Автор е и на книгите “Лунен загар”, “През екологичния лабиринт”, “Змейова гонитба”, “Кръговрат”, „Сянката”.
По повод на книгата му „Кръговрат” поетът Паруш Парушев пише в литературния алманах "Света гора":

От вече многогодишния си живот в литературата знам, че достигането до собствен стил преди всичко е въпрос на морал – към себе си и към творчеството, което създаваш. Модните увлечения, които за кратко те поставят в дадена тенденция и озвучават името ти покрай нея, всъщност са предателство към собствената природа. Аз от години следя своеобразния и бих казал ненатрапчив път на Емил Кръстев в литературата, който го отведе до успеха на последната му книга “Кръговрат”. В случая онова, което имам намерение да споделя за нея /ама и за него самия/, може да се подведе както към традиционната рубрика “Редакторът представя”, така и към една нейна модификация – “Приятелят представя”. И в двете си качества – на приятел и на редактор – имам непосредствени наблюдения върху усилията на Емил да осъществи себе си в литературата единствено според собствената си визия и без значение на това как би го преценило чуждото критическо мнение и къде точно би го поставило то сред борците за литературна известност.

В този смисъл – първо за личността на писателя Емил К:ръстев, защото май стана ясно, че стилът е еманация на моралната творческа личност. Колкото и да се опитвам да си припомня, не виждам Емил в някогашното писателско кафене, удобно настанен сред себеподобни, да търси в уж фриволни разговори онова, което би впечатлило дебнещата за тенденции критика. По-скоро го виждам спрял за кратък разговор отвън, бързащ да продължи пътя си. Той някак свързваше себе си с едно сериозно отношение към проблемите на екологията и в първите му текстове се съчетаваха белетристика, документалност, научност. Него сякаш никак не го интересуваше чистата проза. Но това съвсем не беше така. Емил Кръстев осъществяваше себе си като писател, но по свой собствен начин и стоенето “настрана” не беше нито поза, нито нерешителност. Той всъщност винаги е знаел, че истинският успех в литературата идва, когато постигнеш собственото си своеобразие. В краткото въведение към “Кръговрат”, озаглавено /предполагам самоиронично/ по библейски образец “Откровение”, Емил започва така:”Да си писател е голяма работа !” и споделя, че “писателят е роден да напише шедьовър” и той самият няма да умре, докато не го напише, но ще отложи този момент, “за да живее по-дълго писателят”, нищо, че ще се мята в творчески огън. Ако обърнем книгата откъм четвъртата й корица, ще видим от снимката там да ни поглежда Емо, намигайки иронично, обърнал тинейджърската си шапка провокативно с козирката назад. Познавайки го донякъде, пък и усетил неведнъж трепета, с който създаваше книгата си, знам, че самият той е предчувствал себепостигането си.

Сега за стила. В томчето, което ми подари, Емо написа с нескрито вълнение:”На Паруш – приятеля, от когото за първи път чух някой да казва за моя книга – чете се.” Но не става дума само за четивността. Фразата, с която Емил Кръстев гради текста си, е изчистена и ясна, но същият този текст, сякаш следвайки потока на съзнанието, неочаквано кривва в друга посока, понякога се завръща в нишката на логиката, но често не го и прави. Ако преценим това от призмата на псевдо-постмодерността, която обезличи много пишещи в последно време, бихме заключили повърхностно, че имаме още една среща с проза, претендираща за модерност. Но тук съвсем не става дума за търсена модерност, а за вникване в онези психични процеси, които движат човека и моделират неговите жестове и постъпки. Имам усещането, че Емил Кръстев улавя словото, което съзнанието твори, малко преди то да се превърне в осъзната реч, излязла от устата. Точно този пласт ни поднася той, внушавайки колко деликатно психичен е човешкият индивид и какви неподозирани подтици го движат към едно или друго действие. Никак не е случайно, че героят на книгата се появява пред нас още преди раждането си, дочувайки и коментирайки света отвън, подготвяйки се за него. Скоро той попада в огромната сграда на едно учреждение колкото град, колкото света – абсурден и неизброден, защото е кръговрат, в който пътят към всяка цел само на пръв поглед изглежда движение напред, а всъщност е иронично връщане към началото. Авторът така е композирал и книгата си, озаглавявайки отделните й части с названията на сезоните, завършвайки с “и пак зима-пролет-лято...” По този начин той гради една метафора на човешкото битие, в което страстите и амбициите изглеждат смешни. В крайна сметка става дума за многопластова проза и като текст, и като замисъл, за която е необходимо напрегнато читателско внимание.



Емо, дано не си написал още шедьовъра си.






База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница