Подводната археология в България: Спомени от началото на пътя „ … и затова дойдох,… за да свидетелствувам за истината.”



страница1/2
Дата06.11.2017
Размер407.58 Kb.
#34002
  1   2


Подводната археология в България: Спомени от началото на пътя
„ … и затова дойдох,… за да

свидетелствувам за истината.”

Йоан, 18:37
Цончо РОДЕВ
Давам си сметка, че е необичайно при подобна публикация да се започне с въведение, при това доста обемисто. Но аз се чувствам длъжен да обясня на читателя две основни неща: какви са страниците, които следват, и какво ме е подтикнало да ги извадя „на бял свят” сега, след като са преспали около четвърт век в чекмеджетата.
***

Бях активен леководолаз пълни двадесет и пет години. Ако изключим три-четири курса за млади любители на този спорт, всичките тези години посветих изцяло на подводната археология. Имам доброто самочувствие да съм един от първопроходците, от пионерите в тази дисциплина, а също и участник в почти две дузини подводно-археологически експедиции.

Поне седем-осем от тези експедиции бяха с група млади хора, (които междувременно престанаха да са толкова млади), на които мисля, че аз вдъхнах ентусиазма да правят подводна археология. Те сами се нарекоха Група за подводни изследвания (ГПИ) „Космос”; „Космос” – по името на съществуващото тогава списание, което финансира няколко от експедициите ни.

Тъй като пътят на група „Космос” беше и едно своеобразно социологическо наблюдение върху случайна извадка от нашата младеж (един редови курс на Доброволната организация за съдействие на отбраната – ДОСО – проследяване по-нататъшното развитие на тези младежи), по съвет на д-р Св. Славчев от списание „Космос” предложих на издателство „Отечество” да напиша нещо като очерк за тях – за тях като редови младежи и като подводни археолози. Идеята беше приета и книгата със заглавие „Отвъд синия праг” и подзаглавие „Експедиция „Космос” излезе през 1985 г.1

По време на редакционно-издателския процес неведнъж ставаха люти спорове – искаха ми много съкращения. Повечето пъти отстоявах написаното от мене, но за едно ръководителката на съответната редакция в издателството Елена Коларова, беше непреклонна – да махна страниците, в които описвах как бе родена тази нова за България научна дисциплина. Каза: „Запазете тези страници, другарю Родев, за времето, когато ще напишете книга не за група „Космос”, а за подводната археология в България.” И беше права, за съжаление – в резултат тези страници просто бяха механично извадени. Направих им ксерокопия (твърде окаяни – такива бяха по онова време възможностите на нашите ксероксни апарати) и при официалния рожден ден на книгата – днес на това му казват „представяне” или даже „премиера”, - подарих по един отпечатък на всички ветерани от първите експедиции, на спомоществователите ни, на научните ни ръководители, на музеите, с които бяхме работили и т.н. Аз, разбира се, загубих моя екземпляр; други го пазят; най-добре е запазен екземплярът във Военноморския музей във Варна (под сигнатура ВТ-І-кн. 16, инв. № 377), в момента използвам именно него. Но той е на разположение и на всеки, който би искал да направи някаква справка относно първите стъпки на нашата подводна археология.

И тук трябва да вмъкна една важна забележка: като съвременник, който пише за съвременници, и като участник, който пише за другите участници, всяка дума в тези страници са „чиста и свята” истина. Истина безукорна, многократно проверена, понякога изстрадана, много пъти пораждаща спомени за радостни вълнения. Изобщо ИСТИНА.


***

Сега искам да обясня защо изтупах от праха онези страници и ги предложих за публикуване.

Когато в последните години минавах по мои любими места по крайбрежието, аз с искрено изумление констатирах, че в средите на онези, които през годините са правили подводна археология, се води своеобразна „пуническа” война. Къде се е родила българската подводна археология, т.е. къде е била първата подводно-археологическа експедиция? На север ли, в защитения от нос Калиакра залив, както твърдят някои? Или на юг, край Маслен нос, където е извадена безценна керамика и – радост и гордост! – първата за нашето крайбрежие антична оловна котва?

Слушах тези спорове и, както е думата, не вярвах на ушите си. Защото тази разпра, която навремени май преминава в груба кавга, е очевидно смешна, жалка, нелепа и … абсолютно безсмислена. Няма доказателства, няма факти, няма дори спомени – всичко преминава в думи без покритие и понякога в лични обиди. И нещо, което не бих определил като мания за вождизъм, а по-скоро в своеобразен подводно-археологически херостратизъм: не друг, аз АЗ да съм първооснователя на тази нова научна дисциплина, чието име ще остане в аналите на науката; със смайване научих например, че дори покойният капитан ІІ ранг о.з. Иван Казаков приживе също се писал първоосновател, докато всички от „ветераните” добре помним, че той просто беше „присъстващо лице” на първата експедиция. По южното крайбрежие пък вилнее друга „епидемия”; там вероятно под влияние на своеобразен местен патриотизъм всички или почти всички яростно удрят по масата: не и не, родината на подводната археология е заливът на Маслен нос. Дори, както със смайване дочух (не съм я видял лично) там, на Маслен нос запалянковска ръка поставила и каменна плоча за възпоменание на Началото…

Както споменах някъде в началото на това въведение, аз почти двадесет и пет години посветих именно на подводната археология. Съдбата пожела да бъда участник и в първите две подводно-археологически експедиции – онези, за които сега прехвърчат толкова ярост и плюнки. Не само това – имал съм добрия случай и добрата идея да разкажа „черно на бяло” спомените си от тези експедиции и то още тогава, когато всички подробности са били още свежи и достатъчно „пресни” в паметта ми.

Именно това бяха вътрешните ми аргументи, за да издиря онези „остракирани” преди четвърт век страници и да ги предложа за публикуване. Надявам се всички онези, които сега с абсурдно настървение спорят за „на юг” или „на север”, през 1959-а или 1960-та, да ги прочетат. Пък от там нататък „който има уши да слуша”, нека слуша” (Матей, 13:9; Лука 8:8).


***

Още две думи за начина, по който са публикувани страниците.

Тъй като те бяха част от един художествен очерк, има много пак верни по същество, но литературни описания, портрети, битовизми и т.н. Те щяха да бъдат ценни за ветераните, които навярно със смях и малко горест щяха да си припомнят тъжните или веселите случки, които сме преживели. За днешната публикация смятам, че тези редове или страници са излишни. Ще ги съкратя, но ще отбележа съкращението с точки, поставени в скоби.

Но и обратното. Имаше известни събития – по време на експедициите или извън тях, - които преди четвърт век изобщо не споменах; повтарям, че тогава аз пишех като съвременник за съвременници и като участник за други участници, та смятах за излишно да им ги припомням. Днес обаче чувствам тяхната липса и ще я запълня със спомени. А за да се знае, че това е допълнено днес, още двадесет и пет години по-късно, помолих издателите тези нови текстове да бъдат набрани курсив.

И за да бъде въведението ми наистина въведение, ще прибавя тук още няколко реда, за да знае читателят за какво време и за каква експедиция говоря.

За 1983-та г. бяхме си предначертали извънредно интересна и богата програма. Момчетата и момичетата от ГПИ „Космос” бяха пресметнали, че това е юбилейна година за подводната археология в България. И по-точно не, че е 25-годишнината й – всеки може да си направи сметка, че от 1959-а до 1983-та не са двадесет и пет календарни години, - но че щом в 59-а е бил първият активен археологически сезон под водата, то в 83-та ще е именно двадесет и петият. И всички ние имахме намерение да направим нещо наистина юбилейно – да изминем пътя от „родното място” Калиакра на север, до Ахтопол и залива Кастрич на самата турска граница, като спираме навсякъде, където е извършвана подводно-археологическа работа (независимо дали от група „Космос” или от други изследователи) и местата да се картографират. За да се състави една моментна (към 83-та година) подводно-археологическа карта на нашето крайбрежие. Всичко беше уредено и планирано, бяхме получили и обещание от редица организации да ни съдействат безвъзмездно според възможностите си. Но случи се беда. Само петнадесет дни преди началото на експедицията една наша много патриотична организация, която беше обещала да ни подпомогне с кораб, буквално взриви идеята ни. Не, те не се отказаха да ни дадат кораба, но внезапно поставиха условие това да бъде срещу 800 (тогавашни – много скъпи) лева на денонощие. Крах!

Но младите хора от Групата не се предадоха. Те промениха целта на експедицията, като щяха да се съсредоточат само на юг, между Китен и залива Кастрич. А за осигуряване на финансирането сключили договор с тогавашния КОПС (Комитет по опазване на природната среда), като поели ангажимент успоредно с археологическата работа да извършим и специализирано наблюдение върху популацията на черната мида по нашето море – такава е била задачата, поставена от КОПС. Но като са променили основната програма, те не са се отказали да отдадат почит и на онези свои „батковци”, които през 59-та година са поставили началото на подводната археология в България. И затова са разделили поредната експедиция на „Експедиция – Север” и „Експедиция – Юг.” Именно към „Експедиция – Север” бяха и страниците, извадени от основния текст на книгата по решение на редакторката (трябва да изтъкна – и приятелка на Групата) Елена Коларова.

Е К С П Е Д И Ц И Я

„К О С М О С 83” - С Е В Е Р
Връщане към първите стъпки
Ден преди да открием „северното начало” на експедицията, юбилейното, от Пловдив пристигнаха братя Маневи, а от София – Юлия и Стоян. Настроението някак си се повиши по градус, вече не се чувствахме самотни, групата ни – заедно с Недко и Любо Шиварови – стана достатъчно представителна, пък и наистина повярвахме, че въпреки всички трудности на нашата улица ще дойде празник. За скромното ни тържество на нос Калиакра – там, където някога бе поставено началото на пътя – поканихме Мишо Лазаров2 и той, добър приятел на Групата, ученик и следовник на първооснователя Иван Гълъбов, без колебание прие да бъде представител на археологическата наука, не отказаха поканата ни също почетните членове на Групата, които по това време се намираха във Варна (…) От ръководството на УПМКАП3, също наши приятели и покровители, ни съдействаха да наемем за този 4 септември техния влекач „Лира” ( … )

А то се случи един ден – такъв щил, сякаш нарочно поръчан като за празник. Нямаше вятър дори да разлюлее знамената на фалината, ласкаво слънце галеше изумрудената вода и кехлибареножълтите плажове по дължината на крайбрежието, морето, като че заляно със зехтин, бе така кротко и ослепително гладко, че по него би се чувствал добре дори и адмирал Нелсън (който, както разправят, вечно страдал от морска болест…). Уж празнувахме, но на борда на „Лира” липсваха обичайните за нашите празненства шумно веселие и глумливи закачки. Напротив – всички бяхме някак си прекалено тържествени, почти важни, непривично мълчаливи, изпълнени от онзи особен трепет, който бива например, когато присъстваш на тържествена заря с вечерна проверка…

Изминаха няколко часа – „Лира” не е от най-бързите български кораби, знаете – и бяхме на Калиакра. Капитанът ме повика на мостика и се наложи да повикам на помощ спомените си отпреди цели двадесет и пет години, за да му посоча приблизително мястото, където някога направихме първите спущания на експедиция „Калиакра’59. Котвата изчезна с плясък към тинестото дъно, с няколко последни изохквания двигателят замлъкна и на „Лира” се възцари тишина – едновременно церемониална и умилна. (…) Изнесохме от трюма и нарочно приготвения венец; надписът му гласеше: „На паметта на проф. Иван Гълъбов, Александър Денков, Александър Радев и Димо Попов от Групата за подводни изследвания „Космос”. Навярно се досещате: с него ние искахме да отдадем почит на онези от пионерите и първооснователите, които нелепата смърт завинаги бе откъснала от братското семейство на подводните изследователи.

Застанахме как да е в редица със своите нови униформени фланелки и Мишо Лазаров произнесе едно чудесно слово за основоположника Иван Гълъбов и за пътя, който българската подводна археология измина през своя четвъртвековен път. Отдавна зная, че Мишо има дар слово и говори винаги плавно, съдържателно и увлекателно, но мисля, че в този ден той надмина и собствените си възможности – усещаше се, че е изпълнен от искрено и непреднамерено вълнение, което трепереше заедно с гласа му и се предаваше на всички с топлите и затрогващи думи; забелязах как дори екипажът на „Лира”, чужд на хората и на делото ни, също се зарази от тържествеността на минутата и на Мишовото слово.



Не се стърпявам да се отклоня. Само година-две по-късно бях напълно объркан и поразен, когато научих, че моят дългогодишен приятел Мишо Лазаров (мир на праха му!) се е отметнал „като фурнаджийска лопата” (израз, дочут в Група „Космос”), пренебрегвал напълно извършеното при Калиакра през 59-та година и обявявал Маслен нос и експедицията от 1960-та за рождено място и рождена дата на българската подводна археология. Можеше ли да бъде възможно това? Ами че именно този Мишо Лазаров на борда на „Лира” казваше (цитирам по памет), сочейки някъде под краката си: „Точно тук, на това място, през далечната 1959 г. група ентусиасти, водени от бележития наш учен професор Иван Гълъбов, се спуснаха в морските дълбини именно с тази цел – да извършат археологически проучвания на морското дъно…”, „В този залив те трасираха пътя на нашата подводна археология” …” и т.н. Аз съм вярващ човек, но и да не бях вярващ, положително щях да започна да се кръстя при тази невероятна промяна във възгледите на един уважаван учен!...

Но да се върнем в морето край Калиакра.

Междувременно бе дошъл ред да спуснем венеца за скъпите ни покойници. В плановете ни тази роля бе отредена на Милен Кънев и д-р Димитър Доросиев, поканени специално да представляват пионерите, и на празненството на експедицията след това (за да се хвърли наистина мост между миналото и днешния ден), но за съжаление и двамата не можаха да дойдат за скромната церемония на нос Калиакра. При това положение красивото, но доста тъжно задължение от само себе си падна върху Надя4 и мене – на борда на „Лира” само ние бяхме представители на ветераните… Допълних словото на Мишо Лазаров с по няколко думи за безпримерния ентусиаст Сашо Денков, за Сашо Радев с неговите неизчерпаема духовитост и неизменно добро настроение, за храбрия и находчив Димо Попов… ( … ) После пуснахме венеца и течението полека го понесе на юг…

За да свърже миналото с настоящето, Ваньо М. проследи пътя на групата от раждането й преди петнадесет години тук наблизо, край Каварна, до експедицията, която символично започваше от този час; също и сега се трогнах, когато го чух да казва, че те, младите от Група „Космос”, се чувстват приемници на ветераните, които поставиха основите на българската подводна археология именно тук, на Калиакра, и се стремят да бъдат достойни и за делото им, и за техния пример. Накрая раздадоха по глътка шампанско в пластмасовите чаши и братовчед ми капитан Васил Родев, като старши по възраст и морски чин на борда, вдигна наздравица и пожела „На добър час” на експедицията.

Раздадоха и закуска все според кесията ни – по два кренвирша и парче хляб. Капитанът на „Лира” ме погледна и аз му отговорих със свиване на рамене. Не минаха дори пет минути и двигателят забоботи отново … Тогава аз, докато никой не ме забелязваше, (…) се измъкнах скришом от приятелите и се свих на бака – беше ме завладяла дяволски силна нужда да остана сам със спомените си…

ПОЗВОЛЕТЕ НА АВТОРА ДА СЕ ПОРАЗЧУВСТВА

Не можех да не изпадна под властта на спомените. Не можех и да не се разчувствам. Защото точно тук, в завета на тези величествени ръждиво-червени скали и в дълбините на същия този залив някога се бе сбъднала една мечта на живота ми и веднага след това се бе сгромолясала, за да се превърне в едно от най-големите разочарования, които съм преживял. Навярно разбирате: в онзи чуден септемврийски ден на 1983 г. съзнанието ми ме връщаше четвърт век назад, когато край този нос за пръв път се спуснахме на морското дъно, за да търсим веществени следи от миналото. А ще имате ли търпение да прочетете за тези 17 дни от 1959 година – дни на упование и покруса?


Един вълнуващ спомен: Експедиция „Калиакра 59”

Понякога, замисляйки се за онези дни, изпадам в искрено недоумение: колко ли дързост и порив сме имали ние, първите леководолази, и колко ли пък е било доверието и готовността да се поеме риска на тогавашната Доброволна организация за съдействие на отбраната, за да се осъществи тази първа подводно-археологическа експедиция? Опитайте се да си представите онова време. В българския речник понятието „леководолаз” още не съществуваше. Никой не е виждал подводен дихателен апарат (с изключение на онзи, самоделния, изработен от Иван Джаков). Ние си преподаваме едни на други теорията на леководолазното дело – по чуждестранни публикации, естествено – и водим три пъти в седмицата направо жестока плувна и гмуркаческа подготовка в басейн, като отнапред знаем, че при най-щастливо съчетание на обстоятелствата ще получим леководолазна техника едва когато сме през лятото на море. А в същото време вече правим предложение след практическия леководолазен курс веднага да се прехвърлим от Созопол на север при Калиакра, за да приложим наученото на практика. Другояче казано – още на втория ден след рождението му, да превърнем несъществуващия още леководолазен спорт в леководолазно дело. И ние, спортистите, да поставим началото на един клон от науката, който също не се намира още в речника на българските понятия – „подводна археология”. И не само да го желаем и мечтаем, но се намират ръководители, които не ни се изсмиват в лицето, както много пъти са ми се изсмивали в редакции на вестници и списания, когато съм им носил материали, пропагандиращи подводното дело, а повярват на бленуванията ни и залагат зад тях името и авторитета си. Не е ли това наистина повод за недоумение, не, за изумление?

За да бъда искрен докрай, трябва да ви кажа, че тогава ние много добре съзнавахме цялата абсурдност на замисленото от нас – да застанат неколцина водолази, които още не са слизали под водата, пред ръководството на ДОСО (искам да повторя: не ръководителите примерно на Академията на науките, а на една полувоенна организация за съдействие на отбраната!) и да кажат: „Намислили сме да въведем подводни археологически изследвания – молим, подкрепете ни!” И дотолкова ясно го съзнавахме, че всъщност и малко хитрувахме. В предложението ни думата „археология” изобщо не се споменаваше. (….) Ние говорехме за „руско-българската бойна дружба през вековете” (сякаш под вимпела на Ушаков са служили и българи!), за „победата на руското оръжие над нашите вековни поробители” и т.н., и т.н. С една дума – стараехме се да подсладим горчивата чаша, която с много учтив жест поднасяхме да изпият ръководителите на ДОСО. И тук искам веднага да кажа, че нашата „много хитра” „дипломация” напълно успя, но … просто не е била необходима: една година по-късно се разбра, че за ръководството на ДОСО и особено за такива ярки личности като полковник Паско Янев или капитан І ранг Изворски, които лично заставаха зад нашите „налудничави” проекти, не е било нужно никакво хитруване. И те го доказаха по най-бляскав начин, като даже след неудачата ни при Калиакра изцяло подкрепяха нашата вече чисто археологическа инициатива да изследваме акваторията на Маслен нос. (…)

Какво всъщност предлагахме ние? – Мога да отговоря съвсем точно: през онази паметна година съм имал щастливото хрумване да запазя по едно копие от абсолютно всички документи на експедицията – от първоначалната писмена идея пред ръководството на тогавашната Секция по подводен спорт и нейното предложение до ЦК на ДОСО, през цялата кореспонденция и финансово-отчетни документи, та до заключителния доклад на капитан ІІІ ранг Иван Петков, който от страна на ДОСО бе ръководител на експедицията, - та сега тази папка е пред мен на бюрото ми. В четирите сбити страници на нашето предложение ние най-напред припомняхме събитията от 1791 г., когато, по време на поредната руско-турска война, прославеният руски флотоводец адмирал Ф. Ф. Ушаков открил значително по-силния флот на Турция в залива на Калиакра. Тогава Ушаков атакувал енергично и с всички сили. Насочил се първо към флагманския кораб на капудан паша Хюсеин и с няколко мощни залпа помел палубите му, в същото време с ловък маньовър и точна стрелба били извадени от строя и други от линейните кораби с полумесец на флага. За турците не оставало нищо друго, освен да секат котвените въжета и да търсят спасение в позорно бягство на юг. Ушаков ги преследвал до пълен мрак, но загубите им продължили и след това – силно повредени, много от корабите намерили гибелта си по скалите на крайбрежието.

В предложението си ние излагахме тези исторически сведения, а фотографът Наско Атанасов, също член на Секцията, репродуцира четирите фази на битката от Большая Советская Энциклопедия, та приложихме и картите към писменото изложение. И завършихме с идеята: да изследваме акваторията на сражението, като извадим и предадем на Военноморския музей във Варна оръдията, котвите и частите от унищожените турски кораби, които евентуално ще открием. За научен ръководител предлагахме нашия добър съмишленик Иван Гълъбов, тогава все още не професор, а старши научен сътрудник.

Както вече казах, ръководството на ДОСО възприе нашето предложение. Започнахме усилени преписки, с които си осигурихме безплатна помощ от ВМС (старото и бавно, но иначе удобно дървено корито „Чумерна” и койки за лагера), на ВВС (палатки и ползване на техния мощен компресор в Балчик), според възможностите си ни помогна и Управлението на държавния риболов. Когато всичко беше подготвено, поканихме за участие и Военноморския музей; приеха поканата ни веднага, като на експедицията дойдоха началникът на музея капитан ІІ ранг о.з. И. Казаков и уредникът – днес научен сътрудник и мой приятел още от тогава – Владимир Павлов5 с едно МЧК (произнася се ЕмЧеКа и означава миночистачен катер). Не искам да ги обиждам, но от участието им извлякохме най-голяма полза от тяхното МЧК. С него флотилията” ни ставаше от три кораба – споменатата „Чумерна”, рейдовият катер „Дръзки”, тогава още твърде нов и с добър ход, и техният малък съд, - но именно МЧК-то беше най-маневрено и подвижно, та го използвахме за тралене (бускиране) на леководолази с акваплан.

И тъй, препълнени с ентусиазъм и надежди, на 1 август 1959 г. „Чумерна” ни отведе в Балчик и ние разставихме двете палатки в лагера си. А на следващото утро бяхме вече на Калиакра – приблизително там, където между два залпа Ушаков се провикнал през рупора си: „Къде си, Хюсеине, свиньо турска? Нали щеше да ме поставяш в клетка?” И от тогава започна дългото и болезнено слизане по стъпалата към неуспеха. Ние, петнадесетте леководалази от експедицията6, работихме до последно изцеждане на силите, обаче резултатът …

Когато преди четвърт век съм говорил за подготовката ни, незнайно защо съм пропуснал нещо, което днес (2009 г.) ми се вижда извънредно, извънредно важен щрих. В „онези страници” излиза, че сме поканили Иван Гълъбов да оглави в научно отношение експедицията ни и – хоп! – заедно с него сме се озовали на Калиакра. Не, далеч не беше така. Проф. Гълъбов прие поканата ни, но направи важна уговорка, формулирана приблизително така: тъй като в този случай той няма да ръководи разкопки от ръба на изкопа, а ще се доверява на хора, които работят извън неговия поглед, Иван Гълъбов държи неговия екип да притежава ако не солидни, то поне прилични познания по история и археология. Т.е., не иска за изпълнители само ръце, а ръце и умове. Приехме изискването му. И в резултат той ни организира един курс от десет лекции, за които покани – и те приеха без никакво заплащане! – като лектори мнозина „от лъв нагоре” за епохата в нашата историческа и археологическа наука. Освен него самия, лектори ни бяха напр. Иван Венедиков, Д. П. Димитров, проф. Димитър Ангелов, проф. Христо Данов, Мария Чичикова, младият тогава Велизар Велков, Василка Тъпкова-Заимова и т.н. Е, не станахме археолози, но по време на работата (това основно беше на Маслен нос) съм чувал някой да подаде глава над водата и да докладва примерно: „Една гърловина с две дръжки. Според мен римска от около ІІ век”, или „Калпава гърловина – средновековна работа” и т.н. Разбирате ли какъв екип си беше подготвил проф. Гълъбов преди да заложи авторитета си, тръгвайки да прави, както го обвиняваха после, „подводно иманярство”?

Но нека да се позова отново на доклада на капитан ІІІ ранг Петков – аз надали ще мога да разкажа за експедицията с неговата лаконичност:

„Експедицията „Калиакра” се проведе по решение на Централния комитет на ДОСО от 1 до 17 август 1959 г. (…) На обследване подлежеше площ от 5 820 000 кв.м., а за 9 дни, колкото атмосферните и други условия позволиха да се работи, бе обследвана 86 460 кв.м. площ. Дълбочините в обследваните райони бяха между 12 и 33 метра, като грундът (дъното) беше много тинесто. Водата имаше много малка видимост: максимална до 5 метра и минимална – 1 метър.

Обследването на районите (предполагаемата котвена стоянка на турския флот и мястото на боя) първоначално се извършваше с двойки леководолази по предварително зададени курсове. Ориентирането под водата ставаше с помощта на ръчни компаси и дълбокомери. Предварително се овеховаха (обозначаваха) районите и последователно се обследваха. Обследването се извършваше много бавно и изискваше много време, а освен това по този способ при силно намалена видимост вероятността за пропуски беше голяма.

По-късно се премина към обследване на районите чрез протралване от леководолази, съоръжени с акваплан. Способът се състоеше в това, че на едно буксирно въже с дължина 70 метра се влачат двама леководолази на въжета с дължина 15 метра, така че разстоянието между тях да е в обхвата на видимостта. Същевременно леководолазите регулират разстоянието до дъното с помощта на акваплани. Този способ е действително най-добрият за обследване на големи площи. Скоростта на тралещия кораб следва да бъде максимум 2 мили в час, тъй като при по-голяма скорост трудно се задържа мундщукът в устата, вследствие на повишеното съпротивление на водата.

При обследването не бяха открити останки от котви и други предмети от историческата битка. Въпреки това експедицията не следва да се счита за неуспешна, защото обследваната площ е едва 1/70 част от това, което следва да се провери, а освен това бе набран значителен опит, който може да се счита сигурна основа за по-нататъшното обследване на района и за други подобни мероприятия.”

Макар и със сухия език на документа, капитан ІІІ ранг Петков е съобщил най-важното, най-същественото. Все пак нека да ми бъде позволено да допълня картината с няколко лични спомени. И с поуките, които извлякохме от неуспеха.

Вярно, още като отидохме на Калиакра, ние се стъписахме от огромното море, дъното на което трябваше да проучим метър по метър. Представете си само какво значи 5 800 декара площ! Ами че човек не може да го огледа, даже ако е в един равен като тепсия блок на АПК, камо ли ако ще работи на тридесетина метра под водата! … Дори тези 86 декара, които кап. Петков е вписал като наш актив, са просто удивително голямо постижение. Вярно, имахме карти. Но представяте ли си колко точни са били картите на адмирал Ушаков, навярно изработени по памет далеч от мястото на битката? И ето първата поука – не само за нас, но за подводната археология въобще: същинската археологическа работа следва да се планира по-реално и във всички случаи да се предхожда от сериозно предварително проучване.

Тази празнота – липсата на проучване – ние я осъзнахме още там, на Калиакра и то достатъчно навреме. И също достатъчно навреме се опитахме да я запълним. Два дни (проверявам в личния си дневник – било е на 7 и 11 август) двамата с Иван Гълъбов останахме на брега и тръгнахме да разпитваме рибари – в самия Балчик, в Каварна, в близкото до Калиакра с. Българово, на даляна „Ушаков” (в местността „Соук-су” – според мен едно от най-прелестните места по цялото ни крайбрежие!). Патилата и срещите ни в тези дни бяха толкова много, че биха предоставили сюжет не за един разказ, а за цяла дебела книга. Още в Каварна успяхме да стигнем до Иван Тодоров Карапчалията, капитан на един от даляните, симпатичен и приветлив морски човек, който ни даде интересни сведения – да, траловете на рибарите често се закачали на нещо голямо на дъното, приблизително все на едно и също място; да, сигурно било стар кораб, защото когато понасилвали малко трала, излизали части от дървено корито, обшито с метална броня; да, трябва да е било на повече от 100 години, туй си личало от изгниването на дървото, та затуй рибарите го наричали „Леша”; да, дъното било към 18-20 колача7 (27-30 метра), да, можел да определи мястото и да ни заведе до него (още пазя скицата му, надраскана върху лист от тетрадка). И си определихме среща след няколко дни … При втората ни подобна „микроекспедиция” попаднахме в Българево и на далян „Ушаков” на още двама стари рибари – Илия Бербероолу и Узун Ахмед, които не само потвърдиха сведенията за „Леша”, но посочиха мястото му почти там, където вече го знаехме от Иван Карапчалията.

Боже, с каква надежда излязохме в сряда, на 12 август. В съзнанието си ние вече съвсем, ама наистина съвсем сигурно се виждахме да проникваме в капитанската каюта и трюмовете на някой от турските кораби и макар да знаехме, че е невъзможно, точехме си зъбите и за корабния дневник… За голямото събитие, което предстоеше, на катера бяха дошли кап. Петков, Иван Гълъбов, кап. Казаков и помощникът му Владо Павлов, тримата ни „проводници” Карапчията, Узун Ахмед и Аристиди Арабаджиолу (който дойде вместо Илия Бербероолу), но най-нетърпеливи бяхме, разбира се, ние – петимата леководолази – Димо, Джака, Митко Доросиев, Милен и аз.

Онова, което последва, преписвам буквално от дневника си:

„Рибарите имаха два ориентира: правата линия Таук Лиман8 - Калиакра и дълбочина 18 колача (27 метра). След едночасово обикаляне ни заведоха до едно място, накараха ни да спрем и да измерим дълбочината – беше точно 27 метра. От тук ни посочиха към „Златни пясъци”. Ето, започвали да теглят мрежите си от това място в юго-западна посока.

Ние спуснахме леководолази – първо Димо и Митко, после ние с Милен, - но не намерихме абсолютно нищо, освен прекрасни големи яркожълти сюнгери. От „Чумерна”, която застана на котва наблизо, също спуснаха хора, но и те не намериха нищо”.



Тъй или иначе ние не се примирихме. Оставихме бочка на това място и през следващите два дни до последната глътка въздух в апаратите търсихме прословутия „леш” – нищо и нищо… И на дъното, удавени и дълбоко замразени, останаха всичките ни надежди…

Пропуснал съм нещо извънредно важно. И то е, че след завръщането ни в София, ние, така да се каже, потърсихме сметка сами на себе си за „неуспеха” на експедицията. Тогава това, по примитивния партиен шаблон, се наричаше „направихме обстоен и задълбочен анализ”. Събрахме се ние, участниците в експедицията, но също всеки от Секцията по подводен спорт, който се интересуваше; от Варна бяха дошли капитанът на „Чумерна” Димов и представител на археологическия музей (нямам ясен спомен, но като че ли беше Сашо Кузев – Мишо Лазаров, мисля, още беше на работа в Бургас), а също и мнозина от „лъвовете” на научните среди, с повечето от които вече се познавахме от проведения археологически курс.

Първо говори кап. Петков – кратко и със сухи цифри (той още не беше написал доклада си; по-късно го обогати с чути на това събрание компетентни мнения – напр. за нуждата от предварително разузнаване на обекта и пр.). След него Димо разказа каква е била обстановката на морското дъно в акваторията на залива. И, последен от наша страна, проф. Гълъбов очерта проблемите, усилията и несполуките. Тонът му беше леко извинителен, сякаш се самооправдаваше. Странно, но именно този негов тон предизвика бурна реакция от страна на присъстващите научни „асове”. И всички до една – с пламенна защита на онова, което бяхме извършили на Калиакра. Като че ли най-ярко бе словото на проф. (тогава още ст.н.с.) Станчо Станчев (Ваклинов). Той отхвърли всички извинения и самооправдания на Ив. Гълъбов, като с извънредно силни думи похвали абсолютно всичко, което сме извършили в 17-те дни край нос Калиакра. Особено един негов израз се е врязал с червени букви в паметта ми: „Преди да проходи, всяко едно дете пада безброй пъти. И прохожда може би именно поради многобройните падания. Вие сте извършили точно това, паданията, след които подводната археология, този нов дял на науката, ще проходи.” Иван Венедиков своеобразно продължи тази негова мисъл: „След онова, което сте извършили вие, аз напълно повярвах в това ново чудо – подводната археология. И се заклевам пред вас, че ще го приложа още в следващия археологически сезон9. След тези и подобни ярки оценки, се премина към обсъждане на конкретните изводи: нуждата от предварително разузнаване, разделяне на големите участъци на райони за проучвания в няколко последователни сезона, нуждата от специализирана техника и пр., и пр.

Няма защо да крия – от тези оценки всички ние, пионерите, почувствахме, сякаш ни поникват крила. Те (оценките) навярно по някакъв път достигнаха и до ръководството на ДОСО, защото от него не получихме нито един упрек, а само сдържани похвали. Както ще се види по-нататък, това вероятно изигра полезна роля и на следващата година, когато вече не търсехме следи от победата на адмирал Ф. Ф. Ушаков, а правихме чиста подводна археология.

Към конкретните научни оценки на специалистите искам да добавя един израз на моя дългогодишен приятел д-р Димитър Доросиев, който на една среща между пионерите от „Калиакра 59” и ГПИ „Космос” (1983 г.) каза високо и ясно: „Тогава (имаше предвид след експедицията от 1959 г. – бел.авт.) ние се научихме да казваме истината”. Моля ви, не отминавайте тези думи, зад тях има много горчивина, но и много доблест – иска се голямо мъжество да си се облякъл в доспехите на новатор, на трасировач на нови пътища, а после да застанеш пред хората и често осмиван, дори оплюван, да заявиш с висок глас провала си. Именно това мъжество имахме ние и, смея да кажа, последиците от него са присъщи на българската подводна археология за цялото й четвъртвековно10 съществувание: на онзи, който е бил честен в неудачата, всеки вярва и в дните на успех! А не мислете, че сгъстявам боите, когато говоря за „осмиване и дори оплюване”. Имаше в изобилие и едното, и другото.

След всичко това излишно е, мисля, да ви казвам, че – според френския израз – тогава никой не желаеше да бъде в нашите обувки. И никой, абсолютно никой не се натискаше да се самоизтъкне като „първоосновател” на подводната археология – тази съмнителна (за 1959 г.) слава всеки оставяше на нас: леководолазите от Секцията по подводен спорт към ЦК на ДОСО и на научния ни ръководител Иван Гълъбов. А днес (това „днес” се отнася към 1983 г. – Бел. авт.) Имате ли представа колко „първооснователи” са днес, когато подводната археология в България е една научна реалност? Просто „с лопата да ги ринеш” (ако подобен израз е позволен за подводната дейност.) Нека не ги изреждам – този списък прекалено ще лъха на недостойнство и на евтино славолюбие, за да ми е приятно да се занимавам с него. Но затова пък в момента се питам: дали не е мой дълг да изясня как всъщност се роди българската подводна археология и кому подобава да бъде назован неин баща?
КАК СЕ РОДИ БЪЛГАРСКАТА ПОДВОДНА АРХЕОЛОГИЯ?

Тридесет и пет години ни делят от времето, когато с нерешителни стъпки прекрачих в редиците на „пишещите братя” (тогава още в попрището на журналистиката) и за тези години хиляди и хиляди машинописни страници са останали зад гърба ми. Давам ви честна дума, че никога, ама наистина абсолютно никога не съм пристъпвал към някоя тема с повече тягост, отколкото изпитвам в настоящия момент. Какво излиза? – Че понякога от истината боли не само когато я чуваш, а и когато я изричаш със съзнанието, че тя ще нарани нечии самочувствия, нездрави амбиции или дребни тщеславия. Но истината си е истина и въпреки личните чувства сме длъжни да й служим, нали?

И тъй, пред мен на бюрото ми е папката с цялата документация на експедицията „Калиакра” от 1959 г. Предложението, съдържащо първоначалната идея за експедицията, с което сравнително подробно ви запознах няколко страници по-рано, в папката е в два практически напълно идентични екземпляра – различават се само по адреса и по подписите. Първото предложение е подписано от мен11 и е адресирано „До ръководството на Секцията по подводен спорт (СПС) при ЦК на ДОСО”; второто е вече от името на ръководството на СПС и е до ЦК на ДОСО. (Нарушавайки хронологията на събитията, иска ми се още тук да спомена, че предложението до СПС, направено една година по-късно за организиране на втората и вече чисто археологическа експедиция „Маслен нос” (в личния ми архив е също и нейната пълна документация) е подписана от двама: от Иван Гълъбов и от мен – все като Цончо Христов).

Когато човек прочете тези редове (или дойде в дома ми да свери оригиналите), може би следва да си каже, че нимбата на първооснователството се полага на моята глава: нали уж божем аз лично съм дал първия тласък за раждането на подводната археология? Държа още тоз час да поставя нещата на мястото им, като подчертая: нито аз сам смятам себе си за първоосновател, нито приятелите от пионерските години ме кичат с тази титла, нито ръководството на тогавашната Секция по подводен спорт (която, в края на краищата, вече от свое име направи предложение пред ЦК на ДОСО за организиране на експедицията) се има за нещо като колективен създател на подводната ни археология. За всички нас първооснователят е един: професор Иван Гълъбов. И дори точно това определение сложихме под името му, когато беше часът за съставяне на печалния документ – некролога от приятелите му леководолази за ранната му смърт.

Сякаш всичко се изясни, нали? Да, но проблемът има още едно продължение. През есента на 1981 г. в Софийския университет се състоя скромно отбелязване тригодишнината от смъртта на бележития учен проф. Иван Гълъбов. И когато Мишо Лазаров говореше за приноса му в областта на подводната археология, от крайната редица на аудиторията излезе Стефан Пейков, някога основоположник на научния експедиционен клуб (НЕК ЮНЕСКО), а сега главен координатор на научните изследвания по националната програма „Странджа-Сакар”, който помоли да се прочетат редове от едно писмо, изпратено до него от Иван Гълъбов около година преди смъртта му. Оказа се, че Стефан Пейков е задал поредица от въпроси, на един от които проф. Гълъбов с присъщото му благородство и честност е отговорил по следния начин:


Каталог: publikacii
publikacii -> Данни от брата Иван Хаджииванов
publikacii -> На Йорданка Петрова Г. Цветков, Й. Петрова, Н. Ангелов
publikacii -> Спизък с публикации (2011-03. 2016) на гл ас д-р Красимир Христакиев
publikacii -> Публикации: Косев, С. Перспектива, перспективна система и триизмерна графика
publikacii -> Бан списък на публикациите през 2013 г
publikacii -> Гл ас. Людмила Дамянова Митева-Русанова Научни публикации
publikacii -> Гаджева В. Синтез, свойства и биологична активност на спин-белязани и небелязани нитрозоуреи и триазени. Дисертация за присъждане на научна степен “Доктор”, 1991 Гаджева В
publikacii -> Списък на публикациите на доц д-р Светлана Методиева Димитрова, д м. Катедра “Социална медицина и здравен мениджмънт”
publikacii -> Приносът на Айн Ранд за каузата на свободата
publikacii -> Програмни системи с изкуствен интелект в правото. Функции. Проблеми. Някои решения


Сподели с приятели:
  1   2




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница