"Покръстването" на България от Византийския Ортодокс религиозната и езиковата реформа на княз Борис 9 век

Светлина по този въпрос хвърля в едно свое изследване известният български професор Асен Чилингиров, експерт изкуствовед, дипломиран и титулуван в България и в Берлин, където е и автор на над 500 научни публикации, посветени на българската история и култура. В множество свои публикации той изследва тезата за автохтонния произход на българите и тяхното приемане на Християнството директно от светите апостоли още през първи век от н. ера. В следното интервю за в-к “Монитор” (23 юни 2007 г.), поместено в статията на Люба Кулезич със заглавието “Да изправим историята си с главата нагоре. Истината за българската идентичност трябва да бъде ревизирана от корен”, той отбелязва следните факти, които потвърждават още веднъж съществуването на Българското Християнство много преди покръстването на България при княз Борис:

Така в исторически план постепенно настъпва процес на сближаване и интегриране на двете основни традиции за природата на Божия Син – юдейската, която познава по-добре човешката страна на Месията Христос, и орфическата, която познава по-добре божествената космическа страна на Бога Слънце Исус, при което в крайна сметка се получава синкретичната и синтетична Доктрина за двете природи на Божия Син – Човешката и Божествената, които са неразривно свързани в личността на Иисус Христос, Който в никейското кредо е дефиниран вече като Бого-човек (изцяло и напълно Бог и едновременно изцяло и напълно Човек).

Разбира се, тази окончателна формулировка е резултат на множество църковни събори, при които едни или други епископални фракции и интереси се сблъскват и взимат често едностранчиви решения, като едни изтъкват предимно човешката природа на Божия Син (като арианите например), а други изтъкват предимно Божествената Му природа (като монофизитите например) и нерядко всяка от фракциите нарича и преследва опонентите си като “еретици”. Тъй като тракийските орфици християни вярват, че са познавали Бога Иисус още от времето, преди да се роди “в плът” и стане човек “като нас”, т.е. от времето, в което Той все още е бил само Бог, те виждали Божествената природа на Иисус Христос като водещата, а човешката като възприетата по-късно в исторически план и затова подчинена на Божествената Му природа. Поради това те биват обявени от враговете им за “монофизити” (“моно-физис” = “една природа” – божествената) и впоследствие преследвани като еретици от политическата фракция на гръцките епископи, които овладяват окончателно ръководството в Държавата и Църквата в Константинопол след изгонването на тракийските християнски императори орфици, като междувременно успяват да поставят Тракийския епископат извън закона, като по този начин елиминират завинаги своите явни политически опоненти от ръководните позиции в Империята...

От всичко казано по-горе става пределно ясно, че ранното християнство по българските земи има своите корени в тракийското християнство и тракийския орфизъм, които намират своя съвършен синтез и синкретичен израз в религиозния и верски живот на коренното тракийско население по тези земи, приело християнството директно от светите Апостоли и лично от Св. Ап. Павел според новозаветната традиция и писания. Затова не е никак чудно и някои от първите апостолски писма и писания, отправени към християнските общности сред това население, да са били записани именно на тракийския Бохарски диалект, както свидетелстват и цитатите от книгата “Тракийските послания”, дадени в началото на тази глава. Това, че по-късно по чисто политически съображения гръцкото духовенство ги обявява за ерес, за да се отърве от силните си конкуренти за духовната и светската власт в империята, каквито са Тракийските епископи и християнски императори орфици, съвсем не означава, че в същността си тези коренни християнски общества с техните ранно-християнски традиции наистина представляват някаква неправилна или еретична версия на Христовата вяра. По всичко личи, че обвиненията срещу тях се базират чисто легалистично “на буквата” на доктрината за двете природи на Божия Син, а не “на духа” на разбирането и практикуването на това “тайнство”, които са много по-задълбочено застъпени именно сред тракийските християни, които са приели Христовото учение най-първи в Европа и директно от устата на светите апостоли в лицето на св. Апостол Павел и неговите съподвижници мисионери по земите на тракийската диаспора. Така че враждата между тракийския епископат и гръцките му и римски конкуренти се базира преди всичко на съперничество за духовното и политическо влияние в тогавашния свят, а не на действителни “еретични” доктрини, които да са били проповядвани от него!!! Този факт е от изключителна важност, защото веднъж завинаги премахва несправедливото клеймо, което Византия лепва върху Самобитното и Оригинално Българско Християнство, наричайки го “Българската Ерес”, с което име то остава известно в Европа чак до късното средновековие. Справедливото му наименование и определение е точно противоположно на това, защото по старшинството си и по първородното си право в Европа то може да носи само името, с което е било известно сред най-ранните християни и то е “Апостолското Християнство”, за да се разграничи от византийското “Имперско Християнство”, което всъщност е опорочената вторична версия на Христовото учение, нагодено към репресивните интереси на имперската държава...” (Акад. Цветан Гайдарски, “Тракийският орфизъм – за напреднали”, книга първа, стр. 46-47, Академия Орфика, 2007 г.)

Такъв опит за въвеждане на нова писменост, коренно различаваща се от Бохарската азбука, се явява именно въвеждането на “Глаголицата”. Според някои изследователи на нейния произход тя е производна на готската (гетската) писменост (представена в библейския превод на Улфила), като сред немалко сериозни историци е популярна теорията, че тук се касае за тракийското племе гети. Според други тя е дело на Св. Кирил Философ или на Св. Йероним, или даже творение на философа Етикус Истер. Преобладаващата теза, породена от самия строеж на Глаголицата, е, че тя е била ново за времето си “създание”, в което проличават късни опити за вкарване на гематрия (гематрията е мистична наука за връзката между числата и мистичното значение на фонетичните букви, свързани със старото йероглифно писмо; виж учението за гематрията на Питагор – книга втора от “Тракийското писмо декодирано”) в линейното фонетично писмо чрез типичната за нея геометрия на буквите с цел да се подчертае абстрактната идея на Словото. Такъв изкуствено създаден хибрид (между геометрия и фонетика) се оказва, както при повечето случаи на чифтосване между различни видове, “стерилен” и “неспособен да създаде следващо поколение” (в случая с глаголическата азбука – вътрешно предопределена невъзможност за приемствена дълготрайна книжовна школа). Която и да е вярната от тези версии за прототипите на Глаголическата Азбука нейната поставена роля и програмирана цел е не друго, но това да измести употребяваната до тогава тракийска бохарска писменост. За съжаление на имперските администратори обаче този “лабораторен” опит завършва с неуспех поради простата причина, че е твърде чужд за българските книжовници на епохата (които са между самия царски елит и администрация!) и които очевидно вече са били прекалено привикнали към употребата на Бохарската азбука и свещените текстове, записани на нея.

За тях е било крайно неудобно и твърде неудачно да прехвърлят всичко на съвършено ново и непознато писмо, което е било освен всичко друго и в явно противоречие с всички предшестващи културни и свещени традиции. Подобно би било положението на нашите съвременници, ако някой се опиташе да им наложи да започнат “от днес” да пишат на български с някакви друидски или китайски знаци, напълно непознати и чужди за тях. Виждаме, че наскоро в нашето модерно време претърпяха пълен провал опитите на някои да въведат писането на български език с буквите на латинската азбука (въпреки че те са все пак доста добре познати на всеки грамотен българин!). Колко по-трудно би било да накараш някого изведнъж да изостави напълно своята древна и свещена азбука и да започне да пише отведнъж със съвсем непознати писмени знаци! Очевидно в процеса на въвеждането на Глаголицата администрацията на цар Борис разбира, че такъв подход “по заказу” е невъзможно да бъде осъществен, защото много скоро след това вероятно би настъпила реставрация на употребата на старата Бохарска азбука и старите, считани за “еретически” от Византия и Рим християнски текстове на Библия Бесика.

Затова именно се решава да се изготви друг “нов” вариант за българската азбука в лицето на “Кирилицата”, който всъщност въобще не е нов, тъй като по-голямата част от буквите са взети директно от Бохарската азбука, като само някои са премахнати напълно . . . други само сменят звуковото си значение . . . а трета група . . . биват постепенно по-късно прибавени, та да се достигне най-накрая до днешния вид на Кирилската азбука.

За да се види ясно този преход, тук поместваме за пример отново първите редове на Св. Ев. от Йоан на съвременен български език, записани първо с Бохарската прото-кирилица, както е била преди Борисовата реформа, обяснена по-горе, а след това и с горните реформирани букви, така както Бохарицата е предхождала директно Кирилската азбука. Специално подчертани са “реформираните” отношения на буквите към звуците:

. . .

. . .