Подготовка на националното стопанство за функциониране при военни кризи и конфликти Николай Ставрев унсс, катедра „Национална и регионална сигурност”

УНСС, катедра „Национална и регионална сигурност”

Развитието на икономическата подготовка за военни кризи и конфликти е важен въпрос за България в условията на завършващ преход от планова към пазарна икономика и членство в НАТО.

Настоящата статия си поставя за цел да представи основните аспекти на икономическата подготовка на стопанството за въоръжени кризи и конфликти и да очертае новите тенденции в развитието й.

Обект на работата е икономическата подготовка на националното стопанство за отбрана при военни кризи и конфликти, а предмет на изследване - развитието на управлението й.

JEL: H10 H56.

Военният конфликт е едно от негативните явления в световната история. Подготовката за него налага въвличането на всякакъв вид сили и средства от страна на държавата. Ефективната защита по време на война може да бъде осъществена единствено на базата на изградени необходими отбранителни способности и висока готовност за посрещане на конфликта.

Икономическата подготовка за военни кризи и конфликти има вековна история. След Първата световна война се формира стройна организационна система на отбранителна подготовка. Оттогава се използва и понятието „стопанска мобилизация” или „икономическа мобилизация” по аналогия на военната мобилизация.

Огромно значение за развитието на организацията и управлението на подготовката за военни кризи и конфликти дава Втората световна война. Количеството ресурси, които са въвлечени във войната, и крайното изпитание, на което тя подлага света, води до преоценка на важността и правното уреждане на икономическия мобилизационен процес. В практиката навлиза и понятието „икономическа отбрана”¹.

Подготовката за отбрана в България получава законодателно решение в началото на четиридесетте години. На 4 май 1940 г. е приет Законът за гражданска мобилизация, а през 1941 г. Правилникът за гражданска мобилизация и демобилизация, публикуван в ДВ, брой 19 от 1941 г.

В годините след Втората световна война дейността по икономическата подготовка на страната за военни кризи и конфликти се развива под силното влияние на принципа на централизирано държавно управление на стопанските процеси.

Икономическата подготовка за военни кризи и конфликти е сложен процес, който зависи от редица други фактори. Един от тези фактори е развитието на конфликтите и по-специално въоръжените конфликти. Подробно определение за понятието „конфликт” дава проф. Д. Димитров: „Конфликтът е вечно социално явление, което е характерно за всички общества, култури и народи. Той има универсална природа – присъщ е както на общия човешки социум, така и на всеки отделен индивид” [3, 2004, с. 12]

Познаването на същността и предпоставките за развитие на въоръжения конфликт са важно условие за ефективното провеждане на икономическата подготовка за него. За съжаление обаче относително малкият брой изследвания, посветени на военните конфликти, оказват негативно влияние върху познаването на проблематиката. Съществуват две тези за определяне на понятията „война” и „военен конфликт”.

Според първата теза в сила е определението, че войната е сложно обществено явление, което може да се характеризира най-добре чрез интензивността на военните действия и операции, като в зависимост от последните в реалния свят се наблюдават три типа военни конфликти: военни конфликти с ниска интензивност, военни конфликти със средна интензивност и военни конфликти с висока интензивност. Също така според тази теза водещо понятие в релацията „война - военен конфликт” е военният конфликт.

Втората теза дава предимство на понятието „война”, като отчита, че военният конфликт може да се разглежда като синоним на локалната война.

Мнозинството изследователи дават предимство на втората теза, имайки предвид съждението, че „войната е сложно детерминирано социално-политическо явление – израз на максимално изострено противоборство между държави, нации и народи, различни социални, етнически и конфесиционални групи, основното съдържание на което е обемът от всеобхватното използване преди всичко на военна сила”².

Въпреки доводите на двете противопоставящи се тези може да се приеме позицията на втората теза, която характеризира военния конфликт като част от войната. В основата на войната лежат съществени икономически, политически и социални противоречия, които имат субективно-обективен характер. В разгара на военните действия, освен военна сила се включва широк арсенал от икономически, дипломатически, информационни, психологически и други форми на противоборство. Основното средство при водене на войната са въоръжените сили, които са обучени и приспособени да водят въоръжена борба и военни действия. Главно условие за адекватно противодействие на противника и ефективна отбрана е икономическата подготовка преди войната и успешното провеждане на мобилизацията.

Войните се делят на три вида в зависимост от мащаба си и участващите страни: локални войни, регионални войни и световни войни.

Военните конфликти се определят като два основни вида: военни конфликти с международен характер и военни конфликти с немеждународен характер.

Първия вид военен конфликт е този с международен характер, който представлява въоръжен сблъсък между две държави. Характерно за него е, че обикновено се проявява с ограничен театър на военни действия и наличие на различни военни инциденти. В случай, че този вид военен конфликт не бъде своевременно ограничен или прекратен, вероятността да прерасне във война значително нараства.

Втория вид военен конфликт е с немеждународен характер, или накратко казано гражданска война.

Основните причини за възникването и развитието на военните конфликти са няколко:

• 
  Стремеж на отделните държави към установяване на диктат в региона и към разрешаване на конфликтните ситуации чрез военни средства поради нежелание или неспособност на политическите ръководители да отстранят икономическите, социалните и други противоречия по мирен път.
  
• 
  Провокиране на радикално настроени политически лидери, партии и движения на национално-етнически, религиозни и други признаци.
  
• 
  Наличие в обществото на дълбинни противоречия, обусловени от неговото разслоение по социално-икономически, национално-етнически, религиозни и други признаци.
  
• 
  Нарушаване на общоприетите и признати права на човека.
  
• 
  Разширяване на заплахата от международен тероризъм, разпространяване на оръжия за масово поразяване и средства за неговата доставка.
  

Развитието на регионалната несигурност през последното десетилетие все повече налага тезата за управление на кризите като средство за преодоляване на военните конфликти. Нараства необходимостта от съсредоточаване на вниманието върху предотвратяването на кризата, преди тя да се е разраснала във военен конфликт, а не върху вече създалия се конфликт.

Управлението на кризи включва предшестващия войната период. То съдържа етапите на ескалация, обратна точка и дескалация. Акцентът пада върху предотвратяването, а не върху разрешаването на кризата. Процеса на управление обхваща три етапа – предотвратяване на конфликта, омиротворяване и запазване на мира.

Процеса по предотвратяване на конфликта предполага използването на разнообразни политически, икономически и дипломатически мерки, целящи постигане на консенсус по проблема. Тук се причисляват умиротворителните операции, които включват изпращането на наблюдатели, митнически служители, военни сили при положение на съгласие между участващите в конфликта страни. Целта е ограничаване на кризата чрез осъществяване на необходимите операции.

Омиротворяването или т.нар. налагане на мир се провежда без съгласие и поддържане от страна на участващите в конфликта страни. Тук се включват операциите за присъствие, ембарго, блокада, осъществяване на контрол върху конфликта без военна сила, временно прилагане на възпиращи мерки, интервенция на територията на страната.

Анализът на риска и заплахите от развитието на военни кризи и конфликти е в основата на планирането на икономическата подготовка за отбрана. Проблемите при анализа се пораждат от обстоятелството, че кризите понякога възникват много бързо, без предупреждение и изпреварващи симптоми. За кратко време те прерастват в трудно контролируеми военни конфликти. Присъщи за кризата са нарастващата неопределеност и рискът. В много случаи се наблюдават четири фази на кризисното развитие: предупреждение за криза, остра криза, хронична криза и разрешаване на кризата.

Предупреждението за криза е благоприятен момент за успешно предотвратяване на развитието й. В тази фаза значението на анализа на риска и заплахите е особено голямо. Той трябва да е насочен към всички възможни сценарии, като се акцентира върху най-неблагоприятния, с цел евентуалното му предотвратяване. При развитието на сценария за военен конфликт изследователите допускат два вида заплахи: преки военни заплахи за страната и непреки военни заплахи, засягащи интересите на съюзниците.

При анализа на риска и заплахите основен момент е изследването на обкръжението и йерархията на системата за сигурност, към която те се отнасят. Състоянието и проблемите на глобалната и регионалната сигурност често имат значителни различия. Глобалните заплахи и рискове са в много голяма степен повлияни от дейността на международните организации и договори. В регионален аспект важно значение има интеграцията в политическия, социалния и икономическия живот.

В българската практика обща представа за заплахите и рисковете дава концепцията за национална сигурност, а военната доктрина определя и конкретизира военния риск, като предполага възможно най-лош сценарий – едностранната военна агресия.

Управлението на кризи и конфликти е немислимо без ефективна икономическа подготовка, която е подчинена на общото планиране на отбраната и въоръжените сили. Характерни са няколко вида планиране в зависимост от прилаганите подходи: концептуално отбранително планиране, планиране на поддръжката и интегрално планиране.

Концептуалното планиране цели пренасяне на стратегическия план за отбраната в операционни и тактически задачи. Такива задачи са организационните промени, материално-техническите изисквания за въоръжение и други. Концептуалният план показва последиците и приоритетите от тези задачи и очертава бъдещата дългосрочна промяна на въоръжените сили. Подчинява се на стратегическия план и изискванията за ефикасност, ефективност и икономичност.

Планирането на поддръжката цели определяне на необходимите материални, кадрови и финансови ресурси за поддържане на желания размер и състояние на силите, определени от концептуалното планиране. Елементи на този вид планиране са: Планът за развитие на въоръжените сили, Планът за модернизацията на въоръжението и техниката, Планът за военновременна подготовка на националното стопанство. Този вид планиране се основава на изследване на мирновременните и военновременните отбранителни потребности.

Интегралното планиране обединява и програмира изискванията, произтичащи от концептуалното и поддържащото планиране. Интегралният план е краен документ на плановия процес и изходен документ за стартиране на процеса на програмиране и бюджетиране на отбраната на страната.
2. Икономическо осигуряване на отбраната

Основният проблем при осигуряването на ресурси за отбрана е недостатъчното количество средства, необходими за постигането на желаното ниво на ресурсна осигуреност. Поради тази причина се изучават ефектите от връзката между разходите и ефектите от човешката дейност. Изходната точка на тази връзка е съпоставянето на дефицита и ограничеността на ресурсите с тяхната полезност за постигане на целите. С помощта на икономическия анализ, а в отбраната чрез отбранително-икономическия анализ, се търсят варианти, с които да се постигнат набелязаните цели.

Икономическото осигуряване на подготовката за отбрана неминуемо се сблъсква с въпроса за невъзможността на пълно предвиждане на военния конфликт. Съществува реална опасност разполагаемите ресурси да са по-малки от тези на противника, което може да доведе до фатални последствия. Възниква въпросът за количеството ресурси, които трябва да бъдат предварително осигурени за подготовката за отбрана. При положение, че тези ресурси по-някакъв начин биват натрупани и осигурени в количество по-голямо от тези на предполагаемия противник, то неизменно икономиката на страната ще понесе сериозни лишения. Ако бъдат създадени минимално количество ресурси, недостатъчни за осигуряване на пълноценна подготовка за отбрана, в такъв случай съществува реална опасност от загуба в евентуален военен конфликт.

Анализирайки проблема с осигуреността на ресурсите, възниква необходимостта от търсене на равновесие между достатъчността на ресурсите и нормалното осигуряване на блага в условията на мир. Равновесие се търси в различните начини за управление на ресурсите за военни кризи и конфликти. Процесът на управление на отбранителните ресурси включва два основни подпроцеса: отделяне на ресурси за подготовка за отбрана от общите обществени ресурси и управление на предоставените ресурси.

Двата процеса са с различно съдържание и методите и техниките за успешното им изпълнение са различни. Досега прилагания подход на управление на двата процеса беше функционалният. Съвременната практика все повече налага смяната на този подход с по-перспективния програмно-целеви подход.

Функционалният подход на управление се базира на назначаване на функции на хора и организации. Отрицателните ефекти, свързани с този подход, са имитиране на работа и развитие на бюрократизация. Положителните черти на функционалното управление са свързани с възможността за изпълнение на редица различни, противоречиви по своята същност задачи и цели. Тази възможност се допуска поради големия организационен излишък от хора и средства.

Програмно-целевият подход, или накратко приетото название „програмен подход”, се формира в условията на следвоенния период. Характеризира се с ясно измерими цели и конструиране на програми за действия. При програмния подход се изгражда ясна връзка между целта и набора от програми. Всяка цел се предопределя от една или няколко програми.

Развитието на програмното управление има и своите недостатъци. Организационната му система не разполага с ресурсен излишък и поради това има по-малка универсалност, която може да бъде компенсирана с добро стратегическо насочване. Това означава съчетаване на програмния и функционалния подход в някаква степен в зависимост от конкретните условия.

Управлението в отбраната се осъществява на три нива – стратегическо, тактическо и оперативно. Програмното управление позволява прилагането на по-гъвкави действия и значително по-ефикасно разпределяне на задачите между различните нива на управление.

При вземане на решение на стратегическо ниво или още при вземане на стратегическо решение се определят алтернативни цели, зависещи от разполагаемите ресурси. В случая обаче е налице значителна неопределеност, дори при определяне на заплахите и участниците. Ефикасен тук е системният анализ, чрез който се цели неопределеността да се преобразува в ситуация на решение при риск.

На тактическо ниво е нужно да се разработи съдържанието на програмата и подпрограмите за подготовка на страната за отбрана, като се конкретизират задачите и се създадат организационни условия за изпълнението им. Тактическото решение се взема с помощта на методите на анализ на вероятностните процеси. Ефективен е програмният анализ, чрез който се ограничава риска.

На ниво оперативно равнище се изпълняват конкретните поставени програмни задачи, като се гони максимална ефективност. В случая се работи с техниките на операционния анализ.

Вземането на решения преди и по-време на военни действия е решаващо за всеки конфликт. Разглеждайки един пример за два варианта на едно и също стратегическо решение, можем да направим следния анализ на частен случай:

• 
  При поддържане на по-голям резервен производствен потенциал времето за мобилизация е по-кратко. При ясна мобилизационна задача скоростта на мобилизация е параметърът, определящ минималното време за предупреждение и необходимото равнище на потенциала, който трябва да се поддържа, за да се изпълни задачата. Вариантът позволява по-късна мобилизация, което се заплаща с повишени начални разходи.
  
• 
  При поддържане на по-малък производствен потенциал, ще има по-малки разходи преди мобилизацията и по-големи след това.
  

Посредством такъв анализ се решава задачата за равнището на мощностите за военновременната дейност, което позволява постигане на зададено нарастване на силите при определен предупредителен период и при най-малко разходи. Чрез този пример може да се даде идея при вземането на решения за размера на мобилизационния резерв и донякъде за величината на силите в зависимост от заплахите.

По време на война една от най-важните задачи е ресурсното осигуряване на военната операция. Снабдяването с ресурси е основната роля на операционната логистика, която изпълнява три основни задачи: локално осигуряване на ресурсите, които не са дадени със стратегията, управление на ограничените ресурси в интерес на изпълнението на операцията и доставка на ресурсите в необходимите количества на тактическите сили.

Логистиката има едно съдържателно определение, според което тя е „сливане на традиционната силова концепция с икономическите критерии за управление на ресурсите”. Логистичната система се очертава като реализация на нова управленска концепция, поставяща ударението не върху процеса, а върху икономичното и ефективното управление на потоци от материални ресурси и информация³.

В съвременната отбранителна стратегия логистичната система се превръща в средство за преодоляване на риска на военната операция. Преминаването от тилова към логистична поддръжка на операциите е преход от функционално към програмно управление на ресурсната подготовка на отбраната.
3. Икономически измерения на подготовката за военни кризи и конфликти

Развитието на отбранителната стратегия налага увеличение потреблението на фактори за отбрана. Разширяването на мащаба на конфликтите изисква все по-голяма консумация на ресурси. През Първата световна война (1914-1918) преките разходи за участващите страни се измерват на 208 млрд. долара в текущи цени. През Втората световна война разходите са около 1000 млрд. долара.

Тенденцията на многократно нарастване на разходите за отбрана откроява значението на икономическата подготовка. Мобилизацията вече се базира на готова система за действие и разгръщане на част от отбранителните сили още в мирновременния период. Последващия етап в мобилизацията е същинската й част - конверсиране на мирновременното стопанство във военновременно. След приключване на конфликта военновременното стопанство постепенно се реконверсира в мирновременно.

Различните периоди в световната история дават различни примери за рязко увеличение на отбранителните разходи на страните. От около 2 млрд. долара за 1940 г. федералните разходи на САЩ за 1941 г. се увеличават десетократно и надминават 20 млрд. долара. В подготвителния мирновременен период от 1937 г. до 1940 г. те се променят само от 1 до 2 млрд. долара.

В периода на предвоенния период 1930-1938 г. промишлеността на СССР рязко увеличава производството на основните видове бойна техника. Значително нарастват и общите разходи за отбрана. За Червената армия и Военноморския флот през 1938 г. са изразходвани 2,3 млрд. рубли, или 18,7 % от бюджета, през 1940 – 32 %, а през 1941 г. – 43,4 % от държавния бюджет. Първата година на войната военните разходи са 75 %, втората – 65,3 %, а третата – 62,6 %.

През 1942 г. разходите за отбрана на СССР са 59,5 % и намаляват на 52,2 % през 1943 г., и на 42,9 % през 1945 г. За военни цели към края на войната се използват около 58,0 % от националния доход на страната.

В по-малки размери е нарастването на разходите на България в периода на Втората световна война. За 1939 г. военните разходи са 29,1 % от бюджета, за 1940 г. – 29,2 %, а за 1941 г. – 39,3 %.Реалните разходи в текущи цени нарастват от 2961 млрд. лв. за 1939 г. до 22 351 млрд. лв. през 1944 г.

Нарастването на отбранителното потребление за посочените страни се характеризира с бързо структурно приспособяване на стопанството към промените на отбраната. Съществена е и промяната на времетраенето и подготовката за отбрана. Развитието на технологиите значително намалява разполагаемото време за подготовка за посрещане на заплахата. Тази тенденция се развива с бързи темпове в периода на развитие на ядреното оръжие и ракетнокосмическата технология. Следствие от това е поддържане на все по-голямо равнище на мирновременната отбранителна способност, постигнато единствено с по-висока цена на отбраната. Практически това означава нарастване на значението на отбранително-икономическия потенциал и съкращаване на времето за мобилизация за сметка на увеличаване ролята на текущата отбранителна способност на страната.

Отбранителните задачи във военно време поставят изисквания за определено количество суровини, материали и продукти. Необходимо е установяването на нов вид баланс между търсенето и предлагането на отбранителни ресурси, а с това и ценови равнища, и възникващи дефицити в резултат от преразпределение на ресурсите. В началния момент предварително натрупаните запаси подпомагат приспособяването, но с развитието на събитията са необходими бързи и добре организирани действия за мобилизиране на производството и внос на необходими суровини и стоки. Напълно възможно е този процес да протича в условията на чужди разрушаващи действия и блокиране на международни връзки.

Осигуряването на потребностите на населението и въоръжените сили в кризисните ситуации може да бъде постигнато при качествена подготовка на стопанството в мирно време. Структурното преустройство на производството изисква значителни капитали, с които стопанството при обикновени условия не разполага.

Характерът на протичащите стопански процеси през периода на подготовка и водене на война поставя изискване за широка икономическа рамка на подготвителната дейност, която се състои от три компонента:

Вътрешнопроизводствена подготовка, включваща реорганизиране на административния апарат на ръководството на производството, с цел осигуряване на необходимите боеприпаси, въоръжение и техника. Подготовката означава натрупване на запаси и конверсиране на производството към военна продукция. Сериозни затруднения в този процес при пазарни условия е създадената в мирно време система на структура на собствеността и индустриалните отношения, които в условията на военен конфликт за кратко време трябва да бъдат модифицирани.

Необходимо условие за успешното провеждане на вътрешната производствена подготовка е създаване на рамка в мирно време за възлагане и осигуряване на военновременни поръчки на основните производители. Трябва да бъде изградена и система за контрол на качеството и приемането на военната продукция.

Военновременната уредба на САЩ определя икономическата отбрана като „водене в интерес на националната отбрана на международна икономическа дейност, свързана с внос, износ, снабдяване и разпределение на материали и стоки от чужди страни, включително изпреварващи покупки, транзакции на чужда валута и чужда собственост или контролирано от чужбина имущество, международни инвестиции и разширяване на кредит, товарене транспорт на стоки между страните, международни комуникации и други външноикономически въпроси” [5, 1998, с. 35].

Наличният исторически опит способства да се предвиди влиянието на военния конфликт върху финансите и паричното обръщение на страната. Затова е необходимо системното изучаване и анализиране на чуждия опит и развитие на общата представа за отражението на войната върху финансите и паричното обръщение. Основните очаквани тенденции, засягащи финансовата система в условията на военен конфликт, са няколко:

• 
  Първата е свързана с възникване на остър дефицит от финансови средства в процеса на конфликта, за който е наложително предварително изготвяне на подробна оценка на финансовите възможности на страната. Необходимо е съгласуване на характера на потенциалните конфликти с официалните резерви на платежния баланс на страната. По-принцип по време на конфликтите значително нарастват външният и вътрешният дълг на засегнатите страни.
  
• 
  Втората се отнася до промени на ценовите равнища, които могат да доведат до възможен дефицит от парични платежни средства, необходими за текущия обмен. Неминуеми са промените в кредитните условия, както и изтегляне на значителна част от влоговете от страна на гражданите, с цел да се посрещне текущото потребление при променените ценови равнища.
  
• 
  Третата тенденция е свързана с рязко влошаване на условията за съхранение и обръщение на паричните средства. Наложителни са строги мерки против имитиране и разпространение на фалшиви парични средства.
  

Икономическата подготовка за военни кризи и конфликти гарантира своя успех единствено при положение, че правилно е планирана необходимата системна икономическа устойчивост на процеса, съобразена със заплахите и риска на вероятния военен конфликт.

Определянето на икономическата устойчивост може да се извърши посредством различни подходи. В тесен смисъл, в краткосрочен период устойчивостта може да бъде характеризирана с границата на производствените възможности на страната и създавания максимален продукт при пълна заетост, от който се заделят ресурси за отбрана. В по-широк смисъл, от гледна точка на дългосрочната отбранителна способност на страната, устойчивостта се определя от приетия начин за разпределение на създадения продукт за постигане на равновесие между благосъстоянието и сигурността.

Икономическата устойчивост е задължително условие за отбранителната подготовка, тъй като отбраната изисква непрекъснат приток от ресурси. Колкото по-устойчива е икономиката, толкова по-надеждна е отбраната. И тъй като обществената сигурност е скъпо струваща, главното условие за успешна икономическа подготовка на националното стопанство за военни кризи и конфликти остава вътрешната продуктивност и способността на страната да заделя национален ресурс за отбрана, без да засяга чувствително обществено-икономическото благосъстояние.

2. Димитров, Д., Икономически анализ „разходи-ползи” в отбраната и сигурността, УИ „Стопанство”, 2005.

3. Димитров, Д., Конфликтология, УИ „Стопанство”, 2004.

4. Иванов, Т., Икономика на отбраната, УИ „Стопанство”, 2002.

5. Иванов, Т., Г. Кендеров, Икономическа подготовка на страната за отбрана, УИ „Стопанство”, 1998.

6. Инициативата „Партньорство за мир” и икономиката на сигурността и отбраната, Международен семинар по икономка на сигурността и отбраната, УИ „Стопанство”, С., 1995.

7. Сигурност на Балканите и модернизация на отбранителната политика, Международен семинар по икономка на сигурността и отбраната, УИ „Стопанство”, С., 2001.

8. Цветков, Ц., Иновации и инвестиции в отбраната, УИ „Стопанство”, 2004.