Политическа икономия на раздържавяването в България1



Дата04.08.2017
Размер252.76 Kb.

Политическа икономия на раздържавяването в България1


Красен Станчев
От 1989 г. приватизацията в България приема няколко главни форми:

  • частно разпореждане с държавни активи,

  • реституция на земята и градската собственост;

  • касова продажба на държавни и общински активи;

  • масова приватизация.

Това е и техният хронологичен ред на възникване.

Всичко това става в рамките на закона. Дори, когато от гледище на традиционния морал сделките са осъдителни или са вид грабеж, те се оказват узаконени. България е страната, която е изпробвала всички възможни начини на приватизация. През различни периоди предпочитание бе отдавано на някой от тях, но често се всички те се прилагат едновременно.



Успехът на приватизацията


Въпреки ширещото се мнение, приватизацията в България е успех. Преди всичко от стопанска гледна точка. Неотдавна колегата Георги Ганев2 показа, че очакваните дългосрочни благоприятни ефекти от приватизацията са налице. По-точно, със сигурност може да се твърди, че приватизацията, ако не друго, то поне не е попречила на:

  • Повишаването на производителността на труда и намаляването на разходите; след ускоряването на приватизацията през 19971 1998 и 1999 г. производителността расте;

  • Увеличаването на брутната добавена стойност и на броя на продажбите;

  • Създаването на работни места.i

В подкрепа на тези изводи може да се посочат още няколко достатъчно добре проследими закономерности. След приватизация субсидиите за вече недържавните предприятия като правило изчезват. Само за единици от тях се поддържат кръстосани (квази-фискални) субсидии (например за Кремиковци). Бумът на безработицата се дължи първо на затварянето на губещите държавни предприятия и едва след това на следприватизационното преструктуриране. Следприватизационният контрол пречи освобождаването на излишния труд и съответно на по-ефективното управление на приватизираните предприятия.

В крайна сметка – и в България, както и във всички останали страни от централна и източна Европа, всяка приватизация е по-добра от никаква приватизация.



Т. нар. спонтанна приватизация


При тази форма на раздържавяване правителството остава във владение на предприятието. Но използването на и разпореждане с неговите активи е частно и в пряка, или непряка форма безвъзмездно. Начините за това са безкрайно много: от наемане на публични пространства и офиси на цени под пазарните до поемане на дългове на предприятията като държавни и опрощаване на задължения към други държавни предприятия.

Процесът започва с приемането на Указ 56 и регистрирането на фирми с държавни активи. На 17 август 1990 Великото народно събрание – ВНС (по предложение на група народни представители от СДС) се опитва да спре този процес и приема решение за мораториум върху разпореждането с държавно и общинско имущество. Това решение се оказва пълна безсмислица. Защото парламентът не можа да накара правителството да го спазва. Защото кабинетът работи в условията на техническа оставка от края септември до 30 декември 1990 г. Защото се предполагаше бързо приемане на закон за приватизация, което стана чак през април 1992 г. Защото в закона имаше забрана за прехвърляне на над 5 на сто от активите на предприятията, но нямаше нито ограничение на това колко пъти може да се извършва такива прехвърляне правната рамка, нито санкция за нарушаване на тази забрана.

Едва ли има държавно или общинско предприятие, което да не е правило такива прехвърляния. Само някои “сделки” обаче привличат общественото внимание, години след извършването им и по други поводи. Някои на имущество и права са извършени при нарочно създадена правна уредба. (Например имуществото на ТНТМ е уредено с постановление кабинета Луканов от 15 юни 1990 г. – изменение на постановление №51/3.11.1989 г. То е прехвърлено на общините, които от октомври с.г. се управляват от многопартийни “тричленки”.)

Такава е практиката поне до юни 1991, когато кабинетът на Димитър Попов по идея на вицепремиера Луджев) прие постановление за управлението на държавните предприятия.

Съществен принос към спонтанната приватизация има и фискалното законодателство. Само през 1993 г. нетните инвестиции (около 7 милиарда тогавашни лева) са съществено по-малко от 12 милиарда амортизации. Иначе казано около 5 милиарда са пренасочени заплати, лихви по кредити и други задължения в интерес на предполагаемо и днес размито малцинство от българското гражданство.3

Характерна особеност на спонтанната приватизация е, че тя непрекъснато произвежда усилия за своето законово оправдание и/или прикриване. Цяла серия стопански феномени и регламенти (или тяхно отсъствие) произтича от търсенето и защитата на възможностите за частно използване на публични активи: уредбата и управлението на Държавния фонд за реконструкция и развитие, използването на извънбюджетни сметки (разпределяли средногодишно за периода 1993-1997 средства равни на 12% от ВВП); закона на Виденов за 100% покриване на загубите на индивидуалните вложители в банките (останал неприложен); прилагането на устройствения закон за държавния бюджет през 1998 и приемането на закон за държавните поръчки през 1999 г. На същата цел служи и непубличността, често разглеждана като държавна тайна, на отчетите и докладите на сметната палата и вътрешния държавно-финансов контрол, на финансирането на политически партии, на доходите на администрацията и на политическите “личности”.

Понеже частното разпореждане с държавни (т.е. на данъкоплатците) активи в периода 1989-1990 г. е най-старата форма на раздържавяване, тя оставя траен отпечатък върху целият процес на приватизация.

Еволюция на правната рамка


Реституцията на земя и градска собственост е регулирана от четири “реституционни” закона от 1991-1992 г., един от 1997 и един от 1998 г., Закона за собствеността и ползването на земеделските земи от 1991 г., както и чрез правилниците за тяхното прилагане. Съществуващата правна рамка позволява дялове (10%) от държавните активи да бъдат заделяни за удовлетворяване на реституционни искове. Законът за преобразуване и приватизация на държавните и общински предприятия (ЗППДОбП), променян 29 пъти, регулира другите методи, а наредби уреждат различните процедури за касова продажба. Законът определя три типа продавачи за различните предприятия и третира преференциално участието на вътрешни лица, като допуска разсрочено плащане (до 10 години) на цената, когато избрания купувач е “работническо-мениджърско дружество.” Освен това мениджърите и работниците могат да купят при преференциални условия до 20 % от акциите или дяловете в компанията, за която работят. Този закон действа до преди около година, когато мнозинството на НДСВ и ДПС в законодателното събрание прие и приложи нов закон, създавайки нови проблеми.

Реституцията


Точно обратно на реториката на левите партии, мнозинството от населението винаги е подкрепяло извършването на мащабна реституция. Този процес е един отличителните белези на раздържавяването в България. Във всички останали страни реституцията или използва компенсации (Унгария), или не засяга права на съществени части от населението (например судетските немци в Чехия, земите на евреи, украинци и немци в Полша и .т.н.), или се прилага най-вече към физически съществуващи активи.

Земята


Поради гласовитостта на земеделските партии във ВНС и упоритостта на президента Желев първият закон и процес на реституция е този за възстановяването на земеделските земи. Подходът към тези права е донякъде плод на случайност.

Проблемът имаше две страни. Към собствеността земеделските земи след “9-ти септември” подходът бе такъв, какъвто бе той след “10-ти ноември” към държавната собственост: владението се запазва, но се изменя ползването и разпореждането. Земеделците правилно смятаха, че възстановяването на пълнотата на правата на частната собственост е сърцевината на реформата. Но или не знаеха докъде се простира тази пълнота или стигаха само до идеята за възстановяване на земите “в реални граници”. Всъщност национализирането на рентата през 60-те години отделя технологичните и капиталовите условия (машини, напоителни съоръжения, агрономическо знание и т.н.) на земеделието от непосредственото обработване на земята. Затова втората страна на проблема бе придобиването на права върху тези национализирани условия.

Законово решение бе намерено от проф. Любен Беров, тогава съветник на президента (разполагащ със законодателна инициатива). То се състоеше във формирането на акционерни дружества, управляващи тези активи, на дружества с “реститурируеми” дялове, които са равни на възстановимите права върху земята. С подобно решение бе възстановена собствеността върху земята в Чехия и Словакия.

На този подход не му бе съдено стане закон. Когато се гласуваха членове 4 – 12 от закона за земята съответната комисия не можа да защити своето виждане, депутатите от СДС бяха отишли да учредяват Атлантическия клуб, а Красимир Премянов предложи процедура за доказване на права на собственост, подобна на онази, прилагана в Османската империя през ХІХ век. Следващото мнозинство само пооправи донякъде процедурите и, не разполагайки с механизми за контрол върху технологични условия, решава да ликвидира съответното имущество на ТКЗС. През 1995 и 1996 г. БСП се опитва да създаде предимства за колективното стопанисване на земя. Съответните промени в закона са отменени от конституционният съд. През 1997 г. започва нов ремонт на процедурите за реституиране на земя.

В крайна сметка правата върху земята са възстановени едва към края на 1998 г. Стопанските резултати за периода 1990 - 1998 са: над 80% спад на инвестициите в селското стопанство, завръщане към ръчното обработване на земята (съответно 90% спад на употребата на комбайни и 95% – на трактори), “преход” към “неполивно” земеделие (при 1/20 останали поливни площи) и завръщане към първобитното събирачество на онова, което “земята ражда”.

Другата реституция


През лятото на 1991 г. във ВНС заседава няколко пъти нещо като работна група по реституцията. В нея влизат Желю Желев, Тодор Вълчев, Александър Джеров, Петър Корнажев и някои други народни представители. Сметките, макар и “на коляно” са категорични: на възстановяване могат да подлежат на първо време само физически съществуващи обекти. Пълната стойност на активите във вид на дялове, ценни книги и пр. би била вероятно 60 – 65 милиарда лева (при 18 лева за един щатски долар). Затова се пристъпва към реституция на онова, което е възможно.

Градската собственост е реституирана по силата на два закона, приети през 1992 г. Процесът отнема около четири години за около 80 на сто от заявленията за възстановяване на собствеността. През 1995 и 1996 г. социалистическото мнозинство се опитва да ограничи тези права, но, както и в случая със земеделските земи, среща отпор от страна на президента и конституционния съд.

В края на юли 1992 г. е приет и закона “за възстановяване собствеността върху недвижими имоти на български граждани от турски произход, направили постъпки за заминаване в Република Турция и други страни през периода май – септември 1989 г.” Съдбата от прилагане е крайно неясна. По оценка на някои народни представители от ДПС към края на 1995 г. собствеността е възстановена само на около 280 семейства. Не ясно колко биха могли да докажат права (или принуда при “доброволното” освобождаване от собственост). Различните оценки варират от четири до десет хиляди семейства.

Възстановяването на правата върху горите става със закон през 1997 г. Особеното тук, е че на възстановяване във частно подлежат само около 15% от горите, че срокът на възстановяване отнема около две години и това, че разпореждането с горите става с разрешение на регионалните поделения на министерството на земеделието и горите, т.е. на горските.

През 1998 г. е приет т.нар. закон “Лучников”, който създава компенсаторни инструменти за възмездяване на физически невъзстановимата национализирана собственост. Първоначалната оценка за тези инструменти е за 1,5 милиарда лева номинал. Особеност на закона е административното определение на цените и на дяловете за раздържавяване с такива бонове. Първоначално списъците се водят от областните управители и едва през миналата година е създаден единен регистър на трите вида записи (компенсаторни, жилищно-компенсаторни и поименно-компенсаторни бонове). Преди това (от края на 2000 г. регистър на тези инструменти се води от центъра за масова приватизация. Също миналата година е забранена търговията между притежателите на компенсаторни инструменти и онези, които ги търсят, за да бъде “качена” тази търговия на фондовата борса. Цената на записите продължава да зависи от списъка на активи, подлежащ на раздържавяване чрез тях като платежно средство, но рядко е била на 20 на сто от номинала.

Обществените възгледи за реституцията4


Според агрегирани данни от няколко изследвания на НЦИОМ (от 1992 и 1993 г.) кръгът привърженици на реституцията обхваща 45% от гражданите. Приоритетните обекти на реституция се подреждат по следния начин: жилища – 53% одобрение, магазини – 49,9%, работилници – 48%, фабрики – 33,6%. 32% искат да се реституира всичко, което е възможно. Едва 15,7% искат да не се връща нищо и 11% принципно неодобрение. Близо 40% е групата, която няма ясна ориентация в начините за осъществяване на реституцията. През 1993 г. хората, които твърдо стоят зад реституцията, предпочитат предимно връщането на собствеността и компенсации по пазарни цени или чрез имоти и по-малко чрез бонове или само компенсации. При това само 9% от гражданите смятат, че те лично ще бъдат облагодетелствани от реституирането на градската собственост.

За разлика от тази реституция, очаквания за получаване на земя имат 59% от населението (според проучване на НЦИОМ от март 1992 г.). Преобладава нагласата за обработване на земята в кооперации (60%), което е стопански рационална нагласа предвид нуждата от използване на натрупания капитал. Една сравнително малка група (общо около 6%) възнамерява да даде земята под аренда или да наеме хора да я обработват. 21% декларират ясно желания да обработват сами земята си.



Приватизацията като такава


Ако разгледаме информацията и отчетите на Агенцията за приватизация (виж приложенията към тази глава), ще видим, че и приватизацията може да се раздели на два периода: до 2000 г. и след това. След 2001 започва спад на сделките като брой. Новото мнозинство пристъпва и към промяна на правната рамка на приватизацията. Най-активният период е от края на 1996 до 1999 г. Преди това приватизацията или се подготвя (1992-1993 г.), или просто се отлага.

Приватизирани активи от 1993 до 1999 г. (%)




1993

1994

1995

1996

1997

1998

1999

Общо


Подлежащи на приватизация активи

0,56

2,47

1,62

6,19

27,81

6,80

25,79

71,24

Дял от общите държавни активи

0,37

1,63

1,07

4,09

18,36

4,49

17,03

47,04

Източник: АП
Причините на отлагането на раздържавяването преди 1997 са няколко.

За широките маси правителството на Жан Виденов подготвя т.нар. бонова приватизация. За тесните кръгове на управляващите, от една страна, е съставен списък на “стратегически” и “неприватизируеми” предприятия – свещени крави, а от друга - се търси формула за задържане на места в управителните съвети. По този повод вицепремиерът Румен Гечев разработи и прокара през парламента специално олекотяване на данък печалба за приватизирани предприятия, в които е запазен държавен дял над 33%. За самите управители на държавните предприятия е разработена схема, която им позволява да закупуват дялове по преференциална схема, с фактически десетократна отбивка от цената. Тези идеи бяха споделени за първи път от социалистите на кръглата маса през март 1990 г. По ирония на съдбата самата схема, измислена от социалистите и днес известна с абревиатурата РМД, ще бъде приложена от СДС. Днешното правителство по някакъв начин се върна към списъка на “неприватизируемите” предприятия. В него са включени онези отрасли, за които се прилага метода конкурс, основан на оторизирана (от парламента) концепция. Фактическото извършване на тези продажби се оказа граничещо с невъзможност.



Ефективната приватизация


От стопанско гледище ефективната приватизация е онази в която участват чуждестранни стратегически инвеститори. Този извод се налага недвусмислено от практиката преди 1998 г. и, по настояване на МВФ и световната банка, такъв бе подходът при приватизация на банките.

В долната таблица5 са представени десетте най-големи сделки от този период, подредени по платена цена, но без отчитане на обещани инвестиции.




Предприятие

Отрасъл

Дял (%)

Цена (USD)

Купувач

Година

Соди -Девня

химия

60

160

Solvay

1997

МДК - Пирдоп

мед

56

80

Union Miniere Group

1997

Девня - Цимент

цимент

70

44.6

Marvex

1997

Хотел Балкан - София

туризъм

67

22.3

DAEWOO

1996

СOMAT

транспортt

93

21.9

Willi Betz GmbH

1998

Загорка

бирена

80

21.7

Brewinvest S. A.

1994

Царевични продукти

храни

81

20

Amylum

1993

Интерпред

търговия

70

20

DAEWOO Group

1997

Дружба - Пловдив

стъкло

51

20

Black Overseas Ltd.

1998

Албена

туризъм

33

10.1

BNP, London

1997

Сумарният приход от тези десет сделки е 38% от всички приходи от приватизация за периода. Предприятията са в различни от расли и след тях има дори едно продадено чрез масова приватизация. Някои сделки довеждат до забележителен успех на вече приватизираното предприятие. Например “МДК Пирдоп” през 1996 г. е сред последните пет от сто подобни предприятия в света; през 2001 то е вече сред първите пет.

Не е ясно защо не се търси такъв път на приватизация изобщо. В момента такъв подход се прилага в Сърбия. Такава по традиция е приватизацията в Унгария. Едно от обясненията е, че цели задържане на контрола върху икономиката за групи, получили го благодарение на частното използване на държавни активи.

Разпределение на приходите

Преди 1999 приходите от приватизация се разпределят така, че да облагодетелстват различни групи и да съдействат за увеличаването на квази-фискалните субсидии и частното използване на държавни ресурси (най-вече пред Държавния фонд за реконструкция и развитие, ДФРР). След 1999 г. приходите от приватизация отиват само в централния бюджет и са един от факторите за натрупване на фискалния резерв на правителството в БНБ.


Таблица по-долу представя разпределението на приходите по години, в две секции: държавен бюджет и извънбюджетни сметки (от които са дадени само някои).
Разпределение на приходите от приватизация (1995-1998, в проценти)

1.

1995

1996

1997

1998

a) централен бюджет

-

-

84,2

54

b) извънбюджетни сметки

100

100

15,8

46

2. Избрани фондове

1995

1996

1997

1998

Фонд администриране на приватизацията

4,5

2,1

0,6

5,6

Фонд за подкрепа на развитието на земеделието

9,2

-

-

-

Взаимен фон

12,2

19,5

0,4

-

Национален фонд за опазване на околната среда

3,2

1,5

0,4

2,8

Държавен фонд земеделие

0,6

7,9

2,1

14,7

Фонд Тютюн

0,1

1,2

0,3

2,3

ДФРР

46,1

17,5

4,6

18,1

Фонд на министерството на културата

-

-

-

1,1

НОИ

-

5,9

2,5

10,7

Университети, министерства, болници

-

-

1,7

1,2

Източник: Министерство на финансите
Очевидно ДФРР е най-големият бенефициент на приватизацията, особено през 1995, но и през 1996 и 1998 г. Освен от приватизация ДФРР бива финансиран от заеми, прехвърляния от централния бюджет и субсидии. От ДФРР се финансират “важни” за правителството предприятия през “важни” за правителството банки. Повечето облагодетелстваните банки фалират през 1996 и 1997 г. По-подробно за ДФРР, затворен по настояване на МВФ заедно с повече от останалите извънбюджетни сметки, ще разкажем в следващия брой.

Масова приватизация “a la bulgar”


Съществуват различни оценки на приноса на масовата приватизация в раздържавяването. Тя протича на две вълни. Според една оценка първата “вълна” е раздържавила 7-9% от активите, а според друга – 11-13%. За двете вълни сумарната оценка не надвишава 15 на сто от всички държавни активи.

Първата вълна


Разговорите за масова приватизация започват през 1990 г., след това са забравени, но отново възродени през 1994 г. През 1994 г. идеята на проф. Любен Беров е за схема, която дава голяма свобода на избора на гражданите, а същинската му цел е да експроприира контролът върху икономиката от ръцете на бюрокрацията (с която той не може да се справи). Либералната схема не се харесва на социалистите, те блокират нейното прилагане, за да измислят своя модел.

Подготовката започва през 1995, на фактически първата фаза на тази приватизация завършва през 1996 и началото на 1997 г. На публиката са предложени около 85 милиона “акции”, от които 4/5 са продадени.

Дяловете варират от 10 до 90% от 1 050 държавни предприятия, някои от тях в добро състояние или с потенциал. Както може би още се помни, 10% биваха давани безплатно на работещите, а останалите 90% се предлагаха на централизирани търгове. Всеки гражданин над 18 г. имаше право да закупи бонова книжка, чиято номинална стойност бе 25 000 тогавашни лева за цена от 500 лева (т.е. около 7,5 щатски долара). За някои групи цената бе пет пъти по-ниска.

В масовата приватизация участвата около половината от онези, които имат право (6,3 милиона граждани). Около 2.5 милиона, притежатели на малко над 80% от всички ваучери ги преотстъпват на един или няколко приватизационни фонда.

Те са специално регулирани (от закона за приватизационните фондове) инвестиционни посредници за събиране на ваучерите и натрупване на собствен капитал. Те нямаха право да придобиват повече от 34% от капитала на едно предприятие и да търгуват тези акции за период от 6 месеца след втората “вълна”, а тази втора вълна нямаше срок кога да се проведе.

Комисията по ценни книжа и фондови борси около година се занимава с това да лицензира такива фондове – на брой 81. Най-успешните фондове изкупуват боновите книжки за около 200 тогавашни лева. Това са дялове в около 700 компании и започнаха да търгуват акции за половината от тях преди изтичането на неясно определения по закон срок, като фучърси (т.е. договори за бъдеща покупко-продажба). Вероятно тези 350 компании са били онези, които все още са имали някакъв смисъл, сиреч – 1/3 от първоначалния списък.



Втората вълна


Тя започва през февруари 1999 г. Новото правителство (на ОДС) заварва процеса и трябва да го завърши. Около година и половина обаче отива за смяна на концепцията. Промяната е оправдана с нуждата от бърза приватизация, докато цялата концепция бе разработена от БСП под лозунга за “социална приватизация”. Същината на новата концепция е в това, че се предлагат миноритарни дялове до 5% от всички държавни предприятия, а на приватизационните фондове им отказана възможност за участие. Цените не са фиксирани, а се претеглят спрямо различните заявки и се разрешават различни форми на заплащане. Самите ваучери не подлежат на търговия. Но за сметка на това са въведени нови платежни средства – т.нар. компесанторни разписки (които обаче бяха и са търгуеми).

Не е ясно как с такива дялове се ускорява процеса. Приватизационните фондове, вече станали холдинги смятат, че и без друго предприятията са крайно непривлекателни.



Смисълът?


Вероятно във всичко това има дори и смисъл.

Очевидно масовата приватизация се оказа политически приемлив начин за ликвидация. Някои от фондовете успяха да преструктурират портфейлите си и да се превърнат в добре развиващи се компании. Те обаче бяха изключени от процеса като бенефициенти на друго политическо време. Публиката разбра понятието за контрол върху нефизически активи, но на практика не получи контрол върху тези активи. Масовата приватизация се оказа и полезна школа за формирането и използването на компенсаторни инструменти.



Как се продава държавно предприятие?


През периода до 1999 обемът сделки по начини на осъществяването изглежда така. След това Агенцията по приватизация не е правила толкова подробни отчети, за да може да се проследи развитието
Използвани процедури от Агенцията

Процедура

Дял (%)

Публичен търг

7

Публично оповестен конкурс

22

Преговори с потенциални купувачи

22

Продажби по чл. 35 (без търг или конкурс)

49

Общо

100

Източник: АП
Други продавачи (министерства и ведомства)

Процедура

Дял (%)

Публичен търг

6

Публично оповестен конкурс

43

Преговори с потенциални купувачи

42

Продажби по чл. 35 (без търг или конкурс)

8

Публично предлагане на акции

1

Централизирани публични търгове

0

Общо

100

Източник: АП
Основна черта на тези приватизационни техники е, че класирането на офертите се извършва не само на основата на цената, но и на оценката на бизнес-плана, който всеки кандидат е длъжен да представи. Бизнес-планът обикновено има комплексна структура, чиито главни компоненти са заетостта и инвестициите в определен бъдещ период. Следователно броят на критериите за избор на купувач е повече от един, за разлика от търгът, където предложената цена е единственият критерий. Закономерността е ясно установима: колкото по-малко е предприятие толкова повече са преговорите с потенциален купувач.

Някои тънкости се виждат и при срокове, и при посредниците. В периоди на активна приватизация средният срок за извършване на една “голяма” сделка (от министерства и агенцията по приватизация) е 17 дена. За общински сделки (в София) той е 6-7 дена. Тези рекорди са възможни поради използването на посредници. За големите сделки бе относително лесно. Става дума за групи, “пулове” предприятия (често губещи и не-губещи заедно). Понеже сделки с такива губещи-печеливши “пулове” не са ясни, посредниците предпочитаха да бъдат заплащани на твърд хонорар, а не например като възнаграждение за успеха. Хонорарите и без друго се покриваха от програмата ФАР и световната банка. При общинските посредници нещата са по-сложни. За една седмица купувачът трябва да го намери, да закупи документация и да направи оферта. Това е почти невъзможно, ако няма вътрешна информация.



Следприватизационният контрол


ИПИ засега има най-пълния анализ на този контрол. Изводите от него и досега са валидни6. .

Наредбата за конкурсите (приета с постановление пред август 1992 г.) конкретизира механизма на продажба, чрез публично оповестен конкурс, на дялове и акции, собственост на държавата и общините. Според Наредбата Решението за приватизация чрез конкурс, издавано от продавача, трябва да съдържа условията на конкурса, сред тях:



  • запазване предназначението на обекта (т.е. запазване на предмета на дейност на компанията);

  • запазване или увеличаване на работните места;

  • обем бъдещи инвестиции;

  • опазване и възстановяване на околната среда;

  • условия на плащане;

  • период, през който новият собственик няма право да продава обекта (т.е. дяловете или акциите).

Наредбата допуска приватизиращия орган да включи допълнителни условия, както и да посочи приоритетните сред тях.

Тази порочна практика води до следните резултати:



  • приватизационната процедура губи прозрачността си;

  • кандидатите влизат в сляпа конкуренция, която ги принуждава да представят бизнес-планове (т.е. неценови ангажименти, ако бъдат избрани за купувачи), които са трудно изпълними;

  • различията в достъпа до информация (на външни и вътрешни лица) често са решаващи.



Периодът след 2001


Правната рамка на приватизацията е подробна, но крайно незадълбочена и противоречива. Един от предизборните лозунги на НДСВ обещаваше поправка на закона за приватизацията. Днес този закон се казва “за приватизацията и следприватизационния контрол” и доказателствата, че той е неадекватен са достатъчни. Нужни са обяснения, но повече от тях бяха предупреждения, когато проектозаконът се обсъждаше.

Една от слабостите новия закон е, че той искаше да реши проблеми, които вече не съществуваха. Такъв беше случаят с “РМД”. Сделките с тях бяха спрели за около две години.

В същото време той създаде проблеми там, където ги нямаше. Вътрешните хора в предприятията, най-вече профсъюзите останаха без привилегии. Това се случи в навечерието на продажба на отрасли, където профсъюзите не просто са силни, но и са им последните останали.

Новият закон искаше да въведе процедура за реванш. Затова той наблегна върху следприватизационния контрол, вместо да го премахне и да остави с това да се занимават съдилищата. След 2000 клаузите в договорите са достатъчно ясни, за да се следят от администрацията и да се решават споровете.

За сметка на това крайно неподходящо на съда му бе дадена възможност да се изказва по целесъобразността на сделките.

Новото мнозинство запази някои политически удобни процедурни решения, напипани от предшествениците. Едното от тях бе и си остава размиването на отговорността на изпълнителния директор на агенцията за приватизация, прехвърлянето на изпълнителска отговорност към надзорния съвет и размиването на отговорността на надзорния съвет от колективни органи като народното събрание и министерския съвет.



Накрая, има дяволия и в детайлите. Новият закон направи агенцията “изключителен” продавач. Тя обаче всъщност не е такъв, поради отговорностите, които поеха колективните органи и възможността на съда да се изказва по целесъобразността на сделки. Прехвърлянето на документация и отговорности от министерствата към агенцията спря процеса на приватизация и позволи безразборна търговия с вътрешна информация.


1 За формулиране на становищата, изказани по-долу са използвани: докладът на ИПИ на тема “Privatization and Post-Privatization as a Type of Industrial Policies” (http://www.ime-bg.org/pdf_docs/papers/privatization-industrial%20policies.pdf), както и книгата: Юлиан Панкув (редактор). Фискални ефекти от приватизацията: случаят на България и Полша. София, Варшава, ИПИ, Център за социални и икономически изследвания, 2000 (http://www.ime-bg.org/pdf_docs/papers/fiscal_bg.pdf ), както две други изследвания, на които се позовавам по-долу. Желаещите да си съставят самостоятелно мнение или да проверят изводите, направени тук, могат да посетят страницата на Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол в Интернет: http://www.priv.government.bg/ap/bg/content06.shtml .

2 Вж: Георги Ганев. Българската приватизация в светлосенките на десетгодишния опит. – Икономика, № 3, 2003.

3 Виж: Българската икономика през 1993 г. Годишен доклад на АИПР. София, АИПР, 1994, с. 8; Пак там (с. 3-4 и 15-16) може да се намери и описание на други методи за национализиране на загубите и приватизация на печалбите. Двама от авторите на този доклад по-късно доразвиват своите наблюдения в отделна книга – виж: Румен Аврамов, Камен Генов. Повторното раждане на капитализма в България. София, АИПР, 1994.

4 По-подробно по същата тема виж: Андрей Иванов. Конспект на програмите на политическите партии в България. – В: Политически изследвания, Том ІV, Кн. 2, 1994, с. 156-162, а също и: Красен Станчев. Икономическият популизъм в България. (Оптимистичен опит от едно изследване). – Пак там, с. 143-155.

5 Таблицата е съставена от Георги Стоев и е публикувана за първи път в: Luisa Perrotti, Krassen Stanchev, The Role of the core executive in the privatization process: Country Report on Bulgaria (ограничен тираж , предназначен за образователните курсове на ОИСР /SIGMA и Световната банка , март 1999), а по късно и на български в: Лъчезар Богданов, Юлиан Панкув, Красен Станчев, Георги Стоев. Оценка на системата за следприватизационен контрол в България. София, Вършава ИПИ, Център за социални и икономически изследвания, 2000; публикацията е достъпна на: http://www.ime-bg.org/pdf_docs/papers/postprivat_bg.pdf .



6 Виж: http://www.ime-bg.org/pdf_docs/papers/postprivat_bg.pdf.

i



База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница